Полунощ

20

Мередит обикновено намираше родителите си за забавни, глупави и мили. Те бяха много сериозни за всички лоши неща, като например: „Трябва да си сигурна, скъпа, че наистина добре познаваш Аларик… преди… преди да…“.

Мередит нямаше никакви съмнения относно Аларик, но той беше също един от онези глупави, мили, прекалено възпитани и срамежливи хора, които говорят за какво ли не, преди да стигнат до същността.

Днес тя бе изненадана да види, че няма никакви коли около семейния дом. Може би всички са останали по домовете си, за да се борят със собствените си деца. Заключи своята хонда „Акура“, напълно съзнаваща за ценностите вътре, които й бе дала Изобел, и натисна входния звънец. Родителите й бяха привърженици на веригите за заключване.

Джанет, икономката, изглеждаше щастлива да я види и в същото време нервна. Аха, каза си Мередит, открили са, че тяхното единствено послушно дете е претърсило тавана. Може би си искат обратно бойното копие. Навярно трябваше да го оставя в пансиона.

Но девойката осъзна, че нещата са наистина много сериозни, когато влезе в дневната и видя празен трона на баща си — люлеещия се луксозен кожен фотьойл „Лейзи Бой“. Баща й седеше на дивана, прегърнал майка й, която хлипаше.

Мередит носеше бойното копие със себе си и когато видя оръжието, майка й избухна в порой от сълзи.

— Вижте — поде Мередит, — не бива да го приемате толкова трагично. Аз имам ясна представа какво се е случило. Ако искате да ми разкажете как дядо и аз сме били наранени, ще ви изслушам. Но ако аз съм била… осквернена по някакъв начин…

Млъкна. Направо не можеше да повярва. Баща й бе протегнал ръка към нея, все едно не го бе грижа за мръсните й и смърдящи дрехи. Мередит пристъпи бавно и притеснено към него и му позволи да я прегърне, въпреки костюма му от Армани. Пред майка й имаше чаша с няколко глътки вътре, които приличаха на кока–кола, но Мередит би се обзаложила, че не е.

— Надявахме се, че тук ще намерим спокойствие — заговори баща й. — Никога не сме и сънували… — После замълча. Мередит се слиса. Баща й никога не спираше по средата на поредната си тирада. Не млъкваше. И определено не плачеше.

— Татко! Татенце! Какво има? Били ли са тук хлапетата, полуделите хлапета? Наранили ли са някого?

— Много отдавна трябваше да ти разкажем цялата история — промълви баща й. Говореше с такова отчаяние, че нямаше и следа от някогашните му речи. — Когато беше… нападната.

— От вампира? Или от дядо? Или от някого другиго?

Последва дълга пауза. После майка й пресуши съдържанието на чашата си и извика:

— Джанет, още една, моля те.

— Недей, Габриела — смъмри я баща й кротко.

— Нандо… не мога да понеса това. Мисълта, че mi hija inocente4…

— Вижте, мисля, че мога да ви улесня — обади се Мередит. — Аз вече зная… ами, първо, че имам брат близнак.

Родителите й добиха ужасени физиономии. Двамата се вкопчиха един в друг и простенаха.

— Кой ти каза? — попита баща й остро. — В онзи пансион кой би могъл да знае…?

Мередит изчака няколко секунди, за да се успокоят.

— Не, не. Татко, аз открих — ами, дядо говори с мен. — Беше почти истина. Наистина бе говорил. Само че не за брат й. — Както и да е, така открих бойното копие. Но вампирът, който ни е наранил, е мъртъв. Той беше сериен убиец, онзи, който уби Вики и Сю. Казваше се Клаус.

— Мислиш, че е имало само един вампир? — намеси се майка й. Произнасяше думата на испански, което на Мередит винаги й се струваше още по-плашещо.

Вселената сякаш започна да се върти по-бавно около Мередит.

— Това е само предположение — заяви баща й. — Ние всъщност не знаем дали е имало и други, освен онзи много силен вампир.

— Но вие знаете за Клаус. Откъде?

— Видяхме го. Той беше силният вампир. Уби охраната на входа — всеки с по един удар. След това се преместихме в друг град. Надявахме се никога да не узнаеш, че си имала брат. — Баща й избърса очите си. — Дядо ти говори с нас веднага след нападението. Но на следващия ден… нищо. Повече въобще не проговори.

Майка й захлупи лице в шепи. Сетне го вдигна, за да извика:

— Джанет! Още една, рог favor5!

— Веднага, госпожо.

Мередит погледна в сините очи на икономката с надеждата да открие решението на тази загадка, но не видя нищо, никаква помощ, освен съчувствие. Джанет се отдалечи с празната чаша, а френската й плитка се залюля на гърба й.

Мередит се извърна обратно към родителите си. И двамата с толкова тъмни очи, с толкова смугла кожа. Бяха се прегърнали, насочили погледи към нея.

— Мамо, татко, зная, че ви е много трудно. Но аз ще преследвам изродите, подобни на онези, които са наранили дядо, баба и брат ми. Опасно е, но трябва да го направя. — Зае бойна поза от таекуондо. — Имам предвид, че вие сте ме обучили.

— Но ще тръгнеш ли срещу собственото си семейство? Можеш ли да го направиш? — извика майка й.

Мередит седна. Тя бе достигнала границата на спомените, които двамата със Стефан бяха открили.

— Значи Клаус не го е убил, както е направил с баба. Отвел е брат ми със себе си.

— Кристиан — проплака майка й. — Беше още бебе. На три години! Тогава заварихме двама ви… и кръвта… о, кръвта…

Баща й стана не за да държи реч, а за да обвие ръка около рамото на Мередит.

— Мислехме, че ще е по-лесно да не ти казваме — че ти едва ли ще имаш спомени от случилото се, когато ви заварихме. И ти нямаш, нали?

Очите на Мередит се наляха със сълзи. Погледна към майка си, опитвайки се да й каже безмълвно, че не разбира за какво говори баща й.

— Той е пиел кръвта ми? — досети се тя. — Клаус?

— Не! — извика баща й, докато майка й зашепна молитви.

— Тогава значи е пиел кръвта на Кристиан. — Сега Мередит бе коленичила на пода, опитвайки се да види лицето на майка си.

— Не! — извика баща й отново. Задави се.

— La sangre6! — простена майка й и закри очите си. — Кръвта!

— Querida7 — изхлипа баща й и отиде при жена си.

— Татко! — Мередит го последва и разтърси ръката му. — Ти изключи всички възможности! Не разбирам! Кой е пиел кръв?

— Ти! Ти! — почти изкрещя майка й. — От собствения си брат! О, какъв ужас!

— Габриела! — изпъшка баща й.

Майката на Мередит отново избухна в сълзи.

На Мередит й се зави свят.

— Аз не съм вампир! Аз преследвам вампирите и ги убивам!

— Той каза — прошепна баща й дрезгаво: — „Само се погрижете да изпива по една супена лъжица на ден, ако искате тя да живее. Това е. Опитайте с кървавица.“ Смееше се.

Мередит нямаше нужда да пита дали са се подчинили. Вкъщи се поднасяше кървавица поне веднъж седмично. Тя беше отраснала с това. Не го имаше за нищо особено.

— Защо? — сега тя прошепна дрезгаво. — Защо той не ме е убил?

— Не зная! Все още не знаем! Онзи мъж, целият оплескан с кръв — с твоята кръв, с кръвта на брат ти, не знаем! И тогава, в последната минута, той сграбчи и двама ви, но ти го ухапа по ръката — каза баща й.

— Той се засмя — засмя! — когато малките ти зъби се впиха в него, а малките ти ръчички го блъскаха, и каза: „Ще ви оставя момичето, за да се тревожите в какво би могло да се превърне. Момчето взимам със себе си.“ И тогава внезапно изглежда аз се освободих от магията, защото отново се протегнах към теб, готова да се боря с него за двама ви. Но не можах! След като те взех в прегръдките си, повече не можах да помръдна и сантиметър. А той си излезе, като продължаваше да се смее и отведе брат ти Кристиан със себе си.

Нищо чудно, че не искаха да празнуват годишнината от този ден, помисли си Мередит. Баба й бе умряла, дядо й бе полудял, брат й бе загубен завинаги, а самата тя — какво? Нищо чудно, че празнуваха рождения й ден седмица по-рано.

Мередит се опита да запази спокойствие. Около нея светът се разпадаше на парчета, ала тя трябваше да остане спокойна. Самообладанието я бе поддържало жива през целия й живот. Без дори да е нужно да брои, тя вдишваше дълбоко през носа си и издишваше през устата. Дълбоко, дълбоко, пречистващи вдишвания. Умиротворението бавно се разля по тялото й. Само една част от нея продължаваше да чува майка й.

— Онази вечер се прибрахме по-рано у дома, защото аз имах главоболие…

— Шт, querida… — започна баща й.

— Прибрахме се по-рано — продължи да нарежда майка й. — О, Благословена Дево, какво щяхме да заварим, ако бяхме закъснели? Щяхме да загубим и теб! Моето бебе! Моето бебе с окървавена уста!

— Но ние се върнахме достатъчно рано, за да я спасим — вметна дрезгаво бащата на Мередит, сякаш се опитваше да пробуди майка й от някаква магия.

— О, благодаря ти, Пресвета и Пречиста Дево… — Майка й не можеше да спре да плаче.

— Татко — заговори настоятелно Мередит. Сърцето я болеше заради майка й, но се нуждаеше от информация. — Виждал ли си го някога отново? Или да си чувал за него? За брат ми, Кристиан?

— Да — кимна баща й. — О, да, ние видяхме нещо.

— Нандо, не! — простена майка й.

— Рано или късно тя трябва да узнае истината — заяви баща й. Зарови из някакви папки на бюрото. — Виж! — обърна се към дъщеря си. — Погледни това.

Мередит се втренчи невярващо.

В Тъмното измерение Бони стисна очи. Над високия прозорец се изви силен вятър. Това бе единствената мисъл, която се стрелна през ума й, когато бе извън прозореца, а после отново се озова вътре. Страшилището се смееше, а ужасният глас на Шиничи казваше:

— Наистина ли си помисли, че ще те пуснем, без да те разпитаме както трябва?

Бони чу думите, които й се сториха безсмислени, но после ги разбра. Тези ужасни същества, които я държаха в плен, щяха да я наранят. Щяха да я измъчват. Да пречупят смелостта й.

Мислеше, че е изкрещяла нещо към него, макар че всъщност единственото реално усещане бе топлинната експлозия зад нея и тогава — невероятно, — загърнат в черна пелерина, целият в блестящи звезди, с които приличаше на нещо като принц, повел армията си в бой с врага, се появи Деймън.

Деймън.

Толкова много закъсня, че тя вече бе изгубила надежда. Но сега беше тук и озари за миг със сияйната си усмивка Шиничи, който го зяпаше смаяно, сякаш поразен от гръм.

— Боя се, че госпожица Маккълоу в момента има друг ангажимент — прозвуча гласът му. — Но аз ще се върна, за да те изритам по задника — незабавно. Само мръднете и ще убия всички ви, бавно. Благодаря ви за отделеното време и внимание.

И преди останалите да се окопитят от първоначалния си шок от появата му, двамата с Бони полетяха. Той не се насочи назад, към прозореца, а встрани, протегнал едната си ръка пред себе си, обвивайки и двамата в черен ефирен облак на Сила. Разбиха двустранното огледало и почти бяха прелетели до следващата стая, преди съзнанието на момичето да регистрира, че първата е празна. После преминаха с трясък през сложен екран, направен така, че да създава впечатление, че се вижда навън, и прелетяха над някой, легнал в леглото. После… що се отнасяше до Бони, бяха просто серия от разбиване и преминаване с оглушителен трясък. Тя едва успя да зърне ставащото във всяка стая. Накрая…

Трясъците спряха. Бони осъзна, че се е вкопчила в Деймън, обвивайки го с ръце и крака — тя не беше глупава, — и двамата се носеха много, много високо във въздуха. А пред тях, както и от всички страни, поне докъдето Бони можеше да види, край тях бяха жени, които също летяха, но в малки машини, които изглеждаха като комбинация от мотоциклет и ски джет. Разбира се, без колела. Всички машини бяха златисти, какъвто бе и цветът на косите на жените в тях.

Така че първата дума, която Бони промълви на спасителя си, след като той бе проправил тунел през голямата сграда за роби, бе: „Пазители?“

— Крайно необходими, имайки предвид факта, че нямах никаква представа къде може да са те отвели лошите момчета, а и подозирах, че не разполагам с никакво време. Това всъщност бяха последните търговци на роби, които щяхме да проверим. И накрая… имахме късмет. — Прозвуча доста странно за някой, който бе имал късмет. Почти… задавено.

Страните на Бони се навлажниха, но изсъхнаха, преди тя да успее да разбере какво става. Деймън я държеше така, че не можеше да види лицето му, при това много, много здраво.

Това беше истинският Деймън. Той бе събрал кавалерията и въпреки широката решетка в града, блокираща съзнанието, той я бе открил.

— Те са те наранили, нали, малко червено птиченце? Видях… видях лицето ти — промълви Деймън с новия си задавен глас. Бони не знаеше какво да каже. Внезапно нямаше нищо против, че я стиска толкова силно. Дори се усети, че и тя го стиска в отговор.

Момичето съвсем се слиса, когато Деймън разхлаби прегръдката й, вдигна я високо и нежно я целуна по устните.

— Малко червено птиченце! Сега ще се върна и ще ги накарам да си платят за всичко, което са ти сторили.

— Не, недей — чу се Бони да казва.

— Не? — повтори Деймън удивен.

— Не — потвърди тя. Искаше Деймън да е с нея. Не я интересуваше какво ще стане с Шиничи. По тялото й се разливаше сладостна вълна, а главата й се замая. Жалко наистина, но след няколко минути щеше да изгуби съзнание.

Междувременно в ума й изникнаха три мисли и всички до една съвсем ясни. Страхуваше се само, че по-късно, когато припадне, няма да са толкова ясни.

— Имаш ли звездна сфера?

— Имам двайсет и осем звездни сфери — отвърна Деймън и я погледна озадачено.

Не това имаше предвид Бони; имаше предвид онази, в която бе записана историята.

— Спомняш ли си три неща? — попита тя Деймън.

— Бих се обзаложил за това. — Този път Деймън я целуна леко по челото.

— Първо, съсипа безстрашната ми смърт.

— Можем винаги да се върнем и пак да опитаме. — Сега гласът му не прозвуча толкова задавено; повече приличаше на някогашния му глас.

— Второ, остави ме цяла седмица в онази ужасна странноприемница.

Все едно можеше да надникне вътре в него, Бони видя как думите й се врязаха като дървен меч в сърцето му. Стискаше я толкова силно, че тя едва можеше да диша.

— Аз… нямах намерение. Всъщност бяха четири дни, но никога не биваше да го правя — отрони нещастно той.

— Трето… — Гласът на Бони се снижи до шепот. — Не мисля, че някоя звездна сфера изобщо някога е била открадната. Това, което не съществува, не може да бъде откраднато, нали?

Погледна го. Деймън се взираше в нея по начин, който обикновено щеше да я развълнува. Очевидно беше много разстроен. Но в този момент Бони едва се държеше на ръба на съзнанието.

— И… четвърто… — промълви бавно и объркано.

— Четвърто? Каза три неща — подсмихна се леко Деймън.

— Трябва да кажа това… — Главата й клюмна върху рамото на Деймън, но Бони събра цялата си енергия и се концентрира.

Деймън отслаби малко хватката си.

— Чувам съвсем слаб звук в главата си. Кажи ми го нормално. Сега сме достатъчно далеч от всички.

Но Бони не се предаваше. Напрегна малкото си тяло, събра цялата си воля и изстреля мисълта си. Почувства, че Деймън я улови.

Четвърто, зная пътя към седемте легендарни съкровища на китсуне. Това включва най-голямата звездна сфера, правена някога. Но ако искаме да я имаме, трябва… много бързо да стигнем до нея.

После, с чувството, че е допринесла достатъчно за разговора, припадна.