Полунощ

19

През безценните секунди, които сякаш се проточиха с часове, Бони реши, че каквото е писано да стане, ще стане, независимо от нея. А и беше въпрос на гордост. Знаеше, че мнозина биха й се присмели за това, но беше истина. Въпреки новите Сили на Елена именно Бони бе тази, която най-много свикна да се сблъсква с пълния мрак. И все някак си оцеляваше. Ала много скоро щеше да изгуби последната схватка. От нея зависеше как точно да стане това.

Чу извисяващите се писъци, после секнаха. Е, това бе всичко, което можеше да стори, поне за момента. Да спре да крещи. Изборът бе направен. Бони щеше да полети навън, но с непрекършен дух, дръзка и… безмълвна.

В мига, в който тя спря да крещи, Шиничи даде знак и великанското чудовище, което я носеше към прозореца, спря.

Знаеше го. Той беше грубиян. Грубияните искат да чуват, че причиняват болка или че хората са нещастни. Страшилището я повдигна, така че лицето й да е на едно ниво с това на Шиничи.

— Вълнуваш ли се от еднопосочното си пътешествие?

— Тръпна от вълнение — отвърна момичето безизразно. Хей, помисли си, май доста ме бива като смелчага. Но вътрешно трепереше с двойна сила, сякаш напук на каменната й физиономия.

Шиничи отвори прозореца.

— Още ли тръпнеш от вълнение?

Е, това вече беше нещо — отварянето на прозореца. Нямаше да бъде запратена с все сила в стъклото, така че счупените парчета да се врежат в лицето й, докато лети през стърчащите им остри ръбове. Нямаше да има болка, докато не се удари в земята, и никой нямаше да разбере за това, дори тя.

Просто го направи и да приключваме, каза си Бони. Топлият бриз, нахлул през прозореца, я накара да осъзнае, че това място, този пазар на робини, където на клиентите им бе позволено да отсяват робините, докато си харесат подходящата — беше с климатик, работещ на пълни обороти.

Ще ми бъде топло, макар и само за секунда или две, каза си Бони.

Когато една врата наблизо хлопна, тя едва не изскочи от ръцете на великанското чудовище, а когато вратата към тяхната стая се отвори с трясък, едва не припадна.

Виждаш ли? Обзе я дива надежда. Аз съм спасена! Беше нужно да покаже само малко смелост и сега…

Но беше сестрата на Шиничи, Мисао. Мисао, която изглеждаше много болна, с пепелява кожа и се държеше за вратата, за да не падне. Единственото, което не бе посивяло, беше блестящата й черна коса с пурпурни краища, също като тази на Шиничи.

— Почакай! — извика тя на брат си. — Ти дори не я попита…

— Мислиш, че такава малка тъпачка като нея ще знае? Но нека бъде по твоему. — Шиничи настани Мисао на дивана и започна да разтрива грижовно раменете й. — Ще я попитам.

Значи тя беше в стаята с двустранното огледало, помисли си Бони. Наистина изглеждаше много зле. Приличаше на умираща.

— Какво стана със звездната сфера на сестра ми? — попита властно Шиничи и в този миг Бони осъзна, че началото и краят на цялата тази история се затварят в един кръг и че след като го бе разбрала, би могла да умре с достойнство.

— Вината беше моя — отвърна и при спомена върху устните й трепна усмивка. — Или поне половината. Първо Сейдж отвори звездна сфера, за да отвори Порта обратно към Земята. А после… — Разказа им подробно историята, като подчерта, че тя е насочила Деймън по следите на звездната сфера на Мисао, а след това Деймън я е използвал, за да влезе в горното ниво на Тъмното измерение.

— Всичко е един кръг — обясни тя. — Това, което правиш, ти се връща. — После неочаквано избухна в истеричен кикот.

Шиничи прекоси стаята с две крачки и я зашлеви. Бони не знаеше колко плесници й удари. Първата бе достатъчна, за да секне дъха й и да спре кикота й. Бузите й бяха подути, все едно се е разболяла от тежка форма на заушки, а носът й кървеше.

Опита се да го избърше с ръка, но кръвта продължи да шурти.

— Пфу! — изсумтя Мисао отвратено. — Завържете й ръцете и й дайте кърпа или салфетка.

Отвратителното чудовище се подчини, все едно че Шиничи бе издал заповедта.

Самият Шиничи сега седеше до сестра си и й говореше тихо, все едно беше бебе или домашен любимец. Но когато погледна към Бони, очите на Мисао, с проблясващите пламъчета в тях, бяха бистри и пронизващи като на възрастен.

— Къде е моята звездна сфера сега? — попита с ужасяваща настойчивост.

Бони, която бършеше носа си, чувствайки се облекчена, че ръцете й не са стегнати с белезници зад гърба, се запита защо дори не се опитва да излъже. Като например, да заяви нещо от рода: освободете ме и ще ви заведа при звездната сфера. После си спомни за Шиничи и проклетата му телепатия.

— Откъде да зная? — изтъкна тя съвсем логично. — Аз само се опитах да издърпам Деймън от Портата, когато и двамата пропаднахме. Звездната сфера не беше с нас. Нищо чудно да се е изтърколила в прахта и цялата течност да се е разляла.

Шиничи стана, за да я нарани отново, но тя само казваше истината.

— Знаем, че това не се е случило — заговори Мисао, — защото аз съм… — трябваше да спре, за да си поеме дъх — още съм жива.

Извърна пепелявото си лице с хлътнали страни към Шиничи.

— Ти си прав. Тя е безполезна, но разполага с информация, която не би трябвало да знае. Изхвърли я.

Великанското чудовище вдигна Бони заедно с кърпата. Шиничи заобиколи от другата страна.

— Видя ли какво причинихте на сестра ми? Видя ли?

Вече нямаше време. Само секунда, за да се запита дали наистина ще бъде смела, или не. Но какво би трябвало да заяви, за да покаже смелостта си? Отвори уста, като съвсем честно не знаеше какво ще излезе от там — вик на ужас или думи.

— Тя ще изглежда още по-зле, когато приятелите ми приключат с нея — обяви Бони и видя в очите на Мисао, че е улучила право в целта.

— Изхвърли я! — изкрещя Шиничи, побеснял от гняв.

И страшилището я хвърли през прозореца.

Мередит седеше с родителите си, опитвайки се да разбере какво не е наред. За рекордно кратко време бе приключила със задачите си: сдоби се с увеличена версия на написаното върху предната част на делвите; обади се в дома на семейство Сайтоу и разбра, че всички ще си бъдат вкъщи към обяд. След това огледа и номерира увеличените изображения на отделните йероглифи от снимките, които Аларик й бе изпратил.

Семейство Сайтоу бяха… напрегнати. Мередит не беше изненадана, след като Изобел беше първата напълно невинна жертва на смъртоносния малах на китсуне. Един от най-лошите случаи беше постоянното гадже на Изобел — Джим Брайс, който се бе заразил с малаха от Каролайн и — без да подозира — го бе предал на Изобел. Самият той бе обсебен от малаха на Шиничи и в него се бяха проявили всички ужасяващи симптоми на синдрома на Леш-Найхан — беше изпохапал пръстите и устните си, докато горката Изобел бе използвала мръсни игли — понякога с големината на куки за плетене, — за да се надупчи на повече от трийсет места, като освен това бе срязала езика си с ножица.

Сега Изобел вече бе излязла от болницата и се възстановяваше. При все това Мередит беше озадачена. По-старата Сайтоу — Обаасан (бабата на Изобел) и госпожа Сайтоу (майката на Изобел) бяха разгледали внимателно и преценили картите с отделните увеличени йероглифи върху делвите и бяха дали одобрението си, но преди това имаше разгорещен спор на японски за всеки йероглиф. Мередит тъкмо се качваше в колата си, когато Изобел изтича от къщата с торба със самозалепващи се листчета в ръка.

— Майка ги направи — в случай че ви потрябват! — изрече тя задъхано с новопридобития си мек, завален глас. А Мередит бе взела листчетата с благодарност, мърморейки неловко нещо за отплата.

— Не, не, няма нужда. Но… може ли да погледна увеличените снимки? — помоли Изобел задъхано. Защо диша толкова тежко?, зачуди се Мередит. Дори да бе тичала по целия път от къщи след Мередит — не би трябвало да й се отрази толкова. После Мередит си спомни: Бони бе казала, че Изобел има учестен пулс.

— Виж — поде Изобел с тон, в който прозираше срам и молба за разбиране, — Обаасан вече е почти сляпа… а мина толкова много време, откакто майка е била ученичка… но сега аз ходя на уроци по японски.

Мередит бе трогната. Очевидно Изобел смяташе, че е невъзпитано да противоречи на по-възрастните, когато са наблизо. Но там, седнала в колата, Изобел бе прегледала всяка карта с увеличените йероглифи и бе написала подобни, обаче различни йероглифи на гърба й. Отне й двайсет минути. Мередит бе впечатлена.

— Но как си ги запомнила всичките? Как изобщо си пишете един на друг? — изтърси тя на един дъх, след като видя сложните символи, които се различаваха само по няколко линии.

— С речници — отвърна Изобел и за пръв път се засмя леко. — Не, говоря сериозно — за да напишеш едно много прецизно писмо, не използваш ли, да кажем, енциклопедичен речник или програма за проверка на правописа и…

— На мен са ми нужни, за да напиша каквото и да е! — засмя се Мередит.

Беше хубав миг, когато двете се усмихваха една на друга, спокойни и отпуснати. Никакви проблеми. Пулсът на Изобел изглеждаше съвсем наред.

След това Изобел се разбърза и си тръгна, а когато си отиде, Мередит остана да се взира във влажния кръг върху предната седалка. Следи от сълзи. Но защо Изобел ще плаче?

Защото й напомняше за малаха или заради Джим?

Защото щяха да са нужни няколко пластични операции, преди ушите й да добият отново приличен вид?

Нито един отговор на всички тези въпроси, за които Мередит можеше да се сети, нямаше смисъл. А и трябваше да побърза, за да се прибере у дома. Вече закъсняваше.

В този миг нещо я сепна. Семейство Сайтоу знаеха, че Мередит, Мат и Бони са приятели, ала никой от тях не бе попитал нито за Бони, нито за Мат.

Странно.

Само ако знаеше още колко по-странно щеше да бъде посещението при собственото й семейство…