Полунощ

42

— Това не е проблем — заяви неочаквано русокосата владетелка Райънен. — Можем да направим така, че вашият господин Танър да е отблъснал вампирска атака и от училището са се обадили на Аларик Залцман, за да заеме мястото му и да разследва. Съгласна ли си, Идола? — обърна се към червенокосата, а след това и към тъмнокосата: — Съгласна ли си, Сюсюре?

Елена не се чувстваше добре. Въпреки примера за светкавична промяна в планирането, който току-що й бе даден, тя почти не слушаше. Знаеше само, че гласът й е прегракнал, а сълзи замъгляваха очите й.

— А… в замяна на специалния ключ… аз искам… Стефан стисна ръката й. Елена внезапно осъзна, че всички са се изправили, и тримата, до нея. И по лицата им бе изписано едно и също изражение. Твърда решителност.

— Искам Деймън обратно. — Елена не бе чувала тази нотка в гласа си от деня, когато й съобщиха, че и двамата й родители са мъртви. Ако пред нея имаше маса, щеше да опре стиснатите си юмруци върху нея, да се наведе заплашително над жените. Вместо това се наклони към тях и заговори с нисък, стържещ глас:

— Ако го направите — върнете го обратно, точно какъвто беше, преди да престъпи през Входа на крепостта — тогава ще получите специалния ключ и съкровищата. Ако откажете — ще изгубите всичко. Всичко. И това не подлежи на обсъждане, ясно ли е?

Не откъсваше поглед от зелените очи на Идола. Не поглеждаше към тъмнокосата Сюсюре, която отпусна чело върху трите си пръста и започна да го разтрива с малки кръгообразни движения. Не искаше да удостои с поглед и русокосата Райънен, която я гледаше твърдо и бе добила изцяло деловия вид на непреклонен шеф. Елена се взираше право в онези зелени очи под упорито сключените вежди. Идола изсумтя леко и поклати великолепната си глава.

— Виж, някой явно здравата се е издънил в подготовката ти за този разговор. — Стрелна поглед към Сюсюре. — Останалите неща, за които помоли — всички заедно представляват много голям откуп. Ти разбираш ли това? Разбираш ли, че това включва промяната на спомените на всички хора, живеещи на километри около града ви, и то за всеки ден през изминалите десет месеца? Това означава да се промени всичко написано за Фелс Чърч — а имаше доста написано — да не споменавам и изданията на другите медии. Означава да се молим три човешки души отново да бъдат облечени в плът и кръв. Дори не съм сигурна дали разполагаме с подходящия персонал за това…

Русокосата Райънен отпусна длан върху ръката на червенокосата.

— Разполагаме с персонал. Жените на Сюсюре почти нямат работа в Долния свят. Може да ти заема, да кажем, трийсет процента от моите — в крайна сметка ще трябва да изпратим молба до по-висш Съд за онези души…

— Добре — прекъсна я червенокосата Идола. — Казвам само, че навярно ще успеем да се справим — ако включиш и специалния ключ. Обаче що се отнася до приятеля ви вампир — ние не можем да дадем обратно живот на неживите. Не можем да работим с вампири. След като веднъж си отидат, то е завинаги.

— Така твърдите вие! — викна Стефан, опитвайки се да застане пред Елена. — Но защо точно ние сме най-прокълнатите от всички създания? Откъде знаете, че е невъзможно? Опитвали ли сте се някога?

Червенокосата Идола направи жест на възмущение, когато Бони се намеси с треперещ глас:

— Това е нелепо! Можете да изградите наново цял град, да убиете личността, която наистина стоеше зад Шиничи и Мисао, но не можете да върнете обратно един малък вампир? Вие върнахте Елена!

— Смъртта на Елена като вампир й позволяваше да се превърне в пазител, каквато тя първоначално бе предопределена да бъде. Колкото до личността, давала заповеди на Шиничи и Мисао: беше Инари Сайтоу — Обаасан Сайтоу, както я познавате — и тя вече е мъртва, благодарение на приятелите ви във Фелс Чърч, които отслабиха мощта й — и на вас, които разрушихте нейната звездна сфера.

— Инари? Искате да кажете бабата на Изобел? Казвате, че нейната звездна сфера е била в ствола на Великото дърво? Но това е невъзможно! — извика Бони.

— Възможно е и е самата истина — заяви русокосата Райънен спокойно.

— И сега тя е мъртва?

— След дълга битка, в която приятелите ви едва не загинаха. Да — ала това, което наистина я уби, бе разрушаването на звездната й сфера.

— И така — поде тъмнокосата Сюсюре тихо, — ако следвате развоя на събитията… всъщност Деймън умря, за да спаси Фелс Чърч от друго масово убийство като това на онзи японски остров. Той все повтаряше, че тъкмо заради това е дошъл в Долния свят. Не смятате ли, че би бил… доволен? И е намерил покой?

— Намерил е покой? — изсмя се Стефан горчиво, а Сейдж изръмжа.

— Жени — продължи Сейдж, — вие май никога преди не сте се срещали с Деймън Салваторе. — Тонът в гласа му — по-звучен и застрашителен от всякога — накара Елена най-сетне да откъсне взор от зелените очи на Идола. Обърна се и погледна…

… и видя огромната зала изпълнена с разтворените криле на Сейдж.

Те не бяха като ефимерните Криле на Силите. Те наистина бяха част от Сейдж. Бяха кадифени и се простираха чак до най-отдалечените стени, като докосваха внушителния златен таван. Показваха нагледно и защо Сейдж обикновено не носеше ризи.

Беше красив, с бронзова кожа и гъсто преплетени кичури коса на фона на гигантските, извити арки, все едно изработени от мека кожа. Но Елена, след като го погледна, разбра, че е настъпил моментът да извади решителния коз от ръкава си. Извърна се и срещна открито зелените очи на Идола.

— През цялото това време ние се пазаряхме за Крепостта на китсуне, пълна със съкровища — заяви тя — и един специален ключ.

— Специалният ключ, откраднат от китсуне преди векове — обясни Сюсюре тихо, като вдигна тъмните си очи.

— И вие заявихте, че това не е достатъчно, за да върнете Деймън. — Елена с все сили се постара гласът й да прозвучи спокойно.

— Не е, дори това да е единствената ви молба. — Райънен отметна златист кичур от косата си през рамо.

— Така казвате. Но… ако прибавя към всичко останало и… още един специален ключ?

Настъпи мълчание, а сърцето на Елена заби учестено. Едва не й прималя от надигналия се в гърдите й ужас. Защото това мълчание не предвещаваше нищо добро. Нямаше шокирани ахкания. Нито размяна на изумени погледи между владетелките. Нито смаяни изражения.

След още минута Идола заговори самодоволно:

— Ако имаш предвид другия откраднат ключ, който беше у приятелите ти на Земята — то той бе конфискуван много скоро, след като те го скриха. Той е открадната собственост. Принадлежи на нас.

Тя е била твърде дълго тук, в Тъмните измерения, обади се глас от едно далечно кътче на съзнанието на Елена. Ситуацията я забавляваше.

Идола се наведе към нея, сякаш да потвърди предположението на Елена.

— Това… просто… не е… възможно — изрече, натъртвайки всяка дума.

— Наистина не е — побърза да се присъедини русокосата Райънен. — Ние не знаем какво става с вампирите. Те са извън нашата сфера. Никога не ги виждаме след смъртта им. Най-простото обяснение е, че те просто… изчезват. — Тя щракна с пръсти.

— Не вярвам в това! — заяви Елена, осъзнавайки, че е повишила глас.

Гласове, непринадлежащи на никого конкретно, избухнаха около Елена в шумен протест, формирайки нещо като речитатив:

Не е възможно. Просто не е възможно! (Но моля) Не! Деймън си отиде и да се питаме къде е, е все едно да питаме къде отива пламъкът на свещта, когато го угасим. (Но не трябва ли поне да се опитате да го върнете обратно?) Нима не изпитвате никаква благодарност? Би трябвало да сте благодарни, че другите неща, за които помолихте, могат да бъдат осъществени. (Но в замяна на двата специални ключа…) Не, Силата, която ни се подчинява, не може да върне обратно Деймън! Елена трябва да се примири с реалността. И без това вече е разглезена твърде много! (Но какво ще навреди, ако опитаме отново?) Добре! Ако искате да знаете, Сюсюре вече ни накара да опитаме. И нищо не се получи! Деймън… си… отиде! И духът му също не може да бъде намерен никъде! Това се случва с вампирите и всички го знаем!

Елена осъзна, че се взира в ръцете си, които бяха чисти, но със счупени нокти и кървящи кокалчета. Външният свят отново стана нереален. Тя се бе затворила в себе си, борейки се с мъката, с мисълта, че Идола, главният владетел на пазителите, не бе споменала преди, че са търсили душата на Деймън. И че тя… си е отишла.

Внезапно сякаш стените на залата се сключиха около нея. Нямаше достатъчно въздух. Бяха само тези жени: тези силни, магически жени пазители; вълшебници, които при все това не притежаваха достатъчно мощ, за да спасят Деймън — или поне не се интересуваха толкова силно, че да опитат още веднъж.

Не беше сигурна какво става с нея. Гърлото й се изду, усещаше гръдния си кош едновременно огромен и стегнат. Всеки удар на сърцето й отекваше мъчително в нея, все едно искаше да я тласне към смъртта.

Към смъртта. В съзнанието й изплува ръка, стиснала чаша с вино „Черна магия“.

И тогава Елена разбра, че трябва да застане по определен начин, да прошепне определени думи в ума си. Но последното, името на магията, трябваше да бъде изречено накрая.

Накрая… когато нещата забавиха своя ход. Когато зеленооката Идола — с идеалното име на някой, който идолизира себе си, каза си Елена — русокосата делова Райънен и грижовната Сюсюре — всички я зяпаха с отворени усти, твърде потресени, за да помръднат дори пръст, докато Елена произнесе тихо и спокойно:

— Криле на разрушението…

Този, който я спря, беше воин, съвсем обикновен по ранг и длъжност, една от тъмнокосите жени. Скочи върху платформата и с нечовешка скорост притисна длан върху устата на Елена, така че последната сричка бе само приглушено мънкане. И златната, зелена и синя зала не експлодира на милион частици, а горещият разтопен метал не потече на ручеи като лава, фонтанът с бликащите венчелистчета не се изпари, а разноцветните стъкла на прозорците не се пръснаха.

Още ръце се сключиха около Елена, задържаха я в здрава хватка, едва позволявайки й да си поеме дъх, дори когато тя се отпусна от липса на въздух. Елена се бореше като животно, със зъби и нокти, за да се отскубне и избяга. Ала накрая бе окончателно усмирена и притисната към пода. Чуваше плътния глас на Сейдж да кънти гневно и Стефан, между телепатични изблици към нея, умоляващ и обясняващ.

— Тя все още не е на себе си! Дори не осъзнава какво прави!

Ала над всички, по-силно и могъщо, се извисяваха гласовете на пазителите.

„Тя щеше да ни убие!“. „Онези Криле… никога не съм виждала нещо толкова смъртоносно!“. „Човешко същество! И само с три думи тя щеше да ни унищожи!“. „Ако Линеа не я бе спряла…“ „Или ако беше само няколко метра по-далеч…“. „Знаете, че тя разруши луната! Сега на нея няма никакъв живот, а от небето продължава да се сипе пепел!“. „Не това е важното. Важното е, че тя изобщо не би трябвало да притежава Криле на Силите. Трябва да й бъдат отрязани“. „Точно така — отрежете Крилете й! Направете го веднага!“.

Накрая Елена разпозна гласовете на Райънен и Идола. Все още се съпротивляваше, но те я държаха толкова здраво и я притискаха отгоре толкова безмилостно, че й струваше огромно усилие само да си поема дъх. Всичките й усилия бяха напразни, само губеше сили.

И тогава те й отрязаха Крилете. Беше бързо, поне Елена не почувства почти нищо. Най-много я заболя сърцето. Тя се бореше, подтиквана от гордостта и упоритостта си, но сега се сгърчи от срам, когато всички чифтове криле бяха отрязани. Първи паднаха Крилете на изкуплението, онези разкошни цветни дъги. Последваха ги Крилете на пречистването, бели и искрящи като заскрежени паяжини. Крилете на вятъра, като пухчета на магарешки бодил с цвят на мед. Крилете на спомените, меко теменужено и кадифено синьо. После и Крилете на защитата — изумруденозелени и златни, крилете, които спасиха приятелите й от свирепите атаки на Блудуед първия път, когато влязоха в Тъмното измерение.

И накрая, Крилете на разрушението — високи, абаносови арки с деликатни краища като черна дантела.

Елена се постара да запази мълчание, докато отнемаха всяка една от силите й. Но след като първите и вторите паднаха отстрани в сенките, така че навярно само тя можеше да ги види, чу тихо ахване и осъзна, че е нейният глас. И със следващото срязване прозвуча приглушено хлипане.

За миг се възцари тишина. Сетне внезапно се надигна оглушителен шум. Елена чу сърцераздирателното оплакване на Бони и гневния рев на Сейдж, а Стефан, нежният Стефан, крещеше обиди и ругатни към пазителите. От приглушения звук на гласа му Елена предположи, че се бори с тях, бори се, за да стигне до нея.

Някак си се добра до нея точно когато смъртоносните, изящни Криле на разрушението бяха отрязани от раменете й и паднаха като дълги сенки върху пода. Беше добре, че той стигна до нея точно в този момент, защото накрая, когато Елена беше най-малко опасна, откакто Силите на Крилете бяха събудени у нея, изведнъж пазителите изглеждаха изплашени. Отстъпиха назад от нея, тези силни и застрашителни жени, и край нея остана само Стефан, който я подхвана и притисна в прегръдките си.

Замаяна и шокирана, тя отново беше обикновена осемнайсетгодишна девойка. С изключение на кръвта й. Те искаха да вземат и кръвта й… да я „пречистят“. Трите владетелки и техните слуги вече се бяха събрали около нея в решителен, разноцветен триъгълник, и пускаха в действие магиите си, когато Сейдж изрева:

— Спрете!

Елена, обронила глава върху рамото на Стефан, го виждаше смътно, кадифените му черни криле все още бяха разперени от стена до стена и все още докосваха златния таван. Бони се бе залепила за него като отвято пухче на глухарче.

— Вече и без това намалихте аурата й толкова много, че едва мъждука — изръмжа Сейдж. — Ако „пречистите“ напълно кръвта на това бедно мъниче, то ще умре — и тогава ще се пробуди. Вие ще сте създали un vampire27, госпожи. Това ли искате?

Сюсюре политна назад. За владетел на толкова сурово и жестоко царство, тя изглеждаше почти нежна — но не толкова деликатна и отстъпчива, че да не среже Крилете ми, помисли си Елена, докато извиваше рамене, за да освободи напрежението в тях. Може би тя не знае колко много боли, обади се смътно друга част от съзнанието й.

После целият й ум се мобилизира, сля се в едно по спешност. Нещо топло и в същото време разхлаждащо се плъзгаше по тила й на малки капки. Не беше кръв. Не, това определено беше много по-ценно от всичко, което й бяха отнели пазителите. Сълзите на Стефан.

Тя се залюля силно, опитвайки се да пренесе тежестта си върху краката. Някак си, макар и трепереща, успя. Осъзна колко силно трепери, когато се опита да повдигне лявата си ръка и да избърше сълзите от страните на Стефан с палеца си. Цялата й ръка се тресеше, сякаш си правеше някаква детска шега. Палецът й се заби в бузата му с достатъчно сила, за да накара всеки друг да трепне. Тя го погледна с безмълвно извинение, твърде шокирана, за да промълви и дума.

Стефан обаче не спираше да говори.

— Няма значение — казваше. — Всичко е наред, любима. О, прекрасна любима, всичко ще бъде наред. — Избърса очите й с твърда и сигурна ръка, като през цялото време гледаше само нея, и — знаеше го — мислеше само за нея.

Знаеше го, защото също разбра и в кой момент това се промени.

В полезрението й беше червена коса, размазана от сълзите. Червена коса и тесни зелени очи, твърде близо до нея. Тогава Елена усети, че Стефан си спомни, че на света има и други неща освен Елена.

Лицето му се промени. Не се озъби, нито издаде брадичка. Промяната беше пълна, но бе съсредоточена в очите му, които станаха убийствено твърди, докато всичко останало бе остро и свирепо.

— Ако я докоснеш отново, злобна кучко, ще ти разкъсам гърлото — процеди Стефан, а всяка дума прозвуча, все едно ледени късове падаха върху пода.

Смайването на Елена бе толкова голямо, че сълзите й секнаха. Стефан не говореше по този начин на жени. Дори Деймън не го правеше — не го бе правил. Ала думите продължаваха да отекват във величествената като катедрала зала. Присъстващите заотстъпваха назад.

Идола също отстъпваше, но устните й бяха извити.

— Нима мислиш, че тъй като сме пазители, не можем да ви нараним…? — поде тя, но гласът на Стефан се вряза в нейния.

— Мисля, че защото сте „пазители“, вие можете да убивате най-лицемерно, без никакви последствия за вас — заяви Стефан и устните му се стиснаха в много по-въздействаща — и плашеща — презрителна линия, отколкото тези на Идола. — Вие щяхте да убиете Елена, ако Сейдж не ви бе спрял. Проклети да сте — додаде тихо, но с такова вътрешно убеждение, че Идола направи още една крачка назад. — Да, по-добре да съберете всичките си малки приятелчета наоколо — продължи той. — Може все пак да реша да ви убия. Както, сигурен съм, че го знаете, аз убих собствения си брат.

— Но определено след като самият ти получи смъртоносен удар. — Сюсюре беше застанала между двамата, опитвайки се да ги успокои.

Стефан сви рамене. Погледна я със същото презрение, с което преди миг бе удостоил и другата владетелка.

— Преди да бъда ранен — заяви натъртено, — можеше да реша да хвърля шпагата си или само да го раня. Вместо това избрах да го пронижа с острието право в сърцето. — Оголи зъбите си в определено враждебна усмивка. — А сега дори не ми е нужно оръжие.

— Стефан — успя да прошепне Елена най-сетне.

— Зная. Тя е по-слаба от мен и те не искат да видят как я убивам. Тъкмо заради това тя още е жива, любима. Това е единствената причина. — Разбира се, има някои неща за мен, които ти не знаеш, Елена, добави гласът на Стефан, когато девойката повдигна изплашените си очи към него, така че само тя да може да чуе. Неща, които се надявах, че никога няма да видиш. Срещата ми с теб — любовта ми към теб — почти ме накараха да ги забравя.

Гласът на Стефан в главата й събуди нещо в душата на Елена. Тя вдигна глава и се взря в размазаната маса от пазители около тях. Различи ягодово руси къдрици да се мятат във въздуха. Бони. Бони се бореше. Правеше го немощно, но само защото двойка русокоси пазители и двойка тъмнокоси я държаха във въздуха, хванали я за крайниците. Докато Елена се взираше в приятелката си, тя изглежда получи нов прилив на енергия и започна да се съпротивлява по-упорито. И Елена успя да чуе… нещо. Беше далечно и едва доловимо, но прозвуча почти като… името й. Като името й, прошепнато от клоните или от свистенето на колелата от профучаваща наблизо кола.

лей… на… еее… лей…

Елена разтвори душата си за звука. Опита се отчаяно да улови това, което идваше след него, но нищо не се случи. Опита един трик, който едва вчера щеше да бъде лесен — да канализира Сила в центъра на телепатията си. Но не се получи. Опита да изпрати телепатично послание.

Бони! Чуваш ли ме?

В изражението на дребничкото момиче не последва дори малка промяна.

Елена бе изгубила връзката си с Бони.

Елена гледаше приятелката си, докато и Бони го осъзна, наблюдаваше как съпротивата напуска малкото тяло. Лицето на Бони, извърнато нагоре в пълно отчаяние, беше неописуемо тъжно и в същото време невероятно чисто и красиво.

Това никога няма да се случи с нас, заяви пламенно гласът на Стефан в главата й. Ние никога няма да изгубим телепатичната си връзка! Никога! Давам ти моята…

Не, прекъсна го мислено Елена, изтръпнала от суеверен ужас, че обещанието му ще донесе нещастие. Ако Стефан се закълне, нещо може да се случи — тя може да се превърне във вампир или дух — за да устои на думата си.

Той млъкна и Елена знаеше, че я е чул. И някак си тази сигурност, че Стефан бе чул една–едничка дума от нея, я успокои. Тя знаеше, че той не подслушва.

Беше чул, защото тя му бе изпратила мисълта си. Тя не беше сама. Може и да беше отново обикновена; те може и да й бяха взели крилете и по-голямата част от Силата на кръвта й, ала тя не беше сама. Наведе се към него, челото й се опря о брадичката му.

Никой не е сам. Беше го казала на Деймън. Деймън Салваторе, създание, което вече не съществуваше. Но който сякаш все още искаше от нея още една дума, един последен вик. Името му.

Деймън!

Беше умрял през четири измерения оттук. Но тя усещаше подкрепата на Стефан, усилвайки телепатичното й послание, изпращайки го като маяк през многобройните светове, които ги отделяха от студеното му, безжизнено тяло.

Деймън!

Нямаше ни най-малък проблясък на отговор. Разбира се, че нямаше да има. Елена само се заблуждаваше.

Внезапно я завладя нещо по-силно от мъката, по-силно от самосъжалението, дори по-силно от вината. Деймън не би искал тя да бъде изнесена безволна от тази зала — дори от Стефан. Особено от Стефан. Той би искал тя да не покаже и най-малък признак на слабост пред тези жени, които бяха отрязали крилете й и я бяха унижили.

Да. Това беше Стефан. Нейният любим, но не любовник, а готов да я обича с чиста и непорочна любов от сега до края на дните й.

Краят… на дните й?

Елена внезапно се зарадва, че не може да изпраща мислите си на непознати и че когато я прегърна, Стефан бе издигнал защитите около тях. Извърна се към Райънен, която наблюдаваше… предпазливо, но все още с делово изражение в очите.

— Сега бих искала да си вървя, ако не възразявате — рече Елена, взе раницата си и я преметна през рамо с най-самоуверения и арогантен жест, на който бе способна. Прониза я мъчителна болка, когато каишката на раницата закачи мястото, откъдето се разтваряха повечето й криле, но успя да запази презрителното и безразлично изражение върху лицето си.

Бони, която отново бе пусната долу, тъй като вече не се бореше, последва примера й. Стефан бе оставил раницата си в Крепостния вход, но ръката му нежно обхващаше лакътя на Елена, не я водеше, но й напомняше, че не е сама и има на кого да разчита. Крилете на Сейдж се свиха и изчезнаха.

— Вие разбирате, че с връщането на тези съкровища, които по право ни принадлежат — но които ни попречиха да си възстановим, — ще ви бъде гарантирано изпълнението на молбите, с изключение на невъз…

— Разбирам — промълви Елена глухо тъкмо когато Стефан рече припряно:

— Тя разбира. Просто го направете, става ли?

— Вече е организирано. — Очите на Райънен, тъмносини със златни точици, срещнаха тези на Елена почти със симпатия.

— Най-добре за нас би било — намеси се бързо Сюсюре — да ви приспим и изпратим във вашия… вашите стари, нови жилища. Когато се събудите, всичко ще е приключило.

Елена се постара да запази невъзмутимото си изражение.

— Ще ме изпратите на Мейпъл стрийт? — попита, вперила поглед в Райънен. — В къщата на леля Джудит!

— В съня ти, да.

— Не искам да спя. — Елена се приближи до Стефан. — Не им позволявай да ме приспят!

— Никой няма да ти направи нищо, което не желаеш — увери я Стефан с остър като бръснач глас. Сейдж избоботи подкрепата си, а Бони се вторачи твърдо в русата жена.

Райънен сведе глава.

Елена се събуди.

Беше тъмно и тя бе заспала. Не си спомняше как точно бе заспала, но знаеше, че не се намира в носилката, нито в спален чувал.

Стефан? Бони? Деймън?, помисли си машинално, но в телепатията й имаше нещо странно. Имаше чувството, че е ограничена в собствената й глава.

В стаята на Стефан ли се намираше? Навън трябва да е тъмно като в рог, след като дори не можеше да види очертанията на капандурата, отвеждаща към площадката с перила на покрива над стаята му.

— Стефан? — прошепна девойката, докато в ума й се събираха различни късчета информация. Имаше и миризма, която едновременно бе позната и непозната. Лежеше върху удобно двойно легло, но не беше едно от екстравагантните огромни легла на лейди Улма, целите в коприна и кадифе, нито леглото с дюшек на буци в пансиона. В хотел ли беше?

Докато тези различни мисли се преплитаха в мозъка й, се разнесе тихо почукване. Кокалчета върху стъкло.

Тялото на Елена тутакси реагира. Тя отметна завивката и изтича към прозореца, като по мистериозен начин избягна всички препятствия по пътя си, без да се сблъска с тях, ръцете й дръпнаха настрани завесите, които някак си знаеше, че са там, и пърхащото й сърце извика името на устните й.

— Дей…!

И тогава светът спря и направи най-бавното си от всички завъртания. Лицето, което бе от другата страна на прозореца на втория етаж, пламенно и загрижено, любящо и някак си странно обезсърчено, събуди спомените на Елена.

Всички.

Фелс Чърч беше спасен.

И Деймън беше мъртъв.

Главата й бавно се сведе и челото й допря студено то стъкло.