Приключение в полунощ

15

На втория ден след избухването на шапната епизоотия8 Смолянското управление изпрати лейтенант Георгиев в Триград. Лейтенантът пристигна с двама помощници и един катър, натоварен с дълги шарени жалони и различни пикьорски инструменти. Той представи документите си в селсъвета и половин час по-късно триградчани знаеха вече, че в селото им е дошла пикьорска група, за да прави план на бъдещия селски мегдан. Двамата помощници се настаниха на квартира в училището, а началникът им се разположи, както и следваше според чина му, в председателската соба на общинския съвет. Там му стъкмиха нар, донесоха сламеник с одеяла и началникът се почувствува удобно като у дома си.

Тоя пълничък и тантурест мъж, оплешивял без време, с влажни жълтеникави очи и пухкави устни беше голям особняк. Личеше си, че на работа не е твърде припрян, но затова пък спеше много, а когато не спеше, смучеше със сламка изстудена джанковица из едно писано бърденце, седеше върху перваза на председателския прозорец и оттам кимаше и намигаше на триградските булки и така весело се смееше, че го чуваха чак в Долната махала. Излизаше веднъж-дваж на ден, жумеше важно пред стойката на нивелира, хокаше пикьорите и ги караше да вадят колчетата си и да ги забиват отново на няколко сантиметра по-встрани. После правеше лениво няколко кръга из площада, мереше начумерено посивялото от жега небе и бързаше да се спасява на сянка под широкия председателски сайвант.

Триградчани започнаха да го гледат недружелюбно и сигурно заради остротите, дето пускаше подир невестите им. Само Ракип Колибаров се сприятели с него — на няколко пъти му носи прясна риба, че и кисело млекце в пръстено гърне му проводи по жена си.

Такъв беше „началникът“ през деня. А мръкнеше ли се и късно след вечеря, тромавият човек ставаше пъргав като рис — прескачаше огради, промъкваше се покрай плетища и каменни стобори и на затулени места си устройваше срещи ту с партийния секретар, ту с председателя на стопанството или с офицери от граничната застава. Но колкото и хитро да водеше разузнаването, резултатите не бяха особени. На 22 август жената на Ракип Колибаров била забелязана към седем часа сутринта да снове с телицата си в местността „Джуклевото харманче“. По това време в същата местност дебнел уж за диви прасета Ахмед Парутев — сестриник на животновъдния бригадир Халил Бумбов. Жената на Ракип подкарала телицата си и близо до Даудовата кошара — една изоставена и прогнила колиба — срещнала мъжа си Ракип. Те си поприказвали някое време, скрити зад храсталаците, после Ракип поел пътя за Видла, а жена му отново се върнала в местността „Джуклевото харманче“. Същата тази история се повторила и на 26 август. Само че този път Ракип не тръгнал за Видла, а се спуснал по пътеката, която води напреко през гората за село Кестен. Лейтенантът помнеше много добре, че на 22 и на 26 август Ракип Колибаров му беше донесъл за вечеря прясна пъстърва.

През останалите дни жената на Ракип водеше телицата си на паша по ливадите, които се простираха източно от селото. Ахмед Парутев все излизаше призори на „лов“ около „Джуклевото харманче“, но тази местност беше много дива и там човешки крак рядко стъпваше — тревата и папратите се дигаха над пояс.

Авакум пристигна в Тешел на зазоряване. Лейтенант Георгиев отведе газката в двора на ханчето, метна на гърба си куфарчето с радиостанцията и тичешком прекоси моста, който делеше шосето от мекия път за Триград. Докато стигнат до шубраците, където беше скрил мотора си, той разправи на Авакум всичко, което знаеше за Ракип.

Авакум с мъка движеше краката си, очите му сълзяха. Той се прозяваше непрекъснато и раменете му трепереха от студ.

— Миналата година изглеждахте по-добре — каза угрижено лейтенантът.

Авакум кимна с глава.

— Да ви заведа ли до моята резиденция?

— Водете ме право при Ахмед Парутев — свъси веждите си Авакум.

В дефилето беше все още мрачно, над разпенената река пълзеше като дим лека мъгла.

Натъкмиха куфара върху багажника, Авакум преметна радиостанцията на гърба си и моторът загърмя по неравния път. Като стигнаха до селото, лейтенантът сви надясно и през поляни и долове излязоха в най-западната му окрайнина. Тук къщите бяха раздалечени една от друга и помежду им се зеленееха храсталаци и израстъци от изсечена някога гора. Лейтенантът спря пред една ниска плочеста ограда, ритна вратничката и влезе в малкия двор. Къщичката беше ниска, с позеленял покрив от стари керемиди, зарешетени прозорци и дувари, плетени от пръчки и мазани с кал.

Авакум запали цигара, после извади от портмонето си две таблетки кофенал, намръщи се и ги преглътна. Беше облачно, канеше се да вали тих и продължителен дъжд.

Лейтенантът се завърна с един млад и строен хубавеляк, жилав и източен на височина като планински бук.

— Това е Ахмед — каза той и кимна към него, може да му се доверяваш като на роден брат.

Авакум му подаде ръка и момъкът сърдечно я пое.

— Ахмед — прошепна Авакум, — далече ли е оттук „Джуклевото харманче“?

— Половин час път през гората — отвърна тихо Ахмед.

Авакум погледна през оградата:

— Кой живее тук?

— Самичък съм — каза Ахмед. — Туй е старата ни къща. А ние живеем на село, до общината.

— Занеси тия неща вътре и заключи хубаво вратата — поръча му Авакум.

Като останаха сами, Авакум каза на лейтенанта:

— Телефонирайте на заставата: да се усили охраната около полосата и да се пуснат кучета. Ако някой попадне в ръцете на граничарите, да не се вдига абсолютно никакъв шум. Никой да не следи жената на Ракип, но самият Ракип да не бъде изпускан от очи. Никой да не пречи с нищо на инспектора, който ще пристигне от София, но нито една негова стъпка да не остане укрита. Вдигнете на крак всички добри хора, използувайте за проследяването на Ракип и на инспектора някои от по-събудените момчета — разбира се, синове на проверени хора. Вие си стойте в селсъвета. Аз ще поддържам връзка с вас посредством Ахмед.

Когато завърши пътешествието из смълчаната и тъмна борова гора, пред очите на Авакум се ширна една истинска „самодивска“ поляна. Тя имаше около двеста разкрача в диаметър, наоколо й тъмнееше гъстият лес от вековни мури и цялата беше покрита с разлистени папрати, диви къпини и сочна трева. Тази поляна леко се издигаше на юг и точно на онова място, където се вдаваше навътре в гората, отпред стърчеше ударен от светкавица гигантски бор. Той беше черен, обезлистен, пречупен наполовина, напомняше изправен и като че ли излязъл из преизподнята мъртвец.

Авакум гледаше този бор с широко разтворени очи и мълчеше.

— Туй е „Джуклевото харманче“ — прошепна Ахмед.

Беше тихо, нищо не шумеше, нищо не трепваше в тоя утринен час.

— Ако не сме закъснели, всичко е наред — каза тихо Авакум.

Той даде знак на Ахмед да стои на мястото си, а сам тръгна да заобиколи поляната откъм гърба на ударения бор. Граничната полоса се намирате южно от поляната и естествено беше да предполага, че задграничният куриер пристига на това място именно откъм юг.

Че Светозар Подгоров поддържаше връзка със своите шефове отвъд границата посредством куриер — в това Авакум не беше се съмнявал нито за миг. И ето защо. Първо: след провала на Боян Ичеренски радиопеленгаторните постове не бяха засичали нито едно тайно радиопредаване в този район — а пък този район се оказа напоследък епицентър на голямата шапна епизоотия. Следваше да се извади заключението, че тук резидентурата на чуждия шпионаж върши работата си, без да прибягва до радиото — за да се свързва със своите контраагенти отвъд границата. Връзката се осъществяваше следователно по най-простия и „класически“ начин — посредством куриер. Второ: намирането на шифровия ключ в тайната касетка на Подгоров. Двете нули зад колонцифрата тридесет и пет и думата „Вазови“ означаваха, че връзката се поддържа с опростени шифрограми, съставяни или въз основа на текст от „Под игото“, или със заместване на определено количество букви. Използуването на подобни опростени шифрови системи в радиопредаването беше изключено. Бързото разчитане на шифрограмите при засечени вече координати и установени честоти на вълните води — какъвто беше случаят с Ичеренски — до неминуем провал. Шифровият ключ, намерен в тайната касетка на Подгоров, подсказваше недвусмислено писмения характер на връзката със задграничните кореспонденти. Трето: инспекторският пост на Прокопи Албертов. В качеството си на инспектор помощникът на Подгоров можеше да снове навсякъде, да се среща с всякакви хора и по всяко време. Такъв пост осигуряваше непосредствена възможност за пряко приемане и предаване на каквито и да било информации, материали и документи. За какво е необходима рискована радиовръзка при наличността на жива връзка? И при това осъществявана от шпионин, залегендиран като официално служебно лице?

Всички тези признаци бяха предостатъчни, за да изгради Авакум първото си основно предположение — че Светозар Подгоров поддържа връзка със задграничните си шефове посредством куриер.

А от това, че Прокопи Албертов поема курс към Триград, следваше второто негово основно предположение: че някъде около Триград задграничният куриер е донесъл нещо, което Прокопи Албертов трябва да приеме и отнесе.

Пристигането на Прокопи Албертов в ранните часове на деня или — по-точно — желанието му да пристигне в ранните часове на деня означаваше само едно — че това нещо е било донесено вече и е било донесено или в навечерието, или през нощта.

Сега той трябваше да го намери.

Като се стараеше да стъпва колкото се може по-безшумно, той излезе в южната окрайнина на поляната, наведе се и започна внимателно да разглежда земята. Но тук не личеше никаква земя, защото пръстта беше отдавна затрупана с дебел и постепенно и с години напластяван иглолистен дюшек. Не се забелязваха никакви стъпки. Стъпки нямаше, но Авакум откри, че на места иглолистната покривка беше полегнала и че на тия места много от изгнилите борови иглички бяха пречупени и по-плътно напластени едни върху други. Той коленичи и като следваше напластените места, бавно, сантиметър по сантиметър започна да се придвижва напред.

И така стигна до ударения от светкавица бор.

Не беше необходимо да занича около дънера — дори неопитното око можеше да забележи, че тук боровите иглички бяха силно отъпкани. Той постоя няколко секунди неподвижен, като оглеждаше внимателно мястото и ствола на дървото. Никъде не беше дълбано — нито върху ствола, нито върху земята. Постоя още няколко време така, после изведнъж се засмя. По обгорения връх, легнал досами дънера, лъщеше между изсъхналите клони гладка кора. Беше съвсем очевидно, че това място е било пипано, защото и по цвят, и по гладкост то се отличаваше от останалата част на дървото. Без да се бави, той го обхвана с две ръце и го помести настрана.

Сред коренищата зееше малка вдлъбнатина, покрита с изгнили борови иглички. Нищо нямаше в тази вдлъбнатина и Авакум прехапа устната си — някой го беше изпреварил и това изглеждаше много очевидно…

Този „някой“ сега припкаше към Тешел, за да се срещне с Прокопи Албертов. А може би срещата се е състояла вече и сега синята волга препуска обратно за София. Или пък Прокопи Албертов си закусва спокойно в ханчето, а някой друг — изпратен от него — е поел пътя за Девин и следите му се губят в неизвестността.

Авакум се усмихна горчиво — беше хвърлил лош зар. „Груши закъснял и Наполеон загубил сражението при Ватерло“ — но не му беше сега до смях.

Сетне, като седеше и гледаше вдлъбнатината, той забеляза една почерняла шишарка върху изгнилите борови иглички. Тази шишарка и одеве си беше там, но той я забеляза едва сега. Без друго тя не беше дошла сама на това място.

Кръвта отново заби силно в слепоочията му — това беше знак, разбира се, и този знак означаваше нещо. Всъщност означенията следваше да бъдат само две: или „взел съм“, или „търси“.

Авакум заби пръсти в игличките и ръката му тутакси пропадна навътре — до края на китката. И едва се сдържа да не викне — като че ли беше открил най-големия и най-разкошния диамант в света.

Той измъкна от вдлъбнатината едно прегънато листче и с два скока се намери отново в гората. Просна се по корем между дърветата, сложи го пред очите си и без да мести погледа си от него, извади джобния си бележник и молив. Както беше предполагал, имаше работа с Най-обикновения шифър от заместителната система. Спомни си думата „Вазови“ от страница тридесет и пета на скрития в стената екземпляр от „Под игото“ и веднага си начерта на отделен лист ключовата схема:

Двуцифрените колонки означаваха:

„Стоп временно заразата. Прекъснете връзката с Ракип. Преустановете срещите. Изчистете всичко. Чакайте повикване от Пловдив. Ел Тепе.“

„Подушили са опасността“ — усмихна се замислено Авакум. Имаше и един нов момент: „Пловдив“. Той откъсна лист от бележника си и като следваше ключовата схема, написа в цифрови колонки следното:

Той загъна бележката по същия начин, както беше сгънат „оригиналът“, и внимателно я скри под обгорения връх на дървото.

Наближаваше седем часът. От смраченото небе започна тихо да ръми. Авакум заобиколи пак поляната и дойде при Ахмед.

— Ахмед — каза му той и го погледна право в очите, — предстои ти да извършиш една много важна работа. Наемаш ли се?

Момъкът се усмихна и повдигна рамене.

— Искам да се скриеш някъде наблизо, но така, че и птиците да не те забележат. Очите ти да бъдат в оня бор насреща, дето е треснат от гръм. Почернелия бор. Много ме интересува дали ще дойде някой на онова място и дали ще търси нещо около дънера на почернелия бор.

— Само това ли?

— Само това — отвърна Авакум.

— Нищо ли да не направя на човека? — попита озадачено Ахмед и похвана дръжката на дългия си нож.

— Ахмед — каза Авакум, — той не трябва да види дори сянката ти. Не трябва да чуе дори дъха ти. Не трябва да види дори стъпките ти. Разбираш ли?

— Разбирам — въздъхна Ахмед.

— Трябва да бъдеш само очи и слух — каза Авакум. Той помълча. В пущинака изкряска птица и подир крясъка й тишината стана още по-тежка. — Ще те чакам у вас — каза Авакум. — Дай ми ключа.

Събу обувките си, взе ги в ръце и след няколко секунди високата му и попрегърбена фигура изчезна в горската мрачина.

Подир час и половина вратичката на къщата изскърца и Авакум се надигна от миндерчето. Очите на Ахмед светеха с вълчи блясък, ноздрите му се бяха издули от напрежение. Гребна си с кратунката вода от бакъра и жадно отпи няколко глътки. Сетне избърса устата си с длан и поклати глава.

— Колибарица — каза той, като приседна на едно трикрако столче до огнището. — Жената на Ракип Дойде с юничката и право въз оня, тйонкия бор, изгоряния. Клекна там и гуди нящо в пазвата си и лесно беше да се разбере що е, но вие заръчахте да съм очи само и аз мирувах. Пък ръцете ме сърбяха много. Подире слязох на село и тейко ме изведе зад къшлята и ми рече: „Да припнеш и да обадиш на гостенина, че Колибарица се е срещнала с мъжа си на пътя, дето води от нашето село за Видла, и че Ракип, дано змеица го изпие, хукнал през ливадето и като излязъл на пътя за Тешел, спрял се бил при един синйовичък автомобил и разговарял със стопанина. После туй автомобила си заминал, а Ракип нагазил във водата да лови риба.“ Тейко ми каза, че Ракип бил видян на това място от момчето на Халил Алитев — било му поръчано да гледа и то се скрило в пещерата отгоре на пътя и гледало добре. И ми каза още да си отварям очите и да си държа езика зад зъбите, защото щял да ме резне под гушата, ако с нашия гостенин се случело нящо. Пък аз му казах, че си разбирам от работата и че не ми е за първи път.

Авакум се изправи, разкърши рамене.

— Ахмед — каза той, — би ли запалил огън в оджака?

Когато съчките се разгоряха, той извади радиостанцията от куфара, нагласи я върху миндера, приседна до огнището и започна бързо да съставя шифрограма до отдела. След двадесет минути вече предаваше:

„Синята волга тръгна за София — осигурете спокойното й пътуване. Никъде и за нищо да не бъде спирана. Междувременно направете така, че Ирина и Подгоров сами да забележат, че са под наблюдение. Очаквайте колата и не изпускайте инспектора от очи. Арестувайте го веднага след като той се срещне с Подгоров или с Ирина. Лейтенант Марков да заеме място в същия самолет, с който ще пътуват Подгоров и Ирина за Пловдив. Да ги проследи от летището до града и да арестува незабавно собственика на колата, с която те ще се придвижат до Тешел. Ако пък и той тръгне с тях — да нареди задържането му, когато се връща от Тешел. Да се осигури спокойното им пътуване.“

Даде „край“ и дълго седя над радиостанцията с отпусната глава.

Ахмед стоеше до вратата, изпънат като новобранец. Авакум му се усмихна, после прибра всичко в куфара и погледна часовника си — наближаваше девет часът. „Ще имат време за последния самолет“ — помисли той и уморено се прозина.

— Ахмед — каза Авакум, — натрупай дърва в оджака и слез веднага в селото да намериш оня човек, който ме доведе при тебе. Кажи му, че искам още в тоя час да бъде арестуван Ракип Колибаров, а жена му никой да не закача. Запомни ли?

— Запомних — усмихна се Ахмед.

— Сега слушай! — Авакум потърка челото си с ръка. — Кажи на оня човек, че искам да ми приготви една по-длъжка каруца с два коня. В дъното на каруцата да има сенце и две черги. Щом стане девет часът, да изведе тази каруца на пътя за Тешел и там да чака. А ти ще дойдеш половин час по-рано и ние ще идем двама на мястото, където ще бъде каруцата.

Авакум протегна ръцете си към огъня и се умълча.

— Горе на полицата има хляб и сирене — каза свенливо Ахмед.

— От сърце съм ти благодарен — засмя се Авакум и се ослуша. В комина виеше вятър и няколко дъждовни капки изсъскаха в жарта.