Приключение в полунощ

10

Авакум се изправи, поразкърши рамене и захвана бавно да се разхожда из стаята.

— Вчера, струва ми се, аз ви казах, че познавам някои от хората, които работят в центъра. Моят приятел Анастаси Буков, който е участъков ветеринарен лекар в Триград и на командировка в София, същият този Анастаси Буков ме запозна с началника на отдела „Лекарства и снабдяване“, прекрасния човек доктор Петър Тошков.

Полковникът трепна и повдигна вежди:

— Прилагателното „прекрасен“ вие поставяте в кавички, нали така?

— Нищо подобно! — Авакум се намръщи и помълча някое време. — Аз нямам никакви основания да поставям тези думи в кавички. Поне засега. А нещо в мен самия ми подсказва — може би това е моят скромен житейски опит, — че около името на тоя човек и за в бъдеще няма да се яви необходимост от поставянето на каквито и да било кавички.

— В моето изложение аз се основавах изключително на факти — забеляза Слави Ковачев. — Вие би трябвало да оборите точка по точка тия факти, а това е невъзможно. Моята хипотеза е построена от факти така, както една сграда се строи от тухли и бетон.

Авакум запали цигара и по устните му се плъзна привичната за него снизходителна усмивка. Но този път тя не беше добродушна и незлобива — от нея като че ли вееше мраз и тоя мраз не предвещаваше нищо добро.

— Другарю Ковачев — започна той, без да прекъсва разходката си по килима, — аз ще си позволя най-напред, ако другарят полковник ми разреши, да ви направя няколко комплимента във връзка с вашия метод. Вие очевидно проявявате блестящи качества в събирането и натрупването на фактите. Като ви слушах, аз научих доста нови неща, които не познавах до тоя момент. Аз ви поздравявам и същевременно съм ви много признателен за това. Особено ценни са за мен сведенията ви за ония двама тайнствени мъже, които вчера сутринта са наблюдавали складовата служба на центъра. Че сте забелязали отсъствието на Петър Тошков от работа и точния час, когато се е завърнал в канцеларията си — и това е чудесно и ще бъде от изключителна полза за по-нататъшното следствие. Както казах, в събирането и натрупването на фактите вие сте много усърден и показвате безспорен талант.

— О — каза Слави Ковачев, почервенял до уши, — това са дребни работи.

— И в целенасоченото комбиниране на фактите вие проявявате добър усет. Следването на Петър Тошков в Швейцария, обиколките му по границата, срещата с чужденците „нон грата“, екскурзията му до Триград и свиждането с Ракип Колибаров, фалшивото писмо — такава комбинация наистина може да окачи човека на въжето. Добро, реалистично въображение проявихте и в инсценировката с отравянето. Тоя детайл с водата много ми хареса.

В началото на вашия разказ вие казахте, че вървите по моите стъпки, направихте алюзия, че нашите изследователски методи са еднакви. Като пример посочихте случая с проучването на служебната кореспонденция. Вярно е, че независимо един от друг ние и двамата се насочихме към служебните книжа. Но от този факт вие вадите едно доста произволно заключение за уж съществуващата еднаквост в нашите методи. Вие се насочихте към документите, за да установите защо ваксината не действува. Вие търсите обяснението, за да установите порока. Пък аз най-напред установих порока, а след това търсих обяснението. Вчера по обед ние и двамата бяхме в склада, но вие, другарю Ковачев, не намерихте за необходимо да надзърнете веднага по рафтовете, за да видите в какво състояние се намира ваксината и дали има нещо особено и нередно в това състояние. На вас дори и през ум не ви мина да направите това. Пък аз надзърнах в рафтовете и открих, че ваксината се държи на светло, под покрива на тавана, и при двадесет и осем градуса горещина. Аз зная, че ваксина, която се държи дълго време при подобни, неподходящи условия, не може, разбира се, да изгради задоволителен имунитет. Като съпоставих тази констатация със сведенията, получени от заразените райони, на мен ми стана напълно ясно, че особеното и нередното в състоянието на ваксината не са случайни неща. В обяснението на тия неслучайни неща се намира и ключът на загадката. Проучванията на кореспонденцията е само една пътечка към тоя ключ.

И тъй: това, което при моя изследователски метод е първо, при вас се явява второ. Ето защо аз мисля, че вие доста произволно уеднаквявате нашите методи на изследване.

Както при момчиловския случай, така и тук вие сериозно подценихте ролята на наблюдението. Не става дума за наблюдението въобще, а за оня пръв оглед, който се прави на обстановката веднага и непосредствено след произшествието. Вие наблюдавате прибързано, пък и не умеете да виждате добре, когато наблюдавате. Съзирате и схващате някои очевидни следи от елементарен характер. А следите от елементарен характер винаги и във всички случаи водят до елементарни обобщения, до шаблонни представи и до шаблонно мислене. Така например вие по чисто логичен път дойдохте до извода, че Петър Тошков не е минал през главния вход на складовото помещение: щом като вашият наблюдател не го е видял да влиза през главния вход, логично е да се мисли, че той се е прехвърлил в канцеларията на Венцеслав Рашков през прозореца. Това, разбира се, е един логически шаблон. Той разкрива само едната половина на истината, а именно, че някой е влизал в канцеларията на Венцеслав Рашков не през главния вход, а през прозореца, който е много нисък, за да бъде прескочен по най-лесен начин. Но кой е този човек? Предположението, за да стане основа на една смислена хипотеза, трябва винаги и внимателно да се проверява. Вие твърдите, че този човек е Петър Тошков. Аз пък твърдя, че лицето, което е влязло през прозореца, не е Петър Тошков. И вие не сте в състояние да ми докажете, че сте прав, защото ви липсват каквито и да било непосредствени наблюдения, за да защитите вашата теза. А пък аз извърших наблюдения, които доказват по абсолютно безспорен начин, че лицето, което е прекосило поляната и прескочило прозореца, няма нито краката, нито ръста, нито ръцете на Петър Тошков.

— Фантазии — усмихна се скептично Слави Ковачев.

— Когато обобщавам фактите и изграждам хипотеза, аз прибягвам до фантазията си, и то доста много, това не отричам. Когато извършвам наблюдения, аз съм само математик и боравя с точност до сантиметър. Но по-нататък — аз говоря все във връзка с тази лоша черта у вас — да наблюдавате повърхностно и да не виждате, както трябва. Така например вие забелязахте водната чаша и след като разбрахте от доктор Аврамов, че тя не съдържа следи от цианкалий, престанахте да се интересувате от нея. Вие изобщо я забравихте. Вие се задоволихте да й припишете някакво психологическо въздействие — това е красиво, дори поетично. Но като се придържате към логичния шаблон „в чашата няма следи от цианкалий — следователно тя не представлява веществено доказателство“, вие не намерихте за нужно да я изследвате, да я направите обект за по-сериозно и задълбочено наблюдение. Ако бяхте извършили такова наблюдение, вие щяхте да откриете по шийката й твърде интересни следи.

— Нямаше никакви следи — каза Слави Ковачев и тръсна глава.

— Въпрос на виждане — усмихна се студено Авакум. — По-нататък. Вие коленичихте до трупа на Венцеслав върху килима, а не забелязахте върху този килим, наляво от трупа, едно широко мокро петно. Вие не обърнахте внимание, че от това място на килима беше изрязана тънка продълговата ивица, нали?

— Излишни и ненужни подробности! — Слави Ковачев помръдна с рамене.

— Но защо нервничите? — усмихна се Авакум. Този път усмивката му беше някак прекомерно ласкава.

— Трябва спокойно да слушате — каза полковникът.

— Но той ни затрупва с излишни подробности, а до този момент не се е конкретизирал защо смята своя приятел Петър Тошков за невинен! Това е губене на ценно време.

По лицето на Авакум премина сянка. То като че ли се изостри още повече, а гълъбовосивите му очи светнаха със стоманен блясък.

— Другарю полковник — каза той спокойно, без да извисява гласа си, като стоеше насред стаята, — аз няма да се откажа от това дело дори ако мислите и вие като моя колега Слави Ковачев, че проявявам пристрастие и съм субективен по отношение на доктор Петър Тошков. Поради това, че докторът е мой познат, може би ще е уместно аз да бъда изваден от служебното следствие. Уверявам ви, че това няма никак да ме огорчи. Нека бъда изваден. Но и като частно лице, като обикновен гражданин аз ще съумея да направя каквото трябва, за да спася и живота, и честта на един невинен и много полезен човек.

— Хм! — усмихна се Слави Ковачев.

Полковникът почука по масата.

— Другарю Захов — каза той. — Даже Петър Тошков да ви беше рожден брат, пак нямаше да ви извадя от служебното следствие. Моля, продължавайте разказа си, но бъдете повечко конкретен. В това отношение другарят Ковачев има известно право. Все пак вие трябва да представите конкретни доказателства за неговата невинност така, както другарят Ковачев представя конкретни доказателства за неговата виновност. Имате думата.

— Благодаря — кимна Авакум.

Той се намести в креслото си и някое време мълчеше, като почукваше с пръстите по широките и меки облегалки. После каза:

— Като критикувах метода на другаря Ковачев, аз косвено защищавах доктора. Но вие искате да говоря още по-конкретно, обстоятелствено. Моля!

Първо. Докторът не е давал никакви пари на Венцеслав Рашков. Тази легенда за произхода на осемте хиляди лева, които бяха намерени в портфейла му, е абсолютно несъстоятелна. Вчера следобед лично аз говорих по телефона с брата на тоя нещастен момък. Осемте хиляди лева представляват половината от стойността на бащината му къща. Братът продал наследствения имот и изпратил половината от парите на Венцеслав. Направих проверка в пощата. На двадесет и трети август е получен запис на Венцеславово име на стойност осем хиляди лева. Аз поддържам втората половина от мнението на другаря Ковачев — че тия пари наистина са били определени за покупката на мотоциклет. Бедният Венцеслав Рашков беше страстен любител на мотоциклетния спорт! Във всеки случай докторът няма нищо общо с тия пари.

Второ. Следите върху перваза на прозореца и по посока на улицата през запустелия двор са оставени от човек, чиито пръсти, крака и ръце са значително по-малки от ръста, краката и пръстите на доктора.

Трето. До трупа на Венцеслав, както казах вече, забелязах широко мокро петно. Аз изрязах една ивица от това място на килима и веднага я занесох в лабораторията, за да се подложи на химически анализ. Петното произлиза от вода, в която са размесени минимални остатъци от цианово съединение — цианкалий. Ако се вярва на инсценировката, която другарят Ковачев представи пред нас, следва да се направи една сериозна корекция в неговата режисура. А именно — че Венцеслав не е нагълтал в сухо състояние отровата, а предварително я е разтворил във вода. И че след като е изпил тоя силен концентрат, той пак е налял вода в чашата, изплакнал я, сетне я лиснал върху килима. Знае се, че цианкалият действува светкавично върху организма, като електрически ток. Абсурдно е да се предполага, че Венцеслав е имал възможност да разсъждава, да налива вода в чашата, да я плакне и разлива, след като е бил погълнал вече отровата. Пък и защо му е трябвало да върши всичко това? Аз съм повече от сигурен, че това действие е било извършено от другото лице, което е донесло отровата и е присъствувало в стаята.

Но какъв смисъл има това действие, каква е неговата логична подплата? Според мен то няма никаква логична подплата. Пълна безсмислица е да се плакне една чаша, след като отровата е вече изконсумирана. Отровата е в организма на умрелия, тя ще бъде открита в трупа му — защо е необходимо да се заличават следите й от чашата?

Това действие — измиването на чашата — има изключително психологична подплата. Второто лице, това, което е донесло отровата, е било свидетел на Венцеславовата смърт. След като момъкът е изпил концентрата, то се е дръпнало към прозореца. Нещастникът, ужасен от първата зашеметяваща спазма, е направил една инстинктивна крачка към него, затова то се е дръпнало към прозореца. След няколко минути Венцеславовият труп се е гърчел на пода и тази гледка е била наистина ужасна. Второто лице е трябвало да бяга, да се спасява, да прескача прозореца, но в тоя миг то е било смутено, почти лишено от сили. Първото нещо, за което човек се сеща, когато започва да му прилошава, да губи сили — това е, разбира се, възстановяващата свежест на водата. Но защо второто лице не пие направо от шишето, а посяга да плакне чашата? Интересно, нали? Но отговорът е много прост. Лицето не е привикнало да пие вода от гарафа, а когато непривикналият човек пие от такова шише, водата тече по брадата му и мокри гърдите. Не е било в интерес на това лице да излиза на улицата с мокри гърди. Затова е посегнало към чашата.

Така стои тази работа с водната чаша… Но от всяко действие трябва да се прави извод, нали? И аз поставям такъв въпрос: кой губи дух, кому прилошава от ужасните гледки? На слабохарактерния човек, естествено.

И затова аз прибавям още една черта към характеристиката на неизвестното второ лице: то е със среден ръст, малки крака и тънки дълги пръсти. То е чувствително, нервната му система е лабилна.

Както виждате, нито една от изброените черти не подхожда на такъв великан и на такъв спокоен човек, какъвто е Петър Тошков!

Четвърто. Още една корекция във вашата режисура, другарю Ковачев. Снощи ходих в моргата, видях трупа и разговарях с доктор Аврамов. При първия си оглед, вие си спомняте, той не установи никакви видими следи от насилие. Но снощи разтвори устата на умрелия, повдигна горната му устна и ми посочи с пинцетите си две леки подутини над двата горни кучешки зъба. „Следи от слаб едновременен удар с твърд, но гладък предмет!“ — Така ми каза доктор Аврамов. Аз не мисля, че Венцеслав сам е блъснал кучешките си зъби. Той беше достатъчно весел и жизнерадостен момък, за да се подлага сам на мъчения. Но мисля следното: Глътнал част от концентрата, Венцеслав тутакси се е стреснал, ръката му е трепнала. Но когато един човек поглъща доброволно цианкалий и предварително знае, че поглъща именно цианкалий и че след първата глътка нищо не е в състояние да го спаси, и че е по-добре да погълне целия концентрат наведнъж, за да бъде краят по-бърз — такъв човек не спира насред пътя, а — обратно — гледа всякак да го скъси, та всичко да се свърши, преди да е заговорил инстинктът за живот. Това е типично за всички самоубийци: разкаянието идва, ако изобщо има време, подир решителния жест. Но в нашия случай Венцеслав е трепнал след първата дълбока глътка. И в този миг, в частицата на мига преди опомнянето, ръката на неизвестното лице е блъснала дъното на чашата нагоре, дебелата овална шийка е ударила венците над горните кучешки зъби и течността се е изляла в гърлото на нещастника. Той е преглътнал с чисто механично усилие, за да не се задави. Аз имам и други основания, за да предполагам, че Венцеслав не е подозирал отровата. По всяка вероятност тя е била сложена скришом в чашата и чашата му е била поднесена по най-невинен начин. Затова е настъпила изненадата и в резултат на изненадата — стресването на ръката след първата широка глътка.

Пето. Тази заран аз отнесох фалшивото писмо в нашата химическа лаборатория. Помолих да отнемат мастилото от двата подписа. И когато това беше направено, върху бялата тъкан на хартията се появиха следи от молив. Авторът на писмото е надписал подписите с молив, а след това е почернил следите от молива с мастило. Питам: ако авторът на писмото е Петър Тошков, защо му е трябвало да се подписва най-напред с молив?

Писмото е в лабораторията. Идете там и вие сами ще видите, че подписите на секретарката Ирина Теофилова и на началника Петър Тошков са били изрисувани първоначално с тънко подострен черен молив. Когато човек подписва себе си, той прави това направо, не рисува името си с молив.

От всичко казано дотук може да се направи само един извод: че доктор Петър Тошков и магазинерът Венцеслав Рашков нямат нищо общо с шапната афера. И още нещо: че Венцеслав Рашков не се е самоубил — той е бил убит.

След всеки по-дълъг разговор и в минути на почивка след усилено мислене Авакум сменяше цигарите си с лула. Сега той напълни луличката си, закрепи я в устата си и като изпускаше къдрави ленти ароматен дим, протегна краката си напред и замълча.

Слави Ковачев погледна електрическия часовник.

— Вие ще кажете ли нещо? — запита полковникът.

— Че какво да кажа? — Капитанът повдигна рамене. — От контрадоказателствата на другаря Захов само две заслужават по-сериозно внимание: пощенският запис на Венцеслав Рашков и следите от черен молив върху фалшивото писмо. Но това, че Венцеслав щял да си купи мотоциклет със собствени пари, не изменя моята теза нито на йота. Държал ли е той ваксината в неподходяща обстановка? Държал. Точка. Противодействувал ли е началникът му? Не е противодействувал. Тогава какво? Ами срещите с чужденците, нелегалното отиване до Триград, свиждането му с Ракип Колибаров два дена преди избухването на шапната зараза? Ами картата? Може би в подробностите, в детайлите моята хипотеза да търпи корекции — съгласен съм. Но в основното тя си остава непоклатима. Според мен доктор Петър Тошков и Ракип Колибаров трябва да бъдат незабавно арестувани.

— Другарю Захов — обърна се полковникът към Авакум, — вие поставихте под сериозно съмнение някои основни моменти от хипотезата на другаря Слави Ковачев. Същевременно вие отминахте без внимание и някои негови важни обвинения срещу доктор Петър Тошков. Но да приемем за момент, че вие сте правият, че Петър Тошков, както твърдите, няма нищо общо с шапната афера. Тогава кой движи тази афера и кой стои в нейното дъно? Имате ли мнение по този въпрос?

— Засега съм още в областта на проучванията — отвърна тихо Авакум.

Полковникът дълго мълча.

— Що се отнася до шапа — започна той, — ние взехме вече екстрени мерки, за да заковем по-нататъшното му разпространение. Около заразените райони установихме карантинен пояс и стражеви кордон. Дето се казва, пиле да не прехвръкне, без да се обеззарази предварително и провери що за птица е, откъде иде и какво носи. Така че на тоя фронт може да се очаква известно затишие и постепенно, но сигурно подобряване на положението. Нас, разбира се, това не може да ни успокои: на нашата територия действува вражески апарат.

Полковникът стоя замислен някое време, после поклати глава и се усмихна:

— Аз предлагам да се договорим така: Нека доктор Петър Тошков и Ракип Колибаров от Триград бъдат оставени на свобода и под наблюдение до първи септември. Ако до изтичането на тоя срок, първи септември, двадесет и четири часа, другарят Захов не открие и не арестува поне един от главните организатори на аферата и не докаже, че е открил и арестувал един от главните й организатори, вие, другарю Ковачев, имате carte blanche да действувате тъй, както намерите за добре. И така — първи септември, двадесет и четири часа. Стигат ли ви тия четири дни, другарю Захов?

Авакум изтърси недопушената си луличка в пепелницата и мълчаливо кимна с глава.