Последното раздаване

Глава десета

Мортима отчаяно се опитваше да провери грима си в трептящата светлина от подминаваните улични лампи, докато колата се движеше по „Бърдкейдж Уок“21.

— И какъв тип жена е тази Клер Карлсен? — попита тя, докато прибираше огледалцето си.

— Различна — Ъркарт се замисли. — Камшиците22 не я харесват много — заключи той, като че ли нямаше оформено собствено мнение.

— Непослушница?

— Не. По-скоро мисля, че мрежата на този мъжки клуб не успява да измисли клетка, в която да постави една жена, която е независима, кара мерцедес за петдесет хиляди паунда и не иска да им играе по свирката. Има и доста остър език, поне така чувам.

— Не ми звучи като нещо, което и ти самият като бивш камшик би одобрил. Защо отиваме на тази вечеря тогава?

— Защото тя е настойчива, поканата ѝ все се появява в списъка ми. И защото е различна.

— Звучи сякаш все пак одобряваш, Франсис — подразни го тя, любопитството ѝ бе възбудено.

— Може и така да е. Като главен камшик ми беше лесно да обработвам празноглавците и безделниците, но като министър-председател ми трябва малко повече разнообразие, малко по-различна перспектива. А и не знам дали споменах, че тя е под четирийсет и е изключително привлекателна — подразни я той в отговор.

— Да не си решил да ѝ намериш нова работа?

— Не знам. Затова отиваме тази вечер, да разберем малко повече за нея. Имам нужда от нови членове на екипа.

— Но за да направиш място на сала, трябва да хвърлиш няколко стари кримки зад борда. Има ли доброволци?

— С радост бих обесил на мачтата този проклет глупак Драбъл. А Анита Бърк е родена за стръв.

— Мислех, че е лоялна.

— И лабрадорът ни е лоялен.

— Действай по-смело, Франсис. Много по-смело. Накарай ги пак да го почувстват.

— Кое?

— Страха. Станаха мързеливи и тлъсти през последните няколко месеца, твоите успехи направиха нещата твърде лесни за тях. Започнаха да намират време да мислят за бунт.

Минаха покрай Бъкингамския дворец, кралският флаг беше осветен и пърхаше гордо.

— Дори един крал не е в безопасност на трона си.

За миг потънаха в спомени.

— Припомни им за вкуса на страха, за камшика на дисциплината. Накарай ги да лежат будни нощем и да мислят как да осъществят твоите желания, а не техните.

Тя отвори отново огледалцето, приближаваха своята дестинация.

— Не си правил основен ремонт в продължение на месеци. Знаеш как тези акули от таблоиди го обичат.

— Когато ти си до мен, любов моя, животът изглежда пълен със заострени възможности.

Тя се обърна с лице към него в полумрака.

— Няма да позволя да те застигне съдбата на Маргарет Тачър, да те потопи собственият ти екипаж. Франсис, ти си по-голям от това.

— И ще издигнат статуи в моя памет…

Тя върна поглед към огледалцето.

— Така че изхвърли няколко от тях зад борда за назидание, вземи малко нов екипаж. Или започвай с хормоналната терапия като мен.

Вратата на къщата с масленожълта циментова замазка, разположена в средата на Белгравия23, се отвори чрез обединените усилия на две прилежно сресани момиченца, и двете увити в пижами.

— Добър вечер, г-жо Ъркарт и г-н Ъркарт — каза по-голямото, протягайки ръка. — Аз съм Аби, а това е Даяна.

— Аз съм почти на седем, а Аби е на девет — добави Даяна с фъфлене, идващо от мястото, където съвсем скоро щяха да се появят две нови зъбчета. — А това е Тангъл — обяви тя, вадейки пухкаво петнисто куче играчка зад гърба си. — Той скоро ще навърши три годинки и е много…

— Достатъчно, момичета — зад тях се появи Клер, сияеща от гордост. — Казахте добър вечер, сега е време за лека нощ. Хайде по леглата.

Пискливи пазарлъци в стереофоничен дует избликнаха от двете ѝ страни.

— Пронто. Или няма да има десерти за една седмица.

Протестът им бе потушен чрез родителско сплашване и момичетата, кикотейки се дяволито, се втурнаха нагоре по стълбите.

— Сложила съм ви изгладени дрехи за училище за утре сутрин. Тях да облечете — провикна се майка им към отдалечаващите се гърбове, преди да се върне към своите гости. — Извинете ме, задълженията преди удоволствията. Добре дошъл, Франсис. И вие, г-жо Ъркарт.

— Мортима.

— Благодаря. Чувствам се неудобно, че познавам съпруга ви много по-добре от теб.

— Не се притеснявай, аз не съм от ревнивите. Така или иначе се налага да го споделям с останалата част на света. Неизбежно е да има и някои привлекателни млади жени.

— Много благодаря — Клер прие комплимента с усмивка.

В светлината на полилея в коридора тя изглеждаше бляскаво по начин, на който Мортима завидя и за който тя си мислеше, че може да бъде открит в комбинация с майчинството само между страниците на списание „Вог“. Дали Клер беше от типа жени, които се снимат голи в напреднала бременност само за да покажат как се прави на смачканите, потни маси с болки в гърба и претъпкани чанти от пазар?

Клер представи съпруга си, Йоханис, който бе застанал крачка назад; това беше вечерта на жена му, а така или иначе той създаваше впечатление за физическа мощ — човек, свикнал да приема живота със спокойствие и без излишни вълнения. Беше и на такива години, много по-близо до възрастта на Ъркарт, отколкото до тази на съпругата си, и говореше бавно и отчетливо с осезаем, но не и неприятен акцент, носещ белезите на скандинавския му произход. Самоуверената поза на г-н Карлсен говореше за човек, който знае какво иска и го е получил, докато тя показваше младежката жизненост на жена с амбиции, които все още предстои да бъдат реализирани. Контрасти. И все пак бяха нужни само няколко минути, за да осъзнае Мортима, че въпреки повърхностните различия по някакъв начин семейство Карлсен, изглежда, си пасваха, разбираха се и бяха много единни. Може би тя не се бе омъжила за него само заради парите.

Клер ги поведе към приемната с висок таван и пастелни стени — идеални за показаните творби на съвременни европейски художници, — в която другите осем гости вече се бяха събрали. Ъркарт познаваше лично само един от тях, но знаеше по нещо за всеки един от тях; Клер го бе снабдила с кратка и леко нецензурирана писмена биография за всеки гост, включително Йоханис. Беше го улеснила много и беше подбрала компанията добре. Един безцеремонен индустриалец от Ланкашър, който бе постигнал необикновени неща с няколко закрити текстилни фабрики, благодарение на което държеше жена си във Флорида през половината година и в състезанията с коне през другата половина. Редакторката на „Нюз найт“ и съпругът ѝ, вносител на вино, който беше предоставил течната част от вечерята, гарнирана с вдъхновени истории за едно скорошно пътуване до лозята в планините на Грузия, където в продължение на три нощи пребивавал в местния затвор по обвинение в обществено пиянство, докато се съгласил да купи голяма партида вино от брата на шефа на местната полиция. Виното се оказало отлично. Имаше и една доста разкрепостена ирландско-американска двойка, която бе измислила бизнес в посока на последното извращение в нещо, наречено „правна логистика“ — „профилиране на алтернативни стратегии за съдебни спорове“, обясни той; „адвокатски глупости, става дума за подучване на свидетелите и подкупване на журито“, прекъсна го тя.

И Нурес. Ъркарт знаеше, че той ще бъде там, макар че бе добавен в списъка сравнително късно, защото се оказа, че по това време ще бъде на частно посещение в Лондон за зъболечение; фирмата за плодове на семейството му беше използвала товарните съоръжения на Карлсен за повече от десетилетие. Външно министерство би изразило сериозни възражения относно срещата с президента на турски Кипър при тези обстоятелства, без присъстващи официални лица, но Нурес вече не беше международен отшелник. Така или иначе Министерството на външните работи не можеше да се противопостави, защото Ъркарт не ги беше уведомил; те щяха да се почувстват задължени да преговарят с Никозия, Анкара, Атина, Брюксел и половин дузина други в процес на безкрайни консултации и компромиси, за да се гарантира, че никой няма да бъде обиден. Ако оставеха тази вечеря на Министерството на външните работи, всички щяха да умрат от глад.

Клер тикна една чаша малцово уиски в ръката на Ъркарт — „Брухлади“, беше си написала домашното — и го поведе в посока на редакторката на „Нюз найт“ и индустриалеца, които нямаше да седят до него по време на вечерята.

— Инициативните групи са голяма напаст — протестираше индустриалецът Трешър. — Прав ли съм, г-н Ърът?

Той го произнасяше „Ъкът“, в оригиналната шотландска форма, а не мекото южняшко „Ъъркарт“, така любимо на Би Би Си, които на моменти, изглежда, не бяха в състояние да разберат нито произношението на името, нито политиката му.

— Преди имаше едно тихо и спокойно мнозинство, което не се занимаваше с глупости; хора, които косяха градините си и печелеха войните. Но сега изглежда, че изведнъж всички принадлежат към това или онова малцинство, викат, спорят и са готови да легнат на пътя, за да ти пречат да си гледаш живота. При-ро-до-за-щит-ни-ци-те — Трешър подчерта всяка сричка, сякаш искаше да ѝ извие врата — ще сринат тази страна до основи.

— Щом имаме природно и културно наследство, със сигурност трябва да го защитаваме, нали така? — отговори Уенди, редакторката на „Нюз найт“, приемайки с удоволствие факта, че за момента на нея бе отредена ролята на самотната благодетел.

— Зелени дърдорковци — подхвърли Ъркарт, присъединявайки се към играта. — Навсякъде са. Първосигнална носталгия по дните на вилата и каруцата. Преди десет години улиците на много северни градове бяха пусти, сега са претоварени от задръствания, защото хората тичат по магазините. Аз по-скоро се гордея с тези задръствания.

— Може ли да ви цитирам, г-н министър-председател? — усмихна се Уенди.

— Съмнявам се.

— Ето ти нещо, което може да цитираш, моето момиче, но знам, че няма да го направиш — Трешър набираше скорост. — Имам един проект в Уондсуърт, който се върти около едно проядено от червеите старо кино. На никого не му трябва, не става и за украшение, на практика се разпада, но дали според теб ми разрешават да го съборя? Протестиращите твърдят, че предпочитат едно съсипано старо кино пред мултимилионен търговски комплекс с всички нови работни места и удобства. Шантавите копеленца не искат да седят в киното и да гледат филми, не, всичко, което правят, е да стоят отпред на улицата и да пускат петиции, за да ме принудят да вляза в процедура, която ще отнеме години. Ето ти пример за обир от страна на средната класа.

— Не и в моята къща, надявам се — Клер се върна, за да ги въведе в трапезарията.

Докато я следваха, Ъркарт се озова сам с Трешър.

— И какво възнамерявате да правите, г-н Трешър?

— Явно ще трябва да си прибера парите, да ги сложа в някоя банка на Карибите и да си купя слънчеви очила.

— Много жалко за вас. И голяма загуба за страната ни.

— Какво ще направи правителството тогава, г-н министър-председател?

— Г-н Трешър, изненадан съм, че човек с вашия светски опит може да мисли, че правителството е в състояние да направи каквото и да било, за да помогне.

Ъркарт имаше навика да говори за колегите си, както отегчен училищен директор за безотговорните си ученици, които заслужават един хубав бой.

— Значи към Карибите.

— Може би отговорът се крие малко по-близо.

— Колко близо?

— Брикстън24 например?

— Стана ми интересно.

— Просто се чудех защо, ако протестиращите искат кино, не им дадете кино.

— Но не е в това играта. Така или иначе никой не ходи в това кино.

— Очевидно показвате грешните филми. Какво мислите ще се случи, ако например започнете да показвате култови филми със силен етнически привкус? Нали се сещате, расти и плитки?

— Ще трябва да давам билетите безплатно.

— Именно. Много безплатни билети. За черната общност, предлагам аз.

— За бога, ще се напълни с тях. Но какъв ще е смисълът?

Ъркарт дръпна другия за ръкава, за да го забави на входа на трапезарията, като сниши глас:

— Смисълът, г-н Трешър, е, че след четири седмици с магията на Боб Марли не би ме изненадало, ако добрите граждани на Уондсуърт променят мнението си относно вашето кино. Всъщност тая най-силно подозрение, че сами ще запълзят към вас на лакти и колене, молейки ви да докарате булдозерите — той повдигна вежда саркастично. — Това е жалката действителност за живота на средната класа, че либерализмът някак избледнява с падането на нощта.

На Трешър му увисна ченето; Клер се появи отново до тях, за да ги подкани.

— Това е един почтен дом. Така че, какъвто и заговор да кроите вие двамата, по-добре да спрете — инструктира ги сърдечно тя. — В противен случай няма да има пудинг.

— Мисля, че аз току-що си получих моя десерт, миличка. Знаеш ли, че шефът ти е забележителен човек — гласът на Трешър вибрираше с необичайно възхищение.

— Радвам се, че сме на едно мнение. Дали моята женска интуиция усеща чек за съществена сума до централата на партията? — попита тя, стискайки го за лакътя, докато го настаняваше на неговото място.

— За първи път в живота си мисля, че е възможно.

Клер зае собственото си място начело на масата, от двете ѝ страни бяха Ъркарт и Нурес.

— Впечатлена съм, Франсис. Аз се опитвам в продължение на пет години да го накарам да отвори портфейла си, а ти го направи за пет минути. Цялата държава ли продаде или само няколко принципа?

— Просто му напомних, че в градината на политиката се намират и много бурени.

— А на пазара има много оферти — добави Нурес.

— Леко цинично за някой, който е в отпуска, Мехмет — отговори тя.

— Напротив. Какъв е смисълът да ходиш на пазар, ако не възнамеряваш да се пазариш? — усмихна се той.

— Да огледаш стоката?

Очите му я огледаха одобрително, плъзнаха се по вълните на фината коприна — тя нямаше нужда от прекомерна орнаментация, — не се задържаха прекалено дълго, че да е обидно, преди да се завъртят около трапезарията, където модерното изкуство и меките пастелни тонове отстъпваха пред викторианските класики, изложени върху ламперия от избелен дъб.

— Не ми създаваш впечатление за човек, който прекарва живота си с нос, опрян във витрината, Клер.

— Това е вярно. Но поне ми дава възможност с ръка на сърцето да отрека всякакъв стремеж да ти открадна работата, Франсис.

— Как така? — попита той с тон, който предполагаше, че няма да повярва и на дума.

Тя смръщи нос в отвращение.

— Не бих могъл да живея на „Даунинг стрийт“. Много е далеч от „Хародс“25.

И вечерта се оказа голям успех.

Ъркарт и съпругата му вече се готвеха да тръгват, когато Нурес го дръпна настрана.

— Исках да ви благодаря, г-н министър-председател, за всичко, което сте направили, за да помогнете за постигането на мир на моя остров. Искам да знаете, че съм ви вечно задължен.

— Говорейки изцяло поверително, г-н президент, мога само да кажа колко съм се възхищавал на вашата упоритост. И двамата сме се убедили по трудния начин, че гърците не са най-лесните хора на света. Знаете ли, че Акрополът се разпада около ушите им, но те все пак изискват връщането на Мраморните статуи на Елгин26? Тяхното е своеобразен вандализъм.

— Кипърските гърци са различни, разбира се.

— Приемам. Но балканската кръв вода не става.

— Нито пък петролът.

— Не ви разбрах?

— Нали знаете, че излезе сеизмичният доклад за офшорните води?

— Да, но там не се споменаваше нищо за петрол, нали така?

— Именно — Нурес млъкна, тишината увисна между тях. — Но исках да знаете, че ако се окаже, че има петрол и този петрол попадне в моя власт, много бих искал моите британски приятели да получат правото да копаят.

— Говорите така, сякаш очаквате да има петрол. Но нямаше нищо такова в доклада.

— Може би инстинкт?

— Пожелавам ви този инстинкт да се окаже верен. Но тогава пак ще зависи от изхода на арбитража по граничните линии.

— Именно.

— Аха, мисля, че започвам да разбирам.

— Инстинктът ми е много силен, г-н Ъркарт. Що се отнася до петрола.

Ъркарт беше наясно, че в момента стои по средата на пазара.

— Не мога да се намеся, дори да исках — отговори тихо той. — Арбитражът е в ръцете на панел от съдии. Нямам нищо общо.

— Разбирам това напълно. Но ще е много жалко, ако инстинктът ми се окаже верен, но нещо се обърка в арбитража и гърците дадат правата за експлоатация на техните добри приятели французите.

— Ще бъде направо трагедия.

— Такова богатство за вашата страна и за моята… — защо ли на Ъркарт му се струваше, че другият има предвид „за теб и мен“? Може би инстинкт — такова голямо богатство ще бъде загубено. Представяте ли си какво ще стане с мен, ако народът ми разбере, че съм подарил едно огромно състояние в петрол? Ще ме влачат по улиците на Никозия.

— Остава ни да се надяваме, че щастието ще се усмихне на вас, а мъдростта на съдиите.

— Ще имам още повече причини да ви бъда безкрайно благодарен, г-н Ъркарт.

Доверието между тях се крепеше върху тънко въже; един прибързан или агресивен ход и щяха да паднат и двамата — дали Ъркарт щеше да опита да избяга, или да натисне? Те говореха шепнешком, като внимаваха да запазят самоувереност, когато внезапно към тях се присъедини нов и по-смел глас.

— Такава рядка стока в политиката, не мислите ли — благодарността? — беше Мортима, която вече си беше казала довиждане с другите и сега кръжеше около тях. — По-добре да те одерат жив, отколкото да оставиш французите да избягат с нещо, Франсис. Наистина трябва да намериш начин да помогнеш на г-н Нурес.

— Ще му стискам палци.

И кимайки за довиждане, Ъркарт отстъпи от въжето.

Клер го чакаше на входната врата.

— Наистина изключителна вечер — каза благодарно той и хвана ръката ѝ. — Де да можех да организирам правителството си по начина, по който ти организираш вечерите си.

— Разбира се, че можеш, Франсис. То е същото. Каниш гостите, избираш менюто и решаваш кой къде седи. Тайната е да имаш няколко добри помощници в кухнята.

— Напоследък си мисля за пренареждане на масата, да организирам една игра на „пускам кърпичка“. Но ми харесва аргументът ти за кадрите в кухнята. Ти какво виждаш?

— Искаш да бъда недискретна.

— Разбира се. Драбъл например?

— Пълна трагедия.

— Съгласен. А Бари Кръм27?

— Подхожда му името.

— Не бива да има трохи по масата на кабинета, така ли? — той се разсмя, наслаждаваше се на играта.

Бари Кръм беше личен парламентарен секретар на министър-председателя. Той беше член на парламента, но по мнението на мнозина това беше най-ниската форма на парламентарен живот. Работата се състоеше в това да бъдеш неофициален роб на даден министър, изпълняващ всякакви функции, които се изискват от теб — от това да носиш напитки до това да шпионираш колегите. Като такава работата беше неплатена, но цената за извършващия я индивид беше висока, тъй като секретарят е лишен от всякаква форма на независимост и задължен да следва линията на правителството по всички въпроси на политиката. Това беше отличен начин да затвориш устата на някой депутат от задните скамейки, който започва да става неприятен.

И все пак постът предлагаше много повече и беше много търсен, защото предоставяше привилегирован достъп до министерския живот и се разглеждаше като първата стъпка по стълбицата, тренировъчното игрище, от което се излюпваха новите министри. Тези, които участваха в процеса, се оприличаваха на „Чарли от опашката“, артилерист от задните редици, който с малко повече късмет можеше да оцелее, да се придвижи напред в екипажа и да стане лоцман, а може би един ден дори капитан. Тези с по-цинична нагласа твърдяха, че това е само началото на процеса, при който един депутат от задните скамейки е лишен от способността за самостоятелно мислене и действие, като по този начин става подходящ да бъде избран за по-висок пост.

Секретарят живееше в сянката на министъра и не съществува независимо. Но тази сянка можеше да се окаже дълга и дебела, а секретарят имаше право на достъп — и до двореца в Уестминстър, и до Държавния департамент, понякога дори до личния живот на министъра.

А да имаш изобилен достъп до един важен министър, да не говорим за министър-председател, да надничаш през дясното му рамо и да седиш на задната седалка си беше една от най-интересните възможности пред всеки млад парламентарист и това беше причината много хора толкова безхаберно да разменят своята независимост срещу шанса да надникнат зад кулисите и да стигнат до най-елементарните наченки на влияние.

Жалко за Бари Кръм. Той скачаше, когато трябваше да пристъпва на пръсти, мотаеше се, когато вече трябваше да си е отишъл, беше ентусиаст, но беше толкова скован от страх да не сбърка, че това го лишаваше от инициатива и всякаква способност да чете мислите или настроенията на Ъркарт. Човек без финес, без собствена сянка. Без бъдеще.

— Той не става, нали? — каза Ъркарт.

— Не. Но аз ставам.

Той взе палтото си и се засмя на нейната наглост. В цялата история на християнството никога не беше имало жена секретар, не и на премиера. На момчетата никак не би им харесало, щяха да излязат много лоши вицове за бельо и отверстия. Но, помисли си Ъркарт, нали неговото намерение беше да разклати кораба, какво ако някои от тях се разстроят малко, толкова по-добре. Щеше да им напомни кой командва. Имаше нужда от свежи сили, от свежи ръце и крака и в този случай най-малкото това щяха да бъдат млади и изключително привлекателни крака, далеч по-приятни за окото от тези на Кръм. А и той имаше чувството, че тя може да се окаже много повече от просто една манекенка.

— Ще разкараш ли мерцедеса, ще започнеш ли да купуваш костюмите си от „Маркс & Спенсър“?

— Не. Нито смятам като твой секретар да си обръсна главата, да пусна косми по краката и да си позволявам да ме боли главата по три дни всеки месец.

Той махна за довиждане на останалата част от гостите, замествайки с това необходимостта да отговори.

— Време е да си ходим.

Той повика Мортима, която си казваше довиждане с Нурес, но Клер все още стоеше до рамото му, настоявайки за внимание.

— Аз съм твоят човек, Франсис.

Той се обърна на вратата.

— Знаеш ли, и на мен ми се струва, че си.