Приключение в полунощ

14

След половин час лейтенант Марков позвъни по телефона.

— Всичко е наредено тъй, както вие пожелахте. На онова място до десет часа няма да има човек. Останалото подреждаме.

— Приятна работа! — кимна Авакум и остави слушалката.

Взе със себе си същата онази кожена чанта и излезе навън.

Вечерта беше мека, подухваше топъл ветрец. Улиците сияеха в светлини.

Като откри къщата, която търсеше, той се огледа и бързо отвори външната двукрила врата. Нямаше никого в преддверието. Изкачи стълбите и се спря на площадката пред втория етаж. Електричеството угасна и той натисна бутона. Върху вратата, боядисана с шоколаденокафява боя, лъщеше месингова плочка:

Секретната брава беше от системата „Ялле“. Тази система познаваше като петте си пръста, затова не стана нужда да бърка в чантата си. Измъкна от джоба на сакото си универсал за системата „Ялле“ и отключи.

Светеше със синята светлина на електрическата си батерия. Като излезе от вестибюла, обшит с червено дърво и продълговати кристални огледала, той се намери в един обширен хол „ротонд“ с мраморен под и гипсови орнаменти върху тавана. По средата на хола бълбукаше малък фонтан, а в басейнчето под него, облицовано с разноцветни плочки, играеха няколко червени рибки. Оттук за вътрешността на апартамента водеха три врати, като всяка от тях беше покрита с тежка надиплена завеса от червен плюш.

Авакум отвори наслуки една от вратите и се усмихна от удоволствие: още с първата си крачка беше попаднал в кабинета на Подгоров. Вътре имаше много малко мебели: разкошна писмена маса в бароков стил от тъмночервено дърво, висок стол с извита облегалка и две картини в леки, но художествено изработени рамки. Авакум повдигна фенерчето си: бяха две цветни репродукции на Реноаровите „Цветя в бакърен съд“ и „След баня“. Нямаше нищо друго. Единственото чекмедже на масата беше отключено, но то съдържаше само дреболии — няколко моливчета, един празен бележник и шише със зелено мастило за самописки.

Повдигна килима — паркетът навсякъде беше еднакво гладък. Почука по стените — бяха плътни, отникъде не идеше звук на кухо. Усети как кръвта бие по слепоочията му — несполуката щеше да остави без отговор един важен въпрос.

Тогава повдигна отново фенерчето си към двете картини. „Цветя в бакърен съд“ стоеше на мястото си, идеално нивелирана спрямо стените. Но „След баня“ като че ли беше изместена малко вдясно — голото момиче изглеждаше понаклонено към пода. Авакум тутакси премести стола под картината, покри седалката му с носната си кърпичка и откачи рамката от извитата кукичка. Картината нямаше двоен гръб, пък и гвоздейчетата, които пристягаха картона към стъклото, не приличаха да са вадени някога. Те бяха забити надълбоко и по главичките им не личаха следи от клещи.

И все пак тази картина беше пипана, и то наскоро. Човек с изтънчен вкус като Светозар Подгоров едва ли би търпял една изкривена репродукция над главата си. Авакум почти допря фенерчето си до стената и ръката му трепна като убодена. Ето къде била хитростта! Тази кукичка не беше всъщност никаква кукичка, а тънко ключе с прерязана шийка. Той го завъртя, сетне го потегли към себе си и от стената изскочи просто ламаринено чекмедже. Толкова чудесно прилепваше към калъфа си, че не правеше никакъв видим луфт върху зелените тапети. „Но ако имах лупата си, веднага щях да го забележа“ — помисли Авакум.

Вътре имаше една подвързана книга, а върху книгата — фотографическа снимка. Той погледна снимката, навъси вежди, сетне бързо я прибра в портфейла си. Неканеното гостуване беше завършило с хубав успех. Но какво търсеше тази книга тук? Той обърна кориците и прочете „Иван Вазов — Под игото“. Изданието не носеше автограф, пък беше и доста новичко, за да представлява някаква библиографска рядкост! Същото това издание и той имаше в библиотеката си.

Сетне поклати глава и започна бързо да прелиства страниците, като следеше внимателно цифрите. Когато прелисти страница тридесет и пет, по устните му се плъзна тиха, но тържествуваща усмивка. Срещу колон-цифрите тридесет и пета бяха изписани две нули, а под тях се четеше небрежно написана дума „Вазови“. Ключ на шифър, разбира се!

Той остави книгата на предишното й място и всичко подреди, както си беше преди.

Наближаваше девет часът, когато излезе на улицата. Нахрани се в първия ресторант, който забеляза, и към десет часа влезе отново в стаята си. Стъкми някои неща в куфара си, угаси осветлението и полегна върху кушетката, без да се съблича.

И в полудрямката, която беше замъглила съзнанието му, той дочу острия звън на телефона.

— Колата с инспектора напусна града преди десет минути — съобщаваше лейтенант Марков с някакви тържествени и тревожни нотки в гласа си. — Бяга по направление Пазарджик с голяма бързина!

— Добре — каза Авакум и се прозина. — Това е много хубаво. Сега слушайте! Първо: изпратете ми незабавно колата. Второ: алармирайте нашите служби до Пловдив, осведомявайте се по телефона за движението на инспектора и дръжте посредством радиото постоянна връзка с мен. Запомнихте ли?

Грабна куфара си и тихичко се измъкна навън.

Наближаваше полунощ. Повдигна очи към небето — облаци бяха затулили звездите.

Блеснаха фарове и тутакси угаснаха. Колата летеше срещу него.

Първата радиозасечка го застигна малко след Ихтиман. В слушалките прогърмяха някакви странни и остри звуци, записукаха като отчаяни призиви за помощ точки и тирета, после всичко утихна изведнъж и през малки паузи в мембраните прозвъня на три пъти кодовият сигнал.

Авакум намали скоростта и отби колата вдясно. В мъждивата светлина на плафониерата той отвори радиопредавателя, нагласи честотата на вълните и предаде по ефира „слушам“. В мембраните прозвуча съкращението „предаваме“, сетне последва съобщението: „Синята волга току-що излезе от гара Белово. По нареждане на полковника след вас се движи джип ГАЗ-69-А на ваше разпореждане. Шофьорът ви е познат.“ Авакум отговори: „Разбрах. Благодаря“ — натисна стартера и отново се понесе по асфалтираното шосе.

Всеки петнадесет минути той беше редовно осведомяван за пунктовете, през които минаваше синята волга. Прокопи Албертов се движеше средно с около седемдесет километра в час и за Авакум не беше трудно да съкрати разстоянието, което го делеше от него. Но се пазеше от прекомерно „сближаване“: инспекторът можеше да го усети след себе си, да се усъмни и да го пропусне напред.

Малко след Звъничево той пак отби колата вдясно и загаси мотора. Отвори вратичката и се ослуша: само тихият вятър шумеше в клоните на невидимите дървета. Извади цигари и жадно запуши. Погледна часовника си — минаваше два часът след полунощ.

Затвори вратичката на колата, повдигна стъклата и като установи връзка с дирекцията, поиска последното положение на синята волга. Отговориха му, че само преди десет минути е излязла от града и че се движи по шосето за Пловдив.

— Внимавайте — продиктува Авакум. — Първо: нашият приятел ще мине през Кричим за Девин. Наредете да бъде спиран на всеки противошапен прелез. Той и колата му да бъдат най-щателно дезинфекцирани. Не е зле да пукне гума и да се позабави час-два пред някое „случайно“ препятствие. Не бива да бъде в Тешел по-рано от осем часа сутринта… Записахте ли?… Второ: свържете се незабавно със Смолянското управление. Пътят от Тешел до Триград и околностите на Триград да бъдат поставени под усилено наблюдение. Опишете външността на инспектора и дайте указания да се алармират партийните организации още тази нощ… Записахте ли?… Трето: незабавно да бъдат поставени под секретно наблюдение всички заподозрени лица от района На Триград. И специално така нареченият Ракип Колибаров. Точка… Веднага ме уведомете, щом инспекторът поеме пътя за Девин — чакам пред Пазарджик. Ще се помъча да изпреваря синята волга през Доспат… Край.

Отвори вратичката и пое дълбоко въздух. Челото и ръцете му бяха мокри от пот. В тоя миг, когато палеше цигарата си, мощни потоци от жълта светлина озариха колата. На няколко разкрача вляво от него изведнъж изгря в тъмнината разклонено дърво с позлатени листа. „Като в приказките“ — усмихна се Авакум и почувствува, че ужасно му се спи.

Изскърцаха спирачки, жълтата светлина угасна. Изчезна дървото: замириса на затоплено моторно масло и бензин.

— Здраве желаем! — дочу той като през плътна завеса мек и познат мъжки глас.

„Трябва непременно да отпочина“ — помисли Авакум и попита:

— Работи ли преводната скорост?

— Че как да не работи, може ли! — засмя се шофьорът.

— Ти ще се разположиш в моята кола, пък аз ще взема газката — каза Авакум.

Шофьорът стоеше до колата и мълчеше.

— Седни до мен — каза Авакум. — Ето ти слушалките. Така. Сега приличаш на истински пилот. Впрочем ние с тебе и друг път сме играли на смяна… Помниш ли?

Той допря челото си до студеното стъкло на вратата и затвори очи. Стори му се, че пропада в някакъв мрачен и бездънен кладенец, а около него се носят на валма сиви и белезникави мъгли и те много приличаха на мъглите, които при лошо време увиваха като чалма голото теме на Карабаир. И кой знае защо отнякъде се мярна червендалестото лице на Марко Крумов, стопанина на Илчовата механа. Това беше глупаво и той стисна клепките си, защото този Марко Крумов изобщо не го интересуваше. Стопанинът на Илчовата механа изчезна и на негово място тутакси израсна дървото с позлатените листа. „Като в приказките — усмихна се Авакум и веднага си помисли: — Ето, щом като това дърво ми напомня разни приказки, значи, не спя!“ Помъчи се да пропадне пак в оня мрачен кладенец с мъглите, но в съзнанието му се прокрадна един натрапчив въпрос: „А защо искаш непременно да заспиш?“ Той не беше свикнал да оставя въпросите без отговор, но сега страшно много му се искаше да не отговаря на никакви въпроси. „По-добре ще е да поприказвам с шофьора“ — реши Авакум и бръкна за цигарите си.

— Другарю капитан — каза шофьорът и лекичко го побутна с лакътя си, — звънят!

От София съобщаваха:

„Синята волга току-що излезе от Кричим. Взети са мерки да не стигне по-рано от осем часа в Тешел. Предадохме разпорежданията ви. Свържете се в Триград с лейтенант Георгиев.“

— Тръгвам през Пещера за Доспат — съобщи Авакум. После добави: — Лейтенант Георгиев да ме чака в Тешел пред моста.

Той не беше ходил в Триград, но от разказите на Анастаси знаеше, че устието на дефилето завършва с някакъв мост.

Наближаваше три часът след полунощ.

Авакум се премести с радиопредавателя си на газката, заръча на шофьора да го следва отблизо, а от Доспат нататък, та чак до Борино да кара внимателно, защото пътят е мек, изровен от коловози и на места съвсем разбит. Пожела му лека нощ, завъртя ключа и натисна газта. Моторът изръмжа задъхано, сетне успокои дишането си, колата полетя по шосето и червената светлина на стопа бързо се стопи в мастилената тъмнина.