Приключение в полунощ

2

В началото на месец април пристигна заповед — местеха ме от Момчилово в Триград. Аз прескочих до Смолян и там ми обясниха, че работите в момчиловския участък вървели от добре на по-добре, че благодарение на моята дейност здравословното състояние на кооперативния добитък било повече от задоволително и че проблемът за високия млеконадой — пак благодарение на моята ветеринарна дейност — навлизал вече в многообещаваща фаза. Аз слушах тия ласкави неща за себе си и бузите ми горяха — вълнувах се, защото здравословното състояние на добитъка и високият млеконадой са нещо от национално значение. Но аз знаех, че за постигнати големи успехи, заради безспорни заслуги не местят служителите от едно място на друго дори когато те са ветеринарни лекари от участъков мащаб. Затова, като слушах ласкавите неща за себе си, аз недоумявах — местеха ме от един издигнат във всяко отношение район (с такива знатни краварки като Балабаница например) в някакъв си затънтен пограничен край. Беше любопитно, разбира се. Но когато ми казаха, че ме изпращат в Триград именно поради това, че краят бил затънтен и естественият прираст на добитъка незадоволителен, и млеконадоят — под равнището, аз разбрах всичко и много се успокоих. В края на краищата, казах си аз, да работиш на удобно място, където ветеринарните неща са на висота и в пълен порядък — не е гордост, разбира се, нито е преимущество. На такова благоустроено място да работиш, е дори скучно въпреки наличието на знатна краварка като Балабаница. Интересно беше, че тогава на няколко пъти си спомних за Балабаница. Аз си обяснявам това възпоминание с вниманието, което винаги съм отдавал на проблема за квалифицирания кадър. А Балабаница, както съм казал и на друго място, беше една висококвалифицирана краварка. Но да работиш в западнал район, където всичко трябва да се започне отначало, където не знаеш какъв е кадърът и на какво ще попаднеш — в оня миг това ми се видя във висша степен примамливо и аз преглътнах от удоволствие. Перспективите бяха чудесни. Пред очите ми се разкриваше безкраен простор за делова дейност, простор неограничен, напълно подходящ за моите делови качества на ветеринарен специалист.

Върнах се в Момчилово и започнах да стягам багажа си. Бях много весел. Ходих на Змеица — миньорите пробиваха първата шахта и наоколо кипеше голямо оживление. Спомних си какъв пущинак беше тук преди година, колко зловеща изглеждаше тази дива местност, затова постоях при изкопните работи около половин час. Сетне тръгнах по пътя, който води за Лъките, но не бързах твърде, защото пейзажът тук беше забележително красив. Ето — казвах си — до този голям камък веднъж говорихме почти десет минути с доктор Начева. А там, хей на онази полянка, сред тревата и пламналите жълтурчета, тя обичаше да лежи по гръб и да гледа бездънната синева с примижали очи. Пък аз тичах наоколо, ловях шарени пеперуди и събирах цветни камъчета — винаги съм обичал шарените пеперуди и малките цветни камъчета. Всеки си има по някоя странност, нали? Баща ми имаше слабост към старите монети. Като че ли и досега дочувам въздишките на моята колежка. Тя лежеше по гръб сред тревата и сигурно ми завиждаше за хубавите пеперуди. Но жените са особени. Когато ставаше да си ходи, аз й предлагах да си избере най-пъстрите от моите крилати цветя и да ги задържи за себе си, а тя махаше някак презрително с бялата си ръка и по лицето й се изписваше сърдита гримаса. Струва ми се, че никога няма да проумея някои загадъчни особености у жените. И си мисля така: добре е, че тя се омъжи през зимата за нашия момчиловски агроном. Той не обръщаше никакво внимание на пеперудите, но казваше, че умирал за червени домати, най-вече за червените домати от кричимския край. Чудесен човек. Ще ми се да вярвам, че моята романтична колежка ще бъде доста доволна от него.

Та аз се поразходих по пътя, който води за село Лъките не само заради хубостите на пейзажа. Красиви пейзажи има и на други места. Струва ми се, че аз направих тази дълга разходка, и по здрач, понеже село Лъките влизаше сега в нашата обединена Момчиловска община. Миришеше на сочна зелена трева, скрибуцаха щурци. Или тъй ми се струваше — аз си мислех за други неща.

Изпратиха ме сърдечно. Бяха надошли при каручката партийният секретар и жена му, бай Гроздан председателят, хазяйката ми стрина Спиридоница и едноокият Адем. Миналата година змия беше ухапала магарето на тоя Адем и аз от сърце се потрудих да го спася от смърт. Стрина Спиридоница ми даде за из пътя прясна погача, увита в бяла кърпа. Но Адем ме изненада и ако не бях по природа коравосърдечен човек, щях наистина да се просълзя: той ме дари със саханче за шарена сол. Сам го беше дълбал с кривия си ханджар1. Това саханче и досега пазя и ми е мило като първото и единствено любовно писмо, което съм получил от жена. Когато готвех приемния си изпит за университета и учех на село, получих от едно момиче на име Теменужка — то беше тогава на шестнадесет години — такова писъмце: „Мили Анастасе! Услужи ми, моля те, с твоята раница, защото ние утре ще ходиме с Радан за липов цвят, пък аз нямам такава. Твоя приятелка Теменужка.“ Радан ми беше съученик, той се готвеше за политехниката. Но това няма значение. Важното е, че Теменужка беше сложила пред името ми думата „мили“. Тая дума има дълбоко и приятно съдържание. Та саханчето на Адем и сега ми е мило като това първо любовно писмо.

Балабаница не дойде да ме изпрати, но аз не й се сърдя. Тя беше чувствителна жена и раздялата щеше сигурно да я разтревожи доста силно. Пък по онова време тя беше извънредно заета с кравите.

Така се разделих с Момчилово и Момчиловци.

Сега искам да опиша накъсо околностите на Триград.

Ако слизате от Доспат за към Девин, пътя за Триград се отделя надясно от Тешел. Веднага след моста вие навлизате в устието на едно сенчесто и прохладно дефиле и няма никак да е чудно, ако тозчас си припомните четивата, в които се описват чудесиите на големите каньони по света. Разбира се, Триградската клисура ще е сигурно един миниатюр спрямо тия каньони, но хубостта й е толкова чудна, особена, че с думи мъчно би могла да се обхване и предаде. От двете страни дефилето е заградено с отвесни скатове, някъде гладки като стена, някъде издадени и назъбени, и тия скатове се издигат над главите ви на възбог и като че ли до небесата чак. Клисурата е тясна, сумрачна, на места стига до тридесетина разкрача, а по средата ту отдясно, ту отляво на пътя теч устремно и гръмливо буйна разпенена река. Тя напира в каменистото си русло като подгонено стадо елени, прави малки водопади и зелени въртопи, превръща се под огромните мраморни блокове в кипяща белоснежна пяна и утихва, но само за миг в дълбоки вирове, зелени или сини, или кладенчово бистри, в които учудено се оглежда надникналото иззад скатовете високо и далечно небе. Клисурата прави завой на югоизток и ако се обърнете назад малко след тоя завой, вие ще видите простора пред очите ви запречен от нов, могъщо извисен нагоре и като стена отвесен планински скат. Спрете на това място, макар да е хладно и да тръпнете от влагата, ослушайте се, поемете дъх! Във въздуха се носят разбити пръски и воден прашец, ухае на плъзналия по скалите здравец. Сред скалните пукнатини наднича люляк — бял, мораворозов, — а по камъните пълзят кадифени пътеки от мъх. И тоя неспирен екот, бумтежът на реката — като не може да намери простор, отблъскван от скалите, той се носи над клисурата като ехо от далечен гръмотевичен тътнеж. Не, постойте на това място, порадвайте се на хубостта! И загадъчни пещери ще видите, и ручейчета, които ромолят край скалите, пък ако сте рибар и носите въдица — приближете големия и тайнствен изумруден вир — там има непременно пъстърва, пъргава, закопняла за стръв. А когато все пак ви стане много хладно, тръгнете отново — има още път. Ще минете през един истински тунел, изсечен в скалите, и като повървите още половин час в сенките на клисурата, ще стигнете най-после до самия Триград.

Някога, по времето на Асеновци, тук ще да е стърчала силна крепост. Византийци и балдуиновци са се лакомили за тия места, но крепостта, изглежда, е засядала на гърлото им. Разбира се, сега селцето не помни отдавнашните зъбчати кули. Нищо не е останало от онези времена. Няколко десетки къщи, зидани от камък и с дървени покриви, и зелени голи ридове зад тях; и една пасторална тишина и нежно южно небе над целия този свят — това е Триград.

Оттук започва граничната зона. Зелени оврази, зашумени с гъсти девствени храсталаци, ливади, покрити с папрати и сочна ароматна трева, потоци и бъбриви тихи рекички, глухи и тъмни борови гори, които сякаш нямат край. Тук и там летни кошари за кооперативния добитък, малка електроцентрала в дъсчена барака, самотен далекопровод. И звън на медни хлопатари, тих и напевен, прастар като легендата за родопския Орфей. Кой знае, може пък Орфей да е бродил точно из тия места. Тук е много красиво и удобно. Съществуват отлични условия за масово лагеруване на кооперативния добитък.

А по-нататък и още по на юг — гористи възвишения и кози пътеки по тях. Тишина, която само нощните птици и сърните смущават лятно време, а зиме — вълчият вой. И граничната полоса — извива се като черна лента по хребета, слиза в страшни долове, отново се изкачва и чезне в смълчаната синя далечина.

В тоя планински свят, доста отдалечен от градовете и асфалтираните шосета, са накацали по редките припеци малки каменни и дървени селца. Каменни, където изобилствува мекият и плочест камък, и дървени, когато наоколо зеленеят само горски усои. Тия няколко селца заедно с Триград образуват моя живописен ветеринарен район. Меки черни пътища и вити пътеки водят от село за село и е прелестно да се скита и да се обикаля по тях особено когато няма мъгла и не вали.

Обух туристическите си обуща, нарамих ветеринарната си чанта и с тояжка в ръка тръгнах по меките пътища. Стопанствата имаха много добитък, но хората бяха малко: мините и заводите в Рудозем и Мадан привличаха като магнит младите. Младите се изселваха, печелеха, сдобиваха се с жилища, а сетне подире им повличаха крак и старите. И в някои от тия скътани селца много от къщите носеха вече кофари на вратите си и дворовете им безнадеждно пустееха. Така беше и в село Видла.

А колко беше хубаво тук, в това орлово гнездо, свито между два баира, с ливадите и горите наоколо, похлупено от синия бездънен купол на южното небе! Въздухът миришеше на цветя и бор, сред папратите и дивите къпини бълбукаха кротки поточета и сред меката зеленина, докъдето окото стига, тук и там се белееха стадата като разхвърляни на купчинки бобови зрънца.

Но селото беше някак тъжно. Върху някои порти висяха железни кофари и дим не струеше из червените комини.

— Какво пък — на стопаните им е весело, печелят добри пари по мините, нека! — Така казваше често беловласият Реджеп, като ме срещнеше на мегданчето, и ме гледаше навъсен. Той беше председател на стопанството и председател на Отечествения фронт. Живеех в неговата къщурка. Така казваше старият Реджеп и макар да говореше за весели работи, тихичко въздишаше.

Знаех защо въздиша. Неговото стопанство имаше двадесет млечни крави и над сто глави овце. И много декари тучни ливади, които трябваше по няколко пъти да се косят. А хората му — те бяха колкото една шепа. И в тая шепа младите се брояха на пръсти.

Моят център не беше във Видла, но аз останах за по-длъжко тук. Не зная какво ме привличаше и задържаше в това затънтено селце. Къщурката на дядо Реджеп имаше две стаи, големи колкото кутийки, и оджак. В едната стая живееше той с внучката си Фатме, а в отсрещната стая — аз. Фатме навършваше осемнадесет години. В тоя край само бабичките ходеха забулени и това беше много хубаво.

Та не зная какво ме задържаше в това малко селце. Във всеки случай аз научих стопаните на хиляди полезни неща. Научих ги как да силажират в ями, а докато сеното съхне — как да го дигат на колибки, за да не го поразява дъждът. Показах им как с малко, но силна храна се получава повече мляко и какво да правят, за да бъде сиренето им по-трайно, по-мазно и по-добро на вкус. Излекувах заболелия добитък, вадих зъби, дори сам подковах коня на дядо Реджеп.

А Фатме приличаше на сърна. Когато я видях за първи път, веднага си спомних за Теменужка. И тя беше русокоса, а сините й очи бяха бистри като сутрешното безоблачно небе над Видла. Но имаше по-висока снага, а босите й крака като че ли не допираха земята. Ходеше облечена в тъмно сукманче, широко в раменете и тясно на кръста. То стигаше до коленете й. А под сукманчето, та чак до над прасците й лъщеше бяла конопена риза, поръбена по края с къдрава дантела. Кожата й от коленете надолу беше силно помургавяла, напомняше потъмнял бронз и поради това конопената й риза изглеждаше още по-бяла.

Сутрин Фатме ставаше преди изгрев и аз чувах как босите й крака тепат чевръсто по глинения под. Тя стъкмяше загасналия огън в оджака, издояваше бялата козичка и окачваше бакърчето с прясното мляко на обгорената верига. Утрините във Видла са много свежи и приятни, особено около изгрев, затова аз скачах от миндерчето съвсем бодър и излизах навън. Фатме цепеше дърва, сетне подклаждаше твърде умело пръстената пещ. Помагах й с каквото можех: духах сламата и сухите пръчки и очите ми сълзяха от пушека. Фатме се смееше. Изваждах вода от дълбокия кладенец и половината кофа разливах върху краката си, докато пълнех кърчазите2, и тя пак се смееше. От този смях двата реда синци3 подскачаха върху гърдите й и аз с удоволствие гледах мъничките шарени мъниста. Те ми се виждаха чудно красиви. Впрочем Фатме започна да се кичи с тия синци няколко дена след като се установих у тях на квартира. Пак по това време тя надяна на лявата си ръка и една розова целулоидна гривна.

После тя стържеше изгорялото по хляба и постилаше синията с бяла покривка. Поливаше на дядо си да се измие, насипваше топлото мляко в дълбоки пръстени паници и сядаше с нас да закусва, като мило извиваше коленете си към мен. Тя почиташе дядо си и не искаше да му пречи.

А когато слънцето показваше червеното си чело над баира, Фатме вече припкаше към стопанския двор, за да изведе кравите на паша.

Беловласият Реджеп въздишаше и за не зная кой си път разправяше все отново и отново семейната нерадост на Фатме. Как преди три години усойница ухапала майка й и тя починала, защото такава била, види се, волята божия. И как син му заминал за Мадан, в рудниците, и там натрупал пари, взел, та се оженил за някаква разведена жена. Сетне извикал и Фатме при тях си и я настанил на добра работа, и всичко тръгнало като по масло, но тук, във Видла, работите запрели. Не останали хора за по къра, нямало кой да ходи с добитъка. И дядо Реджеп се надигнал и отишъл в Мадан, за да върне внучката си на село. И добре, че стигнал навреме, защото Фатме била буйна и вече въртяла глава по едного, а на председателя туй не влизало в сметката. Нямало кой да гледа кравите на село, а млякото и сиренето давали добър доход за стопанството и туй било добро за всички. Синът се противил и Фатме се противила, но дядо Реджеп настоял на своето и надделял. „Че ако мало и голямо се завре по мините — казал им, — кой ще работи земята, кой ще пасе кравите и овцете? Нали ще изпукате от глад?“ — И уловил Фатме за ръка и я върнал на село. И досега Фатме пасе кравите и Реджеп е доволен, защото е председател и трябва да се грижи за всички. Но като че ли има трън в сърцето му, гложди го мъка. Фатме е в години за мъж, за дом и семейство, а Видла е обедняла откъм ергени. Намират се няколко момчета, вярно, но двамата от тях са по-млади от Фатме, а другите трима са отколе още сгодени и наесен ще дигат сватби, ако годината излезе добра. Пък да иде за другоселец — и туй ще бъде лошо, защото кой ще извежда кравите на паша, кой ще сбира и трупа сеното? Земята иска своето. И той, Реджеп, трябва да се грижи за всички, защото е председател, а пък хората не стигат.

Такава беше мъката на дядо Реджеп.

Но Фатме съвсем не изглеждаше тъжна. Нейният здрав и весел смях кънтеше по двора, гледаше ме със святкащи очи и двата реда синци подскачаха много красиво върху моминските й гърди.

Трябва да кажа, че аз изпълнявах от сърце и усърдно работата си. След като научих стопаните да сушат окосеното сено на колибки и след като им показах как да вършат много други полезни неща и лекувах овцете им, захванах да скитам по ливадите, за да проуча специално и по-отблизо пашата и лагерния живот на кооперативните крави. И това влизаше в моите задължения. Така ние се виждахме често с Фатме и надълго приказвахме. Всъщност малко приказвахме, защото тя повече се смееше, припкаше по кравите за било и небило и се въртеше като някаква лястовица около мене. Ако не съзнавах, че все пак съм ветеринарен лекар и че поради тази причина трябва да се държа сериозно — разбира се, щях да тичам подире й и това щеше да бъде приятно и за двама ни.

Веднъж, малко подир пладне, тръгнах нагоре по течението на Видловската река — като излизаше из един дълбок и обрасъл с папрати дол, тя ромолеше тъкмо през оная ливада, където пасяха кооперативните крави. Фатме се беше затирила нагоре, а кравите наглеждаше един чипонос хлапак.

Беше задушно, в сгорещения въздух жужаха диви пчели, прехвърчаха пеперуди. А в тихия дол вееше прохлада, лъхаше на равнец и пелин. Наоколо нямаше жива душа, кротката бара си шепнеше нещо и само скърцането на камъчетата под краката ми смущаваше сънната тишина.

Не бях извървял повече от десетина крачки, когато изведнъж почувствувах, че дъхът ми замира. Не смеех да помръдна ни с крак, ни с ръка. Тъкмо бях завил наляво от една купчина папрати, и пред очите ми на не повече от десетина метра се откри чудна картина. Изтръпнах и в тоя миг не знаех какво да направя. Сред едно малко вирче стоеше Фатме, гребеше вода с шепите си, плискаше я на гърдите си и примигваше от удоволствие. На брега върху камъните лежаха небрежно захвърлени сукманчето и бялата й риза.

В никакъв случай не мога да кажа колко време продължи това — само минута или час. Но изглежда, че не е било повече от минута. Фатме ме забеляза и когато ме забеляза, и тя се смути по същия начин, както се бях смутил и аз. Но тя се съвзе много по-бързо. Сложи мокрия си показалец на устните, а с другата си ръка захвана енергично да ми маха. Не ми беше ясно какво искаше да каже с този жест, защото ми се стори доста неопределен. Но аз го изтълкувах посвоему, обърнах се и хукнах надолу и презглава, като че ли подире ми тракаше със зъби вълк единак. Чувствувах се много виновен пред Фатме.

Вечерта, когато седнахме да вечеряме, аз просто не смеех да я погледна в очите. Но тя се държеше спокойно, естествено, питаше ме нещо за шапната болест и на два пъти насипа в паницата ми от врялата и лютива картофена чорба. Като че ли нищо не е било. Дядо Реджеп се тюхкаше за коситбата, защото пролетта беше валежна, тревата се дигаше до колене вече, а не стигаше ръка за косите. Той въздишаше и сучеше мустаци. Нали беше председател — носеше в душата си голяма грижа. Макар и да бях смутен още от следобедната случка, аз сърбах мълчаливо от чорбата и си мислех: колко не приличаха тия хора на своите едноименници от някои литературни книжки!

Но през нощта спах лошо… Сънят бягаше от клепките ми, а едно бяло видение току се тикаше под тях и въпреки че имаше водни капки по шията и по гърдите си и наоколо да беше хладно и сенчесто, аз като че ли горях в най-истинска огненица. Въртях се на дъсчения миндер, сламата шумеше и сънят бягаше от очите ми.

Когато на зазоряване чух босите крака на Фатме да тепат по глинения под, аз изведнъж се почувствувах много бодър. Облякох се набързо и излязох навън, за да се полюбувам на ясния слънчев изгрев. Фатме ми се усмихна сърдечно и ми посочи с глава празните бакъри. Аз изтичах с тях до кладенеца и този път, докато ги пълнех, полях краката си до глезените чак. А тя ме гледаше, смееше се весело, звънко и двата реда синци подскачаха много пъргаво върху гърдите й. Колко беше красива тази розова утрин!

Като дойде време за кравите, Фатме ми подхвърли през рамо и някак съвсем равнодушно:

— Ще ходиш ли по пладне на ливадата?

Усетих горещина по страните си, пък слънцето още не беше се показало зад ридовете. И въпросът на момичето беше съвсем обикновен: какво особено има в това — да се поразходи човек по ливадите? Но кой знае защо стана ми много горещо. Дори не успях да кажа „да“, а само кимнах с глава.

После влязох в яхърчето4 при ата на дядо Реджеп. Грабнах кофата и четкалото и захванах тоалета му толкова усърдно, сякаш го тъкмях за някакъв конкурс от републикански мащаб.

И не чувствувах как летят часовете. А когато слънцето се издигна на зенита, аз взех да стягам багажа си. Впрочем аз имах тук само лекарската си чанта и една походна торба. Излязох из селото, но не тръгнах към ливадите, а поех пътя за Триград.

Беше задушно, жужаха диви пчели, наоколо миришеше на затоплена трева и разцъфнал бъз. Почуквах с тояжката си по пътя, радвах се на синята далечина и в душата ми беше чисто и весело — дори започнах да си подсвирквам с уста.