Приключение в полунощ

11

На конференцията при полковник Манов капитанът от контраразузнаването Слави Ковачев формулира една интересна хипотеза, основана на силен доказателствен материал. Неговата хипотеза беше изградена преди всичко върху три основни момента:

1. Нареждането на Петър Тошков да се държи ваксината при неподходящи условия.

2. Заминаването на Петър Тошков без открит лист за Триград и свиждането му с Ракип Колибаров два дена преди избухването на шапната епидемия.

3. Купуването на туристическата карта и означаването на шосейния път до Триград. Името на Ракип Колибаров върху бялото поле на картата, написано с ръката на Венцеслав Рашков и под диктовката на Петър Тошков.

Случаят при Боровец сам по себе си не будеше съмнения: всекиму можеше да се случи това — да бъде случайно спиран на пътя си от чужденци и да води случаен разговор с тях. Но тази среща с чужденците, изгонени по-сетне като „персона нон грата“ от страната, прибавена вече към връзките и свижданията с Ракип Колибаров и с компрометирания фелдфебел от Сливница, по силата на аналогията преминаваше в друга категория — на съмнителните случаи, на случаите, които будят безспорни подозрения.

И по отношение на Венцеслав Рашков хипотезата беше добре обоснована. Слави Ковачев мотивираше неговото самоубийство с редица факти от безспорен и очевиден характер:

1. Съучастничество в обезсилването на ваксината.

2. Разкриване на вредителството.

3. Провал на подготвеното бягство.

4. Неминуемият арест.

Всичко това според Слави Ковачев обясняваше пълната безизходица, която в последна сметка е довела момъка до самоубийство.

На конференцията при полковник Манов Авакум не излезе със своя хипотеза. Той се задоволи да формулира едно предположение, че Венцеслав Рашков не е имал намерение да се самоубива, а е бил убит; и една контратеза: че доктор Петър Тошков няма нищо общо с шапната афера.

Какво беше дало основание на Авакум да прави такива решителни възражения срещу най-важните точки от хипотезата на Слави Ковачев? Познанството му с доктора и с Венцеслав? Но той се познаваше с тях само от два месеца и всичкото време, което бяха прекарали заедно, не надхвърляше повече от четиридесет часа — по-малко дори от две денонощия! Разбира се, в работата си той винаги се съобразяваше и с личните си впечатления от хората. Такъв беше случаят например с Боян Ичеренски. Първото впечатление от него породи и първото съмнение. Със своята лъвска физиономия, грубоват и заповеднически глас и студено-пресметливи очи; лаком на ядене и жаден за вино, но внимателен и сдържан в пиенето; властен и непонасящ закачки, той съвсем нямаше вид на сантиментален човек, не приличаше на лиричен герой. Затова и въздишките му по арестувания даскал Методи Парашкевов бяха някак множко за него. Не му отиваха толкова въздишки. И чувствителното око на Авакум тутакси сигнализира „внимание“, когато геологът отново захвана да въздиша и по друг повод — за жена си. Тя живееше в Пловдив, на сто и петдесет километра от Момчилово. Без някой да го беше питал, Ичеренски отвори дума за нея и започна да обяснява, че всяка събота прескача до Пловдив, включително и онази събота, когато тук, в Момчилово, станало произшествието с нещастния даскал Методи. Всяка събота, като някой млад влюбен? Но той не беше нито млад, нито пък приличаше на изгарящ от любов нетърпеливец. Мъчно можеше да се повярва, че улегналият и в години геолог ще изостави и службата си, и веселата си компания от Илчовата механа и ще пробягва с мотор по триста километра през планински пътища срещу цената на една съпружеска любовна нощ. За него това изглеждаше невероятно. Макар и да го познаваше само от един час, Авакум беше сигурен, че всичките му въздишки и приказки по скучаещата съпруга водят всъщност към една цел — подчертаване несъмнено алиби. Но защо беше нужно той да изтъква и подчертава своето алиби — отсъствието си от Момчилово именно през оная нощ на произшествието? Нали никой не го подозираше в нищо?

Така първото впечатление предизвика и първото съмнение у Авакум.

Но в неговия метод на разузнаване субективните впечатления играеха винаги второстепенна роля. Скептик по природа, но станал още по-голям скептик поради честия си контакт с лошото и грозното в живота, той постепенно беше започнал да гледа на хората през тъмни очила. Той се движеше в свят на престъпници, където политическото предателство и моралното падение вървяха ръка за ръка. Предатели като Ичеренски, които спяха със сестрите си в едно легло — това не беше нито най-лошото, нито най-изключителното в неговия свят. Имаше и по-лошо. Тук калта беше толкова неизбродна и гъста, че дори един „ведър“ човек, ако речеше да я гази, щеше волю-неволю да стане поне малко скептик. И понеже той съзнаваше скептицизма си, боеше се и не без основание за обективното начало в своите преценки. Знаеше например, и в това беше абсолютно убеден, че повечето хора, че мнозинството от хората не са и не могат да бъдат подлеци. Но в света, където се движеше, той имаше случай да наблюдава как талантът върви редом с подлостта: Боян Ичеренски беше талантлив геолог и това не му пречеше да бъде предател. В морално отношение Виктория Ичеренска имаше безукорно досие, но все пак тя беше станала съпруга на своя брат. Естествено, мнозинството от хората не бяха подлеци — Авакум прекрасно разбираше тази истина — и въпреки всичката й безспорност, скептицизмът растеше в душата му. И затова, без да е грешил досега в работата си, той имаше сериозни причини да се бои за обективното начало в своите преценки за хората, когато тия преценки се основаваха, разбира се, само на лични впечатления.

На конференцията при полковник Манов той застъпи гледището, че Венцеслав Рашков не се е самоубил, а е бил убит. И наистина всеки, който познаваше по-отблизо момъка, щеше да каже същото. Как и защо ще се самоубие най-веселият и най-жизнерадостният човек, комуто всичко и по всички линии „вървеше“ като по вода — с изключение на тотото? Но заради тото никой не беше се самоубивал досега. Авакум знаеше и друго: че момъкът беше доста повърхностен, простичък, с ограничени интереси: че служебната дисциплина, здравият смях и атлетическото му телосложение бяха всъщност едничките му отличителни качества. Такива хора не се самоубиват дори когато любимата им измени или ги напусне. Когато любимата им измени или ги напусне, те си намират друга любима и пак се смеят, както преди, ходят на мачове и играят на тото. Като изхождаше само от личните си впечатления за момъка, Авакум можеше да махне с ръка и с абсолютна положителност да каже: невъзможно! Но Авакум каза „невъзможно“, без да се основава нито на йота на личните си впечатления от момъка: все едно, че не беше го срещал нито веднъж в живота си.

Впечатленията си за момъка той заключи в „задната“ стаичка на съзнанието си. А извода, че не се е самоубил, а е бил убит, почерпи от непосредствения си и конкретен анализ на обстановката, сред която намери трупа му. Даже ония осем хиляди да не бяха изпратени от брата му, произходът им да беше неизвестен, съмнителен — пак нямаше да измени становището си. Анализът на обстановката го беше убедил с абсолютна сигурност, че момъкът е бил убит и че в хипотезата на Слави Ковачев нямаше истина нито за грам.

По отношение на главния обвиняем той излезе с контратеза. Според него доктор Петър Тошков въобще не будеше съмнения. Той решително зачеркна името му от списъка на възможните обвиняеми. На конференцията при полковник Манов Слави Ковачев натрупа куп обвинения срещу него и някои от тия обвинения имаха характер на неопровержими факти. Всеки друг на Авакумово място би се позамислил над срещите му с компрометирани чужденци и заподозрени хора като Ракип Колибаров например и фелдфебела от Сливница. Нелегалната му разходка из триградското дефиле два дена преди избухването на шапната епидемия по същите места — само тоя факт стигаше, за да се сложи една сериозна въпросителна срещу неговото име. Авакум не знаеше нищо за всичките тия докторови похождения и срещи. Не беше проучил дори биографията му — за пръв път дружеше с човек, без да се запознае предварително с миналото му! И въпреки това, и сякаш нарочно и без да обори нито едно от обвиненията, свързани с неговите тайнствени срещи и нелегални странствувания, той пое изцяло защитата му и не се огради с никакви резерви.

Такъв начин на действие напомняше играта на „сляпа баба“. Напомняше ония съчинения, където авторите залагаха всичко върху „интуитивния дар“ на детектива. Но Авакум никога не беше играл слепешком, а в практиката си признаваше само една интуиция: умението да се наблюдава.

Впрочем, за да разберем откъде черпеше Авакум основания, та да атакува така смело хипотезата на Слави Ковачев, трябва без друго да се върнем отново към събитията от 27 август. Тогава Слави Ковачев запита доктор Паруш Аврамов дали шишето за вода и стъкленицата, които се намираха на масата на Венцеслав, могат да послужат за „веществени доказателства“ към делото. Искаше да знае дали шишето за вода и чашата съдържат някакви следи от цианкалий. Доктор Паруш Аврамов изследва най-напред водата, а сетне чашата и даде отрицателен отговор. Нито водата, нито чашата съдържаха някакви следи от цианкалий. И Слави Ковачев престана да се интересува от тия два предмета — защото те нямаха никаква доказателствена цена.

Когато Авакум започна да оглежда обстановката около трупа, от очите му не убягна, разбира се, нито шишето за вода, нито чашата. Той познаваше цвета и миризмата на циановите съединения и утайки и за него не беше трудно да установи, че и водата, и чашата не съдържат следи от цианкалий. Но за разлика от Слави Ковачев той не се задоволяваше само с търсенето на „пряката“ следа. Всеки предмет носи много следи и ако една от тях подскаже нещо интересно, трудът за откриването й бива винаги добре възнаграден.

И така вътре в чашата нямаше следи от цианкалий. Но какво показваше, какво можеше да разкаже онази нейна част, която при употребата се допира до устата? Извивките на горната и долната устна са своеобразни при всеки човек, външната структура на кожата им е различна, ъгълът от склапянето им е също различен и е в зависимост от широчината на устата. Според величината на този ъгъл може да се съди и за формата на лицето: кръглоликите хора имат обикновено по-широка уста, скулестите — по-тясна. Ъгълът на склапянето при по-широката уста е по-остър, а при тясната — по-разтворен и по-близък до правия. От величината на този ъгъл следователно можеше да се съди за вероятната и приблизителна форма на лицето. Всичко това следваше да разкаже извитата периферия на чашата, ако по нея действително бяха останали някакви следи.

Но и външните стени на чашата имаше какво да разкажат. Когато човек пие вода, той обикновено държи чашата с три пръста, като палецът стои винаги срещу показалеца и средния пръст. И понеже извивките върху кожата на палеца са абсолютно индивидуални и неповторими, може да се предполага, че всеки, който пие вода от една чаша, винаги оставя адреса си върху външната й стена.

Разбира се, ако чашата бива веднага измивана след употреба, върху нея няма да личат никакви следи. И обратно — ако чашата не се измива веднага, по устието и по стените й ще се натрупат едни върху други толкова много „адреси“, че и най-вещият дактилоскоп, колкото и да се мъчи, не би могъл да ги разчете.

Но Авакум знаеше много добре — беше научил това от човека със синята престилка, — че този ден в стаята на Венцеслав не е влизало външно лице. Следователно едничкият човек, който е наливал вода в стъклената чаша, е бил Венцеслав. Ако върху чашата все пак личаха и други следи — следваше да се направи изводът, че тия следи са оставени от човек, който е влизал в стаята не през вратата, а през прозореца — между десет и единадесет часа преди обяд.

Така мислеше и разсъждаваше Авакум, когато пое чашата в ръцете си.

Най-напред той нищо не забеляза, защото му се стори, че стъклото е еднакво бистро навсякъде. От вътрешността на чашата не лъхаше никаква миризма. После той разтвори лупата си и като държеше чашата за дъното й, започна да я изследва срещу светлината, която идеше от прозореца. Сега вече ясно се виждаха върху външната й страна следи от пръсти: личеше петно от палец и около него — няколко други петна, които напомняха следи от палци, но бяха чисти, не съдържаха никакви извивки. Като сравняваше двата типа петна, Авакум дойде до извода, че те произхождат само от две, и то от две различни ръце. Тази чаша беше пипана от едра ръка с масивни палци. Сигурно такива бяха палците на Венцеслав. Но до нея бяха се допирали и други ръце — по-малки, по-фини, с деликатни пръсти. Тия по-малки петна напомняха с удължената си и тясна форма палците на жена — но палци, облечени в тънка лятна ръкавица.

Такива бяха изводите от първия оглед.

Първите изводи обуславяха необходимостта от наличието на други следи. Неизвестната жена не беше пипала чашата за удоволствие. Водните чаши имат само едно предназначение — да се пие вода от тях. А когато една жена пие вода от стъклена чаша и шийката на чашата е извита, тази жена неминуемо ще остави върху стъклото поне минимални следи от своето червило.

Авакум поднесе лупата си към извитото устие на чашата и очите му светнаха от удоволствие. Не беше се излъгал в предположенията си: върху външния ръб на чашата — по-силно — и върху вътрешния ръб — по-слабо — личаха отчетливи следи от червило. Ако се съдеше по разположението им, можеше да се заключи, че ъгълът на склапянето, направен от устните, е широк, близък до правия и че следователно лицето на жената не е кръглолико, а продълговато.

Това беше хубаво откритие и Авакум щеше да подсвирне с уста, ако в краката му не лежеше безжизненият труп на Венцеслав. Той повъртя чашата в ръката си и очите му отново светнаха, но този път в погледа им се четеше истинска почуда: срещу онова петно от червило лежеше друго — със същата форма и със същите размеря и като че ли по-ярко. Сякаш неизвестната жена беше пила на два пъти вода и в различно време.

Случаят изглеждаше съвсем обикновен, прост, лишен от каквато и да било загадъчност, но Авакум се замисли. Ето: неизвестната посетителка пристига след десет часа и си отива, преди да стане единадесет. Тя се промъква скришом в кабинета и скришом си отива. Разговорът й с Венцеслав не е продължил повече от тридесет минути. И през тия тридесет минути тя пие на два пъти вода и през различно време. Да речем, че първата чаша е била предизвикана от жажда, макар че жените обикновено заран не пият много вода. Но втората чаша? И всичко това в разстояние на половин час? Случаят с тази втора чаша не изглеждаше съвсем обикновен.

За характера на „необикновеното“ щяха да разкажат, разбира се, други следи. Петното върху жакардовия килим, прозорецът, тревата в запустелия двор — тия неща имаха свой език и Авакум го разбираше много добре.

Авакум излезе от складовото помещение с богати и добре оформени впечатления. Сега той знаеше най-главното — това, което Слави Ковачев и не подозираше: че малко след десет часа в кабинета на Венцеслав Рашков се е промъкнала неизвестна жена; че тази неизвестна жена е влязла в канцеларията му не през главния вход, а през прозореца, който гледа към запустелия двор; че тя е разговаряла с него около половин час, пила е на два пъти вода, без да сваля ръкавиците си, и си е отишла пак през запустелия двор. Той знаеше вече и някои отличителни черти на непознатата. Тя имаше среден ръст, малък крак, тънки и дълги пръсти на ръцете. Лицето й беше продълговато, устата — малка, устните — плътни и покрити с яркочервен руж. Косите й бяха черни, на краката си носеше сандалети със заострени върхове.

Всички тези белези той беше научил от следите. Отъпканата трева в запустелия двор му разказа, че непознатата носи обувки без токове. Драскотината върху външната стена под перваза на прозореца — че е направена от обувка със заострен нос. Разстоянието между стъпките му показа, че жената има малък крак и среден ръст. Отпечатъците от палците върху чашата и на пръстите на перваза на прозореца напомняха за ръка с тънки и дълги пръсти. Петната от червило — те пък характеризираха особеностите на устата, а устата — вече по косвен път — определяше вероятната форма на лицето.

Косите — те бяха черни, защото обикновено чернокосите жени слагат на устните си яркочервен руж.

И някои други неща знаеше Авакум. Тази жена нямаше повече от четиридесет години и по-малко от тридесет. Тя имаше дълги бедра и не се занимаваше с физически труд. Една жена на четиридесет години и с по-къси бедра мъчно би могла да се изшмули из прозореца, без да се допре с ръце до перваза. Отъпканата трева, степента и начинът на отъпкването й подсказваха приблизително тегло между шестдесет и шестдесет и пет килограма. Жените със среден ръст и под тридесет години обикновено не достигат това тегло. А тънки и деликатни пръсти може да има само жена, която не работи тежък физически труд.

Той крачеше бордо по напечените от слънцето тротоари и настроението му беше чудесно. Сега вече не съжаляваше за своите хидрии — те щяха да почакат! Предстоеше интересна, напрегната, мъчна игра.

Не забеляза кога беше пристигнал в къщи. Обикновено той се заглеждаше в проходящите около себе си, изучаваше лицата им, походката, дрехите. Гадаеше настроенията им и мислите, които ги занимаваха, мъчеше се да открива едни или други черти в характерите им — правеше всичко, за да насища с храна някакъв свой вътрешен и неутолим глад. Престанеше ли да прави това, чувствуваше се уморен, в душата му се промъкваше неясна мъка по нещо и тогава бързаше за сборника с интегралните уравнения или си спомняше за аперитива с чипоносата и засмяна сервитьорка. Или се затваряше в ателието си и не излизаше оттам по цял ден.

Но сега беше доволен от себе си. Изкачи тичешком стълбището, усмихна се приветливо на хазяйката си, но не я заговори, както правеше друг път. Тя беше самотна, болнава женица и затова той й отделяше по някоя и друга минута, за да си поприказват за времето, за ревматизма или лечебното свойство на чесновия лук. Този път той не я заговори, а влезе направо в стаята си, разтвори широко прозорците и пое дълбоко въздух.

Половината от тази стая заемаха няколкото етажерки с книги. В другата половина бяха разположени леглото му, писмената маса и един нисък железен шкаф, отрупан с антични глинени съдове и малки статуетки от мрамор и позеленял бронз. Върху масата имаше няколко лупи, старинно гърненце с дузина цветни моливи вътре, пунгия7 за тютюн, сметачна линийка и няколко теракотени парчета, които служеха за пепелници.

Без да се съблича, той седна пред масата си, измъкна от чекмеджето й един нов скицник, разтвори го и започна бързо да рисува. След четвърт час върху белия лист се появи цветна фигура на жена. Тя беше закръглена, но стройна, с широки рамене и изпъкнал бюст. Имаше плътни чувствени устни, очи — полуприкрити от дълги извити мигли, черни коси, които се спускаха на къдрави кичури над челото. Пъстрата лятна рокля очертаваше високи бедра и тънък кръст, пръстите на ръцете й бяха деликатни, нежни. Беше обута с бели сандалети със заострени краища.

Той подържа тази рисунка пред очите си, погледа я и изведнъж ръката му трепна и между веждите му се появи ненадейна и дълбока бръчка. Изсумтя с нос и захвърли скицника. Сетне запали цигара и захвана да се разхожда из стаята с отпуснати рамене.

Рисунката му напомняше една позната жена. Една жена, която напоследък беше заела особено място в живота му. Тя много приличаше на цветната фигура от скицника.

Като отхвърли тази чудна прилика от съзнанието си, Авакум извади джобния си бележник и макар че ръката му беше някак си изведнъж натежала, започна да систематизира задачите, върху които трябваше да работи през следобедните часове:

Авакум реши да възложи първите три точки на лейтенант Марков, а с останалите четири да се заеме сам. Той откъсна от скицника листа с цветната фигура на „Неизвестната“, погледа го замислено някое време, сетне го сгъна внимателно в бележника си: и в тоя момент, докато сгъваше листа, усети някаква особена тежест в гърдите си — сякаш някой притискаше сърцето му със студена и тежка ръка.

Наближаваше три часът, когато пристигна в лабораторията на института. Лъхна го познатата миризма на киселини и химикали, на спирт и ацетон и за пръв път в живота си изпита тъга по ония часове, когато спокойно и съсредоточено и без други грижи изучаваше тук особеностите на дактилоскопията, тайнописа, микрофотосите и токсичността на различните отрови. Откъде идеше тази непривична тъга и защо? Откъде беше дошло това чувство на обреченост — предчувствието за някаква неминуема катастрофа, към която неизбежно се приближаваше с всяка своя стъпка?

Усмихна се на дежурния лаборант и му подаде стъклената чаша.

— Тук има изписан цял роман — каза той, като се мъчеше да изглежда весел. — Ще бъда много признателен на вашите хора, ако успеят да го прочетат за един час.

Дежурният лаборант знаеше с кого има работа и затова не се усмихна. Той държеше чашата за дъното и устието й и внимателно я оглеждаше.

— Интересуват ме паспортите на хората, които са пипали тази чаша — продължи Авакум. — И още нещо: тук личат две срещуположни петна от червило. Интересуват ме устните, които са оставили тези петна. Ако ме осведомите дали ружът е български, или е от чуждестранен произход, аз бих могъл да се добера някак си и до устните. Да се надявам ли?

Дежурният лаборант отнесе чашата в съседното отделение, а Авакум се зае сам с изследването на изрязаното парче от килима.

След един час той вече знаеше от какво произлиза мокрото петно: вода с нищожни остатъци от цианов разтвор. Сместа предполагаше най-малко сто части чиста вода спрямо единица част разтворен във вода цианкалий. За да действува смъртоносно и бързо, тази смес ще да е била равна най-малко на един литър. Но чашата, разбира се, не можеше да побере един литър. Нито пък има такъв самоубиец, който ще разточителствува с еднолитров разтвор, когато може прекрасно да свърши тази работа с някаква си десета или дори двадесета част от литъра. Беше съвсем очевидно, че в чашата е наливана вода непосредствено след поглъщането на малкия по количество, но силно концентриран цианов разтвор. Тази вода именно е разплискана по килима: водата, с която чашата е била изплакната след поглъщането на цианкалиевия разтвор.

Другояче не можеше и да бъде. Но що за невероятна история е това: самоубиецът поглъща цианкалий, като изпразва чашата до дъно, после налива вода, плакне чашата и я плиска върху килима. Той пие цианкалий, а не шербет: тази отрова действува с мигновена бързина върху организма! Но да речем, че самоубиецът е имал свръхсилна физика и свръхсилна воля — защо е било необходимо да мие чашата като добра домакиня, която очаква нови гости?

Това беше страшна загадка и в момента Авакум не можеше да си я изясни.

Тъкмо беше приключил с изследването на изрязаното парче от килима, и дежурният лаборант донесе стъклената чаша и снимката от следите. Резултатите от експертизата потвърждаваха предположението на Авакум. Външната стена на чашата съдържаше само един отпечатък от палец. Другите няколко петна бяха плоски, не личаха никакви извивки — беше очевидно, че са образувани от натиска на пръсти, облечени в ръкавица от тънка и гладка материя. По отношение на червилото отговорът вдъхваше малко повече оптимизъм: ружът беше чуждестранен — в страната не се произвеждаше руж с подобен цвят, мазнина и състав.

Нямаше време за губене. Авакум благодари на лаборанта, помоли го да изготви протоколи за направените анализи и бързо излезе.

Авакум нае такси и започна да обхожда оказионните магазини. Насочи се към центъра — по-елегантните жени посещаваха централните магазини. И най-после, след час и половина лутане, забеляза във витрината на оказионната къща, която е срещу държавния антикварен магазин, позлатените капсули на чуждестранното червило. Накичени с червени и зелени розетки, наподобяващи рубини и изумруди, тия лъскави патрончета веднага привличаха окото.

Авакум знаеше, че в оказионните магазини всеки предмет се продава срещу квитанционна бележка. Той показа на продавачката една инспекторска карта от Министерството на финансите и я помоли да му представи касовите фишове, които беше издала през последните няколко дни. Прелистването продължи повече от час. Западноевропейското червило струваше много скъпо, затова и търсенето му беше съвсем ограничено.

И когато търпението му започна да чезне и му идеше да захвърли по дяволите обемистата папка и да изскочи тичешком навън, очите му съзряха точно оня документ, за който беше дошъл. Винаги спокоен, владеещ нервите си, сега едва не извика от изненада. Но в тази изненада имаше и някакъв малък процент от облекчение: името, написано с разкрачени букви върху квитанцията, изглеждаше наистина познато; но то беше друго име, не онова, което очакваше и за което се боеше. Върху квитанцията пишеше „Червило два бр. — Христина Чавова, ул. «Брод» № 33“ Имаше означена и някаква цена, но това не интересуваше Авакум.

Преди да излезе, той си купи едно червило „Ша ноар“, отказа да приеме остатъка от парите си, въпреки че продавачката много настояваше, и с препълнено от радост сърце изхвръкна навън. Хлопна вратичката на колата и нареди на шофьора да препуска за болницата: наближаваше седем часът.

Колата потегли и онова първоначално чувство на мимолетна радост започна бързо да вехне и да се топи. Христина Чавова, машинописката от отдел „Лекарства и снабдяване“, имаше кестеняви коси, но употребяваше яркочервен руж като тъмнокосата секретарка на отдела Ирина Теофилова. Впрочем това си беше нейна работа. Но Христина Чавова живееше в една и съща сграда със секретарката. Неомъжени жени, които работят на едно място и живеят на едно място, без друго са приятелки. По-нататък: Чавова купува два броя червило. Но защо трябва наведнъж да си купува два броя? И един брой от това парижко червило струва доста скъпо, дори струва много скъпо за една машинописка. Тогава?

Тогава трябва да се предполага, че едното от тия червила е било предназначено за Ирина Теофилова. Като е купувала за себе си, Чавова е купила руж и за своята приятелка.

Но коя от двете беше допирала устните си до стъклената чаша? Ами ако се окаже, че и двете не са напускали канцеларията на отделението между десет и единадесет часа?

Завърна се в квартирата си към девет часа вечерта. Повика по телефона лейтенант Марков и от него научи подробностите около фиктивното писмо до складовата служба. Когато лейтенантът му разказваше за произхода на Венцеславовите пари, той се усмихна тъжно и повдигна рамене.

— Искам две неща от вас — каза той, след като помълча няколко минути. — Първо: да отнесете така нареченото „фалшиво“ писмо до лабораторията. Помолете лаборанта да отнеме мастилото от двата подписа: Второ: да проучите дали чиновничките от отдела „Лекарства и снабдяване“ Христина Чавова и Ирина Теофилова са напускали сградата на центъра между десет и единадесет часа. Трябва да имам сведенията и писмото без мастило върху подписите, най-късно до девет часа заранта. — Погледна го в очите и му се усмихна: — Разчитам много на точността ви. — И му подаде ръка.

Когато лейтенантът си отиде, той запали цигара и жадно запуши. Сега, след като беше видял подутините върху Венцеславовите венци и като знаеше процента на циановия разтвор върху изрязаното парче от килима, и като имаше пред вид двете срещуположни петна от червило върху стъклената чаша — той можеше с математическа сигурност да възпроизведе последните минути от живота на нещастния младеж.

Имаше само две въпросителни в тази инсценировка:

1) жената, която беше разтворила скришом циановото съединение във водата — тя все още стоеше зад коефициента на неизвестните величини.

2) цветът и миризмата на водата — как Венцеслав не беше забелязал овреме наличието на цианова отрова?

Вторият въпрос будеше истинско недоумение у Авакум. Цветни очила ли е имал Венцеслав на очите си, лишен ли е бил от обонянието си, та не е успял да забележи и да усети отровата предварително, преди да излее в гърлото си смъртоносния разтвор?

Но това беше въпрос технически, от професионален характер. Усетил или не усетил наличието на цианкалия — момъкът е бил отровен от неизвестната жена предумишлено и с взлом.

Оттук започваше страшното. И сърцето на Авакум тръпнеше болезнено, като да беше оплетено в бодлива тел. Без да има предвид която и да било жена, той нарисува в скицника си един предполагаем образ, като се ръководеше само от данните, които му бяха съобщили няколкото открити от него характерни следи. Разбира се, данните не бяха чак толкова изчерпателни, че да постигне само на тяхна основа един завършен и конкретен образ. Онова, което липсваше в сведенията, той вземаше от въображението си. Но черпеше от въображението си не произволно и не наслуки, а в строга съобразителност със сведенията, които му бяха съобщили следите. Можеше ли например да нарисува широка устата, когато устните се склапяха върху ръба на чашата под ъгъл, по-голям от 45°?

Той рисуваше „математически“, а когато всичко беше завършено, от белия лист на скицата лукаво му се усмихна една позната жена — секретарката на отдела „Лекарства и снабдяване“ при Центъра за борба със заразни болести.