Последното раздаване

Глава седма

Слънцето грееше яростно през прозореца, а кафето в малките чашки на масата беше тъмно и гъсто; като изключим това, офисът със своите стилно опростени мебели и модерни художествени гарнитури спокойно можеше да се намира на „Шепсбрьон“18, с изглед към пристанището в Стокхолм. И все пак повечето книги по лавиците от светъл дъб бяха на турски, а двамата мъже в стаята бяха мургави, както и лицата от семейните снимки, закачени зад бюрото.

— И така, какво толкова спешно ви води в Никозия?

— Само глупакът бави добрите новини.

Имаше известна формалност между тях, двамата президенти, единият Якар, шеф на Турската национална петролна компания, а другият, Нурес, политически глава на турската част на Кипър. Разликата между двамата не беше само във факта, че петролният шеф беше хомосексуалист с отработени маниери, а политикът беше човек със солидна фигура, език и чувство за хумор; имаше разлика между метрополията и островитяните, която беше нещо повече от петдесетте мили море, което ги разделяше. Беше минал един век, откакто османците бяха управлявали Кипър и разликите в културата и перспективата бяха нараснали. Тези от континента покровителстваха с пренебрежение островитяните — нали спасиха своите братовчеди от лапите на гръцките екстремисти чрез нахлуването и след това анексирането на една трета от острова през 1974 г.? В един момент по време на тези объркани дни кипърските турци бяха изправени пред гръцкия щик, а в следващия имаха собствена държава. Само дето правителството в Анкара се държеше така, сякаш тази държава е тяхна.

Крайно време е да се отървем от тях, каза си за пореден път Мехмет Нурес. От хиляда години турците, гърците и имперска Британия се месеха и подкопаваха мира, използвайки острова като кладенец, в който да утоляват жадните си амбиции. И така го изпиваха до капчица, превръщайки този остров на старомодна човечност и един милион пеперуди в политическа пустиня. Едва ли можеше да се върнат назад към старото, когато куполите на църквите стояха редом до минаретата на джамиите, но беше време за промяна. Беше време кипърците да вземат в ръце собствената си съдба, беше време за мир. Въпросът беше — чий мир?

— Имам честта да ви представя проект за официален доклад, който „Сеизмик Интернешънъл“ ще публикува до няколко дни след последното им проучване на офшорните води — петролният шеф извади папка от тънък кожен калъф и го положи пред Нурес, който го взе и прелисти страниците му.

Файлът съдържаше множество цветни карти и завъртулки на сеизмични сечения с много технически език, който беше доста извън интересите му.

— Не се дръжте с мен като с костенурка. За какво, по дяволите, става дума?

Якар подръпна маншетите на копринената си риза.

— Нищо кой знае какво. Както се очакваше, сеизмичното проучване разкри, че под водите на Кипър се крият много скали, а под скалите… още повече скали. Не е точно за заглавие на първа страница.

— Изпълнен съм с безинтерес.

Якар си играеше с него, виждаше се по сдържаната усмивка в ъгъла на влажните му устни.

— Но, г-н президент, аз имам втори доклад, който нямат нито „Сеизмик Интернешънъл“, нито който и да било друг — никой, освен мен. А сега вече и вие.

Той бутна през бюрото една значително по-тънка папка, подвързана с червена спирала и носеща логото на ТНПК.

— Тоест и гърците не знаят?

— Да ми опънат червата над Босфора.

— И тук пише, че…?

— Че има геоложки разлом край бреговете на Кипър, който е наклонил земните недра и морското дъно на север и на запад от острова. Че структурата в тази област наистина съдържа нефт. И че разломът е накарал този нефт да се излее в една голяма локва някъде… там.

Той се протегна и заби окичения си с бижута пръст в картата, която Нурес разглеждаше.

— Мамка му.

— Именно.

Маникюрът на пръста на Якар сочеше точно тази област, станала известна като „Водите на Уотлинг“ — морската граница, за която спореха гръцките и турските кипърци и която в момента беше предмет на арбитраж от панела на британския професор.

Нурес усети как ток минава като червей през стомаха му. Беше му отнело години да балансира везните на мира, перце по перце, и точно сега не знаеше дали иска да изсипе отгоре тонове скали, с нефт или без нефт. Сделката за мира беше важна за него; отстъпвайки толкова малко на гръцката страна, той можеше да спечели толкова много за своя народ — мир, международно признание, истинска независимост, просперитет — и евентуално Нобелова награда за мир за самия себе си. Всичко в замяна за малко земя и водно пространство, което беше безполезно. Или поне така си беше мислил.

Прекара грамадната си длан през мургавата брадичка.

— Колко нефт? — попита той, сякаш всяка дума му костваше по един зъб.

— Вероятно един милиард барела.

— Разбирам — каза той, но явно не беше съвсем така. — Това какво значи?

— Ами, текущата цена на петрола е около двайсет долара на барел. Разходите за сондиране излизат около пет на барел. Тоест закръглено — около петнайсет милиарда долара.

Петролният шеф продължи да цвили относно турското братство и как ТНПК трябва да получи преференциален достъп, опитвайки се да измъкне сделката, за която беше дошъл. Нурес затвори подпухналите си очи, сякаш да се отстрани от подобно омерзение, но всъщност да обмисли изкушението. Той бе изправен пред възможност — беше създал тази възможност — да промени посоката на историята, да спре отровата, с която беше натъпкан Кипър и която осъждаше собствения му син да бъде отгледан в земя на страх. За внука му можеше да е различно.

Как би му простил светът, ако постави под заплаха мирния процес? Как би простил народът му, ако изпусне сделка за петнадесет милиарда долара? Но как би си простил сам, ако не опита да грабне и двете?

Не беше нужно да избира.

— Г-н президент Якар, мисля, че искаме тези скали.

— Г-н президент Нурес, и аз мисля точно така.

Яман Хаким се притесняваше, че бие на очи. Беше сложил най-хубавия си костюм, който все пак беше скромно скроен и изглеждаше не на място сред стила и агресията на улица „Сен Оноре“. И все пак, напомни си той, нали не беше дошъл тук за модно ревю.

Първоначално мислеше да направи размяната в Истанбул, където един самотен човек можеше лесно да изчезне сред рояците хора, но дори и сред лабиринта от занаятчийски дюкяни и задимени базари властите имаха своите хора, информатори, а и винаги съществуваше опасността да отърка лакти с някой познат. Той не се доверяваше на късмета си по тези въпроси; веднъж бе отишъл до Анталия под претекста, че е на енергиен симпозиум, за да прекара две нощи с Шериф, сексапилна девойка от личен състав, която си падаше по по-възрастни мъже, само за да открие, че един съсед се беше настанил в съседната стая в хотела. Хвала на бога, човекът също беше зает с подобна мисия, което им позволи да споделят солидарността на грешниците. И все пак той усещаше присъствието на любопитни очи навсякъде в родината си, а това му беше много по-важно от една бърза креватна гимнастика.

Избра Париж, защото беше ходил веднъж като студент, защото нямаше опасност някой да го познае и защото французите знаеха как се правят тези неща. Англичаните бяха твърде превзети и със стеснен сфинктер, а всички американци бяха каубои. За да оцелее, Хаким имаше нужда от дискретност, от партньор, на когото може да се има доверие, който ще си държи устата затворена и няма след две напитки и окуражаваща усмивка да започне да се хвали в бара на хотел „Хилтън“. По въпросите на корпоративния шпионаж, укриването на данъци и измамите французите имаха необходимия финес, имаха и банкови сметки, непроследими за турските власти; жалко, че кафето им беше слабо.

От нерви беше подранил и сега седеше в кафенето на тротоара, въртеше утайката в чашата си и чакаше. В главата му танцуваха мисли — сънливи острови в мистични морета, които блестяха като осеяни със съкровища и диаманти; вили с изглед към свещения Босфор, обсипани с бугенвилия и звънтящи под звуците на женски смях; петролни кладенци, треперещи в средиземноморския бриз под пера от черно злато — и зловонни плъхове в стените на прословутия истанбулски затвор „Йеди Гийле“, отекващи от виковете на онези, които твърде късно са се покаяли. За него не беше твърде късно, все още не, все още можеше да спре, да се прибере вкъщи, да се върне в офиса утре. Да се превърне отново в Хаким забравения. Мъжът, който сам, със своите умения и опит, разкри една от най-големите находки на природно богатство, мъжът, без който това голямо приключение нямаше да бъде възможно! Но когато им предаде доклада и анализа си с изпъчени гордо гърди, те му казаха, че това влиза в задълженията му, че компанията му плаща заплата и че не трябва да очаква някакво специално признание или благодарност. И не получи нито едно от двете.

Един лъскав черен ситроен паркира на улицата точно до него и тъмното стъкло се смъкна наполовина.

— Г-н Хаким, качвайте се. Бързо, моля ви!

Фолксвагенът отзад вече надуваше клаксона нетърпеливо.

Бяха му казали за кафенето, не бяха казали нищо за колата. Объркан и подозрителен, но сякаш оставен без избор, турчинът скочи от стола си. Задната врата се отвори и той потъна в меката кожена седалка. Към него се протегна една ръка, окичена със златен швейцарски часовник.

— За мен е удоволствие най-после да се срещнем, г-н Хаким.

Той бе настоял да се срещне с баш шефа, лице в лице, да не му пробутват асистенти и подчинени. Искаше някой да вземе решение и искаше да говори с човека, който ги взима.

— Простете за предпазливостта. Нямаше как да сме сигурни, че не са ви закачили — как да се изразя? — някой, който да ни гледа в кафенето. Репортер. Някой от конкуренцията. Реших, че малко уединение може да подпомогне нашата дискусия.

Хаким изсумтя. Другият вонеше на авторитет, на пари; Хаким изобщо не беше в свои води.

— Много се заинтересувахме от материала, който ни изпратихте, г-н Хаким — той им беше пратил подбрани откъси, трохи за отваряне на апетита, но не и основното ястие. — Заинтересувахме се достатъчно, за да ви проверим. Вие сте това, за което се представяте. Но дали е така с вашия доклад?

В отговор Хаким извади от вътрешния джоб на сакото си един лист хартия, сгънат на четири, и с едно последно леко колебание го подаде на мъжа до себе си. Това беше резюмето на доклада, в което се посочваха предвижданите количества под морското дъно.

— Удивително. И предполагам, че този материал има цена.

— Висока цена — изръмжа Хаким, дръпвайки обратно листа. — Но много справедлива цена.

— Колко?

— За целия доклад? — Хаким загриза нокътя на палеца си. — Един милион долара.

Другият не трепна. Гледаше право в Хаким и го изучаваше, сякаш търсеше в набразденото му лице някаква подсказка; турчинът предизвикателно срещна погледа му.

— Нещата са много прости, г-н Хаким. Вашата информация е с нулева стойност за когото и да било, освен ако не е точна, и е с нулева стойност за моята компания, освен ако не можем да вземем лиценза да сондираме.

— Когато дойде моментът, ще купите лиценза. С моя доклад ще знаете точно колко да платите — и на кого да платите.

— Този момент няма да дойде много скоро.

— За ваше нещастие аз не съм много търпелив човек.

— Тогава ще говоря направо. Моето предложение, моето първо и финално предложение е следното.

В ръцете му се беше появил един плик.

— Тук има петдесет хиляди долара, за да видим доклада. Ако след като внимателно го разгледаме, се окаже, че съдържанието му е достоверно, ще има още двеста хиляди долара.

Той вдигна ръка, за да прекъсне възражението, което започваше да бълбука в турчина.

— И ако моята компания успее да се сдобие с лиценза и открие нефт, ще има плащане към вас в размер не на един, а на два милиона долара. При условие че това, което казвате, е вярно.

Беше ред на турчина да осмисли предложението, докато нервно подръпваше осеяния си с бели косми мустак, сякаш искаше да го изскубне от устната си.

— Но как да знам, че мога да ви имам доверие?

— Г-н Хаким, аз как да знам, че мога да имам доверие на вас? Как да съм сигурен, че не сте размахали същия този документ пред очите на всеки един от моите конкуренти? Трябва да проявим известна доза взаимно доверие. Погледнете го и от тази страна, какъв е смисълът да ви лъжа за милиони, когато потенциалният залог е за милиарди?

Турчинът дишаше тежко, опитвайки да осигури кислород за мисловния процес.

— Ако документът ви е достоверен, ще ви дам четвърт милион долара, а насреща ще имам само вашата дума, че това е единственото копие на пазара. Това би могло да бъде грешка, която да ми струва скъпо, ако се окаже, че думата ви не значи нищо.

Французинът направи пауза.

— Но все пак на вас би ви струвала още по-скъпо.

— Какво? — попита подигравателно Хаким. — Заплашвате, че ще ми счупите краката ли?

— Съвсем не, приятелю. Просто ще споделя на турските власти за твоите дейности. Мисля, че счупените крака ще са ти най-малкият проблем.

Французинът се усмихна, вдигна плика с петдесетте хиляди долара и внимателно му го подаде. Хаким се пулеше, вътре в себе си водеше брутален спор, но това упражнение беше безсмислено. Вече беше твърде късно, нито съвестта, нито предпазливостта можеха да спорят с петдесет хиляди долара и с обещанието за много, много повече. От куфарчето с имитация на крокодилска кожа той извади доклада и го подаде.