Полунощ

23

В колата Мат седеше до спящата Мередит, със Сейбър, свит в краката им, и слушаше шокиран и ужасен, докато му разказваха историята на Мередит. Когато свършиха, той вече можеше да говори за собствените си преживявания.

— До края на живота си ще имам кошмари за Коул Рийс — призна. — И въпреки че му залепих амулет и той се разплака, доктор Алпърт каза, че все още е заразен. Как бихме могли да се борим с нещо, което е толкова неконтролируемо?

Елена знаеше, че гледа към нея. Заби нокти в дланите си.

— Опитах се да използвам Крилете на пречистването над града. Напрегнах се толкова силно, че имах чувството, че ще се пръсна. Но напразно. Изобщо не мога да контролирам нито една от силите на Крилете! Мисля — след всичко, което узнах за Мередит, — че може би се нуждая от тренировки. Но как да ги получа? Откъде? От кого?

В колата се възцари продължителна тишина.

— Всички сме на тъмно — наруши я Мат накрая. — Вижте онази съдебна зала! Как може да има толкова много върколаци в един град?

— Вълците са общителни — обади се Стефан тихо. — Изглежда в Риджмънд има цяла общност от върколаци. Разбира се, разпръснати между различните клубове на мечки, лосове и лъвове. За да шпионират единствените същества, от които се страхуват: хората.

Когато пристигнаха в пансиона, Стефан отнесе Мередит в спалнята на първия етаж, а Елена я зави. После слезе в кухнята, където разговорът продължаваше.

— Ами семействата на върколаците? Техните съпруги? — попита настоятелно тя, докато разтриваше раменете на Мат. Знаеше, че мускулите му са сковани и го болят от прекараното време с ръце, оковани в белезници на гърба. Нежните й пръсти успокояваха натъртените места, но ръцете й бяха силни и тя продължи да го масажира, докато собствените й раменни мускули не започнаха да протестират.

— Отмести се, любима — намеси се Стефан. — Аз ще приложа вампирската магия на дяволските изчадия. Това е необходимо медицинско лечение — додаде строго към Мат. — Така че ще се наложи да го изтърпиш, независимо колко ще боли.

Елена все още продължаваше да го усеща, макар и слабо, през връзката, и знаеше, че той първо упои съзнанието на Мат, сетне ръцете му се забиха в напрегнатите му рамене и започна да мачка, сякаш месеше тесто, като в същото време разпростираше Силата на лечението.

Появи се госпожа Флауърс с чаши, пълни с горещ и сладък чай с канела. Мат пресуши своята и главата му се килна леко назад. Очите му бяха затворени, а устните полуотворени. Елена почувства огромна вълна на болка и напрежение да се отдръпва от него. И тогава прегърна двете си момчета и се разплака.

— Те ме прибраха от алеята за коли пред къщи — призна Мат, докато Елена подсмърчаше. — Направиха го по правилата, но дори не ме погледнаха — както и хаоса наоколо.

Госпожа Флауърс отново приближи. Изглеждаше сериозна.

— Скъпи Мат, имал си ужасен ден. Нуждаеш се от дълга почивка.

Погледна към Стефан, сякаш да провери как това ще се отрази върху него, след като останаха толкова малко донори на кръв. Стефан й се усмихна успокоително. Мат, когото все още разтриваха, само кимна. Лицето му бе започнало да възвръща цвета си, а устните му се извиха в лека усмивка.

— Ето го големия мъж — заяви Мат, когато Сейбър си проправи път, за да зарови муцуна в лицето му. — Приятелче, обичам горещия ти дъх. Ти ме спаси. Може ли да го поглезим, госпожо Флауърс? — попита Мат, като извърна леко разфокусираните си очи към нея.

— Зная какво ще му хареса. Има половин печен бут в хладилника, който трябва само да се претопли. — Отиде да включи печката и след малко се върна. — Мат, искаш ли да му го дадеш? Само не забравяй да махнеш кокала — може да се задави.

Мат взе голямата тава с печеното, което ухаеше толкова вкусно, че той изведнъж усети силен глад. Усети как моралните му устои се сриват.

— Госпожо Флауърс, може ли да си направя един сандвич, преди да му го дам?

— О, бедното ми, скъпо момче! — извика тя. — Дори не се сетих — разбира се, че не си обядвал, нито вечерял!

Хазяйката донесе хляб, а за Мат това беше истинско угощение — хляб и месо, най-простия сандвич, който можеш да си представиш — но толкова вкусен, че пръстите си да оближеш.

Елена си поплака още малко. Беше толкова лесно да ощастливиш две създания с едно и също нещо. Повече от две — всички бяха щастливи да видят Мат в безопасност и да гледат как Сейбър получава заслужената си награда.

Огромното куче следеше с бдителните си очи всяко движение на тавата с печеното, докато размахваше опашка напред–назад. Но когато Мат, който все още дъвчеше, му предложи голямо парче от останалото месо, Сейбър само наклони глава настрани и се втренчи в него, все едно казваше: „Сигурно се шегуваш.“

— Да, за теб е. Взимай го — заяви госпожа Флауърс твърдо. Накрая Сейбър отвори огромната си уста, за да захапе края на печения бут, а опашката му се въртеше като перка на хеликоптер. Езикът на тялото му беше толкова ясен, че Мат избухна в смях.

— Този път ще си похапнеш на пода заедно с нас — додаде госпожа Флауърс великодушно и разстла голям килим върху дъските на кухненския под.

Радостта на Сейбър можеше да бъде надмината единствено от добрите му маниери. Сложи печеното върху килима, сетне изприпка при всеки поотделно, за да завре влажния си нос в ръката, китката или под брадичката, и чак след това се върна на бегом, за да нападне наградата си.

— Чудя се дали му липсва Сейдж? — промърмори Елена.

— На мен ми липсва Сейдж — отбеляза Мат неопределено. — Имаме нужда от цялата магическа помощ, до която можем да се доберем.

Междувременно госпожа Флауърс се суетеше из кухнята, заета с правенето на сандвичи с шунка и сирене, които слагаше в кесии като за училищен обяд.

— Ако някой се събуди гладен посред нощ, трябва да има нещо за ядене — обясни. — Сандвичите са с шунка и сирене, пилешка салата, малко хрупкави моркови и голямо парче ябълков пай. — Елена отиде да й помогне. Не знаеше защо, но й се искаше да си поплаче още малко. Госпожа Флауърс я потупа утешително. — Всички се чувстваме… напрегнати — рече сериозно. — Всеки, който няма чувството, че ще заспи прав, вероятно е възбуден от твърде много адреналин. Моите капсулки за сън могат да му помогнат. Мисля, че можем да се доверим на нашите приятели Сейбър и Талон тази нощ да се погрижат за безопасността ни.

Мат наистина заспиваше прав.

— Госпожо Флауърс… някой ден ще ви се отплатя… но в момента не мога да държа очите си отворени.

— С други думи — всички хлапета по леглата! — оповести Стефан. Пъхна пакетирания обяд в ръката на Мат и обви здраво пръстите му около кесията, после го поведе към стълбите. Елена взе още няколко кесии, целуна два пъти госпожа Флауърс и се качи в стаята на Стефан.

Беше оправила леглото в таванската стая и тъкмо отваряше кесията, когато Стефан влезе, след като бе сложил Мат да си легне.

— Той добре ли е? — попита момичето тревожно. — Искам да кажа, дали утре ще е добре?

— Тел ом ще е добре. Аз излекувах по-голямата част от физическите рани.

— А духът му?

— Трудно е да се каже. Той току-що се сблъска с Истинския живот. Беше арестуван, знаейки, че могат да го линчуват, без в същото време да е сигурен, че някой ще узнае какво се е случило с него. Мислел е, че дори да го открием, ще се наложи да влезем в схватка, в която ще бъде трудно да победим — след като сме толкова малко, а и почти никаква магия не е останала.

— Но Сейбър се справи с тях — изтъкна Елена.

Погледна замислено към сандвичите, които бе оставила на леглото.

— Стефан, какво искаш — пилешка салата или шунка? — попита.

Последва тишина. Но минаха няколко секунди, преди Елена да го погледне изумено.

— О, Стефан… аз… аз наистина забравих. Аз просто — днес беше толкова странен ден — аз забравих…

— Поласкан съм — промълви Стефан. — А на теб ти се спи. Каквото и да е сложила госпожа Флауърс в чая…

— Мисля, че правителството би се заинтересувало от това — довърши Елена. — За шпионите си и разни други неща. Но засега… — Протегна ръце, отметна глава назад и разкри шията си.

— Не, любов моя. Ти може и да не си спомняш, но аз не съм забравил този следобед. Заклех се, че ще започна да ходя на лов, и точно това ще направя — заяви твърдо Стефан.

— Ще ме оставиш? — възкликна Елена, изтръгната от сладостното си задоволство. Двамата впиха погледи един в друг.

— Не ме оставяй — помоли Елена, като прибра косата от тила си. — Планирала съм всичко, как ще пиеш и как ще заспим прегърнати. Моля те, не тръгвай, Стефан.

Знаеше колко му е трудно да я остави сама. Дори да беше мръсна и изтощена, дори да носеше съдрани дънки и под ноктите й да имаше кал. Тя беше безкрайно красива, неустоимо привлекателна и загадъчна за него. Той копнееше за нея. Елена го усещаше през връзката им, която започваше да жужи, да се стопля, да го притегля по-близо.

— Но, Елена — възпротиви се Стефан. Опитваше се да е разумен! Нима той не знаеше, че в този момент тя искаше да забрави за всякакъв разум?

— Точно тук. — Елена му показа едно меко място на шията си.

Сега връзката им вибрираше и пулсираше, но Стефан продължаваше да проявява упорство.

— Ти трябва да се нахраниш. Трябва да поддържаш силите си.

Елена тутакси взе сандвича с пилешка салата и отхапа голямо парче. Ммм… вкусно. Наистина хубаво. Трябва да набере букет диви цветя за госпожа Флауърс. Тя толкова добре се грижеше за всички тях. Трябваше да измисли начини да й помага повече.

Стефан я гледаше как яде. Гледката събуди глада му, но това беше, защото свикна да се храни по часовник, а и почти не се движеше. Елена чуваше всичко това през връзката им, долавяше радостта му да види как тя укрепва и възвръща силите си. Чу посланието му, че вече се е научил да се контролира; нямаше да му навреди да си легне една нощ гладен. Щеше през цялата нощ да държи в прегръдките си любимата си Елена.

Не! Девойката беше ужасена. Откакто бе заключен в Тъмното измерение, и най-малкият намек, че се налага Стефан да търпи лишения, я изпълваше с непреодолим ужас. Внезапно установи, че й е трудно да преглътне хапката.

— Точно тук, точно тук… моля те! — Не искаше да го прилъгва и съблазнява, но ако я принудеше, щеше да го стори. Щеше да си измие идеално ръцете, да се преоблече в дълга прилепнала нощница и да дразни упоритите му кучешки зъби между целувките. Да ги докосва нежно с върха на езика си, в основата, където нямаше опасност да я разкъсат, докато откликнат и се удължат. В този момент той вече щеше да е замаян, загубил контрол, напълно под нейна власт.

Добре, добре!, изпрати й мисълта си Стефан. Милост!

— Не искам да ти давам милостиня. Нито ти да ми позволяваш да го направя — отрони тя, протегнала ръце към него. Гласът й отекна мек, нежен, изпълнен с копнеж. — Искам да ме държиш и никога да не ме пускаш; искам аз да те държа и никога да не те пускам.

Лицето на Стефан се промени. Погледна я с онова изражение, което имаше в затвора, когато бе отишла да го посети в балната си рокля — толкова различна от опърпаните дрехи, които носеше сега — и той бе прошепнал изумен: „И всичко това е мое?“

Тогава ги делеше телена мрежа, от която стърчаха извити куки. Сега помежду им нямаше нищо и Елена виждаше колко силно иска Стефан да дойде при нея. Протегна се още малко и Стефан се озова в прегръдките й и я притисна силно, но с безкрайна грижовност, внимавайки да не използва прекалено голяма сила, за да не я нарани. Когато се отпусна и подпря чело о нейното, девойката осъзна, че когато е уморена, тъжна или изплашена, споменът за това чувство ще я подкрепя и ще я стопля до края на дните й.

Най-после двамата се отпуснаха заедно върху чаршафите, дарявайки си един другиму спокойствие и утеха; разменяйки си сладостни, топли целувки. С всяка целувка Елена усещаше как целият останал свят с целия му ужас се отдалечава все повече и повече. Как можеше нещо да е грешно, когато тя имаше чувството, че раят е толкова близо? Мат и Мередит, Деймън и Бони със сигурност щяха също да са в безопасност и щастливи. А междувременно всяка целувка я приближаваше към небесното блаженство. Знаеше, че и Стефан се чувства по същия начин. Двамата бяха толкова щастливи заедно. Елена бе сигурна, че много скоро цялата вселена ще отекне с тяхната радост, която ги обливаше като чиста светлина и преобразяваше всичко, до което се докоснеше.

Бони се свести и осъзна, че е била в безсъзнание само няколко минути. Започна да трепери и изглежда, не можеше да спре. Усети, че я обгръща топла вълна. Знаеше, че Деймън се опитва да я стопли, но треперенето продължаваше.

— Какво не е наред? — попита Деймън. Тонът му бе по-различен от обичайния.

— Не зная — отвърна момичето. И наистина нямаше представа. — Може би, защото не спираха да се канят да ме хвърлят през прозореца. Нямаше да крещя — додаде припряно, в случай че той предположи обратното. — Но след това започнаха да говорят как ще ме изтезават…

Усети как тялото на Деймън се разтърси от силен спазъм. Той я стискаше толкова здраво.

— Да те изтезават! Заплашвали са те с това?

— Да, защото, както знаеш, звездната сфера на Мисао е изчезнала. Те знаят, че част от течността й е била излята. Не съм й го казала аз. Но се наложи да им кажа, че аз съм виновна, задето последната половина е била излята, и адски ми се вбесиха. О! Деймън, причиняваш ми болка!

— Значи твоя е вината, че е била излята, така ли?

— Ами, предполагам, че е така. Ти нямаше да можеш да го направиш, ако аз не се бях напила и — к–какво не е наред, Деймън? И ти ли си ми бесен? — Той наистина я стискаше толкова силно, че тя едва дишаше.

Усети как ръцете му бавно се отпускат.

— Един съвет, малко червено птиченце. Когато някой заплашва да те изтезава или убие, ще е много по… изгодно… да му кажеш, че вината е на някой друг. Особено пък, ако това е самата истина.

— Зная това! — рече Бони възмутено. — Но те така или иначе щяха да ме убият. Ако им бях казала за теб, щяха да наранят и теб.

Деймън я притегли грубо към себе си, така че тя да го гледа в лицето. Бони усети внимателно докосване на телепатичната му мислена сонда. Тя не се противопостави; беше прекалено заета да се чуди защо той има тъмнолилави сенки под очите си. После Деймън я разтърси леко и тя престана да се пита.

— Нима не разбираш основните правила на самосъхранението? — попита той и тя си помисли, че отново изглежда ядосан. Определено изглеждаше различен от всеки друг път, когато го бе виждала — с изключение на един, помисли си, и това беше, когато Елена трябваше да изтърпи полагаемото й се наказание, задето бе спасила живота на лейди Улма, когато лейди Улма беше робиня. Тогава имаше същото изражение, толкова застрашително, че дори Мередит се бе изплашила от него, но в същото време толкова изпълнено с вина, че на Бони й се бе приискало да го утеши.

Но в случая сигурно имаше някаква друга причина, нашепваше разумът на Бони. Защото ти не си Елена и той никога няма да се отнася към теб, както към Елена. Пред очите й изплува гледката на онази кафява стая. Бони беше абсолютно сигурна, че Деймън никога нямаше да остави Елена там. А и Елена нямаше да му го позволи.

— Трябва ли да се върна там? — попита тя, осъзнавайки, че се държи дребнаво и глупаво. Само до преди малко кафявата стая й се бе струвала като истински рай.

— Да се върнеш там? — попита Деймън прекалено бързо. Имаше чувството, че е видял кафявата стая през очите й. — Защо? Съдържателката ми даде всичко от стаята. Така че у мен са дрехите ти и един куп звездни сфери, в случай че не си изгледала всички. Но защо смяташ, че може да се наложи да се върнеш там?

— Ами, зная, че ти търсиш благородна дама, а аз не съм такава — отвърна Бони простичко.

— Това беше, за да мога да се превърна отново във вампир — каза Деймън. — Какво си мислиш, че те държи във въздуха точно в този момент?

Ала този път Бони знаеше, че някак си усещанията от звездните сфери „Никога вече“ все още бяха в съзнанието й и Деймън също ги вижда. Той отново беше вампир. А съдържанията на тези звездни сфери бяха толкова отвратителни, че каменната маска на Деймън най-сетне се пропука. Бони почти можеше да предположи какво мисли за тях и за нея, оставена да трепери всяка нощ под онова протрито одеяло.

И тогава за нейно пълно смайване Деймън, винаги сдържаният, а сега чисто нов вампир, изтърси:

— Съжалявам. Не помислих как ще ти се отрази онова място. Има ли нещо, което ще те накара да се почувстваш по-добре?

Бони примигна. Запита се съвсем сериозно дали не сънува. Деймън не се извиняваше. Деймън беше прочут с това, че не се извинява, не обяснява, нито е мил с хората, освен ако не иска нещо от тях. Но поне едно нещо изглеждаше реално: повече нямаше да се налага да спи в кафявата стая.

Мисълта бе толкова вълнуваща, че тя се изчерви леко.

— Може ли да слезем на земята? — осмели се да предложи. — Бавно? Защото истината е, че височините ме ужасяват.

Деймън примигна.

— Да, мисля, че можем — кимна. — Искаш ли нещо друго?

— Ами… има две момичета, които с удоволствие ще бъдат донори… ако… ами… ако са останали някакви пари — ако можеш да ги спасиш…

— Разбира се, че са останали пари — рече малко остро Деймън. — Дори взех обратно твоите пари от онази вещица, съдържателката.

— Добре тогава. Остава да ти кажа онази тайна, за която ти споменах, но не зная дали си спомняш.

— Колко скоро ще се почувстваш достатъчно добре, за да започнеш да разказваш? — попита Деймън.