Последното раздаване

Глава двадесет и шеста

Клер се блъсна в него, излизайки припряно от библиотеката в Камарата на общините. Тя стискаше куп хартии и се наложи той да протегне ръка, за да ѝ попречи да се катурне.

— Здрасти, страннико.

— Здрасти и на теб.

Гласът беше мек, старата химия все още държеше. Мейкпийс с неохота отдръпна ръката, с която я придържаше.

— Тичаш по задачи за шефа? — попита той, сочейки листовете хартия.

Но веднага съжали. Ъркарт вече заемаше твърде много пространство между тях.

— Глупаво ли ще прозвучи, ако кажа, че ми липсваш? Доста си мисля за теб.

— Сигурен съм, че е така — отвърна той, наранената му мъжка гордост придаде на фразата по-остро звучене, отколкото беше намерението му. — А щом го казва един от дяконите на Ъркарт, значи трябва да приема такова внимание като комплимент.

Тя потърси очите му, но те сякаш бягаха, стрелкаха се по коридора, забиваха се в краката му, не искаха да ѝ позволят да инспектира раните, които му беше причинила. Сега той се държеше като засрамен любовник в много по-голяма степен, отколкото по времето, когато наистина имаха за какво да бъдат потайни.

— Ще ми се да мисля, че все още можем да бъдем приятели — предложи тя и веднага се удиви на собственото си лицемерие.

Тя наистина го мислеше; беше запазила силна привързаност и уважение към него, един мъж, с когото беше споделила толкова много. Но тя беше също така жената, която се опитваше да го постави на колене. За пръв път усети ясно колко далеч беше стигнала, или колко се беше отдалечила от собствената си представа за себе си. Беше се разделила на две, политическо животно и жена, живееше в два свята, единият черен, другия бял, и мрачният свят, в който стоеше в сянката на голямото дърво, Франсис Ъркарт, я теглеше далеч от корените ѝ и от тези, които беше обичала.

— Клер, в момента на това място вече има само две страни. Тези, които са с него, и тези, които са против него. Вече няма средно положение.

Покрай тях мина друг депутат и те двамата замлъкнаха сконфузено, сякаш тайните от миналото им бяха станали достояние на вечерната преса.

— Не съм се продала — започна отново тя, нетърпелива да убеди колкото него, толкова и себе си.

В погледа му се появи укор.

— Спести ми сладките приказки за цели и средства, Клер. То е като с пресеченото мляко, мога да го преглътна само веднъж. За него има само една цел. Собственото му добруване. С всякакви средства. Приеми го. Продала си се.

— Аз не съм родена с това като теб, Том. Трябваше да се боря и да драпам за всяко малко нещо, което съм постигнала на това място. Понесох снизхождението, понесох капризите, понесох да ме обарват, понесох мъжете, които проповядват равенство, но го практикуват само когато се стигне до плащането на сметката. Сигурно ти можеш да си го позволиш, но няма начин аз да напусна кораба при първия знак за вълнение.

— Аз не съм се предал. Не съм предал принципите си.

— Страхотно. И ти проповядваш, а междувременно — каквото стане. И двамата имаме идеали, Том. Разликата е, че аз съм готова да направя нещо по въпроса, да понеса ударите, докато ги преследвам, а не само да стоя на страничната линия и да освирквам.

— Аз не стоя на страничната линия.

— Ти избяга от скапания терен!

— Просто не искам да играя тази игра — тонът му намекваше, че поне в политиката тя не е нищо повече от пачавра.

— Знаеш ли какво, Том Мейкпийс, беше по-добър в леглото. Там поне знаеше какво, по дяволите, правиш.

Тя не го мислеше, прикриваше собствената си болка, но често ѝ се случваше да отива твърде далеч в изказа си и този път мина през уважението помежду им като пирон през коприна.

Тя знаеше, че го е порязала, и гледаше нещастно, докато един куриер подаде на Мейкпийс пратка с познат герб на плика. Когато той разкъса плика и се зачете в съдържанието му, тя започна да оформя наум някакво извинение, но когато той отново вдигна поглед, в него вече не се четеше накърнена гордост, а неподправено презрение и това ѝ подсказа, че вече е много късно.

— Тези, които са с него, Клер. И тези, които са против него.

Той се завъртя на пети и се отдалечи от руините на тяхното приятелство.

Беше формулирано, с цел да го обиди. Името му беше напечатано, а не изписано на ръка — отхвърлянето на искането му беше толкова остро, колкото беше възможно за един опитен парламентарист. Може би трябваше да бъде благодарен поне, че писмото не завършваше с отменената лицемерна и традиционна обвързаност между партийните колеги, която повеляваше авторът да бъде „Вечно твой“.

Когато Мейкпийс влезе в камарата, писмото стърчеше в свития му юмрук като стар вестник, и той потръпна от чувството за собствената си немощ. Имаше време, и то само преди дни, когато една дума от устата му щеше да произведе пълни кашони с документи и доклади от страна на Системата; сега успя да си изпроси само една пренебрежителна обида.

Клер също го беше направила на глупак — не само защото той се беше държал непохватно и беше казал неща, които не искаше, а защото осъзна, че тя все още владее чувствата му, въпреки Мария. Очакваше от себе си по-добра преценка, щеше му се да беше проявил по-голям контрол, но тя го остави да се чувства като ученик.

Когато заемаше мястото си, за да слуша дебата по европейската директива за хармонизация на възнагражденията на персонала, лицето му все още беше зачервено, но само след миг раздразнението му стигна връхната точка. Камарата се пръскаше по шевовете, министър-председателят беше в стола си, близо до Болингброук, който беше заел катедрата и от него струеше дипломация — с достойнството и въздържаността на зидар, на когото не са платили надницата.

— Възнаграждения! — той произнесе думата с характерния за родния си край говор. — Ще ми се и аз да закача малко от тези възнаграждения. Ето какво пише в неделния вестник — той го размаха над главата си, — явно един от комисарите си е взел лична преводачка, която го е придружавала по време на десетдневно посещение в Япония. Оказва се обаче, че тя говори само исландски и руски. Недоглеждане?

Той сви рамене сякаш изправен пред непреодолимо сложен проблем.

— Ами, не знам. Сигурен съм, че всичките тези езици звучат еднакво, а и тя без съмнение все пак е влязла в употреба. Но не идва ли малко в повече, като се връщат да искат още.

От всички страни се разнесоха викове, реакцията беше смесена, някои го окуражаваха, други възразяваха, но после някой прошепна нещо, което всички в залата, освен протоколчика на Хансърд чуха: „Дали и аз мога да мина нещо такова като представителен разход?“.

Дебатът бързо се превръщаше във водевил, което много дразнеше няколко членове на опозицията; те се опитаха да се намесят, но Болингброук, заел поза сякаш бди на пост от скалите на Доувър, отказваше да отстъпи.

— И с каква цел се иска от нас да плащаме на добрите бюргери от Брюксел, г-н председател? — запита той, но не даде възможност на няколкото човека, които искаха да дадат отговор. — Аз ще ви кажа. Една от последните им хрумки е да издадат стандартизирана история на Европа, която да се изучава във всички училища. Нещо като да… да дадат на децата ни обща перспектива. Да ги сближат.

Няколко от членовете на опозицията закимаха одобрително от предните скамейки. Но не знаеха какво следва.

— Какво послание, каква визия! Очевидно германците никога не са завладявали Полша, италианците никога не са отстъпвали, французите никога не са се предавали, а ние така и не сме спечелили войната.

Залата избухна в хаос, шумът идваше от всяко ъгълче и беше невъзможно да се каже кой вика в подкрепа и кой в протест срещу външния министър. Но Мейкпийс беше скочил на крака, лицето му беше толкова зачервено, че не оставяше никакви съмнения относно степента на гнева му. Болингброук, винаги готов за кавга, му отстъпи думата.

— През всичките си години в тази камара не съм чувал толкова злонамерено и безхаберно отношение от страна на външен министър — започна Мейкпийс. — Докато цяла Европа търси общ път напред, той, изглежда, няма намерение да спре да се държи като инатливо дете. А министър-председателят, на когото му харесва да се преструва на държавник, седи до него и го поощрява…

Мейкпийс не можеше да реши към кого да насочи гнева си. Седнал до Болингброук, Ъркарт говореше нещо на Клер, която се беше навела напред от своя пост в редицата зад него и започна да шепне нещо в ухото му. Оттам, където стоеше Мейкпийс, двамата изглеждаха почти любовно сгушени. Усещането за лично предателство нарасна.

— Когато останалата част на Европа се обединява, за бога, не трябва ли и ние да се присъединим към нея, вместо да си чешем крастата със стари войни?

— По времето на баща ми на това му викаха политика на отстъпки — извика Болингброук, но не се опита да вземе думата; той се наслаждаваше да гледа Мейкпийс навит като пружина.

— Това правителство влиза в международни кавги само за да прикрие провалите си у дома. Изгубило е всякакъв морален авторитет, за да продължи да управлява…

Близо до него, Анита Бърк кимаше одобрително, давайки му знак да продължи, докато няколкото депутати около нея засега само слушаха, без да вземат участие в общата глъчка.

Сред целия шум се чу присмехулният тон на Болингброук:

— Значи, откакто го изритаха от министерството, откри морала, така ли? Колко удобно.

— Както казаха наскоро епископите в Светия синод, тази страна се нуждае от промяна на посоката и усещане за ново морално лидерство. Лидерство, каквото този парламент и този министър-председател дори не се опитват да покажат.

Това беше достатъчно за Болингброук, който скочи на крака и започна да блъска по кутията пред себе си.

— Какво си постигнал ти в сравнение с Франсис Ъркарт? — крещеше той. — В сравнение с него ти си като агънце в кошарата. Франсис Ъркарт донесе просперитет на тази страна, мир на Кипър…

Споменаването на Кипър беше като плесница в лицето на Мейкпийс. Но явно развълнува и Ъркарт, който дръпна своя външен министър за ръкава. Болингброук, стреснат от тази необичайна намеса на министър-председателя, си седна на мястото и отстъпи катедрата на Ъркарт. Камарата замлъкна, всички чакаха с нетърпение следващия номер в програмата.

Ъркарт прочисти гърло.

— Никак не ми е приятно да прекъсвам многоуважаемия ми приятел, истината е, че се наслаждавах на неговото включване, но всички тези приказки за морал и епископи… Толкова объркани и подвеждащи. Нали разбирате, г-н председател, струва ми се изключително интересно, че тези, които постоянно предупреждават за последствията от злодеянията на оня свят, нищичко не казват за последствията от злодеянията на тоя свят. Явно ни предлагат да обърнем и другата буза — той въздъхна. — Но ако такава роля прилича на епископите, то тя е недопустима за едно правителство. Нашата работа не е да прощаваме на онези, които са съгрешили. Нашата работа е да пазим тези, които нищо лошо не са направили.

Ако Мейкпийс беше хвърлил ръкавицата на морала, то Ъркарт я вдигна и я превърна в оръжие за атака.

— Не ме разбирайте погрешно. Ценя високо приноса на многоуважаемия джентълмен към моето правителство, докато той беше част от него — устните на Ъркарт бавно се разтеглиха в усмивка, напоена в подигравка. — Въпреки че нямам спомен да съм го чувал да обяснява как сме забъркали чак толкова голяма каша, докато седеше около масата на кабинета. Не и преди да го уволня. Но загубата на пост може да замъгли съзнанието на човек и да промени възгледите и спомените му.

Ръкавицата удари отново. Пляс!

— Аз не се съмнявам в искреността на личните му ценности, но наистина ги намирам за странни. Не е ли странно, като казва, че трябва да направим това или онова само защото епископите така казват. Не е ли още по-странно, като казва, че трябва да следваме тази или онази линия на поведение само защото останалата част от Европа казва така. Къде е моралът в това? Къде е моралът в тези възгледи втора ръка? Трябва ли да следваме стадото, както кучета тичат след каруца?

Пляс!

— Моралът означава сам да решиш за себе си кое е правилно. И след това да направиш нещо по въпроса. Искам около себе си да виждам хора на действието, а не празнословни моралисти. Към такива хора изпитвам само презрение — погледът на Ъркарт се стрелна като камшик по посока на бившия му колега. — Хора, които стоят настрана и само роптаят срещу усилията на другите. Хора, които благоволяват да се спуснат от високата кула на морала чак когато битката е приключила, само за да обяснят на ранените и умиращите как са оплескали нещата…

Мейкпийс се опитваше да не трепне, но вътре го болеше. Обвинението на Клер все още ехтеше в ушите му — че стои до страничната линия, а сега и това. Бяха се наговорили да го унижат. Огледа се наоколо, докато ударите продължаваха да валят. Тези, които смяташе за свои поддръжници, се въртяха с неудобство на местата си, а изражението на Анита беше красноречиво — направи нещо! Той се изправи и поиска думата.

— Не, не — Ъркарт му направи знак да седне. — Чух достатъчно теология от него за месец напред.

Мейкпийс не отстъпи, настоявайки да бъде чут, вдигнатата му ръка беше свита в юмрук, в който още стискаше писмото на Ъркарт. Лоялните към Ъркарт крещяха подигравки и го караха да си седне на мястото. Пляс, пляс, пляс!

Той стоеше сам, устоявайки на ударите, но само това ли щеше да прави — да стои и нищо да не предприема, както го обвиняваше Ъркарт? Да се остави да го изкормят? Очите на Анита го гледаха с мъка. А неговите очи горяха от неправдата на всичко това.

— Откакто загуби министерството — заяви Ъркарт, — отношението му стана толкова критично, толкова негативно, изпълнено с толкова лична горчивина, че понякога се чудя какво прави този човек в същата велика партия като мен.

ПЛЯС!

Ето го. Публичното предизвикателство. Той нямаше избор, освен да отвърне. Всички го гледаха; тези, с които беше обсъждал и заговорничил, сега се чудеха дали той е готов за дуел. Мейкпийс срещу Ъркарт. Той знаеше, че ако сега отклони предизвикателството, после ще му бъде невъзможно да убеди някои от съконспираторите си. Но пък беше твърде рано, твърде ненавременно, не беше напълно готов. Не бъди нетърпелив, не бъди твърде емоционален — беше го предупредила Анита. Но дори на орлите им се налага да летят по вятъра. И ако сега играеше ролята на политик, то все пак беше роден мъж, а мъжът в него не издържаше повече, бузите му бяха зачервени от плесниците, мислите му бяха обвити от мрачен и дълбок гняв, който изискваше да излезе навън. Да бъде удовлетворен. Заради публичното унижение пред цялата камара. Заради личната обида, която се съдържаше в писмото в ръката му. Заради отказа да се даде справедливост на Мария и баща ѝ. И заради това, че той му открадна Клер.

За всичко това. Сега!

От мястото си на третата скамейка от горе на долу Мейкпийс отстъпи настрани на пътечката. Дали беше тръгнал да бяга? Тази възможност моментално предизвика тишина в залата; всички го гледаха. Той пристъпи надолу към средата на великата камара, към червените линии на килима, които отделяха страната на правителството от тази на опозицията на разстояние от две саби — границата между приятелите и вечните врагове. После я прекрачи. Нито звук не се чу, сърцата сякаш бяха спрели да бият, камарата преливаше от емоции, а беше като замръзнала. Те гледаха как Мейкпийс изкачи стъпалата към скамейките на опозицията — една, две, три редици — и зае едно празно място.

Камарата издиша поетия въздух като един, животът се върна, както и шумотевицата. Те бяха станали свидетели на парче жива парламентарна история — нещо толкова рядко, че щеше да влезе в хрониките и да се разказва на внуците около камината.

Мейкпийс беше пресякъл границата, беше изоставил своята партия, беше нарушил правилата и беше обявил война на Ъркарт — война до последен дъх.

Но когато погледна през залата към скамейките, от които беше водил толкова много битки през годините, на Мейкпийс му се стори, че вижда една малка усмивка по устните на Ъркарт.