Приключение в полунощ

16

Той напълни луличката си, облегна се върху топлия зид на огнището и затвори очи. Сега неизвестните на уравнението бяха намерени, трябваше да се изведе отговорът. Но извеждането на отговора беше механична работа и за това не си струваше да се мисли.

Имаше ли случайни моменти в тази сложна игра?

Откриването на тайника под изгорелия бор — това изглеждаше на пръв поглед като една щастлива случайност. Но за каква случайност можеше да става дума, когато той знаеше предварително, в София още, че някъде около Триград трябва да има явка, тайник, където резидентите получават заповедите на задграничната централа и откъдето агентите на задграничната централа приемат съобщенията на своите резиденти?

Опитът го беше научил, че винаги и навсякъде целенасоченото търсене се увенчава с бърз успех, защото винаги и навсякъде се притичваха на помощ десетки доброволци като Ахмед. С такива „очи и уши“ и най-хитро замаскираният тайник щеше да бъде лесно открит.

Разбира се, не можеше и дума да става за някаква „щастлива“ случайност.

Светозар Подгоров? Но ако не беше Светозар Подгоров, щеше да бъде друг някой на негово място. И този „друг“ щеше също като Светозар Подгоров да се движи в орбита около Ирина — механиката на шпионажа си имаше своите неумолими „гравитационни“ закони и Авакум ги познаваше много добре. Достатъчно беше да открие един „свят“ от системата — и в гравитационното му поле тутакси и неизбежно се появиха и други „светове“.

Авакум изтърси луличката си и се усмихна — и тук, както и при момчиловската афера той не беше разчитал на никакви случайности. И тук, както и при момчиловската афера шантажът беше нашироко използуван като сигурно средство за поробване на чуждата воля. Боян Ичеренски държеше в ноктите си Кузман Христофоров, защото познаваше престъпната му дейност в чужбина. Светозар Подгоров беше оплел в мрежите си Ирина, защото чуждото разузнаване успя да го снабди навреме с един изобличителен документ.

Авакум извади от портфейла си продълговата картичка — онази, която беше намерил в секретната касетка на Подгоров — и дълго я държа пред очите си. Виждаше се кът от горната палуба на малък речен параход. Върху скамейка, която опираше с облегалката си стената на кормилната каюта, седеше млад хитлеристки офицер в СС-овска униформа. Той държеше на коленете си момиче, облечено в лятна рокля и с цвете на гърдите. Дясната ръка на момичето висеше отпусната към пода на палубата, а лявата беше мило увита около шията на офицера. Момичето се усмихваше и изглеждаше много щастливо.

Това беше Ирина Теофилова като девойка.

Върху гърба на картичката имаше надпис с химически молив: „Виена, април 1944 г.“

Авакум знаеше, че бащата на Ирина е бил механик при държавното търговско корабоплаване по Дунава и че се е ползувал с репутацията на честен безпартиен човек. Как беше попаднала дъщерята върху коленете на СС-овския офицер?

Но това нямаше значение. Значение имаше картичката в ръцете на Светозар Подгоров и той, изглежда, беше добре използувал тоя изобличителен документ.

Авакум прибра снимката и отново напълни луличката си. Вятърът тихо виеше в комина, огънят гаснеше и по стъклата на прозорчето навремени почукваха капки дъжд.

Аз няма да описвам финалната сцена на тази сложна драма. Аз съм ветеринарен лекар и затова не обичам суровите сцени. Но ми се ще да отбележа, макар и мимоходом, два интересни епизода.

Когато се свечерило и Ахмед влязъл в онази къщичка, където го чакал Авакум, пред него се появил някакъв гърбав човек с рунтави мустаци и ужасна козя брада. Той много приличал на починалия ходжа и бедният Ахмед най-напред го взел за привидение. Облещил се и дъхът му запрял в гърдите. Но понеже бил сърцат човек, преглътнал страха си, измъкнал в един миг дългия си ханджар, ревнал и като изгладнял вълк се нахвърлил върху неканения гост. А брадатият извил много изкусно ръката му, ханджарът паднал на земята и в собата прокънтял здрав и весел смях.

После Авакум трябвало на два пъти да сваля брадата и мустаците си, за да успокои недоверчивия Ахмед.

А когато дошли при Даудовата кошара, било късна нощ. Светозар Подгоров скочил леко от каруцата, но Ирина залитнала, та трябвало Авакум да я прихване през кръста. Когато влезли вътре, Авакум рекъл: „Ахмеде, светни!“ — както било уговорено отпреди. Ахмед драснал кибрит и с разтреперана ръка запалил ветроупорния фенер. И тогава гостите видели, че в колибата имало и други хора. Пикьорите на „началника“ стояли с насочени пистолети от двете страни на вратата, а самият началник грозно се усмихвал и държал в ръцете си два чифта лъскави белезници.

Светозар Подгоров тозчас бръкнал в десния джоб на мушамата си, но Авакум го цапнал по гушата и той се свлякъл на пода. Омотали го с въже и го оставили на мира.

В това време Ирина пак залитнала. Раменете й треперели, като че ли я тресло, а лицето й било жълто — сякаш мъртвец. В ъгълчетата на устните й се появила пяна. Тя паднала на колене и протегнала и двете си ръце към Авакум. И кой знае защо и той коленичил до нея, а тя уловила ръката му и допряла устните си до големия му сребърен пръстен. Този пръстен бил направен от римска монета, върху която личал образът на богинята Диана.

Тя познала пръстена още в момента, когато Авакум й помагал да се качи в каруцата. И като се досетила за играта, както си лежала скрита под ямурлука, нагълтала някаква силна отрова — такава, че да пресуши всичкия й живот за един час.

Сега догаряли последните й минути и Авакум разбрал това. Той повдигнал клюмналата й глава към гърдите си и я попитал с висок глас:

— С какво замаскира цианкалия? Цианкалия в онази чаша — с какво го замаскира?

Тя се помъчила да се усмихне, но й пречела пяната около устата. Могла само да прошепне:

— Лимонадена ампулка… за лев.

После той я оставил да полегне на глинения под, взел ръцете й и ги държал в своите, докато в нея угаснала и последната искрица живот.

Някое време след тия събития аз попитах Авакум:

— И все пак защо тя е отровила Венцеслав? И как Венцеслав не е разбрал, че разсипва ваксината, като е държал флаконите на открито и при двадесет и шест градуса температура? Ами този Светозар Подгоров?

Усмивката на Авакум беше станала още по-мрачна. Той запали цигара, вдъхна дълбоко няколко пъти от дима и повдигна рамене.

— В края на месец август 1944 год. Светозар Подгоров, дипломант по фармация в централната русенска аптека, участвува в потопяването на един германски шлеп заедно с други двама младежи, работници от пристанището. Германската комендатура осъжда и тримата на смърт, но Светозар Подгоров успява да се изплъзне от ареста по някакво чудо. Тази работа е била нагласена от гестапото — потопяването на шлепа е една провокация, с която хитлеристите са целели да създадат ореол от героизъм около името на своя секретен сътрудник. Западното разузнаване, получило в зестра агентите на Канарис, държи дълго време в „законсервирано“ състояние гестаповския герой. Този хитър и безскрупулен човек успява да се издигне нависоко, но и за него, както и за мнозина други, удря уреченият час. Заповядано му е да проведе „шапна“ акция в граничния район около Триград и той изтегля в София под формата на командировка местния ветеринарен лекар Анастаси Буков и в същото време чрез Прокопи Албертов и Ирина Теофилова изпраща шапна зараза на Ракип Колибаров. В Албертов той е имал абсолютно доверие, но в Ирина се е съмнявал донякъде. За да не се изплъзне от погледа му, той я държи под наблюдение със свои хора — от момента, когато й нарежда да отрови Венцеслав, та чак до последната й разходка с мен — при чешмата зад село Йорданкино.

Що се отнася до отравянето на Венцеслав — то е било заповядано от Светозар Подгоров.

На 27 август заранта, след разговора си с полковник Манов, директорът на центъра се е почувствувал сериозно притиснат до стената. Той е разбрал от полковника, че Държавна сигурност е известена за необяснимата слабост на противошапната ваксина. Знаел е, че ще последва анкета и че тази анкета още в първия час ще допре до Венцеслав. Живият Венцеслав ще твърди: „Така ми наредиха“, и тогава чорапът ще започне бързо да се разплита. А „самоубилият“ се Венцеслав ще поеме всичко върху себе си и само едного ще обвини — автора на фалшивото писмо, т.е. прекия си началник — Доктор Петър Тошков.

Авакум пак се усмихна:

— А върху нашия общ приятел тежаха толкова дяволски сплетени случайности, че ако не беше онази стъклена чаша и мокрото петно върху килима… — Авакум махна с ръка и замълча.

После отново продължи:

— Нещастният Венцеслав е бил влюбен в Ирина, а влюбеният е повечето пъти наивен и обикновено вярва на любимата си. Аз мисля, че Ирина, след като е написала фалшивото писмо по заповед на Подгоров, не е пожалила сили и други неща, за да го увери, че началството знае какво нарежда и че той е длъжен да изпълнява нарежданията „отгоре“ и да не се съмнява нито за миг в началническия ум.

Повече не го разпитвах. Винаги, когато ставаше дума за тази афера, той ставаше мрачен, пушеше много и изглеждаше ужасно уморен и остарял.

А аз… Какво да кажа? Аз съм щастлив. Ходя по ливадите около Видла, когато времето е хубаво, изучавам лагерния живот на добитъка и понякога надълго си приказваме с Фатме.

Тя носи своите шарени синци и те й стоят чудесно. Решил съм да й купя наниз от маргаритки, но си мисля — дали пък няма да ми се разсърди?

А когато остана сам, честичко си мисля за Авакум.