Полунощ

34

— Нахранихме ви и се погрижихме за вас, ковкото можахме най-добре — рече Мередит, докато оглеждаше в сутерена напрегнатите, изплашени млади лица, извърнати към нея. — А сега искам в замяна да ви помоля само за едно. — Направи усилие, за да овладее гласа си. — Искам да разбера някой знае ли дали някъде има мобилен телефон с връзка с интернет, или компютър, който все още работи. Моля ви, моля — ако се сещате за някой, кажете ми.

Напрежението беше като дебело гумено въже, теглещо Мередит към всяко от бледите, измъчени лица или тях към нея.

Добре, че по природа Мередит беше уравновесена и хладнокръвна. Около дванайсет ръце се вдигнаха едновременно, а едно петгодишно хлапе прошепна:

— Мама има. И татко.

Настъпи тишина и преди Мередит да успее да попита дали някой познава това дете, едно по-голямо момиче се обади:

— Тя иска да каже, че са имали преди Огнения мъж. — Този Огнен мъж Шиничи ли се казва? — попита Мередит.

— Да. Понякога може да накара червените краища на косата му да пламват около главата му.

Мередит прибави този факт към „нещата, които не искам да видя, честен кръст, никога“.

После се отърси от мислите си.

— Моля ви, момчета и момичета, моля ви, помислете. Нуждая се само от един, един мобилен телефон с достъп до интернет, който да работи, и то веднага. Един лаптоп или компютър, който да работи в момента. Само едно семейство, което има генератор у дома. Има ли такова?

Сега ръцете се свалиха.

— Огнения мъж ни каза, че мобилните телефони и компютрите са лоши — заговори едно момче, което тя разпозна като единия от братята Лоринг, може би на десет или единайсет години. — Точно заради това брат ми влезе в юмручна схватка с баща ни. Той изхвърли в тоалетната всички телефони, които имахме в къщата ни.

— Добре. Добре, благодаря. Но има ли някой, който е видял работещ мобилен телефон или компютър? Или домашен генератор…?

— Ами, да, скъпа моя, аз имам. — Гласът прозвуча от горната площадка на стълбите. Там стоеше госпожа Флауърс, облечена в чист анцуг. Странно, в ръката си държеше голяма чанта.

— Вие сте имали — имате — генератор? — удиви се Мередит, а сърцето й се сви. Каква загуба! И ако катастрофата ги връхлети, защото тя, Мередит, не е дочела докрай собственото си проучване! Минутите се нижеха и ако всички във Фелс Чърч загинат, вината щеше да е нейна. Нейна. Не мислеше, че би могла да живее с този товар.

През целия си живот досега, Мередит се бе опитвала да постигне спокойствие, концентрация и равновесие, които бяха другата страна на монетата от бойните умения, на които я бяха научили тренировките по различните бойни изкуства. И бе успяла — беше добър наблюдател, добра дъщеря, дори добра ученичка във всичко, една от елитната група около Елена. Бяха четири: Елена, Мередит, Каролайн и Бони, които си пасваха като парчета от пъзел. На Мередит понякога й липсваха старите времена и техните дръзки, уж светски и изтънчени лудории, които всъщност никога не бяха наранили никого — с изключение на тъпите момчета, които кръжаха около тях като мухи край мед.

Но сега, като се вгледаше в себе си, тя се изпълваше с недоумение. Коя беше всъщност? Момиче от латиноамерикански произход, кръстено на най-добрата приятелка на майка й от колежа, която беше с корени от Уелс. Ловец убиец на вампири, който имаше изострени кучешки зъби, вампир близнак и чиято група приятели включваше Стефан, вампир, Елена, бивш вампир… и навярно още един вампир, макар че тя доста се колебаеше да нарече Деймън „приятел“.

И какво бе заключението от всичко това?

Че тя е едно момиче, което с всички сили се старае да постигне равновесие и концентрация в един свят, който бе пощурял. Едно момиче, което все още се ужасяваше от това, което бе научило за семейството си, а сега се разкъсваше между нуждата и страха да потвърди едно ужасяващо съмнение.

Спри да мислиш. Спри! Трябва да кажеш на госпожа Флауърс, че пансионът й е разрушен.

— Госпожо Флауърс — относно пансиона — трябва да поговоря с вас…

— Защо първо не използваш моето „Блекбери“? — Госпожа Флауърс слезе внимателно по стълбите към сутерена, вперила поглед в краката си, а децата се разделиха пред нея като вълните на Червено море пред Мойсей.

— Вашето…? — заекна Мередит. Госпожа Флауърс бе отворила голямата си чанта и сега вадеше обемист черен предмет.

— Все още има захранване — обясни възрастната жена, докато Мередит го поемаше с треперещи ръце, сякаш бе нещо свято. — Току-що го включих и работеше. И ето че съм в интернет! — завърши гордо.

Светът на Мередит бе погълнат от малкия, сив, старомоден екран на органайзера. Беше толкова удивена и развълнувана да го види, че почти забрави защо й трябваше. Ала тялото й знаеше. Пръстите й стискаха здраво предмета, докато палците й танцуваха по миниатюрната клавиатура. Извика любимата си търсачка и в полето за търсене въведе: „Ориме“. Върху екрана се изписаха резултати с линкове към много сайтове, повечето на японски. Тогава с треперещи колене, Мередит написа: „Инари“.

6 530 298 резултата.

Отвори първия линк и видя уебсайт с дефиниция. Ключовите думи се нахвърлиха към нея като лешояди.

Имаше снимка на двойка статуи на китсуне в лисичите им форми. Лапата на всяко едно от тях почиваше върху звездна сфера.

Преди три години Мередит си бе счупила крака, докато караше ски с братовчедите си в планината Блу Ридж, част от Апалачите. Беше се забила право в едно малко дърво. Никакви бойни умения не успяха да я спасят в последната минута; знаеше, че се пързаля извън почистените писти, където можеше да попадне на наскоро ръснал лек сняг, боклуци или заледени коловози от предишни спускания. И разбира се, дървета. Много дървета. Тя беше добра скиорка, но караше прекалено бързо, гледаше в неправилна посока и докато се усети, вече летеше право към дървото, вместо да го заобиколи.

Сега имаше същото усещане, както когато се свести след сблъсъка с онова дърво. Шокът, замайването и гаденето първоначално бяха по-лоши от болката. Мередит можеше да понесе болката. Но бумтенето в главата, противното съзнание, че е допуснала голяма грешка и че ще трябва да си плати за това, бяха непоносими. Към това се прибавяше и любопитство и страхът от осъзнаването, че краката й няма да я издържат. Един и същ безполезен въпрос отекваше в подсъзнанието й: как можах да съм толкова глупава? Възможно ли е да сънувам? И моля те, Господи, може ли да кликна върху бутона „Назад“, така че все едно нищо не е било?

Мередит внезапно осъзна, че от двете страни я поддържат госпожа Флауърс и шестнайсетгодишната Ава Уейкфийлд. Черното „Блекбери“ лежеше върху циментения под на сутерена. Явно е започнала да припада. Няколко по-малки хлапета крещяха името на Мат.

— Не… аз… аз… мога да стоя сама… — Искаше единствено да потъне в блажената забрава на мрака, далеч от този ужас. Искаше краката й да се подгънат, съзнанието й да се изпразни, да отлети…

Ала не можеше да избяга. Тя беше взела бойното копие; беше поела Отговорността от дядо си. Всичко свръхестествено, което заплашваше да навреди на Фелс Чърч, докато тя бе на стража, беше неин проблем. И проблемът беше още, че нейният дълг като стража никога не се изчерпваше.

Мат затрополи надолу по стълбите, понесъл на ръце седемгодишния Хейли, който постоянно получаваше малки припадъци.

— Мередит! — Тя долови недоверието в гласа му. — Какво става? Какво откри, за бога?

— Ела… и погледни. — Мередит си припомняше подробност след подробност, които би трябвало да събудят предупредителните звънчета в главата й. Мат вече се бе озовал до нея, докато тя си припомняше първото описание на Бони на Изобел Сайтоу.

Тиха и затворена. Срамежлива. И… мила.

И първото посещение в дома на семейство Сайтоу. Ужасът от това, в какво се бе превърнала тихата, срамежлива и мила Изобел Сайтоу: богиня на пиърсинга, кръвта и гнойта, изтичащи от всеки отвор по тялото й. И тогава се бяха опитали да занесат вечеря на старата й, много стара баба. И Мередит разсеяно бе забелязала, че стаята на Изобел е точно под тази на възрастната дама, която приличаше на кукла. След като видя надупчената и напълно разстроена Изобел, Мередит бе предположила, че всяко дяволско влияние може да се опита да се разпространи и някъде в подсъзнанието си се бе разтревожила за бедната и крехка старица. Ала дяволът можеше също толкова лесно да слиза долу. Може би в крайна сметка не Джим Брайс бе заразил Изобел с лудостта на малаха. Може би тя бе заразила него, а той я бе предал на Каролайн и на сестра си.

И онази детска игра! Жестоката, жестока песничка, която Обаасан — онази Инари-Обаасан си тананикаше: „Лисица и костенурка взели да се надбягват…“. И думите й: „… по някакъв начин е намесено китсуне.“ Тя им се бе подигравала, забавляваше се! Сега като се замислеше, тъкмо от Инари Мередит за пръв път чу думата „китсуне“.

И още една допълнителна жестокост, която Мередит бе извинила преди, но само защото предполагаше, че Обаасан едва вижда. През онази нощ Мередит и Бони бяха с гръб към вратата — двете се бяха съсредоточили върху „горката, грохнала стара баба“. Но Обаасан беше с лице към вратата и тя бе единствената, която е можела да види — трябва да е видяла — как Изобел се промъква зад Бони. И тогава тъкмо жестоката детска песничка накара Бони да погледне зад себе си… Изобел се бе свила там, готова да оближе челото на Бони с раздвоения си розов език…

— Защо? — Мередит чу да пита собственият й глас. — Защо съм била толкова глупава? Как не съм могла да го разбера още в самото начало?

Мат бе вдигнал блекберито и четеше уебсайта. Сетне се изправи и остана неподвижен, с широко отворени сини очи.

— Била си права — промълви след дълга пауза.

— Толкова ми се иска да греша…

— Мередит… Шиничи и Мисао са слуги на Инари… Ако онази старица е Инари, а ние през цялото време сме преследвали като побъркани грешния враг, само изпълнителите…

— Проклетите листчета — задави се Мередит. — Онези, които направи Обаасан. Те са безполезни, невалидни. Всички онези куршуми, които тя благослови, също са непотребни — но може би тя наистина ги е благословила — за забавление. Изобел дори дойде при мен и промени всички йероглифи, които старата госпожа написа за делвите, в които да затворим Шиничи и Мисао. Тогава тя ми каза, че Обаасан е почти сляпа. Върху седалката на колата остана мокро петно от сълзите й. Тогава не разбрах защо плачеше.

— Аз все още не разбирам. Тя й е внучка — навярно трето поколение чудовище! — избухна Мат. — Защо ще плаче? А и защо самозалепващите се листчета отначало действаха?

— Защото са направени от майката на Изобел — рече госпожа Флауърс тихо. — Скъпи Мат, наистина се съмнявам, че онази старица изобщо е роднина на семейство Сайтоу. Като божество — или могъща магьосница, кръстена на божеството — и несъмнено самата тя китсуне, предполагам, че се е настанила да живее при тях и ги е използвала. Майката на Изобел, както и самата Изобел, не са имали друг избор, освен да поддържат измамата, защото са се страхували от това, което ще им стори, ако не й се подчиняват.

— Но, госпожо Флауърс, когато двамата с Тайрон измъкнахме бедрената кост от гъсталака, вие не казахте ли, че жените Сайтоу са направили толкова хубави амулети? И не казахте ли, че трябва да ги помолим да преведат думите върху глинените делви, когато Аларик изпрати снимките им от онзи японски остров?

— Колкото до вярата ми в жените Сайтоу, аз имам едно незначително възражение — рече госпожа Флауърс. — Не знаех, че тази Обаасан е зло, а и все още има две от тях, които са мили и добри, и които много ни помогнаха — при това с голям риск за себе си.

Мередит усети горчилка в устата си.

— Изобел би могла да ни спаси. Би могла да каже: „Моята фалшива баба е истински демон.“

— О, моя скъпа Мередит, вие, младите, наистина не умеете да прощавате. Тази Инари навярно се е настанила в дома им, когато тя е била дете. Отначало е знаела само, че възрастната жена е тиранин, носещ името на божество. Тогава може би е имало демонстрация на сила — чудя се дали не е станало нещо със съпруга на Ориме, накарало го да се върне в Япония — ако наистина е заминал? Може и да е мъртъв. След това Изобел е пораснала: срамежлива, тиха, затворена — изплашена. Тук не е Япония; не е имало техен свещеник, на когото да се изповядат и доверят. И самата ти си видяла последствията, когато Изобел се е сближила с някой извън семейството — върху приятеля й, Джим Брайс.

— И върху нас… ами, става въпрос за теб и Бони — изтъкна Мат на Мередит. — Тя насъска Каролайн срещу теб.

Без да се усетят, те бяха започнали да говорят все по-бързо и по-бързо.

— Трябва да отидем още сега — заяви Мередит. — Шиничи и Мисао може и да са тези, които ще доведат Последната полунощ, ала Инари дава заповедите. А и кой знае? Тя може и да определя наказанията. Ние не знаем колко е голяма нейната звездна сфера.

— Или къде е — изтъкна възрастната жена.

— Госпожо Флауърс — рече Мат припряно, — по-добре да останете тук с децата. На Ава може да се разчита, но къде е Джейкъб Лейгърти?

— Тук — обади се едно момче, което изглеждаше по-голямо от петнайсетте си години. Беше високо колкото Мат, но много слабо.

— Добре. Ава, Джейк, ще помагате на госпожа Флауърс. Оставяме ви и Сейбър. — Кучето беше голям хит сред хлапетата, кротуваше дори когато най-малките дъвчеха опашката му. — Двамата просто ще слушате госпожа Флауърс и…

— Мат, скъпи, аз няма да съм тук. Но животните определено ще ги закрилят.

Мат я зяпна слисано. Мередит знаеше какво си мисли. Госпожа Флауърс, на която досега можеха да разчитат, смяташе да се скрие някъде сама? Нима ги изоставяше?

— Освен това искам един от двама ви да ме закара до къщата на семейство Сайтоу — бързо! Но другият може да остане тук и да пази децата.

Мередит почувства едновременно облекчение и тревога, Мат също.

— Госпожо Флауърс, предстои ни истинска битка. Можете да бъдете наранена или много лесно да ви вземат като заложница…

— Скъпи Мат, това е моята битка. Няколко поколения от семейството ми живеят във Фелс Чърч, още от времето на първите заселници тук, на континента. Вярвам, че това е битката, за която съм се родила. Определено последната в живота ми.

Мередит се взираше изумено във възрастната жена. В полумрака на сутерена госпожа Флауърс изведнъж й се стори някак си различна. Гласът й се промени. Дори дребното й тяло се променяше, ставаше по-високо и по-силно.

— Но как ще се борите? — слиса се Мат.

— С това. Този добър и мил млад мъж, Сейдж, ми остави бележка, в която се извиняваше, задето е използвал звездната сфера на Мисао. Когато бях млада, много ме биваше с тези. — Госпожа Флауърс извади от голямата си чанта нещо дълго и тънко, което се разви. Старицата го завъртя и в празния сутерен се разнесе силен екот, когато изплющя. Удари се в топката за пинг-понг, уви се около нея и се върна обратно в отворената длан на госпожа Флауърс.

Камшик. Изработен от някакъв сребрист материал. Несъмнено вълшебен. Дори Мат се изплаши от него.

— Докато ни няма, Ава и Джейк могат да учат децата как да играят на пинг-понг. Ние наистина трябва да вървим, скъпи мои. Не можем да губим нито минута повече. Наближава ужасна трагедия. Мама го каза.

Мередит я гледаше — не по-малко слисано от Мат, но сега заяви:

— Аз също имам оръжие! — Взе бойното копие и добави: — Аз ще се бия, Мат. Ава, оставяме децата на твоите грижи.

— И на моите — допълни Джейкъб и тутакси доказа колко е полезен с въпроса: — Това там, дето виси над пещта, не е ли брадва?

Мат изтича и я свали. Мередит прочете какво си мисли по изражението на лицето му: Да! Една тежка брадва, малко ръждясала, но все още достатъчно остра. Сега, ако китсуне изпратят растения или дървета срещу него, той беше добре въоръжен.

Госпожа Флауърс вече се качваше нагоре по стълбите. Мат и Мередит си размениха бързи погледи, сетне се затичаха, за да я настигнат.

— Ще караш джипа на майка си. Аз ще седна отзад. Все още съм малко… ами, предполагам, малко замаяна. — Мередит никак не искаше да признае слабостта си, но това беше за предпочитане, отколкото да се блъсне някъде с колата.

Мат кимна и прояви достатъчно благородство, за да не коментира слабостта и замайването й. Тя все още не можеше да повярва на собствената си глупост.

— Мат, скъпи, няма защо да спазваш правилата за движение — беше всичко, което му каза госпожа Флауърс.