Последното раздаване

Глава двадесет и девета

През деня в Никозия горещината е непоносима; през нощта животът излиза на улицата — ресторанти на открито, на ъгъла на улицата, кафенета, паркове под звездите. Горещият паваж ехти от клюки, по светофарите младежи си разменят закачки и цигари с минувачите — през прозорците на колите или навеждайки се от мотопедите. Сякаш всеки е свързан по някаква работа или роднинство. Кръвта вода не става, особено след инвазията на турците.

И в тази задушна атмосфера слуховете се носят по малките улички, по балконите, по автобусните спирки като лъжовен полъх. Ако си издухаш носа пред Порта Фамагуста, докато стигне авеню „Макариос“ след по-малко от час, вече ще е цяла епидемия. Някой ден може би телевизията ще избави кипърците от трескавото вълнение и ще го замени със затъпяваща еднаквост, натиквайки конспирациите между рекламните паузи. Някой ден, но дотогава кипърецът би повярвал на всичко. Освен на политиците.

Под навеса от палмови листа, в сянката на великите венециански стени на стария град, един сервитьор обслужваше двойка британски туристи, търпеливо им обясняваше всичко в менюто, умолявайки ги да опитат варения мозък, който беше специалитет на братовчед му, готвача, но в никакъв случай да не взимат сепията.

— От миналата седмица. Много стара — той поклати глава сякаш стоеше пред надгробен камък.

Едно момче на не повече от десет мина между масите, раздавайки брошурки. Той спря пред двойката, явно разпознавайки, че са британци.

— Добро утро — изрече той с широка усмивка и им остави по една брошурка, преди да продължи.

— Какво пише? — жената попита сервитьора.

— Пише, че искаме британците да се махнат от Кипър — отговори весело той, преди да забележи изражението на лицето ѝ. — Не, не вие, госпожо. Базите. Само военните бази. Искаме вие, британците, да останете, ние ви обичаме. Но като наши приятели в домовете и таверните ни. Не в базите.

Веселият му тон не съдържаше и нотка на ненавист.

— А какво ще кажете за едно малко прасенце, заколено преди малко…?

Изведнъж един скутер, който компенсираше липсата на мощност с ужасяващо бръмчене, спря с изскърцване до бордюра и сервитьорът размени поздрав с моториста. Шумът обаче се усили, както и вълнението и на сервитьора, и на моториста, които жестикулираха сякаш отблъскват атака на кръвожадни прилепи вампири. После сервитьорът се обърна към своя братовчед, който се беше облегнал на перваза на прозореца на кухнята. Още викове, сервитьорът заряза химикала, бележника и тирбушона на покривката на близката маса и битката с прилепите продължи, докато той тръгна бавно в посока на скутера. Изпратен от виковете на братовчед си, който явно остави назад роднинската симпатия, той се качи отзад на скутера и изчезна в нощта.

Братовчедът се появи на масата на посетителите с изражение на уморена въздържаност, избърса ръце в престилката и взе сервитьорския бележник.

— Но… какво беше всичко това? — запита дамата.

Той сви рамене.

— Кости. Намерили са още кости. И ще има още един протест пред президентския дворец. Няма проблем, госпожо, той отива само да повика малко. Ще се върне до половин час. На вас какво да ви донеса? Той каза ли ви за сепията…?

Имаше кости, изровени в хълмовете зад Пафос под купчина камънак в една маслинова горичка. Те не бяха от историческия период, който съвпадаше с гробовете, нито от войната с британците, нито от тази с турците, а после се оказа, че дори не са човешки. Но щяха да минат дни, преди анализът на съдебната медицина да установи фактите, а междувременно щеше да има протести, слухове, измислици и откровени лъжи.

През точещите се кипърски дни и под плътно синьото небе истината изгниваше като гангренясал крайник.

Президентският дворец в Никозия е странна работа. Построен по имперския вкус на един от ранните британски губернатори, след като старият щаб бил сринат от народно въстание, той на свой ред бил изгорен до земята по време на преврата против архиепископ Макариос — превратът, който отворил вратата за турската инвазия. Това предоставило възможност обаче веднъж завинаги да се заличи британската следа в президентския дом и да се построи дворец изцяло по съвременен кипърски дизайн. „Но британците са нашата история — смята се, че е казал архиепископът. — Те са наши приятели.“ И заедно с възстановяването на властта на архиепископа дворецът бил възстановен по стария стил заедно с огромния британски кралски герб, издялан във варовика над главния вход. Dieu et Mon Droit37. Странна работа.

Аристотел Николау също беше странна работа. Висок, прегърбен, криво скроен, президентът беше сух и с наситено сини очи, което го открояваше от останалите кипърци. Той беше повече философ, отколкото политик, човек, който не беше намерил по-голямо удоволствие в живота си от това да преподава икономика в Лондонския университет и се беше оженил за англичанка. Щастието му изчезна с турската инвазия, която разкъса острова, и той се върна най-вече за да облекчи чувството си за вина, че пропуска страданията на сънародниците си. Чувство, което не беше споделено от жена му. Николау беше човек на широки идеали, който така и не успя да възприеме тактиките и ежедневните компромиси на политическия живот, а същото важеше и за тези в брачния живот. Докато седеше на малкото бюро в офиса си, заобиколен от семейни снимки и символи на властта, той се чувстваше изгубен. През каменните арки на прозорците се чуваха звуците на протеста пред портите на двореца — тази нощ бяха по-шумни от всякога — а от телефона долетяха звуците на протеста на британския министър-председател. Не знаеше как да се справи с нито един от двата.

— Ари, трябва да съм сигурен, че разбираш колко сериозно приемам случилото се. Няма да позволя да отвличат върховните ми комисари безнаказано.

— Франсис, вложил съм целия си ресурс в това. Ще го намерим.

— Но все още не сте. Разбрахте ли поне защо са го отвлекли?

— Едно радио получило обаждане преди два часа. Не са успели да го засекат, естествено. Наричат себе си „Думата“. Описали местоположението на рожденото петно на г-н Мартин. Казват, че ще го освободят в замяна на всички документи по скритите гробове, както и ангажимент от страна на вашето правителство да се изтеглите от „последните постове на империализма“, както ги наричат те. Костите и базите.

— Това си е чисто изнудване.

В една купа пред Николау имаше лимонени листа от градината; той смачка няколко между пръстите си, наслаждавайки се на острия аромат. Имаше този навик в моменти на стрес.

— Можем ли поне да им дадем индикация, че сме отворени за разговор?

— Ари, предстои ми изборна кампания. Нямам намерение да я стартирам, като си разменям сладки приказки с терористи.

— Не е само това, сигурен съм. Това е атака и срещу мен. Искат да ми попречат да подпиша мирния договор. Дори в момента тълпата блъска по вратата ми.

Под балдахина на стотици хиляди звезди още една вълна на протести мина през двора — божичко, дали бяха успели да нахлуят? За пръв път се зарадва, че жена му е на поредната разходка до Париж. Културна ваканция по магазините.

— Колко сериозно трябва да приемаме тези хора?

— Вие, британците, не се ли научихте да приемате кипърците сериозно? — Николау звучеше язвително. — Може да сме нация на тавернаджии и таксиджии, но сигурно си спомняш, че отрязахме британската военна машина само с шепа самоделни бомби и няколко откраднати пушки.

— Спомням си.

— Аз — най-вече — не мога да си позволя да забравя. През годините ние, кипърците, сме предавани от тези, които пускат турците и другите нашественици през задната врата. Сега някои хора вярват, че аз ги каня да минат през парадния вход. Архиизмамник, така ме наричат. Моята глава искат, а не тази на г-н Мартин.

— Не знаех, че ситуацията е толкова трудна за теб. Съжалявам — каза Ъркарт, без да го мисли.

Президентът смачка още няколко лимонови листа и се загледа към другия край на офиса си, където върху светлата ламперия над камината висеше голям маслен портрет на дъщеря му, единственото им дете, родено пет месеца след завръщането им в Кипър. Елпида, така я нарекоха — надежда.

— Стига да има мир за децата ни, Франсис, другото няма значение.

Сантиментален глупак. Нещата в Кипър излизаха извън контрол; Ъркарт не можеше да бъде по-доволен.

— Значи смяташ, че тези с костите, които се противопоставят на мира, са същите, които държат върховния комисар?

— Точно така.

— Тогава кой, за бога, стои зад всичко това?

Николау въздъхна уморен.

— Ще ми се да знаех.

Тя беше на двадесет и три, с дълги крака, плътни устни и семпъл, авантюристичен стил. Затова стана стюардеса, за да види света и неговите изкушения, най-вече мъжете. Но не се беше надявала да срещне такъв мъж. Само десет минути след като се срещнаха в първа класа, той ѝ предложи работа — по-добро заплащане, фиксирано работно време, край на анонимните хотели и потните нощи с мъже, които отчаяно се опитват да забравят, че са над четиридесетте и тежко женени. Този поне не беше женен. Но не беше очаквала да се взира в цевта на револвер.

Сложи ръка пред устата си от уплаха. От два метра разстояние цевта се раздвижи, спусна се надолу, веднъж, втори, трети път, сочейки копчетата на блузата ѝ. Той кимна, когато пръстите ѝ ги намериха; тя беше нервна, трепереше, с мъка разкопча първото. С другите беше по-лесно.

Цевта заигра наляво-надясно и сутиенът ѝ падна. Падна на пода при блузата. Тя потръпна, когато бризът от морето, напоен с аромат на жасмин, се промъкна през отворения прозорец и попъпли по голата ѝ кожа. Зърната ѝ настръхнаха, както и ъгълчетата на устата му.

Без жал цевта продължи своя марш през тялото ѝ. Тя прескочи полата си на пода и остана само по бельо, с ръце, обвили тялото ѝ, сякаш в разкаяние.

Отново цевта. Тя сякаш не регистрира призива този път, колебаейки се на последната бариера, но цевта я подкани отново, нетърпелива, нетърпяща възражение. И тя направи, както цевта искаше, гърдите ѝ щедро се люшнаха напред, когато се наведе. Изправи се разкрачена, бедрата ѝ и мислите му се сключваха в едно добре избръснато място.

Той я гледаше дълго време; тя чувстваше, че се стопява отвътре. После той изръмжа:

— Искаш ли работата?

— Да, Кири.

— Хубаво. Брат ми Димитри казва, че имаш голямо въображение. Ела и го докажи. След това ще отидем да смачкаме правителството.