Последното раздаване

Глава деветнадесета

Когато Бууза-Пит изхвръкна от залата на правителството в мъгла от въодушевление, едва не се блъсна в топчестата фигура на Болингброук, който се възхищаваше на белия мраморен бюст на Уилям Пит в нишата на стената.

— Той е бил прав, не мислиш ли? — попита Болингброук с вдигнати с възхищение очи.

Северняшкият акцент разтегляше гласните сякаш дъвчеше огромно парче черен петмез.

Бууза-Пит се опита да коригира профила си, за да съвпада с този на министър-председателя от осемнадесети век, чудейки се какво, за бога, дрънка този.

— Министър-председател по времето на Трафалгар, нали знаеш. Когато разсипал флотата на Наполеон. Чух някакви глупости, че ти бил роднина. Не е вярно, нали?

Изправен пред толкова директен въпрос, Бууза-Пит почувства неохота да излъже. Той само сви рамене неопределено. Дявол да го вземе този идиот, говореше му глупости, докато Джефри само искаше да се похвали с новото си положение и да се махне. Беше свикнал да минава бързо и да оставя другите да му дишат праха.

— Какви бяха точните думи, Джеф, помниш ли?

Той поклати глава, изгубен в лабиринта на мисълта на Болингброук. Предполагаше, че става дума за някакъв тест на семейната му история.

— „Англия бе спасена от нейните усилия, а Европа от нейния пример.“ Това беше казал. Това са били думите на Пит. Така де, не е лошо мото и за ден-днешен. Знаеш ли, жабарите никога не се променят. Ще трябва да го запомня. Сега, като съм външен министър.

Той хвърли новината в скута на Бууза-Пит толкова безцеремонно, че последният остана като ударен с мокър парцал.

— Ти… си външен министър? — изписука Бууза-Пит. — Артър, толкова се радвам за теб. Трябва да дойдеш с мен да си разделим бутилка шампанско.

— Не понасям тая лигня. Аз обичам бира.

В Бууза-Пит се прокрадна усещането, че нещо го занасят.

— На мен ми дадоха Министерството на вътрешните работи — отвърна вяло той, обезсърчен от перспективата да споделя заглавията на вестниците с Болингброук.

— Да, знам — отговори новият външен министър, упражнявайки един от онези погледи, които трябваше да покажат на французите пълната сила на презрението му, без да е казал и една недипломатична дума. — Тръгвам. Трябва да ходя да се оправям с тъпите бонапартисти.

Той се завъртя безцеремонно.

— Здрасти, коте — весело поздрави приближаващата фигура и изчезна.

Клер се появи, а може би си беше там през цялото време, Джефри не беше сигурен.

— Поздравления, г-н министър на вътрешните работи.

Божичко, всички ли бяха разбрали преди него?

— Но нека ти дам един съвет — продължи тя. — Вратовръзката.

— Харесва ли ти? — каза той, прокарвайки пръсти през яркия копринен мотив. — От Австралия е. Аборигенски символ на потентност, така ми казаха.

— Просто е малко… — тя потърси подходящия термин — твърде смела.

— Какво ѝ има на вратовръзката ми? — попита той, заемайки защитна позиция.

— Помни, Джефри, работата на министъра на вътрешните работи е да споделя несгодите и да обяснява разочарованията. Защо полицаите ни вдигат колите, вместо да гонят футболните хулигани, такива работи. Не се очаква от теб да изглеждаш сякаш се наслаждаваш на работата.

Тя се усмихна дяволито и тръгна към вратата на залата на кабинета.

Ужас, всички ли се бяха наговорили да му попречат да вкуси удоволствието от момента?

— Това не е единствената работа на вътрешния министър — контрира той. — Франсис и аз имаме планове.

Тонът му намекваше за приятелска конспирация и големи тайни, за съюз, на който никой не би посмял да се присмее. И той с радост установи, че тя се спря на място.

Обърна се и го погледна.

— Ако ще прецаквате електората, поне имай малко акъл да не ходиш с вратовръзка, която рекламира този факт.

После тя изчезна, влизайки при министър-председателя, без да чука.

След една последна проверка на текста Уотлинг подписа окончателния документ. Удоволствието беше по-голямо, отколкото можеше да се опише. Историческо споразумение, което щеше да помогне да се установи мирът в един размирен ъгъл на света и щеше да осигури неговото място в учебниците с юридически прецеденти, които щяха да бъдат преподавани на бъдещите поколения международни юристи. И благородническата титла. Майка му щеше да може да се наслаждава на препечени бисквитки и чай на терасата на Камарата на лордовете, когато си поиска, а той никога повече нямаше да се моли да го поканят в Калифорния, всъщност, където и да било, включително на мачове. Щяха да се гордеят с него в Колд Кърби. „Границите на Уотлинг“. Хубаво решение, фина работа и справедлива, което невинаги можеше да се каже в такива случаи. Вече всичко беше свършено и нямаше никакво значение дали ще открият петрол, антики или костите на Минотавъра — и не би трябвало да има значение. Това беше решение, основано на законите, а не игра на покер с лицензи за сондиране.

Правда. Британска правда. И ако работата включваше прецакването на французина, толкова по-добре. Роден можеше да гние в ада.