Последното раздаване

Глава двадесет и осма

Той седеше зад спуснатите завеси на офиса си в камарата, със затворени очи. Всеки момент бурята щеше да се разрази около него и нямаше да има път назад. Съдба, орис, игра на боговете, каквото и да се нарича, го беше довело до този момент на важно решение; ако се провали, всички щяха да кажат, че му е липсвала не възможност, а кураж.

По-малко от двадесет минути след като Мейкпийс пресече залата и смени лицето на парламентарната политика, Ъркарт разбра за отвличането на Мартин. Смут от всички страни. И в този смут — възможности. Защото му беше обявена война на два фронта, единият на парламентарното бойно поле, където никой не можеше да се сравнява с неговото умение и прозорливост, другият на една далечна арена, една от малкото останали по света, където все още има британски войскови части. Арена, която той познаваше много добре, където бе започнало дългото пътешествие на неговото мъжество и където може би щеше да завърши. Място, където на Мейкпийс щеше да му бъде трудно да го последва и където нямаше да знае дори къде да се дене.

На вратата се почука и се появи главата на секретарка.

— Г-н министър-председател, всички от кабинета се събраха.

— Само един момент. Помолете ги да ми дадат още един момент.

Един последен момент, за последен път да се вслуша в гласовете вътре в себе си, които нашепваха за бури и ужасни изпитания. Това бяха кървавочервени небеса, които предричаха гибел, и другите не смееха да ходят там. Но Франсис Ъркарт смееше. Предстоеше му да води войни и нямаше време за губене. Защото във войната времето е всичко.

И вече беше време.

Беше завъртял колелото на съдбата и не му оставаше нищо друго, освен да се наслаждава на възбудата от риска. Не се беше чувствал толкова добре от месеци. Имаше лекота в походката му през няколкото метра до залата на камарата, стиснал парче хартия, един-единствен лист с прост герб. Бележка с неговия почерк, която един ден щеше да бъде изложена в библиотеката „Ъркарт“. Или в кулата. Това му напомни да каже на Бууза-Пит да добави едно изменение в законопроекта, предоставящо данъчни облекчения за фирми, които даряват средства за образователни цели. Като библиотеката „Ъркарт“ например. Все още имаше време. Точно колкото му трябва.

Камарата беше пълна, всички бяха наясно, че подобно извънредно и спешно заседание на министрите от кабинета вещае сериозна драма. Депутатите потрепнаха като листа под есенния вятър, когато Ъркарт сложи бележката върху катедрата, изглаждайки кремавите ѝ ръбове, и започна.

— Г-н председател, с ваше позволение бих искал да направя изявление. Днес следобед в тази камара един от членовете пресече залата. Акт, който не само намали мнозинството на това правителство, но е и предпоставка за период на вредна несигурност…

Така или иначе други щяха да го кажат, сутрешните вестници щяха да го крещят, така че нямаше какво да губи, като той първи го признае.

— Подобна несигурност само може да причини вреди на доброто управление на тази страна. Още повече че бяха отправени твърдения, че моето правителство е загубило моралния авторитет в управлението. Нито едно правителство не може да пренебрегне подобно предизвикателство.

Той се отдръпна от катедрата и вдигна поглед, за да разгледа аудиторията си и — по-важното — за да ги накара да чакат, да тръпнат да чуят думите му.

— Това правителство предпочита да черпи авторитета си не от моралисти самозванци, а от народа. В народа се вслушваме и в народа се уповаваме; нека той да реши кой иска да седи на тези скамейки и кой трябва да бъде от страната на опозицията. Народът трябва да реши.

С ъгълчето на окото си всички в залата следяха и Мейкпийс, който седеше безмълвен и свит на една скамейка, на която нито един от останалите не се числеше към неговите приятели или поддръжници. Беше ясно, че Ъркарт отправя предизвикателство към всеки ред в биографията му. Той изглеждаше изолиран; беше скочил твърде рано.

— За да сложа край на тази несигурност, възнамерявам да поискам от Негово Величество да разпусне парламента и да назначи общи избори в най-краткия удобен срок, след като преминат някои неотложни парламентарни процедури. Този срок би следвало да е до четири седмици от следващия четвъртък натам. Благодаря ви.

Ъркарт прибра листчето си и напусна залата.

За известно време реакцията в камарата беше като на някакъв праисторически звяр, който е нападнат. Объркана тишина, преди нечленоразделните звуци да започнат да изригват от множество гърла. После продължителен вой, когато създанието най-после разбира, че опашката му е откъсната. Гневни и решителни викове долитаха от всички страни.

— Боже мили, не мислех, че ще го доживея. Денят, в който Франсис Ъркарт вдига бял флаг и се предава.

Един млад журналист от балкона за пресата драскаше трескаво в тефтера си, заразен от общата анархия. До него Дики Уидърс изглеждаше невъзмутим и следеше сцената долу без особено вълнение, а бузите му бяха хлътнали все едно смучеше любимата си лула.

— Нещастен глупак.

— Кой, Ъркарт ли? — запита младият му колега.

— Не Ъркарт. Ти. Той не бяга, а хваща блъфа на Мейкпийс.

— Но как, като изостава в анкетите, а и партията му е разцепена…

— Ти само гледай. Като ги хване страхът да не се удавят на изборите, ще видиш колко малко от тях ще се навият да напуснат кораба с Мейкпийс.

Той кимна към бившия външен министър, който излизаше от залата сам. В една арена, където всеки крещеше, хулеше и ръкомахаше, изглежда, само той нямаше какво да каже и на кого да го каже.