Полунощ

36

По пътя към улицата, където живееше семейство Сайтоу, Мат наруши доста правила за уличното движение. Мередит се бе подпряла на облегалката между двете предни седалки, за да вижда цифровия часовник, който отброяваше времето до полунощ, както и да наблюдава трансформацията на госпожа Флауърс. Накрая все още здравомислещата, логична част от разсъдъка й, насили устата й да промълви думите: — Госпожо Флауърс… вие се променяте.

— Да, скъпа Мередит. Част от това се дължи на малкия подарък, който Сейдж ми остави. Друга — на собствената ми воля да се върна към дните, когато бях в разцвета на силите си. Вярвам, че това ще е последната ми битка, така че нямам нищо против да използвам цялата си останала енергия в нея. Фелс Чърч трябва да бъде спасен.

— Но… госпожо Флауърс… хората тук — ами, те невинаги са били — много мили… — заекна Мат и млъкна.

— Хората тук са като навсякъде — каза госпожа Флауърс спокойно. — Отнасяй се към тях така, както искаш и те да се отнасят към теб, и всичко ще е наред. Чак след като се превърнах в огорчена, самотна стара жена, вечно негодуваща срещу факта, че се наложи да превърна дома си в пансион, за да свързвам двата края, хората започнаха да се отнасят към мен — ами… като към смахната старица.

— О, госпожо Флауърс — а ние ви бяхме в такава тежест! — думите изскочиха сами от устата на Мередит.

— Вие бяхте моето спасение, дете. Скъпият Стефан сложи началото, но сами разбирате, че не можеше да ми обясни всичките си малки различия и аз се изпълних с подозрения към него. Но той винаги се държеше приветливо и почтително. Елена беше като слънчев лъч, а Бони бе самият смях. Накрая, когато свалих тесногръдите си бариери, и вие, младите, ми отвърнахте със същото. Няма да кажа повече за тук присъстващите, за да не ви засрамвам, но вие ми сторихте огромно добро.

Мат пропусна още един знак „стоп“ и се прокашля. Сетне завъртя несигурно волана и отново се прокашля.

Мередит реши да вземе нещата в свои ръце.

— Мисля, че двамата с Мат искаме да кажем, че… ами, вие се превърнахте в много специален и важен човек за нас и не искаме да пострадате. Тази битка…

— … е битка за всичко, в което вярвам и на което държа, скъпа. За всичките ми спомени. От времето, когато бях дете и пансионът бе построен — тогава беше само семеен дом и аз бях много щастлива. Като млада жена бях много щастлива. И сега, след като живях достатъчно дълго, за да се превърна в стара жена — е, освен вас, деца, все още имам приятелки като София Алпърт и Ориме Сайтоу. И двете са лечителки и са много добри в работата си. Ние все още обсъждаме различните приложения на моите билки.

Мат щракна с пръсти.

— Това е другата причина, поради която бях объркан — рече. — Защото доктор Алпърт каза, че вие и госпожа Сайтоу сте толкова добри. Мислех, че има предвид старата госпожа Сайтоу…

— Която изобщо не е „госпожа Сайтоу“ — прекъсна го почти остро госпожа Флауърс. — Нямам представа какво е истинското й име — може би наистина е Инари, злото божество. Преди десет години не разбрах защо Ориме Сайтоу внезапно стана толкова различна и тиха. Сега осъзнавам, че промяната започна точно по времето, когато „майка й“ се премести да живее с нея. Бях много привързана към малката Изобел, но тя изведнъж стана отчуждена и сериозна за възрастта си. Сега вече разбирам. И съм решена да се боря за нея — и за вас — и за града, който заслужава да бъде спасен. Човешкият живот е много, много ценен. И сега… ето че стигнахме.

Мат тъкмо бе завил по улицата на семейство Сайтоу. Мередит се втренчи смаяно във фигурата на предната седалка.

— Госпожо Флауърс! — възкликна.

На свой ред Мат също се извърна, за да погледне, и това, което видя, го накара да закачи фолксвагена, паркиран до тротоара.

— Госпожо… Флауърс?

— Моля те, паркирай сега, Мат. Не е нужно да ме наричаш „госпожа Флауърс“, ако не искаш. Аз се върнах към времето, когато бях Теофилия… когато моите приятели ме наричаха Тео.

— Но… как… защо? — заекна Мередит.

— Казах ви. Почувствах, че е време. Сейдж ми остави подарък, който ми помогна да се променя. Срещу нас се е надигнал враг, с когото не е по силите ви да се преборите. Почувствах го още в пансиона. Това е моментът, който чаках. Последната битка с истинския враг на Фелс Чърч.

Сърцето на Мередит сякаш щеше да изскочи от гърдите й. Трябваше да бъде спокойна… спокойна и разумна. Много пъти се бе сблъсквала с магия. Познаваше усещането. Ала много често бе твърде заета да успокоява Бони, прекалено съсредоточена да помага на Бони, за да се отдаде докрай на това, с което се сблъскваше.

Сега бяха само тя и Мат — и Мат имаше такова глуповато и слисано изражение, все едно никога досега не беше виждал магия. Сякаш щеше да откачи.

— Мат — рече на глас, сетне повтори по-високо: — Мат! — Тогава той се извърна, за да я погледне със сините си очи, обезумели и потъмнели.

— Те ще я убият, Мередит! — извика той. — Шиничи и Мисао. Вие не знаете какво е да си…

— Стига — прекъсна го Мередит, хвана го за ръката и го разтърси. — Трябва да се погрижим това да не я убие.

Погледът на Мат се избистри.

— Длъжни сме да го направим — веднага се съгласи той.

— Добре. — Мередит го пусна. Двамата слязоха от колата и застанаха до госпожа Флауърс — не, до Тео.

Тео имаше коса, която стигаше почти до кръста й; толкова руса, че изглеждаше сребриста на лунната светлина. Лицето й беше… наелектризирано. Беше младо; младо и гордо, с класически черти и спокойно, но решително изражение.

Някак си по време на пътуването дрехите й също се бяха променили. Вместо палто, покрито със самозалепващи се листчета, тя беше облечена в бяла рокля без ръкави, която свършваше с елегантен шлейф. По стил напомни леко на Мередит за роклята на „морска сирена“, която самата тя носеше на бала в Тъмното измерение. Но роклята на Мередит я правеше да изглежда чувствена. Докато Тео изглеждаше… великолепна.

Колкото до амулетите от самозалепващите се листчета… някак си хартията бе изчезнала и написаното се бе увеличило неимоверно, променяйки се до големи заврънкулки, които се виеха около бялата рокля. Тео буквално бе обвита в мистериозна защита, творение на висшата мода.

И макар че бе слаба и гъвкава като тръстика, тя беше и висока. По-висока от Мередит, по-висока от Мат, по-висока от Стефан, където и да се намираше сега в Тъмното измерение. Беше така висока не само защото бе израснала толкова много, а и защото шлейфът на роклята й едва докосваше земята. Тя напълно бе преодоляла гравитацията. Камшикът, подаръкът на Сейдж, намотан на кръг и прикрепен към кръста й, блестеше в сребристи оттенъци също като косата й.

Мат и Мередит затвориха едновременно вратите на джипа. Мат остави двигателя да работи, за да потеглят по-бързо.

Заобиколиха гаража, за да видят предната част на къщата. Мередит, без да й пука как изглежда, нито дори дали има хладнокръвен и овладян вид, изтри първо едната, а сетне и другата си длан в джинсите. Това бе първата — и навярно единствената — истинска битка на бойното копие. Не външният вид, а представянето имаше значение.

Двамата с Мат се заковаха на място, когато съзряха фигурата, застанала на най-долното стъпало на предната веранда. Не беше някой, който те биха разпознали като член от семейството. Но в този миг тъмночервените устни се разтвориха, деликатните ръце се стрелнаха да ги закрият и зад тях проехтя звънлив и мелодичен смях.

За миг всички само се взираха като омагьосани в тази жена, облечена цялата в черно. Беше висока като Тео, също толкова слаба и грациозна, и също като нея се носеше над земята. Но това, което бе потресло Мередит и Мат, беше фактът, че косата й бе същата като на Мисао и Шиничи — но с противоположни цветове. Докато те имаха черни коси с пурпурни краища, косата на тази жена беше пурпурна — метри и метри, с черни краища. Не само това, но имаше и деликатни черни лисичи уши, които се подаваха от пламтящата коса, и дълга лъскава пурпурна опашка с черен връх.

— Обаасан? — ахна Мат невярващо.

— Инари! — отсече Мередит.

Красивото същество дори не ги погледна. Взираше се презрително в Тео.

— Малка вещица от малък град — изрече. — Използва почти цялата си Сила, за да се издигнеш до моето ниво. И каква полза?

— Аз притежавам малко Сила — съгласи се Тео. — Но ако градът е малък и незначителен, защо ти отне толкова много време, за да го унищожиш? Защо само наблюдаваше как други се опитват — или всички бяха твои пионки, Инари? Катрин, Клаус, горкият млад Тайлър — твои пионки ли бяха, богиньо китсуне?

Инари се засмя иззад пръстите си със същия звънък момичешки кикот.

— Нямам нужда от пионки! Шиничи и Мисао са мои роби и слуги, както всички китсуне! Ако съм им дала известна свобода, то е, за да добият опит. Сега ще се насочим към по-големи градове и ще ги опустошим.

— Първо трябва да се справиш с Фелс Чърч — заяви Тео твърдо. — А аз няма да ти позволя.

— Ти все още не разбираш, нали? Ти си човек, почти лишена от Сила! Моята звездна сфера е най-голямата на света! Аз съм богиня!

Тео сведе глава, сетне я вдигна, за да погледне в очите на Инари.

— Искаш ли да знаеш каква, мисля, че е истината, Инари? Мисля, че си стигнала до края на дълъг, много дълъг, но не безсмъртен живот. Мисля, че постепенно си гаснела и си западала, така че накрая се е налагало да използваш голямо количество от Силата си от звездната сфера — където и да се намира тя, — за да се появиш в този си вид. Ти си много, много стара жена и насъскваш децата срещу собствените им родители, както и родителите срещу децата им по целия свят, защото завиждаш на младостта на децата. Дори си започнала да завиждаш на Шиничи и Мисао и позволи да бъдат наранени като отмъщение.

Мат и Мередит се спогледаха с разширени очи. Инари дишаше учестено, но изглежда, не можеше да измисли какво да отвърне.

— Дори се преструваш, че си навлязла във „второ детство“, за да се държиш като младо момиче. Ала нищо от това не те задоволява, защото чистата, тъжна истина е, че си стигнала до края на дългия си, дълъг живот — без значение колко велика е Силата ти. Всички ние трябва да поемем към последното си пътуване и сега е твоят ред.

— Лъжкиня! — изкрещя Инари и за миг стана по-великолепна, по-сияйна от преди, но сетне Мередит видя защо. Алената й коса започна да пуши, обрамчвайки лицето й с танцуваща червена светлина. Накрая богинята заговори със злобен плам:

— Така да бъде. Щом смяташ, че това е моята последна битка, тогава трябва да причиня колкото се може по-голяма болка. Като започна с теб, вещице.

Мередит и Мат ахнаха. Страхуваха се за Тео, особено след като косата на Инари се сплете на дебели въжета като змии, които се извиваха от главата й, сякаш беше Медуза20.

Ужасените възклицания бяха грешка — привлякоха вниманието на Инари. Ала тя не помръдна.

— Усещате ли този сладък мирис, носен от вятъра? — попита само. Печена жертва. Мисля, че резултатът ще бъде „оиши“ — вкусен! Но може би вие двамата ще искате да поговорите с Ориме или Изобел за последен път? Боя се, че те не могат да излязат да ви видят.

Сърцето на Мередит запрепуска лудешки в гърлото й, когато осъзна, че къщата на семейство Сайтоу е в пламъци. Изглежда, горяха няколко отделни огъня, но тя бе ужасена, че Инари вече е сторила нещо на майката и дъщерята.

— Мат, не! — изкрещя девойката и сграбчи ръката му. — Той щеше да се спусне към смеещата се, облечена в черно жена, за да се опита да я нападне — а сега секундите бяха ценни. — Ела да ми помогнеш да ги намерим!

Тео им се притече на помощ. Вдигна сребристия камшик, завъртя го около главата си, след което го стовари точно върху вдигнатите ръце на Инари, оставяйки дълбока червена рана върху едната. Побеснялата Инари се извърна към нея, а Мередит и Мат побягнаха.

— Задната врата — задъхано рече Мат, докато заобикаляха тичешком едната страна на къщата. Видяха пред себе си дървена ограда, но без порта. Мередит се канеше да използва бойното копие, за да се прехвърли с овчарски скок, когато Мат извика: — Ела тук! — И сплете пръстите си, за да стъпи тя върху тях. — Ще те повдигна.

Мередит се поколеба само за миг. Сетне сложи крак върху импровизираното стъпало. Внезапно усети, че лети нагоре. После се приземи като котка върху равния горен край на оградата и скочи леко от другата страна. Чу, че Мат се катери по оградата, докато внезапно бе заобиколена от черен пушек. Отскочи встрани и извика:

— Мат, пушекът е опасен! Наведи се ниско; задръж дъха си. Остани отвън, за да ми помогнеш, когато ги измъкна от къщата!

Момичето нямаше представа дали Мат ще я послуша или не, но тя последва собствените си предписания: наведе се ниско, задържа дъх, като отвори за кратко очи, за да се опита да намери вратата.

После едва не получи удар при звука от брадва, която се забива и разцепва дърво, сетне се забива още веднъж. Отвори очи и видя, че Мат не я бе послушал, но се зарадва, защото той бе намерил вратата. Лицето му беше почерняло от саждите.

— Беше заключена — обясни той и вдигна отново брадвата.

Целият оптимизъм на Мередит се разби и разпиля като треските на сцепената врата, когато погледна вътре и видя само пламъци.

Господи, помисли си, който и да е бил тук, вече се е опекъл и сигурно е мъртъв.

Ала откъде дойде тази мисъл? От увереността на логиката или от страха? Мередит не можеше да спре сега. Пристъпи в жежката пещ и изкрещя:

— Изобел! Госпожо Сайтоу! Къде сте?

Разнесе се слаб, задавен вик.

— Това е кухнята! — досети се Мередит. — Мат, това е госпожа Сайтоу! Моля те, иди да я изведеш!

Мат се подчини, но подхвърли през рамо:

— Не отивай по-нататък.

Ала момичето трябваше да отиде. Много добре си спомняше къде е стаята на Изобел. Точно под тази на „баба й“.

— Изобел! Изобел! Чуваш ли ме? — Гласът й бе толкова нисък и дрезгав от дима, но тя знаеше, че трябва да продължи. Изобел можеше да е в безсъзнание или твърде прегракнала, за да й отговори. Мередит се отпусна на колене и запълзя по пода, където въздухът беше малко по-хладен и чист.

Добре. Стаята на Изобел. Не искаше да докосва дръжката на вратата с ръка, затова уви тениската около нея. Дръжката не се завъртя. Беше заключена. Нямаше време да разследва, просто се извъртя и изрита силно вратата точно до дръжката. Дървото се разцепи. Още един ритник и вратата се отвори със силен трясък.

Мередит вече беше замаяна, но трябваше да огледа цялата стая. Направи две крачки и — ето!

Изобел седеше на леглото в задимената, гореща, но иначе грижливо подредена малка стая. Когато Мередит приближи до леглото, видя — за нейна ярост — че момичето е завързано с широко тиксо към месинговата табла. Два удара на бойното копие и Изобел бе свободна. После, изненадващо, се размърда и повдигна почернялото си лице към Мередит.

В този миг яростта на Мередит избухна с нова сила. Устата на момичето също бе залепена с тиксо, за да не може да вика за помощ. Мередит потръпна и се намръщи, за да предупреди, че ще е болезнено, след което хвана лепенката и я дръпна рязко. Изобел не извика; вместо това пое дълбоко от задушливия въздух.

Мередит отиде, препъвайки се, до гардероба, извади два еднакви бели чаршафа и се върна при Изобел. Върху нощното шкафче до леглото имаше пълна чаша с вода. Мередит се запита дали не е била оставена там нарочно, за да увеличи мъките на момичето, но не се поколеба да я използва. Даде на Изобел да пие, тя също отпи, а после намокри тениските и на двете. Притисна едната към устата си, а Изобел я последва и залепи мократа си тениска върху устата и носа си. Тогава Мередит сграбчи ръката й и я поведе към вратата.

Последвалото се оказа истинско кошмарно пътуване, докато се придвижваха пълзейки, кашляха и се давеха, а Мередит трябваше през цялото време да влачи Изобел. Мередит вече започваше да си мисли, че този ад никога няма да свърши, всеки изминат сантиметър напред им се струваше все по-труден и по-труден. Бойното копие затрудняваше придвижването й, но тя за нищо на света нямаше да се раздели с него.

То е ценно, нашепваше разумът й, но дали струва колкото живота ти?

Не, каза си Мередит. Не и моя живот, но кой знае с какво още ще се сблъскам, когато изведа Изобел в хладния мрак?

Никога няма да я изведеш там, ако умреш — заради един предмет.

Не е обикновен предмет! Мередит използва копието, за да прочисти няколко пушещи отломки от пътя си. То е принадлежало на дядо ми, когато е бил нормален и разумен човек. Пасва идеално в ръката ми. Не е само вещ!

Прави каквото искаш, рече гласът и изчезна.

Все повече отломки препречваха пътя й. Въпреки мъчителните спазми в дробовете, девойката беше сигурна, че ще успее да стигне до задната врата. Знаеше, че отдясно се намира пералното помещение. Сигурно щяха да се ориентират по празното пространство там.

Тогава внезапно в тъмното изникна нещо и тя си халоса главата в него. На замъгления й ум му трябваше дълго време, за да определи предмета, в който се бе ударила. Кресло.

Някак си бяха стигнали твърде далеч. Това беше дневната.

Заля я вълна на ужас. Наистина бяха стигнали прекалено навътре в къщата — а не можеха да излязат през предната врата и да се озоват в разгара на битката между две магически сили. Трябваше да се върнат обратно и този път да намерят пералното помещение, тяхната врата към свободата.

Мередит се обърна и повлече Изобел със себе си. Надяваше се по-младото момиче да разбере какво трябва да направят.

Остави бойното копие върху горящия под на дневната.

Елена хълцаше и се опитваше да си поеме дъх, макар че позволи на Стефан да й помогне. Той тичаше, уловил Бони за едната ръка, а нея за другата. Деймън беше някъде отпред — разузнаваше.

Вече не може да е много далеч, мислеше тя. С Бони видяхме светлината — и двете я видяхме. В този миг, като фенер, вдигнат до прозорец, Елена отново я видя.

Беше голяма, това беше проблемът. Продължавам да си мисля, че трябва да стигнем до нея, защото в съзнанието си имам погрешна представа за размера й. Колкото повече приближаваме, толкова по-голяма става.

И това е добре за нас. Нуждаем се от много Сила. Но трябва да стигнем по-скоро, иначе дори да е събрала в себе си цялата Сила на вселената, няма да има значение. Ще е прекалено късно.

Шиничи бе загатнал, че със сигурност ще закъснеят — но Шиничи беше роден лъжец. Все пак, сигурно точно зад този нисък клон беше…

О, мили боже, помисли си тя. Това е звездна сфера.