Полунощ

9

Деймън отпусна ръка. Просто не можеше да го направи. Бони беше слаба, замаяна и объркана, неравностоен противник…

Ето това!, каза си той. Ще се възползвам! Тя е толкова наивна…

— Пусни ме за секунда — започна да я придумва. — Само да взема копието…

— Не! Ще скочиш, ако го сторя! Какво копие? — изтърси на един дъх момичето.

… и твърдоглава, непрактична…

Дали ярката светлина не отслабваше?

— Бони — поде той тихо, — наистина съм сериозен. Ако не ме пуснеш, ще те принудя… и това никак няма да ти хареса, повярвай ми.

— Направи каквото ти казва — разнесе се отблизо умолителният глас на Мередит. — Бони, той отива в Тъмното измерение! И ти ще се озовеш там с него — и този път и двамата ще бъдете роби! Хвани ръката ми!

— Хвани ръката й! — изрева Деймън. Светлината трепна и за миг вече не беше толкова ярка и ослепителна. Усети, че Бони се размърда и се опитва да види Мередит, после я чу да казва:

— Не мога…

И в следващия миг и двамата пропаднаха. Последния път, когато пътуваха през Портата, бяха затворени в кабина, подобна на асансьор. Този път просто летяха. Имаше светлина, бяха само двамата и бяха толкова заслепени, че бе невъзможно да говорят. Наоколо беше само ослепителната, пулсираща, прекрасна светлина…

Изведнъж се озоваха на една улица, толкова тясна, че едва можеше да се изправят един срещу друг, а околните сгради бяха толкова високи, че до тях не достигаше почти никаква светлина.

Не — това не е причината, каза си Деймън. Спомняше си тази вечна, кървавочервена светлина. Не идваше директно от нито едната страна на тясната уличка, което означаваше, че направо бяха обгърнати от тъмночервен здрач.

— Осъзнаваш ли къде сме? — просъска Деймън гневно.

Бони кимна, изглеждаше доволна, че вече се е досетила.

— Ние сме в тъмночервена…

— Лайняна отврат!

Бони се озърна.

— Не помирисвам нищо — промълви предпазливо и огледа подметките си.

— Ние сме в свят — заговори спътникът й бавно и тихо, сякаш искаше да се успокои между всяка дума, — където може да ни бичуват с камшик, да ни съдерат кожите от бой с пръчки и да ни обезглавят само защото сме стъпили на земята им.

Бони подскочи леко, сетне направи по-голям скок от място, като че ли отделянето й за малко от земята щеше да им помогне по някакъв начин. Погледна го за по-нататъшни инструкции.

Деймън я сграбчи изведнъж и се втренчи пронизващо в нея, сякаш изведнъж го бе осенило просветление.

— Ти си пияна! — прошепна накрая. — Ти дори не си будна! През цялото това време, докато се опитвам да те вразумя, ти си била пиян сомнамбул!

— Не съм! — възпротиви се девойката. — И… дори да съм, ти трябва да си по-мил с мен. Ти си виновен за това.

В едно отдалечено кътче от съзнанието си Деймън се съгласи, че беше вярно. Той бе напил момичето, а след това го бе упоил със серум на истината и приспивателно. Но това беше само един факт, който с нищо не променяше чувствата му. Знаеше само, че няма начин да продължи мисията си заедно с това прекалено нежно създание.

Разбира се, най-разумно беше да се отърве колкото може по-бързо от нея, да остави градът — това огромно свърталище на злото, да я погълне в ненаситната си, чернозъба паст, което със сигурност щеше да се случи, ако направи десетина крачки по тези улици без него. Но както и преди малко, нещо вътре в него просто не му позволяваше да го стори. И, осъзна Деймън, колкото по-скоро си го признае, толкова по-скоро щеше да намери място, където да я настани, за да може да се погрижи за делата си.

— Какво е това? — попита, като улови ръката й.

— Опаловият ми пръстен — отвърна Бони гордо. — Виж, отива си с всичко, защото в камъка преливат всички цветове. Никога не го свалям; върви както с ежедневни, така и с официални дрехи. — С удоволствие позволи на Деймън да го вземе и да го разгледа.

— Това отстрани истински диаманти ли са?

— Страхотни, чисто бели — заяви гордата притежателка на бижуто. — Лусен, годеникът на лейди Улма, го изработи, тъй че, ако изпаднем в нужда, да свалим камъните и да ги продадем… — Изведнъж млъкна. — Смяташ да вземеш камъните и да ги продадеш! Не! Не, не, не, не, не!

— Да! Трябва, за да имаш някакъв шанс да оцелееш — сряза я Деймън. — И ако кажеш още една дума или не направиш точно това, което ти кажа, ще те оставя сама тук. И ти ще умреш. — Извърна присвитите си, заплашителни очи към нея.

Бони изведнъж се превърна в изплашено птиче.

— Добре — прошепна, а в очите й запариха сълзи. — Какво да направя?

Половин час по-късно тя се намираше в затвор; или почти. Деймън я настани в апартамент на втория етаж, с един прозорец, закрит с щори, и строги заръки да не ги вдига. Заложи опала и един диамант, и плати на вкиснатата, вечно намръщена хазяйка, да носи на Бони храна два пъти на ден и да я придружава до тоалетната, когато се наложи, а през останалото време да забрави за съществуването й.

— Чуй ме — обърна се Деймън към Бони, която продължаваше да плаче безмълвно, след като хазяйката ги остави сами. — Ще се опитам да се върна след три дни. Ако до една седмица не се появя, значи съм мъртъв. Тогава ти — не плачи, де! Слушай — тогава ти ще трябва да използваш тези бижута и пари, за да се опиташ да стигнеш от тук до тук; където, да се надяваме, все още се намира лейди Улма.

Даде й карта и малка кесия, пълна с монети и скъпоценни камъни, останали, след като бе платил за храната и подслона й.

— Ако това се случи — а аз ти обещавам, че няма — ще е най-добре да се опиташ да вървиш през деня, когато всички са заети; дръж очите си сведени надолу, поддържай аурата си слаба и не говори с никого. Облечи тази дреха от зебло и носи тази торба с храна. Моли се никой да не те попита нищо, но се опитай да изглеждаш така, все едно изпълняваш поръчка на господаря си. О, да. — Деймън бръкна в джоба на якето си и извади две малки железни робски гривни, които бе купил заедно с картата. — Никога не ги сваляй, дори докато спиш и когато се храниш — никога.

Погледна я строго и заплашително, но Бони вече и без това беше на ръба на паниката. Трепереше и плачеше, но бе твърде изплашена, за да промълви и дума. Откакто бе влязла в Тъмното измерение, тя поддържаше аурата си колкото бе възможно по-слаба, а психическите защити високо вдигнати; не беше нужно да й напомнят, че трябва да го прави. Беше в опасност. Знаеше го.

— Зная, че ти се струва трудно — поде Деймън с по-мек тон, — но мога да те уверя, че лично аз нямам никакво намерение да умирам. Ще се опитам да дойда, но прекосяването на границите между различните сектори е опасно, а тъкмо това може да ми се наложи да направя, за да стигна дотук. Само бъди търпелива и всичко ще е наред. Запомни: времето тук тече по-различно, отколкото на Земята. Може да сме тук от седмици, а да се върнем в същия миг, в който сме тръгнали. И погледни — Деймън посочи стаята — има десетки звездни сфери! Можеш да ги разгледаш всичките!

Това бяха по-обикновени звездни сфери, без Сила в тях, но пълни със спомени, истории или уроци. Щом притиснеш някоя към слепоочието си, се пренасяш в света, затворен в сферата.

— По-хубаво е от телевизия — увери я Деймън. — Много по-интересно.

Бони кимна леко. Все още се чувстваше съсипана, а и беше толкова дребна, толкова крехка и слаба, с бледа и деликатна кожа, с коса като лумнал пламък в сумрака на пурпурната светлина, процеждаща се през щорите, че — както винаги — Деймън усети, че се изпълва с жал и нежност към девойката.

— Имаш ли някакви въпроси? — попита я накрая.

— И… ти ще бъдеш…? — промълви тя едва чуто.

— Навън, на лов за вампирските версии на „Кой кой е“ и „Книгата на благородниците“ — отвърна Деймън. — Търся си дама с потекло.

След като Деймън си тръгна, Бони огледа стаята. Беше ужасна. Тъмнокафява и направо ужасна! Тя се бе опитала да попречи на Деймън да се върне в Тъмното измерение, защото не можеше да забрави отвратителния начин, по който се отнасяха към робите — и въобще към повечето човешки същества.

Но оцени ли го той? Направи ли го? Ни най-малко! А след това, докато пропадаше през светлината заедно с него, бе помислила, че поне ще отидат при лейди Улма — жената, чиято история приличаше на тази на Пепеляшка. Робинята, която Елена бе спасила. Накрая лейди Улма си бе върнала богатството и положението и бе сътворила красиви рокли, с които момичетата да ходят по бляскави партита. В дома на лейди Улма щеше да има големи легла със сатенени чаршафи и прислужници, които ще носят за закуска пълни купи с ягоди със сметана. Там щеше да е и сладката Лакшми, с която да си бъбри, както и грубоватият на вид, но добър доктор Мегар, и…

Бони огледа отново кафявата стая и голия сламеник с едно одеяло. Взе разсеяно една звездна сфера, сетне я остави да се търкулне между пръстите й.

Изведнъж й се приспа страшно, а главата й се замая. Все едно се изпълни с мъгла. Не можеше да става и дума да се пребори с връхлитащия я сън. Запрепъва се към леглото, падна върху него и заспа, преди да успее да се пъхне под одеялото.

— Вината е повече моя, отколкото твоя — казваше Стефан на Мередит. — Двамата с Елена бяхме дълбоко заспали, иначе той никога нямаше да успее. Щях да забележа, че говори с Бони. Щях да разбера, че те е взел за заложничка. Моля те, Мередит, не се обвинявай.

— Трябваше да се опитам да те предупредя. Просто никога не съм очаквала Бони да притича и да се вкопчи в него — отвърна Мередит. Напиращите сълзи блестяха в тъмните й очи. Елена стисна ръката й, но стомахът й се бе свил на топка.

— Със сигурност никой не би очаквал от теб да се справиш с Деймън — заяви Стефан категорично. — Човек или вампир — той е трениран; владее такива хватки и техники, че никога не би могла да му бъдеш достоен съперник. Не бива да се обвиняваш.

Елена мислеше същото. Тревожеше се за изчезването на Деймън — и бе ужасена за Бони. При все това една част от нея се питаше откъде са разкъсванията по дланта на Мередит, която се опитваше да стопли. Най-странното беше, че изглежда, раните са били почистени и намазани с мехлем. Но точно в този момент нямаше да притеснява приятелката си с въпроси. Особено когато всъщност именно Елена бе виновна за случилото се. Тя бе омаяла Стефан предишната нощ. О, двамата наистина бяха… дълбоко потънали в преплетените си съзнания.

— Както и да е, ако някой има вина, то това е Бони — рече Стефан със съжаление. — Но сега съм разтревожен за нея. Деймън няма да се грижи за нея, ако не е искал тя да отива с него.

Мередит сведе глава.

— Вината ще е моя, ако тя пострада.

Елена задъвка долната си устна. Нещо не беше наред. Нещо у Мередит, нещо, което приятелката й не й казваше. Ръцете й бяха сериозно пострадали, но Елена не можеше да разбере причината.

Сякаш отгатнала мислите на Елена, Мередит измъкна ръката си от нейната и я погледна. Огледа дланите си. И двете бяха еднакво одраскани и наранени.

Мередит сведе тъмнокосата си глава още по-ниско, почти се приведе на две. Сетне се изправи и отметна глава назад като човек, взел важно решение.

— Има нещо, което трябва да ви кажа… — поде.

— Почакай — прошепна Стефан и отпусна ръка на рамото й. — Чуйте. Приближава кола.

Елена се заслуша. След миг и тя чу шума от мотора.

— Идват към пансиона — рече тя озадачено.

— Още е много рано — обади се Мередит. — Което означава, че…

— Сигурно е полицията, която търси Мат — довърши Стефан. — По-добре да отида и да го събудя. Ще го заведа в зимника.

Елена припряно запуши почти празната звездна сфера.

— Нека вземе и това със себе си — заговори тя, когато Мередит внезапно изтича към противоположната страна на Портата. Вдигна от земята дълъг, тънък предмет, който Елена не можа да разпознае дори след като насочи Силата към очите си. Видя как Стефан примигна и се втренчи в него.

— Това също трябва да бъде отнесено в зимника — заяви Мередит. — Навярно има кални следи, излизащи от зимника, както и кръв в кухнята. На двете места.

— Кръв? — възкликна Елена, изпълнена с гняв към Деймън, но сетне поклати глава и насочи вниманието си другаде. Вече бе достатъчно просветляло, за да види полицейската кола, която се носеше към къщата като голяма бяла акула.

— Да вървим — подкани ги Елена. — Бързо, бързо, бързо!

Всички хукнаха приведени към пансиона.

— Стефан — изсъска Елена, докато тичаха, — ако можеш, ще трябва да им въздействаш със силата на внушението. Мередит, опитай се да почистиш калта и кръвта. Аз ще отида за Мат; най-малко вероятно е да удари мен, когато му кажа, че трябва да се скрие.

Те се заеха със задачите си. Насред цялата суматоха се появи госпожа Флауърс в бархетна нощница, наметната с мъхест розов пеньоар, нахлузила пухкави чехли със зайчи глави. При първото оглушително чукане по вратата ръката й завъртя дръжката и полицаят, който започваше да крещи: ПОЛИЦИЯ! ОТВОРЕТЕ… — се озова да реве с все сила над главата на дребничка старица, която не би могла да изглежда по-крехка и безобидна. Гласът му спадна до пресеклив шепот — … вратата.

— Не е заключено — рече госпожа Флауърс мило. Разтвори я широко, така че Елена да може да види двамата полицаи — мъж и жена, — както и те нея. Също и Стефан и Мередит, които тъкмо бяха притичали откъм кухнята.

— Искаме да говорим с Мат Хъникът — осведоми ги полицайката. Елена забеляза, че патрулната кола беше от полицейското управление в Риджмънт. — Майка му ни информира, че е тук… след сериозен разпит.

Те прекрачиха прага, като се шмугнаха покрай госпожа Флауърс. Елена стрелна с поглед Стефан, който беше пребледнял, а по челото му бяха избили малки капчици пот. Взираше се напрегнато в полицайката, която продължаваше да говори.

— Според майка му напоследък той направо си живеел в този пансион — осветли ги полицайката, докато колегата й размаха някакъв документ.

— Имаме заповед за обиск — додаде с решителен тон.

Госпожа Флауърс доби смутен вид. Погледна към Стефан, но после погледът й се плъзна към останалите тийнейджъри.

— Може би ще е най-добре да приготвя за всички по една чаша силен чай?

Стефан продължаваше да се взира в жената, а лицето му изглеждаше по-бледо и изпито от всякога. Елена усети как стомахът й се сви на топка от страх. О, Господи, дори след кръвта, която му бе дарила тази нощ, Стефан беше слаб — твърде слаб, за да използва внушението.

— Може ли да задам един въпрос? — обади се Мередит с ниския си, спокоен глас. — Не за заповедта — побърза да уточни и махна с ръка към документа. — Какво е положението във Фелс Чърч? Знаете ли какво става?

Тя печели време, помисли си Елена, но всички спряха, за да чуят отговора.

— Цари истински хаос — отвърна полицайката след кратко колебание. — Там прилича на военна зона. По-лошо е, защото децата са тези, които… — Замълча и поклати глава. — Това не е наша работа. Нашата работа е да намерим един беглец от закона. Но първо искам да изясним нещо. Докато карахме към хотела ви, видяхме ярък стълб от светлина. Не беше от хеликоптер. Имате ли представа какво е било!

Просто врата през пространството и времето, каза си Елена, докато Мередит отговори с все още спокоен глас:

— Може би се е взривил някой мощен радиопредавател? Или необикновена светкавица? Или да не би да имате предвид… НЛО? — Снижи още и без това тихия си глас.

— Нямаме време за подобни небивалици — възмути се полицаят. — Тук сме, за да открием този мъж — Хъникът.

— Заповядайте да огледате — покани го госпожа Флауърс, макар че те вече го правеха.

Елена бе потресена и ужасена поради две причини. Този мъж Хъникът. Мъж, не момче. Мат беше навършил осемнайсет. Дали все още се смяташе за непълнолетен? Ако не, какво щяха да му сторят, когато го заловяха?

А освен това и Стефан. Той беше толкова сигурен… толкова… убедителен… в уверенията си, че отново се чувства добре. Всички тези приказки, че отново ще започне да лови животни — но истината беше, че всъщност се нуждаеше от много повече кръв, за да се възстанови.

Мислите й запрепускаха все по-бързо и по-бързо. Стефан очевидно нямаше да може да въздейства върху тези двама полицаи, без да получи голямо количество човешка кръв.

А ако Елена му даде… догади й се, а космите на врата й настръхнаха… ако му даде, какви са шансовете и тя самата да се превърне във вампир?

Големи, отвърна студеният глас на разума. Много големи, имайки предвид, че преди по-малко от седмица си разменяше кръв с Деймън. Често. Без задръжки.

Значи й оставаше само един план, нямаше друг избор. Тези полицаи нямаше да открият Мат, но Мередит и Бони й бяха разказали цялата история как един друг шериф от Риджмънд дошъл и разпитвал за Мат — и за гаджето на Стефан. Проблемът беше, че тя, Елена Гилбърт, бе „умряла“ преди девет месеца. Тя не би трябвало да е тук — и имаше чувството, че тези полицаи ще са доста любопитни.

Нуждаеха се от Силата на Стефан. Нямаше друг начин, нито друг избор. Стефан. Сила. Човешка кръв.

Приближи до Мередит, която бе свела тъмнокосата си глава и я бе наклонила настрани, заслушана в трополенето на полицаите през стълбата.

— Мередит…

Мередит се извърна към нея и Елена едва не отстъпи назад от изненада. Обикновено мургавото лице на приятелката й сега беше посивяло, дишаше учестено и накъсано.

Мередит, спокойната и овладяна Мередит, вече знаеше какво ще поиска Елена от нея. Още кръв, което бе достатъчно, за да загуби самообладание. При това трябваше да стане бързо. И това я ужасяваше. Дори нещо повече.

Тя не може да го направи, помисли си Елена. Ние сме изгубени.