Последното раздаване

Глава четиридесет и първа

Победа. Това беше водещата новина във вечерните новини в събота, въпреки че още нямаше кадри към репортажа.

— Аз поисках да не ме включват формално във военния кабинет. Хората щяха да започнат да приказват, че ми идва редът. Нали се сещаш, най-младият министър на вътрешните работи след Чърчил. Все пак ни предстоят избори, а не битка за лидерство на партията. И затова отказах. Но, разбира се, Франсис се съветва с мен на всеки етап.

През масата Бууза-Пит я дари с усмивка, която говореше за скромност, решителност, статус — нещо като: „Знам, че искаш да ме целуваш навсякъде с тези твои прекрасни устни, но аз наистина съм твърде важен и дългът към родината е на първо място“. Тя мъркаше поощрително, докато му правеше компания за вечеря. След години самоизтезание само преди два месеца тя най-после се беше разделила със съпруга си, който също беше в парламента и чиято отдаденост на преговори с лобистите до късна доба, операции през уикенда, постоянно говорене по телефона и четене на писма от избиратели — колкото и благородна да беше — за нея беше пълна, непростима скука. Тя знаеше, че да спи с Бууза-Пит беше глупава прищявка, но толкова отдавна не се беше забавлявала, а и се надяваше той да се окаже толкова умел в акта, колкото в прелюдията. Освен това досега не беше стигала до министър, камо ли вътрешен. Дължеше си го.

— Наистина ли? — подмамваше го тя, чудейки се дали и други части от тялото му набъбваха толкова, колкото егото му.

— В момента е малко деликатна тема. Не мога да разкрия детайли, предполагам разбираш, но аз му дадох съвет, че трябва да влезем възможно най-бързо. Да гепим заложниците и да дадем добър урок на тези скапани кипърци.

— Да ги напляскате.

— Да, нещо такова.

— Ти си великолепен, Джефри — тя изпърха с мигли ужасно престорено, но той само се усмихна самодоволно.

В такава степен му липсваха задръжки, че мястото му беше в зоологическата градина. Или поне тя така се надяваше.

— Не е лесно — призна той, тежките му вежди се сключиха драматично. — Понякога е самотна работа.

Ето я и поканата. Изискана като данъчен иск.

— Знаеш ли какво ми се иска? — продължи той, гледайки я над ръба на чашата вино, която пречупваше светлината на свещта и хвърляше странни отсенки по челото му.

— Да станеш министър-председател?

— Към този момент няма други амбиции, освен… — той започна същата плоча отначало.

Тя се пресегна и сложи пръст на устните му, за да го избави от мъките. О, дано беше добър в леглото, защото явно нямаше други качества. Но поне нямаше да има опасност тя да хлътне.

— Разкажи ми всичките си тайни, Джефри. Много добър слушател съм.

— Така ли?

— Да. Кажи ми, освен ако не е военна тайна, ти Дева ли си?

— Искам да си тук и да закусваш с нас, мамо.

Това беше единственото ядене, за което Клер държеше да бъде с децата си, преди политиката да я отвлече за остатъка от деня. Но невинаги се получаваше, дори в неделя.

— Знам, миличка, но нали помниш как е с изборите от миналия път.

— Ти къде си?

— Някъде в централната част на страната ни. Честно казано, и аз не съм сигурна къде точно. Една кола ме взе вчера следобед от влака и после малко ми се губят нещата. Но тази вечер ще се върна. След като сте заспали.

— Свърши ми малката бомбичка за инхалатора.

— Синята или кафявата?

— Синята.

— Ще намеря аптека някъде — Клер надраска нещо за подсещане в полето на вестника си.

Първа страница на „Съндей Експрес“ крещеше: „ФОЛКЛЕНД НА ФРАНСИС“.

— Ще ти донеса една тази вечер. И се надявам вие с Аби да сте облекли пижамите, които ви оставих.

Даяна пусна въпроса покрай ушите си. Нещо друго се въртеше в главицата ѝ.

— Мамо?

— Да, миличка?

— Какво е война?

— Защо питаш?

— Нали сме във война с Кипър? Защо?

— Не с целия Кипър, миличка. Само с няколко лоши хора.

— А всички тези жени с бебешките колички.

— С тях не сме.

— Но г-н Ъркарт уби епископа, нали?

— Не, не г-н Ъркарт лично.

Нещо в наивния тон на дъщеря ѝ разтърси и мислите на Клер.

— Но защо? — настояваше Даяна, докато дъвчеше голямо парче препечен пълнозърнест тост.

Клер се поколеба. Сутрешната преса преливаше от хвалебствия за успеха в Тродос. Дори тези, които не подкрепяха правителството, не можеха да отрекат ефективния развой на действията. Някои от по-сериозните вестници пишеха за разрив в отношенията с военните съветници и че е необичайно, а може би дори нередно, министър-председател да поема едноличен контрол върху акцията, но в светлината на нейния успех военните явно не горяха от желание да тръбят за наранената си гордост. Победата сама по себе си е аргумент.

Тогава защо Клер не споделяше този ентусиазъм?

— По-късно ще ти обясня, миличка. И да не забравиш да си измиеш зъбите.

— Сега ми падна!

С екзалтиран замах на дистанционното Ъркарт изтри лицето на лидера на опозицията от екрана на сутрешните новини в неделя.

Повече от двадесет минути в сутрешния блок Дик Кларънс се мъчеше да избегне съдбата си, но нестихващите въпроси омаломощиха словесната му изобретателност и преминаха през всичките защитни позиции, които неговите съветници бяха му подготвили, и той бе принуден да капитулира. Накрая нямаше друг избор, освен да го признае. Да, Франсис Ъркарт беше постъпил правилно.

— Не му остава още много на младия Дик, така ми се струва — каза Ъркарт и погледна към Мортима.

Съдбата нямаше да е благосклонна към един лидер на опозицията, който не можеше да намери с какво да опонира само десет дни преди изборите.

През масата Мортима вдигна поглед от вестника.

— И пресата сякаш е стигнала вече до това заключение.

Тя му подаде три коментарни статии, внимателно прегънати и маркирани, които на практика обявяваха, че изборите са предрешени.

Той ги сдъвка с чая си, после ги хвърли настрана и поклати глава.

— Прибързват със заключенията. Кларънс е аут, защото така или иначе е безполезен. Но все още има опозиция.

— Мейкпийс?

— Кой друг?

— Човекът без партия.

— Но с армия.

— Армия, която ще бъде нападната, сър.

Беше Кордър, който изпълваше рамката на врата по своя тих начин, с който те бяха свикнали през годините. Мортима дори не оправи пеньоара си.

— Имаш новини от фронта ли, Кордър?

— Да, сър. Г-н Мейкпийс май го чака битка. След репортажите от вчера вечерта много от групировките на крайните британски националисти са започнали да се организират. Подготвят му малък прием, когато стигне в Бирмингам тази вечер. Искат да направят с него, както вие направихте с епископа.

— Колко жалко — промърмори Мортима, като че ли беше открила бримка на чорапогащника си.

— И какво предлагаш да се направи, Кордър?

— Зависи дали искате война по улиците на Бирмингам.

— Ще има насилие?

— Може. Ако го искате, г-н министър-председател.

— Не мисля, Кордър. Това е твърде несигурно. Такива неща могат да излязат извън контрол и да го превърнат в мъченик.

Обаче колко хубаво би било, ако заплахата се окаже толкова сериозна, че да накара Мейкпийс да зареже похода си.

— Мислиш, че той би го направил? — намеси се скептично Мортима.

— Съмнявам се. Това би било краят за него. Можем да настояваме или да го умоляваме, но не вярвам, че той ще ни послуша.

— Тогава?

— Тогава трябва да накараме началникът на полицията да му нареди да спре похода си като заплаха за обществения ред. Можем, нали, Кордър?

— От личен опит, сър, началниците невинаги слушат…

— На този му предстои да получи рицарско звание. Ще слуша много внимателно.

— … и много често не ги слушат.

— Но това няма ли да е прекрасно? — Ъркарт разпери ръце. — Мейкпийс. Вече се обяви за приятел на терористите. Сега пречи на реда и на властите в страната ни. Заплахата от безредици ще изглежда като негова вина. От мъченик ще се превърне в обществена заплаха. Ще трябва да го арестуваме.

Той плесна с ръце, после се овладя.

— С голяма неохота и след множество предупреждения, разбира се.

— Законът за обществения ред от 1986, сър. Мисля, че секция 13. Три месеца и глоба.

— Именно, Кордър. Ще стане ли?

Кордър кимна.

— И тогава всичко ще си дойде на мястото.

— Освен едно, г-н Ъркарт.

Кордър стискаше червената папка. Изглеждаше по-дебела от последния път.

— Пасолидес.

— Да, сър. Следим го внимателно. Оказа се, че не е просто безобиден дъртак. Ходи с оръжие, размахва го наляво-надясно. И има досие като активист на ЕОКА.

Ъркарт стоеше точно пред горящото дърво, което пърлеше плътта му, сякаш пред него се беше отворила врата на пещ.

— Трябва да го заключим. Но исках първо да ви питам.

Гласовете пак се блъскаха в него, предупреждаваха, наставляваха, караха се помежду си. Мина доста време, преди Ъркарт да успее да избута отломките в съзнанието си и да проговори.

— Той къде е сега?

— Киселее в палатката си. Онази без прозорците.

— Добре. Нека го оставим там. Някой толкова близък до Мейкпийс, въоръжен, с кръв по ръцете си. Британска кръв. Може да се окаже много удобен.

— Дори дъртаците могат да свършат някаква работа, сър.

— Може и така да се каже, Кордър…

Клер прелетя през двойната врата на местната радиостанция, вече закъсняваше с няколко минути за интервюто и мърмореше нецензурни неща по адрес на партийните организатори, които отговаряха за графика ѝ. Една жена имаше нужда от повече време за сутрешна подготовка от съсухрените ѝ колеги политици, които нямаха кой знае колко коса и ходеха с един и същи костюм на ситно райе, с петна от супа, който имаха от двадесет години — подарък от жената. А тя беше минала през три аптеки, преди да намери такава, която да бъде отворена и да може да изпълни рецептата на Даяна.

— Аз съм Клер Карлсен — обясни тя на младия и неугледен рецепционист.

Той не намери сили да откъсне поглед от спортната секция на вестника пред него.

— Съобщение за вас — промърмори той, шумно жвакайки дъвка, и размаха парче хартия. — Трябва да звъннете на този номер. Казаха, че е важно.

Нямаше име и тя не разпозна номера, но беше от Уайтхол.

— Може ли да ползвам телефона?

Той я погледна и неохотата му изчезна, когато вниманието му се насочи към формата зад името ѝ. Усмихна ѝ се мазно, преди да кимне.

Тя набра номера. Беше Кордър.

— Връзката сигурна ли е? — попита той.

Рецепционистът беше започнал да я оглежда със зле прикрита сласт, немитите му очи описваха кръгове по гръдния ѝ кош.

— Ако имаш предвид дали ни слуша някой — отговори Клер, отвръщайки на погледа, — наоколо няма интелигентна форма на живот.

Рецепционистът нагло наду голям балон от дъвката си; но заедно с балона и самочувствието му се пукна в розова ципа по брадичката. С последен мрачен поглед той се наведе към вестника си.

В телефонната слушалка последва кратка тишина, Кордър се мъчеше да дешифрира коментара ѝ. Иронията не беше силата му.

— Твоят приятел шофьорът — продължи предпазливо той — на смяна ли е днес?

— Не — отговори тя.

През последната седмица шофьорът на Мейкпийс основно бе зает да превозва секретарки, кореспонденция и химическо чистене между Лондон и маршрута на похода и нямаше много полезна, или по-точно злепоставяща, информация. Клер приемаше този факт с облекчение.

Сега се почувства омърсена. Вече и Кордър знаеше. Тайната ѝ се разпространяваше, както и угризенията. В началото това ѝ се струваше като безобидна пакост, но вече не можеше да не си признае, че се беше оказало грешка. Предателство към приятел, на когото все още държеше. Сама се беше принизила, беше се увлякла. Беше постъпила като Ъркарт.

Рецепционистът пак я гледаше, този път скришом. Тя се обърна с гръб към него, вече не беше толкова уверена в собственото си превъзходство.

— Не, шофьорът не е на смяна — промърмори тя.

Чувстваше се като затворник, изправен пред съда. Не се признавам за виновна, искаше ѝ се да настоява тя. Но кого заблуждаваше?

— Хубаво — отсече Кордър.

— Защо питаш?

Но вече беше късно, връзката прекъсна.