Приключение в полунощ

12

Авакум беше ненадминат майстор в грима. За няколко минути можеше да се превърне в прегърбен беловлас старец или да заприлича на празен младеж, който няма друг кумир, освен „рок-енд-рол“. Понякога се явяваше пред хората като измъчен и блуждаещ човечец, безнадеждно страдащ от светивитовото хоро.

Сега той си сложи ниско подстригани мустачки, залепи гърбица на носа си, веждите му станаха по-рунтави и по-надвесени над очите. Облече една синя дочена дреха, смачкана и позацапана с машинно масло, пъхна в малкото й горно джобче стоманена отвертка и тозчас заприлича на майстор монтьор. Той отключи железния шкаф и извади оттам една доста износена кожена чанта. Нямаше нищо чудно в това — монтьорите носеха инструментите си в точно такива изтъркани чанти. Но вместо монтьорски инструменти вътре имаше други, странни неща: шперцове, куки, универсали за отваряне на секретни брави, електрическа батерия, джобен фотоапарат, пликчета с разни химикали и едно няколкометрово тънко, но здраво въже, снабдено на края с извита стоманена кука.

След половин час той крачеше по смълчаните улици на тихия квартал. Улица „Брод“ се намираше източно от Парка на свободата, между новия жилищен комплекс и шосето, което водеше за Пловдив.

Тъмни облаци бяха покрили небето и откъм север проблясваше навремени далечно зарево.

В този отдалечен и скътан зад парка квартал нощта като че ли настъпваше по-бързо. Повечето къщи бяха ниски и прикрити в зашумени дворове и светлината от прозорците им мъчно можеше да проникне зад клонатите дървета. Електрическите стълбове бяха доста отдалечени един от друг и единичните им лампи с мъка отблъскваха тъмнината едва на няколко крачки встрани.

Вятърът виеше и дърветата тихо скърцаха. Там където беше светло, сенките им се люлееха върху земята и образуваха гигантски плетеници от златни и катранени петна.

Като наближи къщата, където живееше Ирина, Авакум забеляза от дясната страна на улицата една спряла лека кола. Може би нямаше да й обърне внимание, но му направи впечатление, че е паркирана точно срещу празното място досами двора, където се тулеше двукатната тухлена сграда. Най-близката къща до колата следователно беше онази, в която живееше Ирина.

Нямаше никого — нито при волана, нито отдире. Всичките светлини бяха угасени, а стъклата на прозорците — вдигнати. Това беше москвич, който в мимолетната светлина на заревото от далечните светкавици изглеждаше лимоненожълт.

Долният етаж на двукатната къща имаше две стаи. Едната държеше Ирина, а другата стая и кухничката до нея заемаха хазяите — пенсионирана и самотна учителска двойка. Мъчно можеше да се предположи, че някой им беше дошъл с москвич на гости. На горния етаж живееше Чавова с две работнички от „Текстилна слава“. Момичетата бяха заети в нощната смяна. Нито в един от прозорците на този етаж не блещукаше светлина.

Източната страна на партера завършваше с малка веранда. Тук Ирина беше устроила лятната си спалня — августовските нощи бяха душни и тя предпочиташе да спи навън. Авакум знаеше вече, че тя спи навън — и това го улесняваше да проникне незабелязано в стаята й, като кроеше да се прекачи през западния прозорец на фасадата. Този прозорец гледаше към най-зашумения ъгъл на двора — насреща му протягаше клоните си една стара и прегърбена черница. Сметката не беше сложна — той трябваше да прегледа с лупа върха на сандалетката й, за да види дали по него не личат следи от драскотини. И онова червило му беше необходимо, за да го сравни с двете петна от стъклената чаша. Пък кой знае, може би щеше да намери и друг полезен за следствието материал! В една стая като Иринината изненадите не бяха изключени.

Беше дошъл на лов за материали наистина и щеше съвестно да ги търси, но дълбоко в душата си предпочиташе да няма никакви следи от драскотини по върха на онази сандалетка и цветът на червилото да не съвпада в никакъв случай с двете срещуположни петна от стъклената чаша. Какво не би дал, за да излязат предположенията му фалшиви! За пръв път в живота си щеше да се радва на една своя погрешна хипотеза.

Но ето, че и друг някакъв човек беше влязъл в тази къща. Да мисли, че не е при Ирина сега, а на друго място, значеше да вярва в чудеса.

Изчака блясъка на една светкавица, за да прочете номера на колата. После се наведе, бързо развъртя вентила на предното ляво колело и го сложи в джоба си. Свистенето на сгъстения въздух потъна в шумотевицата на нощната буря. Като избиколи колата, той извади пипнешком едно шишенце от кожената си чанта и напръска с течността му задните гуми.

Бяха взети най-важните предохранителни мерки.

Сетне изтича през поляната, наведе се до ниската дъсчена ограда, за да изчака проблясването на светкавицата и когато всичко потъна отново в гъстия мрак, той се прехвърли безшумно отвъд, в малкия и затревен двор. Само няколко крачки го деляха от ствола на старата черница. Колко хубави часове бяха прекарали с Ирина на това място между черницата и полегналата ограда!

Както беше очаквал, нейният прозорец наистина светеше. Двете крила зееха широко разтворени, но между тях трепкаше, полюшвано от вятъра, едно непредвидено перде — тънко бяло перде от най-нежен тюл. Преградата изглеждаше нищожна, но пречеше.

Нямаше как да се премахне това перде. Авакум се покачи върху дървото, възседна първия по-дебел клон и устреми очите си в жълтия правоъгълник. Все пак положението не приличаше на безнадеждно. Дори беше добро: тюлената мрежица се оказа доста прозрачна.

Сред познатата обстановка на стаята личаха два силуета. Авакум тутакси позна Ирина. Тя седеше облакътена на масичката до прозореца и като че ли спеше. Но имаше нещо особено в стойката й: тя опираше масата с челото си и косите й бяха разпилени върху раменете. Другият силует принадлежеше на мъж — висок и тънък, с тъмно сако. Мъжът се разхождаше напред и назад из стаята и държеше ръцете си на гърба.

Стори му се, че през воя на вятъра дочува плач на жена. Но може би слухът му го мамеше, защото клоните скърцаха около него и шумата, блъскана от бурята, бучеше като водопад.

По едно време мъжът се спря насред стаята и тогава Ирина изправи главата си. Непознатият измъкна нещо из вътрешния джоб на сакото си, показа й го и в същия миг тя скочи от стола и като изхвърлена от пружина се стрелна към ръката му. Мъжът замахна, удари я по лицето и тя се свлече на пода. Но пропълзя до него, обви с ръце краката му и отпусна главата си върху килима.

Авакум прехапа устните си. Идеше му да скочи, да хване негодника за шията и да разбие главата му в стената. Но стоеше неподвижен върху клона и като зашеметен. Макар и замъглено от тюлената завеса, това слабо и продълговато лице му се стори познато. Донякъде познато, защото пердето правеше гънки и закриваше някои от чертите му.

Мъжът се освободи от ръцете й, засмя се с лоша усмивка, наведе се и я потупа по гърба. После той седна на стола й, а тя изпълзя до леглото си по колене, повдигна завивките и извади оттам една малка и тумбеста лекарска чанта. Захвърли я в краката му и закри лицето си с ръце.

Роклята й се беше дръпнала високо над коленете, но това, изглежда, не правеше впечатление на мъжа. Той оправи връзката си срещу огледалото, като си подсвиркваше весело, после взе чантата от пода и тръгна към вратата.

В същия този миг Авакум се смъкна от клона, прескочи оградата и както тичаше към колата, извади шишенцето и го разля пред лявото и предно колело. И след няколко секунди потъна в мрака. Той се завърна след по-малко от минута. Сега габаритите на колата бяха запалени и в мъждивата им светлина мъжът се суетеше за нещо си около предното ляво колело.

Авакум вървеше спокойно, но гледаше да стъпва върху тревата, за да не вдига шум. Мъжът го забеляза чак когато той беше дошъл вече на десетина крачки от москвича. Тогава Авакум натисна копчето на електрическата си батерия и в ярките й лъчи мъжът изненадано премига и се извърна настрана. От това, че се извърна, нямаше полза — сега никакво тюлено перде не закриваше лицето му и Авакум на часа го позна: беше именно той, Светозар Подгоров, директорът на Центъра за борба със заразни болести. Авакум беше подготвен в себе си за тази изненада и не се стъписа — още повече че той вече предугаждаше кой е късният гостенин и с кого ще има работа, — но все пак батерията трепна в ръката му.

— Гумата спукана, а? — рече Авакум и се прозина. Куфарчето го нямаше никъде — сигурно беше скътано в багажника.

— Пък и временцето си го бива — ухили се Авакум. — Само за правене на гуми. Имаш ли резерва?

— Гледай си работата! — отвърна троснато мъжът, като все още стоеше гърбом към него.

Авакум угаси светлината.

— Чунким пък аз съм заритал да ти помагам! — засмя се Авакум с несвой, дебелашки смях. — Гледай го ти! — И го напусна с най-мръсната псувня, каквато му дойде на ум. Той псуваше за пръв път в живота си, но от това като че ли му олекна донякъде.

Мъжът нищо не отвърна и се наведе отново над колелото.

— Идиот! — каза Авакум и плюна в краката си.

Как му се щеше да зашлеви с юмрук това надменно, важно и познато лице! Но се сдържа и отмина полека напред.

Когато повървя двадесетина крачки и се почувствува скрит от тъмнината, той пое дълбоко въздух и хукна с всички сили към шосето. До тролейбусната спирка имаше телефонен пост. Набра номера на лейтенант Марков и му заповяда тозчас да пристигне на спирката с кола, като доведе със себе си и едно куче следотърсач. Сетне позвъня на дежурния по адресите в дирекцията и поиска да му съобщи спешно улицата и номера на къщата, където живееше Подгоров. Записа си адреса му на едно листче. И едва тогава се отпусна на скамейката при спирката, за да си почине.

Започна да брои колите, които минаваха по шосето. Трябваше с нещо да залъгва вниманието си — острите и напрегнати преживелици през тоя ден бяха толкова много, че дори му се повръщаше от умора.

Лейтенант Марков пристигна на спирката след четвърт час. Бурята се усилваше, гръмотевиците зачестиха. Всяка минута можеше да ливне проливен дъжд.

Авакум подаде листчето на лейтенанта:

— Бягай с колата направо на означения адрес. Разбери в кой апартамент живее това лице и дали се е завърнало. Ако все още не се е завърнало, установи наблюдение пред входа на къщата. Бих искал да зная дали ще пристигне с лекарската си чанта, или пък няма да носи нищо в ръцете си. Той може би ще се завърне с един кремав москвич. Аз съм записал номера му на това листче.

Той погали кучето по главата.

Лейтенантът се взираше учудено в лицето му.

— Красив съм като монтьор, нали? — усмихна се Авакум.

Пое каишката на кучето и с широки крачки тръгна към улица „Брод“.

Спря се на онова място, където доскоро беше стоял кремавият москвич. Накара следотърсача да помирише земята, сетне отново го погали, наведе се и прошепна в ушите му: „Хайде, Ингус, търси!“

Кафявият пес тихичко изскимтя, почти допря муцуната си до земята, сви ушите си назад и тялото му заприлича на опната тетива.

Те пресякоха улица „Латинка“ и други улици и най-после излязоха на пътя, който водеше за Симеоново. Наблизо нямаше фенери. Беше пусто, тъмно, толкова непрогледно, че дори Ингус изчезна от очите му, макар че пръхтеше на две крачки пред него.

Бурята беше изведнъж утихнала. И гората, която се простираше надясно от пътя, и тя сякаш изведнъж онемя и заспа.

Малко след железопътния прелез Ингус свърна надясно, повъртя се на едно място, а след това Авакум усети, че кучето го тегли към някакъв двор. В тоя миг над Витоша блесна силна светкавица и огънят й раздра надвисналото над гората небе. Тоя миг беше достатъчен на Авакум, за да се ориентира. Сега той знаеше някои неща: улицата, цвета на вратичката, срещу която стояха, и номера върху емайловата плочка. Светкавицата угасна. Но в ретината на очите си той беше запазил очертанията на къщата — остър алпийски покрив, един етаж с еркер, който гледаше на юг, спуснати щори. И два бора отпред. Всичко беше тъмно вътре, през щорите не проникваше никаква светлинка.

Заваля дъжд. Едрите капки зашибаха като камшици изсъхналата земя.

Авакум потегли каишката и с мъка отмести недоволния Ингус от градската порта. Без да се спира някъде, прекоси напреко квартала и излезе на булевард „Яворов“. Мокър и окалян, с натежали крака, той се домъкна до първия телефонен пост, повика дежурния в отдела и поиска кола.

Изпрати кучето с шофьора.

Тъкмо беше влязъл в стаята си, и телефонът иззвъня. Обаждаше се лейтенант Марков. Човекът с кремавия москвич не носел нищо в ръцете си.

— Съжалявам — усмихна се Авакум. Сетне попита: — Чувствуваш ли се много уморен? Не? Тогава заповядай при мен на чаша кафе!

Докато водата възвираше, той успя да вземе душ в банята, да облече работния си халат и да натъпче лулата си с тютюн.

Лейтенантът трябваше да установи още тази вечер денонощно наблюдение и над къщата с алпийския покрив; да проучи кой живее там, откога и какви хора пристигат отвън. И още нещо: да изготви кадрова справка за Светозар Подгоров и да провери какви хора живеят в неговия апартамент.

Извади от шкафа бутилка с коняк и две чаши. Кафето възвря.

Навън дъждът продължаваше да вали.