Последното раздаване

Глава осма

Прекрасна пролетна зора се разливаше над Лондон и пълнеше очите на ранобудните с розов ентусиазъм. Мортима Ъркарт нямаше как да знае, че съпругът ѝ не споделя колективното настроение.

— Добро утро, Франсис. Боговете на метеорологията, изглежда, ти се усмихват с аплодисменти. Честит рожден ден.

Той не помръдна от мястото си до прозореца на спалнята и на първо време отговори само с едно тихичко „О, боже“ и леко изсумтяване. Той се загледа в нещо навън, после поклати глава, сякаш да изтръска въшката, която се беше загнездила в главата му и разваляше настроението му.

— Какво си ми взела тази година? Още едно викторианско шишенце за кабинета? Колко станаха — осемнадесет години все шишенца? Нали знаеш, че не мога да ги понасям.

Тонът му беше самокритичен, повече ирония, отколкото гняв.

— Франсис, знаеш, че нямаш много интереси извън политиката, а аз със сигурност няма да ти подаря един подвързан екземпляр от Хансърд19. Поне тази малка колекция представлява един любопитен факт за теб, които драскачите да използват, когато ти пишат профили. А това, което съм ти намерила тази година, е особено красиво. Деликатно изумруденозелено шишенце за лекарства, за което се предполага, че е принадлежало на самата кралица.

Тя сви устни, опитвайки да привлече вниманието му.

— Както и да е, на мен ми харесва.

— Тогава, щом ти го харесваш, Мортима, значи ще го харесвам и аз.

— Не бъди такъв мърморко. Имам и нещо друго за теб.

Най-сетне той се извърна от прозореца и седна срещу нея, докато тя му подаваше един малък пакет с неизменната панделка. Когато го отвори, в него се появиха първите признаци на удоволствие.

— Размисли на Бърк за революцията във Франция. И то ранно издание.

Той опипа малката кожена подвързия с благоговение.

— Първото издание — поправи го тя. — Един добър старт за библиотеката на Ъркарт, поне така си помислих аз.

Той хвана ръцете ѝ.

— Това е толкова типично за теб. Винаги мислиш за тези неща. И колко е подходящо нашата библиотека да започне с една от най-добрите антифренски тиради, писани някога. Знаеш ли, може и да ме вдъхнови. Но… трябва да си призная, Мортима, че тези разговори за рождени дни и библиотеки намирисват твърде много на пенсиониране. Аз още не съм готов, нали разбираш?

— Младите претенденти може и да имат по-бърза крачка, Франсис, но как ще им помогне това, щом ти знаеш къде отиват и откъде минават?

— Животът ми би бил толкова празен и безрадостен без теб — усмихна се той и наистина го мислеше. — Добре, време е да разровим пепелта и да видим дали въглените още горят.

Той я целуна и стана, привлечен отново от гледката през прозореца.

— Какво толкова има там? — поиска да знае тя.

— Нищо. Засега. Но скоро може и да има. Знаеш ли, че от фондацията на Тачър искат да издигнат нейна статуя на поляната ей там.

Той залепи показалец на стъклото, сочейки внимателно подстриганата трева, която лежеше отвъд стените на градината на „Даунинг стрийт“, срещу Сейнт Джеймсис парк.

— Тази гледка не се е променяла кой знае колко за последните двеста и петдесет години; има една картина в залата на кабинета и всичко си е там, същите тухли, същите врати, дори камъните на вътрешния двор са същите. Разбираш ли? А сега искат да сложат някаква скапана статуя.

Той поклати невярващо глава.

— И вече са събрали почти пълната сума от дарения — той се обърна рязко, лицето му се изкриви от безсилие. — Мортима, ако първото нещо, което ще виждам всяка сутрин, цял живот, когато си дръпна завесите в спалнята, е тази ужасна жена, мисля, че ще изсъхна.

— Тогава не гледай натам, Франсис.

— Но как да не гледам?

— Тя не заслужава статуя. Изхвърлена от този пост, предадена от собствения си кабинет. Дали статуята ще покаже всички тези ножове в гърба ѝ?

— И все пак почти всички са изхвърлени от този пост, любов моя. От своите колеги или от електората. Подобно на Цезар, застигнати от събития, които не са предвидили. Амбицията прави лидерите слепи, а тези след тях кръвожадни; никой не знае кога му е дошло времето да си отиде.

— Има само един-единствен министър-председател, който заслужава статуя, и това си ти!

Той се усмихна на нейната преданост.

— Може би си права, но плътта се превръща в камък достатъчно скоро. Нека не прибързваме.

Той се вкамени два часа по-късно, толкова целенасочено, сякаш бе прекарал нощта в прегръдките на Медуза. Прессекретарят му имаше навика да организира редовни срещи с представители на благотворителни организации — редови членове, не опитни водачи, — като ги канеше на прага на „Даунинг стрийт“ №10, но не и вътре — посещение, твърде кратко, за да даде възможност за сериозно лобиране, но достатъчно дълго, за да покаже на камерите, че премиерът се интересува. Малко „щрак-прак“, както го наричаше прессекретарят, любител хокеист и ентусиаст на име Драбъл. Той не беше ставал от бюрото си от шест сутринта, за да подбере от сутрешната преса това, което смяташе, че заслужава вниманието на министър-председателя, и за да подготви писмено резюме. Посрещна Ъркарт в коридора малко преди девет и половина.

— Какво имаме днес, Драбъл? — запита Ъркарт, крачейки чевръсто по червения килим от залата на кабинета.

— Изненада за рождения ви ден, г-н министър-председател. Тази седмица са пенсионерите, ще направят презентация.

Някъде в корема си Ъркарт усети как се разтваря парче от закуската му.

— Уведомен ли съм за това?

— Имахте бележка в кутията си миналия уикенд, г-н министър-председател.

— За съжаление, съм я пропуснал поради по-спешни държавни дела.

Мамка му, всяка бележка от Драбъл беше толкова скучна и подробна, а ако един министър-председател не може да разчита на професионалистите да му спестяват детайлите…

Голямата врата пред него се отвори и Ъркарт пристъпи в светлината, премигна, усмихна се и вдигна ръка за поздрав все едно улицата бе изпълнена с ликуваща тълпа, а не осеяна с малобройни групи обръгнали журналисти. Петнадесетина пенсионери, привикани от различни части на страната, се събраха около него, организирани от Драбъл, който се вживяваше в ролята на квачка. Схемата винаги беше една и съща: Ъркарт питаше за имената им, слушаше със съсредоточено — усмихнато лице и кимаше разбиращо, преди да премине към следващия. Скоро те щяха да бъдат отведени от един от помощниците на Драбъл и разни заместник-министри от съответните отдели, за да бъдат накиснати в нескафе и разбиране в подходящо впечатляващата обстановка в Уайтхол. Седмица по-късно щяха да получат снимка как се ръкуват с министър-председателя и писмо с нещо, което минаваше за неговия подпис, и благодарност за това, че са си направили труда да го посетят. Щяха да бъдат изпратени копия до местните вестници. От време на време се повдигаха въпроси или лични казуси, които бяха в интерес на системата; но почти винаги участващите се завръщаха триумфално в своите кръчми и клубове, за да разпространяват истории за добрината на премиера. Сравнително лека схватка в голямата война, за да спечели сърцата и гласовете на хората, но пък полезно упражнение. Обикновено беше така.

Този път Ъркарт почти беше приключил с ритуала и отиваше към последния от групичката. На оградата зад човека беше опрян голям пакет, почти метър и половина висок, и когато Ъркарт се завъртя към него, пенсионерът премести пакета пред себе си. Оказа се огромен плик за писмо, адресиран просто: „За министър-председателя“.

— Пожелаваме дълголетие, г-н Ъркарт — изчурулика пенсионерът.

Ъркарт потърси с поглед Драбъл, но прессекретарят беше минал през улицата и инструктираше фоторепортерите. Ъркарт беше сам.

— Няма ли да го отворите все пак? — попита друг пенсионер.

На Ъркарт му се стори, че капакът се отвори твърде лесно и отвътре изпадна огромната картичка. „Ние сме за теб, F. U.“20, изписано с големи червени букви най-отгоре. А отдолу: „Днес на 65!“. Групичката пенсионери аплодираха, докато един от тях, не по-висок от самата картичка, я разтвори, за да се види написаното послание вътре.

„Приветстваме Ви в Клуба на пенсионерите“, гласеше тя с крещящ ръчно изписан шрифт. „Пенсионерите са сила!“ Цялата картичка беше украсена с кръстосани като саби бастуни.

Очите на Ъркарт се изцъклиха като гланцирани. Фотографите рядко бяха виждали усмивката на министър-председателя толкова широка и същевременно толкова застинала, сякаш беше издялана с длето през лицето му. Изражението му остана непроменено, докато пресичаше улицата, по-скоро за да докопа това говедо Драбъл, отколкото от нетърпение да навлезе в обичайните задявки с пресата.

Хор от гласове, пеещи „Честит рожден ден“, се смесваше с викове „Не е ли време за пенсия, Франсис?“ и „Колко ще ти е пенсията?“. На свой ред той кимаше и клатеше глава. Атмосферата беше весела, а Драбъл припкаше с ентусиазъм; този глупак нямаше представа какво е направил.

— Не сте ли много възрастен за толкова изискваща работа на шейсет и пет? — запита една жена с прищипана физиономия, навирайки диктофон в лицето му.

— Не и според Чърчил например. Той е бил на шейсет и пет, когато е започвал.

— Американският президент е само на четирийсет и три — чу се друг глас.

— Китайският е над деветдесет.

— Тоест засега не се очаква да се оттеглите?

— Не и тази седмица, графикът ми просто е запълнен.

Той понесе нападките им с привидно добро настроение и хумор; дори успя да се разсмее, за да покаже, че не го притесняват. Политиката е може би най-жестоката, най-зложелателната форма на ритуално малтретиране на личността, позволена от закона; номерът е да се преструваш, че не боли.

— А какво смятате за днешната анкета? — беше Дики Уидърс от „Дейли телеграф“, опитен драскач, познат със способността да прикрива безпогрешния си инстинкт зад приятелска халба наливен „Гинес“.

— Анкета?

— Да, тази, която публикувахме днес.

Драбъл затанцува жита, която не беше по програма, пристъпвайки от крак на крак, сякаш под ходилата му имаше въглени. Не беше включил анкетата в резюмето, нито невъздържания коментар на в. „Мирър“, озаглавен „Време е да си ходи“. За бога, човекът имаше рожден ден днес, един ден в годината да си почине, да празнува, да се отпусне малко. И не че Драбъл беше мекушав, просто по-лесно приемаше аргументите в посока предпазливост — твърде често вестоносците, които бързаха да носят лошите новини на бойното поле, ги обвиняваха в дезертьорство и ги разстрелваха.

— Четирийсет и пет процента от подкрепящите собствената ви партия смятат, че трябва да се пенсионирате преди следващите избори — обясни Уидърс.

— Което означава, че мнозинството настоява да остана.

— А най-често споменаваното име за ваш наследник е Том Мейкпийс. Бихте ли искали той да е човекът, когато дойде моментът?

— Скъпи ми Дики, сигурен съм, че като дойде моментът, Том ще се състезава с още много кандидати, включително шофьорите на автобуси.

„Мейкпийс = автобусен шофьор“ записа си Уидърс, отбелязвайки оскърбителния еквивалент.

— Тоест вие възнамерявате да продължавате и да продължавате, и да продължавате?

— Може и така да го кажете — започна Ъркарт, — но ми се ще да не го правите. Радвам се на дълга и добра кариера и макар че не ламтя за власт, докато разполагам с ума си и със зъбите си и докато мога да служа на…

— Какво смятате да правите, когато в крайна сметка се пенсионирате? — прищипаната физиономия пак му набута диктофона.

— Какво ще правя ли? — развеселените бръчки около очите му се превърнаха в цепки на несигурност. — Какво ще правя? Ами какво, ще стана измъчен и мрачен като всички останали, предполагам. Сега моля да ме извините, дами и господа. Имам събрание на кабинета.

Той се завъртя и се впусна в това, което се надяваше да изглежда като достойно отстъпление към отсрещната страна на улицата — като лъв, който се връща в бърлогата си, каза си Драбъл, и който размахва зловещо опашка. Прецени, че е по-добре да не тръгва с него.

Ъркарт почти се блъсна в съпругата си, докато тя излизаше от асансьора за частния им апартамент.

— Добре ли мина всичко? — попита тя, преди да види очите му.

— Те казват, че е време за промяна, Мортима — изсъска през зъби той. — Така че ще им дам промяна. Като се започне с този скапан глупак, прессекретаря.

„Удивително — мислеше си Ъркарт, докато гледаше членовете на кабинета, подредени около голямата маса — как политиците заприличват на избирателните си райони.“

Анита Бърк например, непланиран еврейски квартал, оплетен с еднопосочни улички. Ричард Грийв, долнопробен крайбрежен квартал (който навремето беше успял да облепи с предизборни плакати с надпис „Грийв за Ръшпуул“ и след това някак си бе успял да се разочарова от собствената си победа). Артър Болингброук, член на северняшкия работнически клуб с кисело чувство за хумор и още по-кисел бирен дъх. Колин Кечпол, народен представител за град Уестминстър, червендалесто лице като от червени тухли в архитектурния стил на катедралата, докато за други части от анатомията му все още се говореше, че са останали в задните улички на Сохо. Джефри Бууза-Пит — да, Джефри, измислен шоумен за измисления град Ню Сполдън. От средната класа и изцяло изфабрикуван, лишен от корени или история — а колкото история имаше, Джефри отказваше да си признае. Той беше се родил в семейство Пит, с баща счетоводител и алкохолик; в училище Джефри си беше измислил допълнение към името и някакъв митичен южноафрикански произход, за да отклони вниманието от недоброжелателните клюки за баща му. Но пък името се беше захванало като толкова много други фантастични измислици за произхода и постиженията му. Не можеш да угодиш на всички, но можеш да заблудиш поне част от хората и за Джефри това беше достатъчно.

Ето го и Том Мейкпийс. С плоския хумор от блатата на Източна Англия, с упорството на глинестите почви и нравоучителните тенденции на пуританското си минало. Той беше кадър на колежа „Итън“, със социална съвест, която Ъркарт приписваше на свръхразвито чувство за вина и за незаслужени привилегии в търсене на неидентифицирана цел. Човекът притежаваше безспорен талант, но не беше замесен от същото тесто като Ъркарт, което беше и причината да бъде запратен в Министерството на външните работи, където със своя инат и плосък хумор може да допринесе в борбата на Великобритания с досадните комисии на Брюксел и където войнстващият му морал не можеше да донесе кой знае каква вреда.

Кабинетът на Ъркарт.

— Повечето от вас не следят играта, ако трябва да бъда честен — гласът му стържеше по кремък; Драбъл беше изчезнал, тепърва предстоеше да се екзорсира призракът на неговата глупост. — Трябва да приключим за десетина минути, налага се да бъда в двореца за пристигането на султана на Оман.

Той бавно огледа лицата около дългата маса.

— Вярвам, че този път ще имаме повече успех, отколкото при последната визита на държавен глава.

Погледът му се спря на Анита Бърк, министър на околната среда. Тя беше еврейка и жена, което означаваше, че портите на властта бяха двойно заключени за нея. Но тя бе щурмувала с отривиста жизненост и някак си бе пробила. Само че сега седеше неподвижна, с наведена глава. Нещо в попивателната пред нея, изглежда, беше придобило внезапна важност, монополизирайки вниманието ѝ.

— Доста неприятно се получи тогава, г-жо министър. Нали не ми се струва само на мен така?

Бърк, единствената жена в кабинета, повдигна глава да се защити, но не намираше думите. Какво беше виновна тя? В продължение на месеци бе планирала голяма кампания за промотиране на добрите страни и за разсейване на гнусните митове, които битуваха за живота в столицата; от тихите маси в някои от най-добрите лондонски ресторанти PR стратезите гадаеха обществените настройки и накрая казаха тежката си дума — щеше да се организира пресконференция, да се залее градът с подвижни билбордове, плакати и седем милиона листовки, щеше да има и духов оркестър в деня за начало на кампанията. „Да направим един велик град още по-велик.“

Това, което не предвидиха — това, което нямаше как да предвидят, без значение колко пилешки рулца и котлети от сьомга паднаха в боя, — беше, че началото на кампанията ще съвпадне с най-катастрофалната авария в канализацията на Лондон, прогресивен колапс на цяла секция от викторианска тухлена зидария, който наводни метрото и предизвика късо съединение в контролната мрежа. Жителите на града не го приеха с чувство за хумор. Един милион гневни пътници наизскачаха като мравки по улиците, създавайки задръствания, които минаваха през целия град и стигаха чак до пътищата, водещи към него. По един от тези пътища, М4, от летище „Хийтроу“, се возеше новопристигналият президент на Мексико, очаквайки обичайното четиридесетминутно пътуване с кола до кралските и политическите сановници, събрани в негова чест в Бъкингамския дворец. Но автомобилът, който го возеше, не помръдваше. Камионите, които возеха винилите и плакатите, бяха заклещени в задръстването, а някои от тях бяха разбити и плячкосани. Повечето от листовките бяха изхвърлени тихомълком в страничните улички. Пресконференцията бе отменена, духовият оркестър не можа да пристигне. Нито пък мексиканският президент, за повече от три часа.

Това беше ден, в който достойнството на столицата бе пометено в порой от гняв и отпадъчни води. Гафът изискваше изкупителна жертва и Бърк влезе в заглавията на таблоидите.

— Много жалко наистина — съгласи се тя с Ъркарт, не успявайки да скрие срама си. — Съдбата не беше на наша страна.

— И сега имаме нова идея как да възстановим репутацията си на загрижени за околната среда. Директива „Свеж въздух“. Член 188 — говореше ѝ сякаш тя беше на разпит.

— Здраве и безопасност на работното място. Против замърсяване на сетивата.

— Миризми.

— Да, може и така да се каже.

— И ние се обявяваме против тях, така ли?

— Европейската комисия иска мониторинг на всички работни места в градска среда против замърсяване, товарещо сетивата, със стриктен правилник за изпълнение и коригиране за тези места, които не отговарят на определените стандарти.

— Сещам се, че има един магазин за къри в края на моята улица… — започна Болингброук, който имаше навика да дава тривиални примери от личния си живот.

Но Ъркарт веднага го прекъсна:

— Или спазваш правилата, или затваряш. И вие одобрявате това.

— Изцяло. По-чист въздух, по-добра околна среда. Отговаря на предизборната ни платформа и ни дава готов отговор за тези, които твърдят, че си влачим краката спрямо Европа — тя почука с химикал по попивателната пред себе си, като с това само издаде неспокойствието си.

Ъркарт беше в толкова кисело настроение, но защо си го изкарваше на нея.

— Били ли сте някога в Бъртън-он-Трент, г-жо министър на околната среда?

— Ходила съм там за два дни на един ученически симпозиум, когато бях на шестнайсет — тъмните ѝ очи проблеснаха; нямаше да го остави да ѝ говори като на малко дете.

— Оттогава не се е променило много. Пак има пет пивоварни и завод за сосове. В горещите летни дни на главната улица трудно се издържа.

— Именно това имам предвид, г-н министър-председател. Ако не ги накараме да спазват предписанията за чистота, няма да си мръднат пръста сами.

— Но целият град се издържа с бира и сосове. Икономиката им, работата им, закуската и чаят им зависят от това. И едва ли ми е работа да напомням, че пивоварите са сред най-верните корпоративни поддръжници на партията.

Министърката на околната среда усети как всеки един от колегите от двете ѝ страни леко се отдръпна на стола си, по-далеч от нея, сякаш за да избегне някой рикоширал куршум.

— И вие смятате да ги затворите. Да изтриете целия град от картата. За бога, дори Гьоринг не би могъл да направи това.

— Това е искане на Европа, което сме длъжни да…

— И колко градове искат да затрият тези болни французи? През август цял Париж смърди, като падне нивото на водата. Нищо чудно, че всички бягат към морето и оставят града на туристите.

— Това е колективно взето решение след внимателно обсъждане в Брюксел. Нашето бъдеще е с Европа и нейните…

Ето пак. Тя си караше по нейната еднопосочна улица, в грешната посока.

— Майната му на Брюксел — той вече не можеше да сдържа пренебрежението си, но не повиши тон, не искаше да изглежда сякаш губи контрол. — Това се превръща в един бюрократичен бордей, където се събират всички от континентална Европа, за да се изчукат един друг за възможно най-много пари.

Болингброук потропа одобрително по масата, за да покаже своята вярност и задоволство. Магазинчето за къри можеше да бъде спасено.

— Ако бяхте отделили на този въпрос толкова време, колкото аз, г-н министър-председател, щяхте да осъзнаете колко… — тя потърси думата, премисли, претегли последствията и направи компромис — преувеличено е вашето описание.

Един ден, много скоро, обеща си тя, вече нямаше да спира силата на своите убеждения. Нямаше да позволи да бъде кастрирана като повечето от мъжете около масата. Тя беше единствената жена в кабинета и той нямаше да посмее да я уволни. Нали?

— Тази директива е за химически заводи и рафинерии и…

— И за рибни пазари и цветарски магазини! Г-жо министър по околната среда, нека бъда напълно ясен. Няма да търпя да се прокарват такива евро глупости зад гърба ми.

— Г-н министър-председател, всички детайли ви бяха представени в подробен доклад две седмици преди Съветът на министрите в Брюксел да одобри мярката. Не съм сигурна какво още трябваше да направя.

— Да проявите инстинкт. Политически инстинкт — отговори Ъркарт, но беше време да отстъпи, да продължи нататък. — Не може да се очаква от мен да забелязвам всеки дребен детайл, заровен в купища документация.

Той парира, но ефектът не се получи, защото се забави, докато ровеше за очилата си, за да прочете следващата точка от дневния ред.

Какво накара Мейкпийс да се намеси в схватката, дори сам той не можеше да каже. На него му беше в природата да взима участие. Като приятел на Анита и силен поддръжник на Европа никак не му харесаха аргументите и отношението на Ъркарт. Може би му се стори, че като заемащ един от четирите най-важни поста в правителството от него се очаква да успокои страстите, да разсее атмосферата, да удави в масло огъня.

— Не се тревожете, г-н министър-председател — каза небрежно той, докато Ъркарт наместваше очилата си. — Отсега нататък ще изготвяме всички документи на кабинета, напечатани с двойна разредка.

Маслото избухна. Излезе все едно е обвинил Ъркарт в… В какво? Че е твърде стар? Че е твърде изтощен? Че остава назад? За Ъркарт, който днес беше изгубил всякакво чувство за хумор, това изказване прозвуча като ехо на исканията за промяна. Той се изправи толкова рязко, че столът му изхвърча назад по килима.

— Не си правете илюзии, че една анкета ви дава специални привилегии.

Атмосферата беше ледена, въздухът беше станал изключително разреден, изтънял от конфронтацията. Мейкпийс дишаше трудно. Стаята беше жива картина на дълбоко възмущение, сблъсък на различни политически животи. Бавно Мейкпийс също се изправи.

— Г-н министър-председател, повярвайте ми, не съм имал никакво намерение…

Другите не пропуснаха да се възползват от възможността. Двама прави министри спокойно можеше да се възприеме като край на срещата, шанс да се приключи с това извънредно смущение. Чу се общо шумолене на хартия и толкова бързо, колкото да изглежда елегантно, те се разотидоха без повече размяна на думи.

Ъркарт беше ядосан. На живота, на Драбъл, на Бърк и на Мейкпийс, на всички тях, но най-вече на себе си. Имаше правила между „колегите“, които важаха дори и за тези, чиято амбиция бе кацнала на раменете им като изгладнял ястреб.

„Уважавай колегите си, поне на всеослушание.“

„Не лъжесвидетелствай, ако могат да те хванат.“

„Не пожелавай секретарката на ближния си или поста му (съпругата му, в някои случай, може).“

„На публични места пожелавай на колегата си дълголетие.“

Ъркарт беше нарушил правилата. Беше изгубил самообладание и с това контрол над ситуацията. Беше отишъл твърде далеч, по-далеч, отколкото възнамеряваше, беше показал непоносима арогантност, сякаш самоцелно, а не с подходяща причина. В стремежа си да навреди на другите беше навредил на себе си. Трябваше да се реваншира.

Но първо трябваше да се изпикае.

Точно бързаше към тоалетната до залата на правителството — до скулптурата на Хенри Мур, на която Мортима така се възхищаваше, — когато видя мрачното лице на Мейкпийс, застанал до един колега, който го утешаваше. Набелязаната от него жертва все още не беше избягала и тук се отваряше една възможност да превърже раните и да пресече жалбите в личен разговор.

— Том! — повика го той и помаха за поздрав към другия, който, с очевидно нежелание, напусна компанията на колегата си и се затътри обратно към залата на кабинета. — Може ли да си кажем две думи, Том?

Ъркарт успя да се усмихне символично.

— Но първо да угодя на повика на природата.

Ъркарт изпитваше сериозен дискомфорт, цялото напрежение и чаят от сутринта го бяха застигнали. Той изчезна в тоалетната, но Мейкпийс не го последва, вместо това застана пред вратата. Ъркарт се надяваше той да влезе с него — нямаше как да съществува формалност или разграничаване на авторитети, когато стоиш пред писоар, идеално място за разговори на основата на равенство между двама мъже. Но Мейкпийс никога не беше истински член на клуба, винаги се държеше настрана, винаги стоеше отделно. Както и сега, висеше отвън като ученик, който чака да бъде привикан в кабинета на директора, мамка му.

Мамка му и на това. Мехурът на Ъркарт щеше да се пръсне, но колкото повече се мъчеше, толкова по-упорито му пречеше организмът му. Вместо да отговори на неотложността на ситуацията, нещо вътре в него сякаш се свиваше и ограничаваше потока до пестеливи капки. Дали всички мъже на неговата възраст страдат от такова унижение, зачуди се той? Ама че глупост — по-бързо, имай милост! — но не ставаше по-бързо. Ъркарт се взираше в белия фаянс, след това в тавана, опита да се концентрира, изпсува, обеща си да потърси мнението на лекар, но нищо не успяваше да накара организма му да побърза. Сега се радваше, че Мейкпийс не се присъедини към него, за да стане свидетел на това унижение.

Простата. Болежката на възрастния мъж. Механизмът на тялото, изгубил контакт с волята.

— Том, ще мина да те видя после — провикна се той през вратата, знаейки, че после ще е твърде късно.

Чуха се стъпки отвън и Мейкпийс се оттегли, без да каже и дума, взимайки негодуванието със себе си. Изгубен момент, пропиляна възможност. Колега, превърнат в опонент, може би в смъртен враг.

— Хайде давай, проклето да си! — изпсува той, но напразно.

И когато най-накрая свърши, свали копчета за ръкавели и нави ръкави, за да измие ръцете си, се загледа внимателно в огледалото. Вътре в себе си все още се чувстваше като човек на тридесет години, но лицето се беше променило, кожата беше увиснала, осеяна от петънца, с измит цвят като зимно небе със залязващо слънце. Очите сега бяха по-скоро наситено синьо, на места костите на черепа сякаш се опитваха да си пробият път през изтънялата плът. Това бяха чертите на баща му. Една битка, която никога не можеше да спечели.

— Честит рожден ден, Франсис.

Бууза-Пит нямаше никакви колебания. По много въпроси той беше прецизен, наистина педантичен, планиращ, разделяше колеги и познати в класации от различен ранг, които предполагаха различни нюанси на отношение. Първа дивизия се състоеше от онези, които бяха стигнали или очевидно бяха на ръба да стигнат самите върхове на своите професионални или социални планини; всяка година те получаваха коледна картичка, някакво послание от личен характер за съпругата или партньора (без гейовете, разбира се), покана за участие в поне едно от селективните му социални събития и специално внимание от сорта, за който се водеше подробен дневник в компютъра на личната му секретарка. Каймакът. За тези във втора дивизия, които все още се изкачваха по хлъзгавите склонове, нямаше нито послание, нито излишно внимание; трета дивизия се състоеше от онези млади хора с перспектива, които все още се упражняваха в подножието и получаваха само насърчителна картичка. Четвърта дивизия обхващаше по-голямата част от света, тези хора, които никога не бяха влизали в клюкарска колонка и които в живота си се задоволяваха просто да седят и да се наслаждават на гледката — за Джефри те не съществуваха.

Анита Бърк беше, разбира се, в първа дивизия, но сега се беше натъкнала на свлачище и беше много вероятно да изпадне в четвърта, но докато удари дъното на дерето, все още имаше какво да се изстиска от нея. Тя стоеше встрани в коридора с черно-бели плочки на номер 10, изглаждайки нервите си и събирайки сили за вниманието на света отвън, когато Джефри сграбчи ръката ѝ.

— Това беше ужасно, Анита. Сигурно си много ядосана.

Не последва отговор, но очите ѝ сами говореха.

— Имаш нужда да ти оправим настроението. Вечеря?

Лицето ѝ се просветли след неочакваната подкрепа; тя кимна.

— Ще ти звънна.

И с това той изчезна. Някое интимно и клюкарско място, помисли си той — може би си заслужаваше да запази сепаре в „Уилтънс“, — където пламъците на наранените чувства и взаимните обвинения можеха да се разпалят и нажежени до бяло, в тях да се изковат малките инструменти на политическата война, разкрити тайни, споделена информация и нова бодлива тел, с които да се подсили той и да се отслабят други. Защото умиращите предпочитат да повлекат и други със себе си.

Вечеря и клюки, нищо повече, въпреки че тя можеше да се окаже уязвима и податлива. Минаха повече от петнадесет години, откакто бяха прекарали един следобед в лудории в един хотел във Феликстоу, вместо да присъстват на втория ден от младежката конференция на партията, на която се обсъждаха проблемите с глада в Третия свят. И двамата го помнеха много ясно, както и изненаданата камериерка, но това трябваше да си остане само спомен. Сега ставаше дума за бизнес.

И освен това, помисли си Джефри, некрофилията не стои добре по вестникарските заглавия.