Последното раздаване

Глава шестнадесета

Кабинетът на правителството често напомняше на свинарник, в който прасетата бяха сгушени едно до друго, помисли си той. В света на Уестминстър, като по Оруел, имаше една даденост преди всичко, предоставена на Главната свиня — да избира другарите си в свинарника. Много жалко, че оставката на Мейкпийс отне удоволствието от пренареждането на кабинета, придавайки елемент на принудителна необходимост, вместо да се възприеме като знак за едноличната сила на Ъркарт. Мейкпийс беше угоено прасе, той сам бе настоял за това, с прекомерна храна от Брюксел и вече едва ли беше способен да се надигне, да не говорим за гимнастическите пируети, необходими, за да се спечели уважението на народа от британската страна на Ламанша. Беше време за пазара. „Трябва да напомня на останалите за постоянната нужда да останат жилави и гладни“, каза Ъркарт на новия си прессекретар, Грист. „Да им напомня и кой държи кофата с фуража в едната ръка и ножа в другата.“

Грист показа добър старт, а денят беше важен. Предложи министър-председателят да направи една разходка с бързо темпо около езерото в Сейнт Джеймсис парк, за да предостави подходящи кадри на фотографите — смесица от целеустременост и жизненост. Един от операторите даде идея министър-председателят да стисне с две ръце за врата една опитомена гъска: „Просто така, да покажете на обществеността как се прави, г-н Ъркарт“. Той отказа.

До момента, в който се върна на „Даунинг стрийт“, нетърпеливо ято от репортери и кулоарни кореспонденти беше накацало по бариерите, чакайки първата плячка. Скоро щеше да плисне кръв по ботушите им и те се караха помежду си, бореха се за първата хапка, подвиквайки към министър-председателя от другата страна на пътя. Той отговори само с помахване и един искрен поглед, отработен до съвършенство, преди да се обърне към лъскавата черна врата.

— За Англия и свети Георги32?

Беше Дики Уидърс. Старият лешояд се пазеше за специалния момент.

Ъркарт се обърна на прага и погледна още веднъж към сцената от другата страна на улицата, като кимна по посока на Дики. Дики знаеше за какво става въпрос.

— И за топлата бира, белите скали и подскачащите прасета — промърмори Ъркарт.

Не каза нищо повече, преди да хлътне вътре. Имаше работа за вършене.

Щеше да бъде дълъг ден. С дълги ножове.

За Джефри Бууза-Пит денят започна по възхитителен начин. Беше на риболов в „Риц“, където използва шампанско и бъркани яйца за стръв, докато тя невинно налапа въдицата. Закуската със Селина винаги беше удоволствие, но атракциите на тялото ѝ бяха по-малки за министъра по транспорта в сравнение с тези на ума ѝ — или, по-точно, на паметта ѝ. Тя беше секретар в кабинета на председателя на партията и беше един от хората с подобна политическа заетост, които Джефри редовно хранеше и ласкаеше. Във всеки един от тези случаи той предпочиташе закуската пред леглото, беше твърде предпазлив, за да спи с жени в наивна възраст, когато на секса може да се гледа като на прелюдия към емоционално обвързване или към инсинуациите на клюкарските колонки, нито едно от които Джефри не можеше да допусне. Споделянето на закуската предлагаше много по-голяма награда, интимен разговор без цигарена пепел и петна от очна спирала по възглавницата, информация без еякулация.

Политическата философия на Бууза-Пит не беше ортодоксална. Той не вярваше например че информацията има собственост, поне не и за човек, който беше достатъчно непредпазлив да я остави да му се изплъзне от устата. И така, Джефри събираше по малко оттук, по малко оттам, не ограбваше нацяло, но рано или късно парчетата се натрупваха — така правеше и като студент. Тогава писа на една еврейска фондация, че като отдаден студент не успява да свърже двата края и че не му достигат 200 паунда, за да си плати таксата за обучението. Че ще работи през нощта, за да си плаща битовите разходи, но първо трябва да предплати таксата на университета. Дали могат да му помогнат? И така, малко по малко, оттук-оттам и капките се бяха превърнали в язовир. Дори да имаше съвест, тя със сигурност не беше от еврейски произход, защото и двамата му родители бяха методисти. Но пък спеше добре в удобно легло.

Информацията беше богатство в лабиринтите на Уестминстър, със стойност, по-голяма от тази на парите, а Селина щедро изплати закуската си. Тя беше отговорна за набирането на текста на всеки проект на новия документ за партийната кампания, изготвен в централата на партията, всяко допълнение и изменение, всяка идея и преосмислянето ѝ, параграфите с анализ и аргументи, всички изводи. И си ги спомняше с изумителна точност дори докато балончетата на шампанското гъделичкаха носа ѝ и я караха да се кикоти. Новата кампания, изглежда, нямаше да бъде с радикален подход — малко директна поща, лек лозунг, — но се основаваше на нови проучвания на общественото мнение и, като самата Селина, беше атрактивно опакована. Тя беше достатъчно буйна, нищо неподозираща и мила, за да повярва, че той наистина иска да помогне.

Джефри се усмихна, наля ѝ още и запечата всичко в отличната си памет.

Колата, която ги откарваше обратно към техните отделни офиси, беше замръзнала в сутрешното задръстване. Глупавият шофьор беше решил да мине по бързия маршрут доникъде, около площад „Трафалгар“, където редици еднооки гълъби стояха мрачни и болни на пост. Министърът на транспорта вдигна прозореца и се облегна назад в седалката, като за пръв път в живота си нямаше против да остане неразпознат, опитвайки се да избегне вниманието на другарите по съдба в задръстването, с техните задушливи ауспуси и еднакво зловонни коментари. До него на задната седалка Селина кръстоса елегантните си крака и го накара да извърши бърза преоценка на приоритетите си — той оглупяваше при вида на красиви бедра, може би щеше да ѝ предложи вечеря следващия път, — когато телефонът започна да бръмчи. От другата страна на линията се чу гласът на неговата секретарка в Камара на общините. Списъкът с гости за ложата му в „Албърт Хол“. Концертът в края на следващата седмица. Промяна в последния момент, един отпаднал, министърът на търговията щял да пътува надалеч, за да си накъса листа от дървото на японското изобилие, където със сигурност щеше да открие, подобно на всички свои предшественици, че когато става дума за обещания за свободна търговия, в Ориента винаги е есен.

Прекъсването вгорчи настроението на Бууза-Пит, отне вниманието му от изследването на деликатни глезени и сладки фантазии. Той мразеше промени в последния момент, които пречеха на нещо, което често му отнемаше месеци планиране; намръщи се, както би се намръщил херцогът на Уелингтън, ако бе получил бележка, че Блюхер няма да пристигне навреме за Ватерло. Той реши да застреля пратеника.

— И ти какво направи? — запита раздразнително той.

— Ами, предположих, че ще искате да поканим някой друг политик на топ ниво, затова прегледах списъка. Минали сте всеки друг член на кабинета през последната година, освен Том Мейкпийс…

— Това е ложа в „Албърт Хол“, не е скапана крипта.

— И Артър Болингброук. Вече се обадих на секретарката му, тя смята, че той и съпругата му може да се окажат свободни за същата вечер.

— Болингброук! Той е един подут шопар, защо, по дяволите, мислиш, че не съм го канил на нищо досега? Не мога да го сложа до американския посланик и председателя на борда на Ай Ти Ен, ще пърди през цялата увертюра, докато се налива с огромни количества от моето шампанско. Имаш ли изобщо някаква представа колко ще ми струва това?

Секретарката опита да се оправдае, но Бууза-Пит не беше в настроение да слуша. Шофьорът в отсрещния автомобил го беше разпознал и го поздравяваше с два вдигнати пръста; министърът на транспорта успя да потисне внезапния импулс да излезе от колата и да му пренареди носовите канали.

— Така или иначе може би е по-добре да изчакаме до утре — чу я да предлага.

— Защо да чакаме до утре, за бога?

— Докато мине пренареждането.

— Пренареждането…?

Той се задави. Селина се зачуди дали не му е влязла в гърлото случайна костичка от сьомгата.

— Не знаехте ли? В момента го дават по телевизията.

Рокадите в правителството винаги имаха неблагоприятно въздействие върху Бууза-Пит, те го караха да се гърчи. Първия път, когато това се случи, беше в парламента от по-малко от осемнадесет месеца и отказа да мръдне на повече от двадесет метра от телефона през целия ден, въпреки че втората му жена беше казала, че няма реални шансове да получи повишение толкова рано в кариерата си. И все пак телефонът звънна, докато той беше в градината — „Даунинг стрийт“, извика съпругата му със страхопочитание през прозореца на кухнята. Той се втурна тичешком, препъна се, падна, счупи си един пръст и скъса коляното на панталоните си, но нищо не можеше да го спре да се добере до обаждането. Офисът на министър-председателя. Чудили се дали може да помогне в този напрегнат момент. Разбира се, разбира се, че можеше! Един ангажимент в съседен избирателен район, изнасяне на някаква реч, премиерът бил обещал, но в момента, за съжаление, няма как да успее. Зает с новото разпределение на ролите, нали разбирате. Може ли Джефри да го отмени утре вечер? Очите му се зачервиха от болка, но Джефри изрази неподправена радост, че са се обърнали към него, докато бившата му съпруга се превиваше от смях.

Но това не го спря. Изигра важна роля във всяко следващо преустройство, а сега хрътките на риска отново бяха освободени от каишката. Камбаните щяха да бият навсякъде из Уестминстър, карайки възрастни мъже да се гърчат. Той погледна телефона в ръката си, чертите на лицето му издаваха изненадата. Той не знаеше, че се случва днес, точно в този момент, когато обажданията от „Даунинг стрийт“ определяха добрите и лошите, а тя заемаше линията му с празни приказки за това колко е жалко и как наистина се възхищавала на Том Мейкпийс и…

— Разкарай се от скапания ми телефон! — изкрещя той.