Полунощ

22

— Мама каза, че не е във Фелс Чърч — повтори госпожа Флауърс на Стефан. — А това означава, че не е в гъсталака.

— Добре — кимна Стефан. — Тогава, ако не е там, къде другаде е?

— Ами — поде Елена бавно, — полицията е, нали? Заловили са го. — Сърцето й сякаш се свлече в стомаха. Госпожа Флауърс въздъхна.

— Предполагам. Мама би трябвало да ми каже, но атмосферата гъмжи от странни влияния.

— Но полицейският участък е във Фелс Чърч — изтъкна Елена. — Ако е там, значи е в града.

— Тогава — предположи възрастната жена, — какво ще кажете за полицаите от близкия град? Онези, които дойдоха да го търсят преди…

— Риджмънд — изрече Елена с усилие. — Тъкмо оттам бяха полицаите, които претърсиха пансиона. Мередит каза, че оттам е онзи шериф Мосбърг. — Погледна към приятелката си, която дори не помръдна. — Оттам са и приятелите на бащата на Каролайн, всички онези важни клечки — както и на бащата на Тайлър Смолуд. Всички те членуват в онези клубове само за мъже, с тайни ритуали и тям подобни.

— И имаме ли някакъв план кога да отидем там? — обади се Стефан.

— Аз имам нещо като план А — призна Елена. — Но не съм сигурна дали ще сработи — ти може да знаеш по-добре от мен.

— Разкажи ми.

И Елена му разказа. Стефан я слушаше внимателно, макар да му се наложи да потисне смеха си.

— Мисля — рече сериозно, когато тя свърши, — че може и да се получи.

Елена тутакси започна да мисли за план Б и план В, така че да не се окажат неподготвени, ако план А се провали.

За да стигнат до Риджмънд, трябваше да минат през Фелс Чърч. С премрежени от сълзите очи Елена видя изгорените до основи къщи и почернелите дървета. Това беше нейният град, градът, който като дух бе наблюдавала и защитавала. Как се бе стигнало до тук?

И още по-лошо, можеше ли някога всичко да се оправи и стане както преди?

Момичето започна да трепери неудържимо.

Мат седеше унило в съдебната зала. Беше я огледал внимателно и бе установил, че прозорците отвън са заковани с дъски. Не беше изненадан, тъй като всички прозорци във Фелс Чърч също бяха заковани с дъски, освен това бе пробвал дъските и бе установил, че ако се опита, би могъл да ги изкърти.

Но нямаше подобно намерение.

Време беше да се изправи лице в лице с тази кризисна ситуация, която се отнасяше лично до него. Искаше да го стори още преди Деймън да отведе трите момичета в Тъмното измерение, но тогава Мередит го бе разубедила.

Мат знаеше, че господин Форбс, бащата на Каролайн, има приятели навсякъде в местната полиция и по всички нива на правосъдната система. Както и господин Смолуд — бащата на истинския виновник. Едва ли щеше да има справедлив съдебен процес. Но какъвто и да бе съдебният процес, по някое време поне бяха длъжни да го изслушат.

А тогава щяха да чуят чистата истина. Сега можеше и да не повярват. Но по-късно, когато близнаците на Каролайн, като новородени върколаци, не смогнат да контролират формата си, както се твърдеше за новородените върколаци — ами, тогава щяха да си спомнят за Мат и за това, което е казал.

Постъпваш правилно, убеждаваше се Мат. Въпреки че в момента имаше чувството, че всичките му вътрешности са направени от олово.

Какво е най-лошото, което биха могли да ми сторят?, запита се и за свое нещастие чу гласа на Мередит да му отговаря: Могат да те затворят, Мат. В истински затвор; ти си навършил осемнайсет. И докато на истинските закоравели престъпници с татуировки и бицепси като греди може и хич да не им пука, за теб ще е ужасно. И продължението, след справка в интернет: Мат, във Вирджиния може да получиш доживотна присъда. А минималната е пет години. Мат, моля те, умолявам те, не им позволявай да ти го причинят! Понякога не е благоразумно да се излагаш на излишни рискове. Те държат всички козове, а ние се движим в тъмното със завързани очи…

Тя беше особено убедителна във всичко това, с подходящите метафори и т.н., помисли си обезкуражено Мат. Но аз не съм се озовал доброволно в тази ситуация, продължи да разсъждава. Освен това се обзалагам, че те знаят, че тези дъски са хлабави, и ако се измъкна през тях, ще ме преследват оттук до края на света. А ако остана, поне ще имам възможност да кажа истината.

Дълго време нищо не се случи. По слънчевите лъчи, които се процеждаха през дъските, Мат определи, че вече е следобед. Дойде някакъв мъж и му предложи кока–кола, както и да отиде до тоалетната. Мат прие и двете, но настоя за адвокат и да се обади по телефона.

— Ние ще ти осигурим адвокат — изръмжа мъжът, когато Мат излезе от тоалетната. — Ще ти назначат служебен.

— Не желая служебен адвокат. Искам истински. Такъв, който аз си избера.

Мъжът го погледна възмутено.

— Хлапе като теб не може да има пари. Ще трябва да се задоволиш със служебен адвокат.

— Майка ми има пари. Тя ще иска да ми наеме адвокат, а не някой новак, току-що завършил право.

— Аха — изсумтя презрително мъжът, — колко мило. Значи искаш мамичка да се погрижи за теб. Обзалагам се, че вече е стигнала в Клайдсдейл, заедно с онази черна докторка.

Мат замръзна.

Когато отново се озова в съдебната зала, се опита отчаяно да измисли нещо. Откъде знаеха, че майка му и доктор Алпърт са заминали? Изрече „черната докторка“ и усети горчилка в устата си, вкусът му се стори отвратителен, старомоден и… просто гаден. Ако лекарката беше бяла и мъж, щеше да звучи глупаво да се каже: „… заминала с бял доктор“. Като в някакъв стар филм за Тарзан.

Изпълни го силен гняв. Ведно с огромен страх. Думите се плъзгаха в ума му: наблюдение и шпионаж, конспирация и прикритие. И надхитрен.

Предположи, че минаваше пет следобед, след като всички с нормално работно време в съда си бяха тръгнали, когато го отведоха в стаята за разпити.

Те само си играят, осъзна младежът, двамата полицаи, които се опитаха да говорят с него в претъпканата малка стая с видеокамера в ъгъла на едната стена, която, макар и малка, се виждаше идеално.

Редуваха се — единият му крещеше, че е най-добре да си признае всичко, другият се правеше, че му съчувства и му дрънкаше разни тъпотии като: „Нещата просто излязоха извън контрол, нали? Имаме снимка на синината от смуканото, което е направила на шията ти. Била е доста горещо парче, нали?“. Следваха няколко смигвания: „Аз те разбирам. Но след това е започнала да ти дава смесени сигнали…“

Тук Мат вече не издържа.

— Не, ние сме били гаджета, не, тя не ме е смукала и когато кажа на господин Форбс, че сте нарекли дъщеря му „горещо парче“, придружено с две смигвания, той ще ви уволни, господине. Чувал съм за смесени сигнали, но никога не съм ги виждал. Мога да чуя не по-зле от вас, когато ми кажат „не“ и за мен „не“ означава „не“!

След това малко го поступаха. Мат беше изненадан, но не чак толкова, имайки предвид, че току-що ги бе заплашил и им бе говорил доста дръзко.

След това изглежда им писна от него и го оставиха сам в залата за разпити, която, за разлика от съдебната зала, нямаше прозорци. Мат повтаряше отново и отново пред видеокамерата: „Аз съм невинен, беше ми отказан телефонен разговор и адвокат. Аз съм невинен…“

Най-после се появиха и го поведоха. Побутван между доброто и лошото ченге, Мат влезе в празна съдебна зала. Не, не беше празна, осъзна. На предната редица седяха неколцина репортери, като един или двама вече бяха с отгърнати бележници.

Когато Мат ги видя, също като на истински процес, и си представи бележките, които бяха нахвърляли — както бе гледал по телевизията, тежестта в стомаха му се превърна в познатото пърхащо чувство на паника.

Но нали това искаше — цялата история да излезе наяве?

Отведоха го до една празна маса. Отстрани имаше друга маса, зад която седяха неколцина добре облечени мъже, а пред всеки от тях се мъдреха купчини листа.

Но това, което привлече вниманието на Мат на масата, беше Каролайн. Беше облечена в сива памучна рокля. Сива! Без никакви бижута, с дискретен грим. Единственото цветно нещо у нея беше косата й — меднокестенява. Приличаше на някогашната й коса, нямаше нищо общо със сивкаво — кафявия цвят, който бе добила, когато бе започнала да се превръща във върколак. Дали най-после се бе научила да контролира формата си? Това бяха лоши новини. Много лоши.

И накрая, бавно и някак си предпазливо, влязоха съдебните заседатели. Би трябвало да осъзнават колко нередно е всичко това, но при все това продължиха да влизат, дванайсет на брой, достатъчно да запълнят банките.

Мат внезапно осъзна, че зад маса, разположена върху висока платформа, седи съдия. Там ли е бил през цялото време? Не…

— Всички станете за съдия Томас Холоуей — прогърмя гласът на пристава. Мат се изправи и се запита дали процесът наистина ще започне без неговия адвокат. Но преди всички да седнат, се чу трясък от отваряне на врати и в залата влезе забързано висока купчина от листа върху крака, която се оказа жена в началото на двайсетте си години. Непознатата стовари листата върху масата до него.

— Гуен Савицки е тук — присъства — оповести младата жена задъхано.

Вратът на съдия Холоуей се издаде напред като на костенурка, за да я вкара в полезрението си.

— Вие сте назначена за адвокат на защитата.

— Ако това ви удовлетворява, Ваша чест, да, Ваша чест — преди половин час. Нямах представа, че ще има вечерно заседание, Ваша чест.

— Не ми се правете на устата! — сряза я съдия Холоуей. След това разреши представянето на адвокатите на обвинението. Мат се замисли над думата „устата“. Беше една от онези думи, които не се използваха за мъже. Устат мъж беше майтап. Докато устато момиче или жена си беше съвсем в реда на нещата. Но защо?

— Наричай ме Гуен — прошепна глас до него. Мат се обърна и видя момиче с кафяви очи и кестенява коса, вързана на опашка. Не изглеждаше точно наперена или устата, а честна и пряма, което я правеше най-симпатичната от всички присъстващи.

— Аз съм Мат… ами, очевидно — рече той.

— Това ли е твоето момиче? Каролайн? — продължи да шепне Гуен, като му показа снимка на някогашната Каролайн на някакъв купон, покачена на високи токчета, със загорели крака, които сякаш стигаха чак до шията, с черна минипола с дантела. Бялата й блуза беше толкова тясна, че едва побираше гърдите, с които природата щедро я бе дарила. Гримът й бе тъкмо противоположен на дискретен.

— Казва се Каролайн и никога не е била моето момиче, но това е тя — истинската Каролайн — прошепна Мат. — Преди Клаус да се появи и да стори нещо с гаджето й, Тайлър Смолуд. Но трябва да ти кажа какво стана, когато тя откри, че е бременна…

Тя беше откачила, ето това стана. Никой не знаеше къде е Тайлър — мъртъв след последната схватка с Клаус, добил изцяло образа на вълк и укриващ се някъде, или каквото и да е друго. Така че Каролайн се бе опитала да натопи Мат за бременността си — докато не се появи Шиничи и не стана нейно гадже.

Но Шиничи и Мисао си играеха жестока шега, преструвайки се, че Шиничи може да се ожени за нея. Чак след като разбра, че на Шиничи изобщо не му пука за нея, Каролайн напълно пощуря и наистина се опита да принуди Мат да запълни зейналата дупка в живота й. Мат се постара да обясни всичко това на Гуен, така че тя да го обясни на съдебните заседатели, докато гласът на съдията не го прекъсна.

— Поради късния час ще минем без встъпителни речи на двете страни — заяви съдия Холоуей. — Прокурорът ще призове ли първия си свидетел?

— Почакайте! Възразявам! — извика Мат, без да обръща внимание на Гуен, която го дръпна за ръката и просъска:

— Не можеш да възразяваш на начина, по който съдията води делото!

— А съдията не може да ми причини това — върна й го Мат и измъкна тениската си от пръстите й. — Дори не съм имал възможността да се срещна със служебния си адвокат!

— Може би трябваше по-рано да се съгласите на служебен адвокат — отвърна съдията и отпи от чашата си с вода. Тръсна внезапно глава към Мат и го изгледа остро. — Е?

— Но това е нелепо! — избухна обвиняемият. — Та вие дори не ми разрешихте полагащото ми се телефонно обаждане, за да си намеря адвокат!

— Искал ли е да се обади по телефона? — попита грубо съдия Холоуей, докато погледът му обхождаше залата.

Двамата полицаи, които бяха ступали Мат, поклатиха отрицателно глави със сериозни физиономии. В този момент и приставът, в когото Мат внезапно разпозна онзи тип, който го държа около четири часа в съдебната зала, започна също да клати глава отрицателно. И тримата се поклащаха в пълен синхрон.

— В такъв случай сте загубили правото си на разговор, след като не сте го предявили — заключи съдията остро. Явно това бе обичайният му маниер на говорене. — Не можете да настоявате за това по средата на процеса. А сега, да продължим…

— Възразявам! — изкрещя Мат още по-високо. — Всички те лъжат! Погледнете записите от разпита. Не спирам да повтарям…

— Адвокат — озъби се съдията на Гуен, — контролирайте клиента си или ще бъдете арестувана за обида на съда!

— Трябва да млъкнеш! — изсъска Гуен на Мат.

— Не можеш да ме заставиш да млъкна! Този процес не може да продължава, след като се нарушават правилата!

— Затваряй си устата! — изплющяха думите на съдията изненадващо високо. После додаде: — Следващият, който се обади без мое разрешение, ще бъде задържан за обида на съда и осъден да прекара една нощ в килията, както и да заплати глоба от петстотин долара.

Спря, за да се огледа и увери, че всички са го разбрали.

— А сега, прокурорът да призове първия си свидетел.

— Призоваваме на свидетелската скамейка Каролайн Бюла Форбс.

Фигурата на Каролайн се беше променила. Сега коремът й бе придобил формата на обърнато авокадо. В залата се разнесе шепот.

— Каролайн Бюла Форбс, заклевате ли се да говорите истината, само истината и нищо друго, освен истината?

Вътрешно Мат трепереше. Не можеше да определи дали е повече от гняв, или от страх, или по равно и от двете. Но се чувстваше като гейзер, готов всеки миг да изригне — не непременно защото го искаше, а защото сили извън контрола му започваха да взимат връх над него. Кроткият Мат, Възпитаният Мат, Послушният Мат — беше ги оставил някъде назад. Бесният Мат, Буйният Мат — това беше в момента.

От замъгления външен свят проникнаха гласове, които прекъснаха унеса му.

— Разпознавате ли в тази зала младежа, който посочихте като бившия си приятел Матю Джефри Хъникът?

— Да — изрече тихо измъчен глас. — Седи на масата на защитата, в сива тениска.

Мат вдигна рязко глава. Погледна Каролайн право в очите.

— Ти знаеш, че това е лъжа — процеди. — Никога не сме излизали на среща. Никога.

Съдията, който изглеждаше задрямал, сега се събуди.

— Пристав! — прогърмя гласът му. — Усмирете незабавно подсъдимия.

Мат се напрегна. Гуен Савицки простена и Мат внезапно се оказа здраво хванат, докато увиваха тиксо около устата му.

Съпротивляваше се. Опита се да стане. И те залепиха с тиксо китката му за стола.

— Ако избяга със стола, ще го платите от заплатата си, госпожице Савицки — обяви съдията, когато най-сетне го пуснаха.

Мат усещаше, че до него Гуен Савицки трепери. Не от страх. Разпозна напушеното изражение и бе сигурен, че тя ще е следващата. А ако съдията я арестува за обида на съда, кой щеше да го защитава?

Срещна погледа й и поклати твърдо глава. Но продължи да клати глава с всяка лъжа, която Каролайн изричаше.

— Ние трябваше да пазим връзката си в тайна — нареждаше Каролайн с престорено скромен глас, докато приглаждаше сивата си рокля. — Защото Тайлър Смолуд, бившето ми гадже, можеше да разбере. Тогава щеше… не исках да създавам неприятности помежду им.

Да, помисли си Мат горчиво: по-добре да внимаваш, защото Тайлър навярно има тук не по-малко приятели от теб. Нищо чудно и да са повече. Мат изключи, докато прокурорът не попита:

— Във въпросната вечер случи ли се нещо необичайно?

— Ами, излязохме с колата му. Отидохме близо до пансиона… никой нямаше да ни види там… Да, аз — боя се, че го… осмуках. Но след това исках да си тръгна, обаче той не спря. Опитах се да боря с него. Одрасках го с ноктите си…

— Обвинението представя веществено доказателство номер две — снимка, на която се виждат дълбоките драскотини върху ръката на обвиняемия…

Очите на Гуен, които срещнаха тези на Мат, изглеждаха унили. Победени. Показа на Мат снимката на нещо, което той много добре си спомняше: дълбоките следи, направени от огромните зъби на малаха, когато измъкна ръката си от устата му.

— Защитата ще признае…

— Приема се.

— Но без значение колко крещях и се съпротивлявах… ами, той беше твърде силен и аз… не можах… — Каролайн отметна глава, сякаш измъчена от възкръсналия спомен на срама. От очите й рукнаха сълзи.

— Ваша чест, може би ищцата има нужда от прекъсване, за да освежи грима си — предложи Гуен заядливо.

— Млада госпожице, лазите ми по нервите. Обвинението може да се грижи за клиентите си — имам предвид, свидетели…

— Свидетелят е ваш… — каза прокурора.

По време на представлението на Каролайн Мат бе надраскал набързо върху празен лист колкото бе могъл повече от истинската история. Сега Гуен четеше написаното.

— И така — рече тя, — вашето бивше гадже, Тайлър Смолуд, не е и никога не е бил — адвокатката преглътна — върколак.

Каролайн тихо се засмя през сълзите си на срам.

— Разбира се, че не. Върколаците не съществуват.

— Като вампирите.

— Вампирите също не съществуват, ако това имате предвид. И как биха могли? — Докато го изричаше, погледът на Каролайн шареше по сенките в стаята.

Гуен си върши добре работата, каза си Мат. Маската на скромност на Каролайн започваше да се пропуква.

— И хората никога не възкръсват, имам предвид, в тези модерни времена — продължи Гуен.

— Ами, колкото до това — в гласа на Каролайн се прокрадна злоба, — ако отидете в пансиона във Фелс Чърч, можете да намерите там едно момиче на име Елена Гилбърт, което се предполага, че се е удавило миналата година. В Деня на основателите, след парада. Тя, разбира се, беше избрана за символ на Духа на Фелс Чърч.

Сред репортерите се надигна оживено шушукане. Свръхестествените истории се продаваха по-добре от всичко останало, особено пък, ако е замесено хубаво момиче. Мат видя как по лицата им плъзват самодоволни усмивки.

— Тишина! Госпожице Савицки, придържайте се към фактите по делото!

— Да, Ваша чест. — Гуен доби смирен вид. — Добре, Каролайн, да се върнем към деня на предполагаемото нападение. След събитията, които описахте, обадихте ли се веднага в полицията?

— Аз… срамувах се твърде много. Но после осъзнах, че може да съм забременяла или да съм се заразила от някоя ужасна болест, и трябва да разкажа за случилото се.

— Но тази ужасна болест не беше ликантропия — да се превърнеш във върколак, нали? Защото подобни неща не съществуват.

Гуен погледна тревожно надолу към Мат, който й отвърна обезсърчено. Надяваше се, че ако Каролайн бъде принудена да говори за върколаци, накрая ще се огъне. Но засега изглежда се владееше напълно.

Съдията изглеждаше бесен.

— Млада госпожице, няма да допусна да правите съда ми за смях с още свръхестествени дивотии!

Мат се вторачи в тавана. Щеше да отиде в затвора. За дълго. За нещо, което не бе направил. За нещо, което никога не би сторил. Освен това сега репортерите щяха да хукнат към пансиона да притесняват Елена и Стефан. По дяволите! Каролайн го постигна, въпреки кървавата клетва, която бе дала, никога да не разкрива тайната им. Деймън също я бе подписал. За миг Мат пожела Деймън да се появи в този миг в залата и да й отмъсти. Не му пукаше колко пъти щеше да го нарече „Мет“, само да се появи. Но Деймън не го стори.

Мат осъзна, че лепенката около гърдите му се е смъкнала достатъчно, за да може да удари главата си в масата. Направи го и се чу леко избумтяване.

— Госпожице Савицки, ако клиентът ви иска да бъде окончателно обездвижен, това може да…

Но тогава всички го чуха. Като ехо, но забавено. И много по-силно от звука на глава, удряща се в маса.

БУУМ!

И отново.

БУУМ!

И после далечен, обезпокоителен звук на отварящи се врати, сякаш са били ударени от стенобойна машина.

В този момент присъстващите в залата биха могли да се разпръснат. Но къде да отидат?

БУУМ! Още една затворена врата се отвори с трясък.

— Тишина! Тишина в залата!

Откъм дървения под в коридора прозвучаха стъпки.

— Тишина! Тишина!

Но никой, дори съдията, не можеше да спре възбудата, обхванала хората. А и късно вечерта, в заключената съдебна зала, след всички приказки за вампири и върколаци…

Стъпките приближиха. Една врата, съвсем наблизо, проскърца и се отвори с трясък.

Вълна от… нещо… премина през съдебната зала. Каролайн ахна и обхвана издутия си корем.

— Залостете вратите! Пристав! Заключете ги!

— Да ги залостя, Ваша чест? Те се заключват само отвън!

Каквото и да беше, приближаваше все повече…

Вратите на съдебната зала се отвориха със скърцане. Мат сложи ръка върху китката на Гуен, за да я успокои, сетне изви врат, за да види какво става отзад.

На прага стоеше Сейбър и както винаги, приличаше на малко пони. До него вървеше госпожа Флауърс; следваха я Стефан и Елена.

Прокънтяха тежки стъпки, когато Сейбър, сам, се отправи към Каролайн. Тя нададе уплашен вик и потрепери.

Възцари се тишина, докато всички се взираха в огромния звяр с абаносова черна козина и тъмни влажни очи, които се огледаха лениво наоколо.

После Сейбър изръмжа гърлено.

Всички около Мат ахкаха и се свиваха и гърчеха, сякаш неочаквано ги бе засърбяло навсякъде. Той се вторачи сащисано и видя, че Гуен също зяпа смаяно, докато ахкането премина в тежко дишане.

Накрая Сейбър вдигна нос към тавана и нададе силен вой.

Това, което се случи след това, никак не бе приятна гледка, поне според Мат. Дори не видя кога носът и устата на Каролайн се издадоха напред, образувайки муцуна. Нито кога очите й се превърнаха в малки, но дълбоки дупки, заобиколени с козина.

А ръцете и пръстите й се свиха до лапи с черни нокти, които тя размахваше безпомощно. Да, гледката никак не бе приятна.

Но животното, което се появи накрая, беше красиво. Мат не знаеше дали сивата рокля също се бе преобразила, или тя я бе свалила. Знаеше само, че красив сив вълк скочи от стола на ищцата и се втурна да ближе муцуната на Сейбър, като се търкаляше по пода, обзет от лудешки възторг, захласнат от огромното животно, което очевидно беше кралят на вълците.

Сейбър отново изръмжа гърлено. Вълчицата, която до преди малко беше Каролайн, потри обичливо муцуната си във врата му.

И същото се случваше и в други части на залата. Двама от прокурорите, трима от съдебните заседатели… самият съдия…

Всички се промениха, но не за да нападат, а за да установят приятелство с този огромен вълк, истинско украшение за породата си.

— Ние му говорихме през целия път — обясняваше Елена между проклятията, които сипеше, докато сваляше тиксото от косата на Мат. — Да не е агресивен и да не отхапва глави — Деймън ми каза, че веднъж го е направил.

— Не искаме поредица от убийства — съгласи се Стефан. — Знаехме също, че никое друго животно няма да е толкова голямо като него. Така че се съсредоточихме върху изваждането на показ на цялата му вълча порода, скрита у него. Почакай, Елена — хванах края на лепенката от тази страна. Извинявай за неудобството, Мат.

Последва парване, когато лепенката се отлепи — и Мат сложи ръка върху устата си. Госпожа Флауърс режеше тиксото, което го държеше за стола. Внезапно бе напълно свободен, искаше му се да закрещи. Прегърна Стефан, Елена и госпожа Флауърс.

— Благодаря ви! — едва успя да пророни.

Гуен повръщаше в едно кошче за отпадъци. Всъщност, каза си Мат, имаше късмет, че е успяла да се сдобие с такова. Един от съдебните заседатели повръщаше през перилото, ограждащо банките.

— Това е госпожица Савицки — обяви гордо доскорошният обвиняем. — Тя дойде, след като процесът вече бе започнал, и наистина свърши отлична работа за мен.

— Той каза „Елена“ — прошепна Гуен, когато най-после си възвърна дар словото. Взираше се в един малък вълк с оредяла козина, който се свлече от стола на съдията, за да приближи до Сейбър с изплезен от обожание език, който приемаше цялото това внимание с достойнство и снизхождение.

— Аз съм Елена — призна Елена, докато прегръщаше Мат.

— Тази, която… се предполага, че е мъртва?

Елена прегърна Гуен.

— Приличам ли ти на мъртва?

— Аз… аз не зная. Не. Но…

— Но имам много красив малък надгробен камък в гробището на Фелс Чърч — увери я Елена, сетне изражението й внезапно се промени. — Каролайн ли ти го каза?

— Тя го каза на всички в залата. Най-вече на репортерите.

Стефан погледна към Мат и се усмихна накриво.

— Може би ще доживееш да си отмъстиш на Каролайн.

— Повече не искам да си отмъщавам на никого. Просто искам да се прибера у дома. Искам да кажа… — Погледна ужасено госпожа Флауърс.

— Ще съм много щастлива, ако смяташ моята къща за свой дом, докато майка ти отсъства — увери го госпожа Флауърс.

— Благодаря ви — промълви Мат тихо. — Наистина я смятам за свой дом. Но, Стефан… какво ще напишат репортерите?

— Ако са умни, няма да напишат нищо.