Последното раздаване

Глава тридесет и първа

— Мамка му.

Медните фигурки на пауни с имитация на сапфири по перата прозвънтяха от вика. Той стоеше на терасата на вилата си в сърцето на златните хълмове на Бургундия. Изпсува още веднъж. Голямата къща със заострени кулички гледаше над някои от най-хубавите лозя в света, безкрайни редове течно злато. На стръмния склон в далечината се издигаше старото абатство, с древни каменни стени, блестящи от разтапящото се вечерно слънце; дотам се простираха хилядите акри на неговата империя. Рано на следващата сутрин почти двеста приятели и бизнес партньори щяха да се изсипят, за да се наслаждават на възстановения блясък на дома му. Империя, построена от нефт. Но сега имаше нефт, където не трябва, цял барел, разлят навсякъде по спретнатата поляна, чак до езерцето, зарибено с шарани. Вандализъм, толкова гротесков като сутрешна графити акция в парижкото метро.

Да беше уволнил градинаря. Трябваше да му откъсне топките и да ги хвърли на дъното на кладенеца. Щеше да го направи, ако някога малкото копеленце му падне в ръцете.

— Отвратително е — оплакваше се до него жена му. — Колко поразии може да причини един нефтен разлив на грешното място.

Изведнъж ноздрите му се разшириха, душейки вятъра като лисица, която е приближила разлагащ се труп. Миришеше на нефт, суров като вкиснато масло, както някой ден щеше да блика от бреговата ивица на Кипър. Сделката, която изпусна. Но която все още не беше подписана.

— Можеше и да е по-лошо — успокои жена си той. — И все още може да стане по-добре.

Той се замисли, чудейки се какъв ли вандализъм можеше да бъде причинен на мирния договор, ако изтече малко нефт на грешното място.

— Това едва ли ще помогне — Клер хвърли доклад за последните новини от осведомителните агенции на бюрото на Ъркарт.

Той го прочете набързо. Източници от индустрията разкриват наличието на нефт в крайбрежните води на Кипър. В тази част, определена за турската страна. Лицензите за добив се очаква да отидат при британски компании…

— Отлично — заяви той, хвърляйки листа хартия обратно на бюрото. — Повече работни места за Великобритания.

Той взе химикала си и продължи да пише.

— Но това ще вбеси гърците.

— Защо? — той я погледна изпитателно над рамките на очилата си за четене.

— Защото пропускат възможности.

— Дори тези доклади да се окажат верни, гърците няма да са по-зле утре, отколкото бяха вчера.

— Пак няма да им хареса. Наранена гордост.

— Сигурно си права. Най-вероятно ще откачат. Никой не може да предвиди емоционалната реакция на кипърците, нали?

— А и съдията е британец. Това ще усложни всичко. От кавга за няколко скрити гроба минаваме на скандал за няколко милиарда барела петрол. Сега са няколкостотин протестиращи, утре ще са… хиляди. А мирния договор. А изборите. Всичко. Изведнъж става много по-сложно.

— Както обикновено, Клер, демонстрираш забележително гъвкав и прозорлив ум зад вдъхновяващо красивите си очи.

Той продължи да пише.

Усещайки, че губи интереса му — а дали въобще го беше предизвикала? — тя си взе листа и се обърна да си ходи.

— Чудя се откъде е изтекла тази информация? — каза тя почти на себе си, докато вървеше към вратата.

— Нямам представа — прошепна той, когато вратата се затвори след нея. — Но който и да е, ми спести нуждата да го направя аз.

„Кипър намери нефт“ — крещеше вестник „Сън“.

„Милиарди барели нефт са открити в близост до малкия средиземноморски остров. Очаква се тази новина да озари с усмивка жителите на целунатото от слънцето свърталище на туристи, както и на британските петролни компании, които вече се редят на опашка за правата за добив…“

За второто издание репортерът беше направил още проучвания и беше пренаписал статията под заглавието: „Турски локум“.

Вестник „Индипендънт“ избра по-предпазливо начало.

„Големи залежи на нефт са открити в крайбрежните води на о. Кипър според източници от индустрията. Това може да се окаже най-голямото находище в цяло Средиземно море…

Твърдението се появява в деликатен момент за мирния процес между двете етнически общества в Кипър, които се очаква скоро да подпишат финално споразумение в Лондон. Смята се, че нефтените залежи са изцяло в континенталния шелф, определен за турската страна спрямо арбитражния трибунал на Уотлинг.

Вчера вечерта някои от кипърските гърци в Лондон поискаха да знаят дали Великобритания, чийто решаващ глас в арбитража отреди тази област на турската страна, е знаела предварително за наличието на нефт.“

Отговорът на водещия ежедневник в Никозия беше много по-нетрадиционен. С голямо заглавие, заемащо цялата първа страница, той просто гласеше:

„ПРЕДАДЕНИ!“.

Организираха демонстрация пред турското посолство на „Белгрейв Скуеър“. Призивът дойде сутринта по „Лондонско радио за Кипър“ и въпреки краткия срок се събра група от почти двеста човека. Дори се опитаха да влязат вътре, за да внесат протестно писмо, но входът на посолството беше охраняван от тежковъоръжени войници, които ги видяха, че идват, още преди да пресекат улицата. Нямаше безредици; един-единствен полицай от групата за дипломатическа защита ги накара да се върнат и те прекараха цялата сутрин, взирайки се мрачно зад охранителните бариери с откъслечни викове на протест. До уикенда бройката им щеше да се увеличи десетократно.

Пасолидес не беше сред тях тази сутрин. Както толкова много пъти му се беше случвало в живота, той беше свъсил самотни вежди и беше отишъл не при омразния турчин — какъв беше смисълът? — а пред вратите на „Даунинг стрийт“, където търсеше източника на поредното предателство.

Британците не бяха ли предавали неговия народ много по-редовно от който и да било друг завоевател? Не бяха ли откраднали целия остров за почти цял век, не бяха ли откраднали базите за още по-дълго време. Не бяха ли откраднали братята му. И техните гробове. А сега откраднаха и нефта. Знаеш какво да очакваш от крадливия турчин, при тях нямаше преструвки относно природата им. Един тотален, ясен враг, който би плюл в окото ти, докато прерязва гърлото ти. На тях можеше да им се има доверие, че са това, което са. Но британците! Те заливаха с лицемерие, биеха се като невестулки. Усмихваха се и говореха за правилата на крикета, докато ти забиват нож в гърба и продават родината ти в робство.

Той се беше вкопчил в бариерата пред великата желязна врата на „Даунинг стрийт“ от почти половин час, когато един полицай, учуден от съсредоточения поглед и побелелите кокалчета по ръцете на стареца, се приближи.

— Какво правиш, дядо?

— Гледам си работата.

— Ако ще стоиш тук, значи е и моя работа. Какво правиш?

— Чакам да видя вашия министър-председател.

— Значи имаш късмет. Точно излиза.

След като мина през вратите, даймлерът забави ход, за да влезе в трафика на Уайтхол, а Ъркарт вдигна поглед от книжата в скута си, за да види един старец, който го гледа втренчено през бариерата. Очите им се срещнаха, задържаха се така само за миг, но в това кратко време силата на тези очи като горящи от омраза рубини се отпечатаха в съзнанието на Ъркарт. И глухо, през бронираните стъкла на колата, той чу една-единствена дума, която дрезгавият глас на стареца запрати към него, и си спомни значението ѝ.

— Продоти-и-и-и!

Припомни си първия път, когато се беше натъкнал на тази дума — как би могъл да забрави? Издълбана с нож на гърдите на осемнадесетгодишното момче, което бяха отмъкнали от ръцете на семейството му по средата на сватбата на сестра му и бяха застреляли, докато се гърчеше до стените на църквата като плъх в плевня.

Предател.