Полунощ

8

Деймън кимна замислено, докато местеше поглед между копието и калъфката в ръката си. Не беше ли подозирал нещо подобно отдавна? Подсъзнателно? В крайна сметка дядо й е бил нападнат, но не е бил убит, нито паметта му е била изтрита. Деймън лесно можеше да си представи останалото: родителите й не са виждали причина да помрачават живота на малката си дъщеря с тази отвратителна дейност — пълна промяна на обстановката — а сетне са се отказали да практикуват в провинциалното, малко градче Фелс Чърч.

Само ако знаеха. О, несъмнено се бяха погрижили Мередит да тренира като дете бойни изкуства и да усвои различни техники за самозащита, като в същото време са я заклели да пази пълна тайна от всички — дори от най-добрите си приятелки.

Е, помисли си Деймън, първата загадка на Шиничи вече бе разрешена. „Един от вас е пазил тайна през целия си живот от всички.“ Винаги съм знаел, че има нещо особено около това момиче… и ето какво е. Залагам живота си, че има черен колан.

Настъпи продължителна тишина. Деймън я наруши.

Предците ти също са били ловци, нали?, попита, все едно и тя беше телепат. Изчака за миг, но не последва нищо. Добре, значи не беше телепат. Това беше добре. Кимна към великолепното копие.

— Това със сигурност е изработено за господар или господарка.

Мередит не беше глупава. Когато заговори, не откъсваше поглед от очите му. Беше нащрек и в пълна бойна готовност.

— Ние сме само обикновени хора, които се опитват да си вършат работата, така че невинните хора да са в безопасност.

— Като убивате по някой и друг вампир.

— Е, както се казва: „Вълкът нрава си не мени“, така и досега нито един вампир не се е превърнал във вегетарианец.

Деймън се засмя.

— Жалко, че не си се родила достатъчно рано, за да преобразиш Стефан. Би бил твоят велик триумф.

— Мислиш, че е забавно. Но наистина има преобразени.

— Да. Хората биха казали какво ли не, когато си насочил към тях подобно страховито оръжие.

— Хора, които смятат, че е грешно да се внушава на други хора да вярват, че ще получат нещо за нищо.

— Това е! Мередит! Позволи ми да те подложа на внушение!

Този път момичето се засмя.

— Не, говоря сериозно! Когато отново стана вампир, позволи ми да ти въздействам така, че повече да не се боиш от ухапване. Кълна се, че няма да изсмуча от кръвта ти повече от чаена лъжичка. Но това ще ми даде възможност да ти покажа…

— Една страхотна захарна къща, която никога не е съществувала? Близка, починала преди десет години и която би се отвратила от мисълта, че можеш да откраднеш спомените за нея и да ги използваш като примамка? Сън за края на световните страдания, който обаче не може да нахрани гладуващите?

Това момиче е опасно, каза си Деймън. Това е като внушението, на което обучаваха членовете си. Изпълнен с желание да я накара да разбере, че вампирите или бившите вампири, или някогашните и бъдещите вампири притежават и добри качества — като смелост, — той пусна калъфката и грабна края на копието с двете си ръце.

Мередит повдигна вежди.

— Не ти ли казах преди малко, че няколко от шиповете, които току-що заби в ръката си, са отровни? Или не ме слушаш?

Тя инстинктивно също бе сграбчила копието, но извън опасната зона.

— Каза ми — отвърна Деймън невъзмутимо или поне така се надяваше.

— Специално уточних, че са „отровни за хора, върколаци и така нататък“ — спомняш ли си?

— Да, каза ми и това. Но аз предпочитам да умра, отколкото да живея като човек, така че: нека играта започне.

С тези думи Деймън започна да насочва двуглавото копие към сърцето на Мередит.

Тя тутакси стисна оръжието и го оттласна обратно към него. Но както много скоро и двамата осъзнаха, той имаше три предимства. Беше малко по-висок и по-мускулест от гъвкавата и тренирана Мередит; притежаваше по-дълъг захват от нейния; и бе заел много по-нападателна позиция. Въпреки че усети как малките отровни шипове се забиха в дланта му, той натисна напред и нагоре и продължи да натиска, докато върхът на оръжието не навлезе отново в зоната на сърцето й. Мередит го отблъсна с удивителна сила и след това изведнъж силите им някак си отново се изравниха.

Деймън вдигна поглед, за да види как се бе случило, и се слиса, когато видя, че тя също е сграбчила копието през смъртоносната зона. Сега и от нейните ръце, както и от неговите, капеше кръв върху пода.

— Мередит!

— Какво? Приемам работата си на сериозно.

Въпреки ответния й удар, той беше по-силен. Деймън напредваше сантиметър по сантиметър с разкъсаните си длани, изпънал ръце, за да не отслабва натиска. И сантиметър през сантиметър тя бе изтласквана назад, макар че не се предаваше — докато накрая вече нямаше накъде да отстъпва.

Двамата стояха един срещу друг с копието помежду им, а гърбът на Мередит се притискаше към хладилника.

Деймън мислеше единствено за Елена. Ако по някакво чудо оцелееше от тази схватка — а Мередит не — тогава какво щеше да прочете в онези малахитови очи? Как щеше да живее с това, което щяха да му кажат?

И тогава, с вбесяваща точност, като шахматист, жертващ царя си, Мередит пусна копието, отстъпвайки пред превъзхождащата я сила на Деймън.

След което, явно без да се бои да му обърне гръб, тя взе бурканче, пълно с мехлем, от кухненския бюфет, загреба малко от съдържанието му и кимна на Деймън да й подаде ръцете си. Той се намръщи. Никога не бе чувал за отрова, вкарана в кръвта, която да може да се неутрализира с мехлеми.

— Не съм напълнила с истинска отрова човешките игли — поясни Мередит спокойно. — Но дланите ти сигурно са разранени, а този мехлем е чудесен лек. Много е стар, рецептата се предава от поколение на поколение.

— Колко мило от твоя страна да го споделиш… — процеди той с възможно най-острия си и саркастичен тон. — Сега какво ще правим? — додаде, когато Мередит невъзмутимо започна да втрива мехлема в собствените си длани. — Ще започнем отначало?

— Не. Ловците убийци си имат кодекс на честта. Ти спечели сферата. Предполагам, че ще направиш това, което, изглежда, е направил и Сейдж. Ще отвориш Порта към Тъмното измерение.

— Ще отворя Порта към Тъмните измерения — поправи я Деймън. — Вероятно трябваше да спомена — има повече от едно. Но най-много от всичко искам отново да стана вампир. Мисля, че можем да говорим, докато вървим. Както виждам, и двамата сме облекли взломните си униформи.

Мередит беше облечена също като него — черни джинси и тънък черен пуловер. С дългата си блестяща черна коса изглеждаше неочаквано красива. Деймън, който възнамеряваше да я прониже със старинното оръжие, както повеляваше дългът му на вампир, бе обзет от нерешителност. Ако не му създаваше неприятности по пътя му към Портата, реши, че ще я остави да си иде. Чувстваше се великодушен — за пръв път се бе изправил лице в лице със страховитата Мередит и я бе победил, а освен това и тя като него имаше свой код на честта. Донякъде се чувстваше сродна душа с нея.

С подигравателно галантен жест й махна да върви пред него, а той взе калъфката и бойното копие.

Когато Деймън затвори тихо вратата, видя, че утрото скоро щеше да настъпи. Идеалното време. Копието улови първите лъчи на зората.

— Искам да те питам нещо — промърмори той на дългата, копринено черна коса на Мередит. — Каза, че си намерила това прекрасно оръжие чак след като Клаус — онзи зъл Древен вампир — вече е бил мъртъв. Но ако произлизаш от семейство на ловци убийци на вампири, би могла да помогнеш много повече в убиването му. Както сама спомена, само белият ясен може да го убие.

— Не съм помогнала по-активно, защото родителите ми не практикуват семейния бизнес и те не знаеха. Разбира се, и двамата са от семейства на ловци, трябва да си, за да съумееш да опазиш тайната да не стигне до жълтите вестници…

— … или полицейските архиви…

— Искаш ли да говоря, или сам ще разгадаеш всичко?

— Едно на нула за теб — кимна той и претегли на ръка блестящото копие с насочено острие. — Ще те изслушам.

— Но въпреки че са избрали да не са активни, те са знаели, че един вампир или върколак може да реши да нападне дъщеря им, ако разкрие самоличността й. Така че, докато бях на училище, веднъж седмично ходех на уроци по „клавесин“ и „езда“ — правя го, откакто навърших три години. Имам черен колан като шихан, тренирала съм и таекуондо. Може да започна и кунгфу…

— Две на нула. Но още не си ми казала как точно намери това великолепно смъртоносно оръжие?

— След като Клаус вече беше мъртъв, докато Стефан бдеше над Елена, внезапно дядо ми проговори — само отделни думи, но те ме накараха да отида да се поразровя на тавана. И открих това.

— Значи ти наистина не знаеш как да го използваш?

— Тъкмо започнах да се уча, когато се появи Шиничи. Но не, наистина нямам представа. Много ме бива с всякакви бойни тояги, така че го използвам като тях.

— Срещу мен не го използва само като бойна тояга.

— Имах намерение да те убедя, не да те убивам. Не бих могла да обясня на Елена как съм счупила всичките ти кости.

Деймън едва се сдържа да не прихне.

— И как така една двойка от пасивни ловци убийци са се озовали в затънтен провинциален град, намиращ се над няколко стотици пресичащи се лей линии?

— Предполагам, че не са подозирали какво представлява една линия на природна Сила. А тогава Фелс Чърч им се е сторил уединено и спокойно място.

Откриха Портата точно там, където Деймън я бе видял преди — добре оформен правоъгълник, издълбан в земята, на дълбочина около метър и половина.

— Сега седни там — помоли той Мередит, като я настани в противоположния ъгъл от този, където остави копието.

— Замислял ли си се — макар и за миг — какво ще стане с Мисао, ако излееш цялата течност тук?

— Всъщност нито за миг. Не заслужава дори и една микросекунда — заяви Деймън жизнерадостно. — Защо? Смяташ ли, че тя би се замислила за мен?

— Не — въздъхна Мередит. — Тъкмо в това е проблемът с вас двамата.

— Определено в момента тя е твой проблем, макар че по някое време може да се отбия, след като градът бъде разрушен, за да си побъбря на четири очи с брат й на тема как се спазва клетва.

— След като станеш достатъчно силен, за да го победиш.

— Е, защо ти не направиш нещо? Все пак те разрушават твоя град — изтъкна Деймън. — Децата се самонараняват, нападат се едно друго, а сега и родителите нападат децата…

— Те или са изплашени до смърт, или са обсебени от онези малахи, които лисиците продължават да разпространяват навсякъде…

— Да, така че страхът и параноята също продължават да се разрастват. Фелс Чърч може и да е малък град по стандартите на други опустошителни бедствия, които са причинили, но това е важно място, защото е разположено върху…

— Всички онези лей линии, пълни с магическа сила — да, да, зная. Но на теб не ти ли пука поне малко? За нас? За бъдещите им планове за нас? Нима нищо от това няма значение за теб? — запита Мередит настоятелно.

Деймън се замисли за застиналата малка фигура в спалнята на долния етаж, и се изпълни с неясно безпокойство.

— Вече ти казах — отсече. — Ще се върна, за да поговоря с Шиничи.

След което много внимателно започна да излива течността от отпушената звездна сфера в единия ъгъл на правоъгълника. Сега, след като най-сетне беше пред Портата, осъзна, че няма представа какво да прави. Може би трябваше да скочи вътре и да излее цялата течност от звездната сфера в средата. Но четирите ъгъла означаваха четири различни места за изливане и той се придържаше към това.

Очакваше по някакъв начин Мередит да се опита да му попречи. Да изтича до къщата. Най-малкото да вдигне шум. Да го нападне откъм гърба сега, когато бе пуснал копието. Но очевидно кодът на честта й забраняваше подобна нечестна игра.

Странно момиче, помисли си Деймън. Но ще й оставя бойното копие, след като и без това принадлежи на семейството й, а и заради него сигурно ще ме убият на мига, в който се приземя в Тъмното измерение. Слуга с оръжие — особено с подобно оръжие — няма никакъв шанс да оцелее.

Сссс-бум! Бяло! Ослепителна бяла светлина. В първия миг само това възприеха очите или съзнанието му.

И тогава го заля вълна на буйно ликуване. Успях!, помисли си той. Портата се отвори!

— Центърът на горното Тъмно измерение, моля — изрече той учтиво в пламтящата дупка. — Предпочитам уединена алея, ако нямаш нищо против. — И след тези думи скочи в лумналата паст.

Само дето не можа. Тъкмо започна да свива колене, когато нещо го удари отдясно.

— Мередит! Мислех…

Но не беше Мередит. Беше Бони.

— Ти ме измами! Не може да отидеш там! — ридаеше и крещеше тя.

— Да, мога! А сега ме пусни — преди да изчезне! — Опита се да я отблъсне, докато мислите му се лутаха в безполезна плетеница. Беше оставил това момиче — колко? — преди около час, толкова дълбоко заспало, че приличаше на мъртво. Колко още можеше да понесе това малко тяло?

— Не! Те ще те убият! А Елена ще убие мен! Но първо аз ще бъда убита, защото още съм тук!

Будна и всъщност напълно способна да подреди парчетата от пъзела.

— Човешки същества, пфу! Казах ти да ме пуснеш! — озъби се той. Оголи зъбите си, в резултат на което Бони зарови глава на гърдите му и се вкопчи в него като мече коала, обвивайки двата си крака около един от неговите.

Два наистина силни шамара ще я накарат да се пусне, помисли си Деймън.

Вдигна ръка.