Приключение в полунощ

9

На другия ден към единадесет часа преди обяд в кабинета на полковник Манов се състоя кратко съвещание. Присъствуваха полковникът, Слави Ковачев и Авакум.

Слави Ковачев изглеждаше възбуден, бодър и което рядко се случваше с него, тази заран беше весел и любезно приказлив. Дори в костюма му имаше нещо дръзко и много либерално за неговия строго установен в консервативен вкус — за пръв път в живота си беше облякъл лека цветна риза от трико. Авакум, напротив, като да беше изпаднал в най-лошото си настроение — пушеше много, мълчеше и не забелязваше хората около себе си. Нито пък се стараеше да ги забелязва: сякаш целият свят му беше безразличен. И ако не бяха трескавите огънчета в очите му и нервните потрепвания на дългите му пръсти, можеше да се помисли, че той е един съвършено уморен и от хората, и от себе си апатичен човек.

— И така — каза полковник Манов, като се облегна върху масата — имате думата. Кой ще започне пръв? Разрешавам да се пуши и да се говори от място, без да ставате.

— Разрешете да ставам от време на време, без да говоря — усмихна се тихо Авакум, като излеко почукваше цигарата си в стъклената пепелница.

Полковникът кимна с глава.

— Той има вид на хрътка, която дълго е търсила, пък не е намерила следата — засмя се весело Слави Ковачев.

Авакум не обърна внимание на тази груба шега, той съвсем не я чу, но полковникът се намръщи и начумери вежди.

— Вие, капитане, като че ли сте уловили бика за рогата — каза той. — Не мислите ли, че след момчиловския случай трябва да бъдете по-деликатен?

— О — възкликна Слави Ковачев, — този момчиловски случай е стара история и не представлява нещо особено.

— Тъй да бъде, макар че не съм на вашето мнение — каза сухо полковникът. И натъртено заповяда: — Говорете!

Слави Ковачев потърка ръце.

— Историята е много заплетена и сложна — започна той с обичайния си висок тон, — но аз държа главната нишка в ръцете си, добрах се до най-важното и разчитам на успех. Моят метод е прост, аз не обичам сложните хипотези. Според мен колкото повече е заплетено едно престъпление, толкова по-опростен трябва да бъде методът за неговото разкриване. И затова в нашия случай аз разсъждавах така. Първо: шапната зараза се появява в района на Триград, до границата. Ние имаме опит в тия работи, знаем, че когато шап се появи край границата, това не е случайно. Второ: противошапната ваксина, която центърът изпраща в заразения район, се оказва изведнъж негодна. Това е знаменателно. Ако например избухне пожар в някой много важен завод и нашата противопожарна команда отиде там с празни цистерни или с повредени помпи, това също няма да бъде случайно. Подпалвачите на завода без друго ще са имали някаква връзка с ония, които са изпразнили цистерните или са повредили помпите. Тия два факта се взаимно допълват и дообясняват. В нашия случай центърът играе ролята на пожарната команда. Някой или някои от този център имат връзки с типовете, които организират и пренасят шапната зараза. Такава беше моята основна хипотеза. Трябваше да се открият, значи, хората, които поддържат връзка със задграничните шпионски централи. Къде трябваше да ги търся? Не, разбира се, сред плановиците и машинописците. Плановиците и машинописците не работят със серуми и лекарства. Със серумите и лекарствата се занимава отделът „Лекарства и снабдяване“. И преди всичко, и специално: началникът на отдела доктор Петър Тошков, магазинерът Венцеслав Рашков и неговият помощник Кънчо Настев. В тази основна тройка аз реших да търся едно от главните действуващи лица на шапната афера. От само себе си се разбира, че нито за миг не съм си правил илюзии, какво тази основна тройка изчерпва всичко. Но като се улови една бримка, чорапът се разплита.

Започнах да проучвам биографиите на тия трима души и междувременно се натъкнах на един много интересен факт. Като прелиствах сведенията на триградския граничен участък за появата и разпространението на шапната зараза, аз изведнъж забелязах между редовете едно познато име. В съобщението се изреждаха имената на неколцина пътници, които са минали по шосето между Тешел и Девин, без да са имали специален пропуск за движение в граничната зона. Четирима от пътниците са били местни селяни — те са проучени от нашите хора и върху тях не пада никакво съмнение.

На петнадесети август — два дни преди първото съобщение за появата на шапа — към десет часа преди обяд дежурният старшина спира един моторист в момента, когато мотористът искал да свърне надясно, за да поеме пътя, който води за Триград. Това бил нашият доктор Петър Тошков, началникът на отдела „Лекарства и снабдяване“ при Центъра за борба със заразни болести. Той имал пропуск, но в документа било означено само едно селище: Девин. Когато старшината го попитал какво търси в Тешел и защо иска да свърне по пътя за Триград, докторът отговорил, че му се щяло да види триградските скали и да си налови в реката малко планинска пъстърва. При това той показал служебно удостоверение, че е командирован в Девин и околностите му по служба. Тогава старшината на свой риск му разрешил да остане до обяд на разклона, като изрично му забранил да навлиза по-навътре в дефилето.

Към три часа следобед граничният обход спипал доктора в самата средина на дефилето и доста надалече от тунела, който минава през скалите. Метнал бил въдица в един дълбок вир, а наблизо до него седял Ракип Колибаров от село Триград. Трябва да кажа, че този Ракип е доста съмнителен, макар и против него да нямаме конкретни улики. Знае се само, че има брат, избягал зад граница, а вуйчо му е убит миналата година от неизвестни лица. Понеже докторът нямал пропуск за движение в района на Триград, станала голяма разправия. Завели го в заставата, оттам звънели в Смолян, от Смолян в София и чак привечер го освободили. Накарали го да даде писмени сведения. Докторът писал между другото, че не познава Ракип Колибаров, че го виждал този ден за пръв път и че Ракип сам дошъл при него, за да погледа как лови пъстърва.

Това станало на петнадесети август — два дена преди избухването на шапната зараза в района на Триград.

Този случай ме накара да се заема още по-усърдно с проучването на докторовата биография. Той е роден в град Сандански 1910 година. Баща му бил заможен човек, държал е дюкян и кръчма, имал много лозя. Петър Тошков завършил ветеринарна медицина в София, а после бил изпратен на специализация в град Женева, Швейцария. Като се върнал от чужбина, веднага бил назначен за околийски ветеринарен лекар в Горна Джумая. През 1942 година бил изтеглен на работа в Министерството на земеделието, а година по-късно го повишили в чин инспектор. В качеството си на инспектор той обикалял изключително районите в южната и югозападната част на страната. С политика не се занимавал. Обичал гуляйджийските компании и пръскал нашироко пари. След Девети септември бил назначен на длъжността, която заема и сега.

Петър Тошков е страстен риболовец. Притежава мотор „Ява“ 350 кубика и с него шари през празничните дни и отпуските си из цялата страна.

Сега искам да обърна вниманието ви върху следните факти. В документите на Държавна сигурност неговото име се споменава на два пъти и не пряко, а във връзка с други хора. Миналата година на втори януари двама легационни „чиновници“, изгонени по-късно от пределите на страната като „персона нон грата“, са били на излет в околностите на Боровец и заедно с тях е бил и Петър Тошков. На седми май тази година Петър Тошков е бил на риболов някъде около Сливница; през целия ден се е движил с лицето Крум Славов Хаджихристов от село Сливница, бивш фелдфебел от царската армия, съден от Народния съд.

И така: Петър Тошков поддържа връзки с дипломати „нон грата“, среща се с политически престъпници, обикаля южната граница без разрешение и си устройва срещи с лица, чиито близки са станали изменници на родината и имат вземане-даване с шпионски агентури. Не е бог знае колко трудно да се предположи, че именно човек с такава характеристика може да изпраща негодна ваксина в заразените райони. Доказателства? Моля! Вчера ги открих.

Вчера следобед, след редовното работно време, аз имах възможност да прегледам кореспонденцията между отдела за снабдяване и складовата служба. В това отношение — Слави Ковачев погледна Авакум — аз много се радвам, че и вие, другарю Захов, вървите по моите стъпки, тоест работите с моя метод, тъй като аз заварих вашия помощник-лейтенант Марков да се труди над същата тази кореспонденция, която и аз имах пред вид. Не зная какви са вашите изводи, но моите открития и тези на лейтенант Марков са абсолютно еднакви. Какво ме накара да прегледам въпросните книжа? Аз исках просто да видя каква ваксина е получил отделът от Германската демократична република, какво съдържат складовете на Венцеслав Рашков и какви са разпорежданията на началника Петър Тошков.

Най-напред прегледахме изходящата кореспонденция на отдела — копията на писмата, които Петър Тошков е изпращал до складовата служба. Обърна ни внимание едно по-дълго писмо — в него началникът даваше указания как да се съхранява германската ваксина, а именно — цитирам буквално: „… да се държи в хладилен шкаф, на тъмно и в никакъв случай при температура по-висока от 6° Целзиеви.“ Писмото носеше дата „четвърти март“ и два подписа: отдясно — на Петър Тошков и отляво — на Ирина Теофилова, секретарка на отдела. „Я да видим дали Венцеслав Рашков е спазил тези специални условия“ — предложи лейтенант Марков, но аз му рекох: „Нека преди това да проверим дали той е получил изобщо това писмо.“

Отворихме папката, в която Кънчо Настев, помощникът на Венцеслав Рашков, класираше входящата кореспонденция. Намерихме оригинала на писмото от четвърти март и още от пръв поглед разбрахме, че то хем е същото, хем не е същото. Спогледахме се учудено, после захванахме да го сравняваме дума по дума с неговото копие. И на онова място, където в копието се четеше: „… да се държи в хладилен шкаф, на тъмно и в никакъв случай при температура по-висока от 6° Целзиеви“ — текстът беше променен така — цитирам буквално: „… да се държи в шкаф и в никакъв случай при температура по-висока от 26° Целзиеви“. Бяха изпуснати думите „хладилен“ и „на тъмно“, а към единицата „6“ беше прибавена отпред десетицата „2“. Разбира се, двете изпуснати думи и прибавената десетица — това щеше да лиши ваксината с течение на времето от имунитетната й сила.

Ние проучихме шрифтовете на оригинала и на копието — двата документа бяха писани на една и съща пишеща машина. Тази машина, марка „Континентал“, се оказа в канцеларията — на нея работи машинописката Христина Чавова, девойка, проверена в политическо отношение, дъщеря на загинал партиен функционер. Извадихме други писма и започнахме да сравняваме подписите. Подписът на Петър Тошков си беше абсолютно същият — никаква разлика в буквите, в криволиците и надебеляванията. Но работата с подписа на Ирина Теофилова стоеше малко по-другояче. Върху другите писма буквите „о“ и „в“ бяха изписани затворено — така бяха изписани и върху копието на това писмо от четвърти март. А на оригинала тези две букви изглеждаха разтворени и приличаха удивително много на едноименниците си от подписа на Петър Тошков. И още нещо: Ирина Теофилова пише изобщо прибрано, буквите й се скачват една с друга, а тука буквите бяха раздалечени и разстоянията между тях напълно съвпадаха с раздалечеността между докторовите букви. Ние снехме на часа двата документа с фотоапарат и вие, другарю Захов, притежавате по един екземпляр. Лейтенант Марков, който е специалист в графологията, твърди, че подписът на Теофилова върху оригинала на писмото е сложен без друго от ръката на Петър Тошков. Не зная какво мислите вие, но аз напълно споделям мнението на лейтенанта.

Авакум повдигна рамене и Слави Ковачев се умълча за някое време.

— Продължавайте — подкани го полковникът.

— След това ние отидохме в складовата служба, оставихме преписката в канцеларията и слязохме в сутерена, където очаквахме да намерим флаконите с германската ваксина. В сутерена нямаше никаква ваксина. Изкачихме се на приземния етаж — същият резултат. Тогава решихме да надникнем в таванското помещение. Там нашите странствувания се увенчаха с успех: в едно кътче под покрива на обикновена чамова етажерка бяха наредени петдесетина картонени кутии. Всяка съдържаше по двадесет флакона. Други няколко кутии зееха празни — тяхното съдържание очевидно беше отправено само пред няколко дни за Родопския край…

Погледнахме окачения на вратата термометър — живачният стълбец показваше 28° Целзиеви. Венцеслав Рашков беше преизпълнил указанията на своя шеф.

Преди да формулирам хипотезата си в един окончателен вид, аз искам да кажа по няколко думи за другите двама мъже. Венцеслав Рашков е роден в град Сандански, забележете — в града на Петър Тошков. Това е знаменателно, нали? Вие трябва да знаете и друго нещо — този момък е бил назначен в центъра по препоръка на доктора. Ако изискате личното му дело от кадровата служба, вие ще откриете там цели три страници, в които докторът възхвалява този младеж с най-възторжени думи. Много ласкави неща е казал той и за родителите му — колко били трудолюбиви, честни, прогресивни и прочие, все в този дух. Венцеслав Рашков е завършил търговски техникум, отслужил е военната си служба в танковите части и преди да постъпи в центъра, е работил като инструктор по авто-мото в курсовете на ДОСО. Той е голям спортен запалянко и маниак на мотоциклетни и автомобилни теми. Освен заплатата си други доходи не е имал. В последно време се е хвалил пред свои близки хора, че ще си купи мотоциклет „Ява“ триста и петдесет кубика.

Кънчо Настев, помощникът на Венцеслав Рашков, е от град Хасково. Той работи в складовата служба при центъра повече от двадесет години. Винаги се е проявявал като скромен и незабележим човечец. Има едноетажна къща в квартал Модерно предградие, но от един месец е струпал материал, за да вдига и втори етаж.

Като говоря за тия трима служители от центъра, аз искам между другото да изтъкна една интересна подробност. Преди два месеца доктор Петър Тошков си купува апартамент в жилищния комплекс „Изток“, Венцеслав Рашков приказва за мотоциклет триста и петдесет кубика и в деня на смъртта си той има в своя портфейл една голяма сума пари. Хрисимият Кънчо Настев, който цял живот е получавал архиварска заплата, си доставя на свободни цени строителен материал, за да вдига втори етаж. Както виждате, в едно късо време нашите приятели се замогват, разполагат с много пари, купуват апартаменти, скъпи мотори, удвояват къщите си.

И като обобщавам всичките тия факти, аз стигам до следната хипотеза. По време на специализацията си в Женева Петър Тошков е бил въвлечен в мрежите на германската разузнавателна служба. С помощта на нейните резиденти в България той е бил назначен за инспектор в ония южни погранични райони, които пряко са интересували хитлеристкия шпионаж на Балканите. След края на войната Петър Тошков е бил оставен на мира и трябва да се предполага, че дълго време не се е занимавал с никакъв шпионаж. „Консервираният“ шпионин е живял относително спокойно. Но преди три години той е отново привлечен на работа — този път от западното разузнаване. Възложена му е била скромна задача — да се огради със свои хора в службата. И Петър Тошков назначава своя млад съгражданин Венцеслав Рашков за магазинер на складовия отдел. Той е бил сигурен, че младият човек ще го слуша — и поради старите си връзки със семейството му, и поради това, че главно от него е зависел по-нататъшният му прогрес в служебната йерархия. Тепърва ще има да се установява какво по-точно е вършил Петър Тошков през тия три години — къде е скитал със своя мотор из южните краища на страната, с какви други персони „нон грата“ е поддържал връзки, защо е ходил в Сливница при оня фелдфебел и прочие.

Но да се върнем към последните събития. Веднага след пристигането на германската ваксина или може би малко време преди тя да бъде доставена, Петър Тошков получава нареждане да направи каквото трябва, за да бъде лекарството напълно обезсилено в едно непродължително време. На четвърти март Петър Тошков диктува на секретарката си писмото, за което стана дума одеве. Секретарката дава черновата на машинописката Чавова и тя го преписва mot a mot. Аз забравих да ви кажа, че тази чернова и сега си седи скрепена към копието на писмото и че копието е абсолютно идентично с черновата. След това секретарката подписва и оригинала, и копието и ги изпраща за подпис при началника. Какво прави началникът?

Той съвсем не бърза да изпрати писмото до складовия отдел. Той просто го задържа при себе си. А след края на работното време, когато чиновниците напускат канцелариите, Петър Тошков сяда пред машината на Чавова и върху чиста бланка написва ново писмо — онова без двете думи и с прибавената десетица. Той унищожава стария, истинския оригинал; новия подписва отдясно, а отляво имитира подписа на Теофилова, и то доста сполучливо.

На другата сутрин, пети март, той звъни на куриера, заповядва му да занесе копието и черновата в архивата, а оригинала да връчи срещу подпис на складовата служба.

Ако разтворите разносната книга на отдел „Лекарства и снабдяване“, вие ще видите, че Кънчо Настев е получил въпросното писмо наистина на пети март.

Но, ще кажете, как такива опитни хора в съхраняването на медикаментите като Настев и Рашков не са овреме забелязали нередното в разпореждането на началника? Та за пръв път ли получават и съхраняват разни ваксини? Аз мисля, че и двамата са забелязали нередното в това разпореждане. Но Венцеслав Рашков си е мълчал, защото такава е била волята на неговия покровител и шеф. Пък и в края на краищата той е имал с какво да измие ръцете си в случай на нужда — началническото писмо, един официален документ! А Кънчо Настев е мълчал поради простата причина, че неговият пряк шеф не е обелвал дума по този въпрос. Но аз мисля, че в случая под различна форма са били пуснати в циркулация и пари. Толкова пари, колкото са били нужни за издигането на един втори етаж и за покупката на една „Ява“ триста и петдесет кубика. Докторът е давал пари на магазинера, а магазинерът — на своя помощник.

На петнадесети август Петър Тошков заминава за Девин — уж за да инспектира местната санитарно-лекарствена база, а всъщност, за да се срещне с резидента на задграничния шпионски център. Дали Ракип Колибаров е този резидент, или негова връзка — това тепърва ще има да се установява. И дали Ракип е получил от доктора заразата, или докторът е бил осведомен от Ракип, че заразата е била вече доставена — и това, разбира се, подлежи на установяване.

И така шапната зараза избухва с ужасна сила. Доктор Светозар Подгоров бие тревога и нарежда на отдела незабавно да изпрати с коли и със самолети спасителната германска ваксина до застрашените райони. Петър Тошков и неговият магазинер проявяват учудваща активност — и партийното бюро, и профорганизацията ги поздравяват за напрегнатата извънредна и денонощна работа.

Минават няколко дни, изтича седмица и повече — и до центъра започват да пристигат тревожни съобщения: ваксината не изграждала имунитет. Но Петър Тошков е спокоен, тутакси след работа бяга с мотоциклета си до язовир „Искър“ за риба, вечер гуляе с приятели. — На това място от речта си Слави Ковачев погледна многозначително Авакум.

Авакум каза:

— Това е абсолютно вярно. Познавам доктора и през тия дни, за които говорите, аз на няколко пъти съм вечерял на неговата трапеза и в новия му апартамент.

В стаята настъпи неловко мълчание. Полковник Манов затършува в чекмеджето си за цигара, но Авакум любезно му предложи от своите.

После Авакум се извърна към Слави Ковачев и усмихнато запита:

— Защо прекъснахте разказа си на най-интересното място?

— Нищо — кимна Слави Ковачев. — Ще продължа. От осемнадесети август тези хора са пред очите ми и аз познавам всяка тяхна стъпка. И така три дни преди самоубийството си Венцеслав Рашков говори по телефона със своя брат в град Сандански. На двадесет и шести август двамата с Петър Тошков тръгват за ЦУМ и там дълго време се въртят в щанда за мотоциклети. Преди да излязат, те купуват от книжарския щанд една туристическа карта на България, а сетне отиват в закусвалнята на площад „Славейков“. Докато закусват, Петър Тошков чертае нещо по картата, а Венцеслав Рашков записва нещо върху бялото й поле. После той я сгъва и я поставя в левия джоб на сакото си. Тези карти не са рядкост — може да се купят от всеки павилион и струват само два лева. В името на обществената сигурност сторих грях — на изхода аз се сблъсках с него и измъкнах картата. Ето! — Слави Ковачев постави на коляното си една карта-диплянка и бързо я разтвори. — Това е. Тук може да се види какво е чертала с червен молив ръката на Петър Тошков. — Слави Ковачев помълча. — Шосейният път от София до Триград! — провикна се тържествено той. И добави, но по-тихо: — А знаете ли какво е записала ръката на магазинера на бялото поле? Тук Венцеслав Рашков е записал с черен молив едно име, което аз вече на няколко пъти споменах: Ракип Колибаров.

Той повдигна глава, за да види какъв страшен ефект е произвело това име, но в тоя миг стаята се изпълни с весел и гръмогласен смях.

Смееше се Авакум. От сърце, отпуснато, с глава отметната назад.

Навъсеното лице на полковник Манов почервеня.

— Моля за извинение! — изправи се Авакум. — Много съжалявам за тоя неуместен смях. Но аз изведнъж си представих как колегата Ковачев се е изненадал, като е видял името на Ракип. Затова ме досмеша.

— А според мен вие напразно се смеете — каза полковникът.

— Напротив, аз не се изненадах особено — каза Слави Ковачев и в гласа му прозвучаха нотки на осъзнато достойнство. — Защото аз вече се догаждах накъде може да избие тази работа. Петър Тошков е разбрал, че нещата с ваксината отиват на зле, усетил е, че земята може да се продъни под краката му, и затова решава да се отърве от главния си съучастник. Внушил му е, че положението е безнадеждно, че го заплашва неминуем провал, съд, а може би и бесило. По всяка вероятност Венцеслав Рашков е направил опит да се скрие зад разпорежданията на официалното писмо от четвърти март, но е ударил на камък. „Не храни надежди в това писмо — казал му е вероятно докторът. — Това писмо представлява само един хвърчащ лист и нищо повече. Аз имам копие със същия номер и от същата дата и в копието е указано как трябва наистина да се съхранява ваксината, а твоят оригинал е един фалшификат. Ще кажа, че си го съчинил сам и си прекопирал подписа ми, а истинския оригинал си унищожил. Какво повече?“ А после му е предложил да го прехвърли зад граница, като е разчитал, че Колибаров ще съумее да се справи с него. Дал му е пари да си купи мотор, означил е пътя до Триград и му е съобщил името на човека, който ще го преведе през граничната полоса. Но тук излиза на преден план един нов момент: картата изчезва. Като е написал името на Ракип Колибаров със собствената си ръка, Венцеслав сам е подписал смъртната си присъда: и двамата са сигурни, че диплянката е попаднала в ръцете на милицията. Към седем часа вечерта те се разделят при паметника на патриарх Евтимий. Докторът обещава да навести приятеля си на другата заран. И така спешното ликвидиране на Венцеслав става въпрос на живот и смърт за самия Петър Тошков.

Двадесет и седми август. Малко след десет часа докторът пристига при Венцеслав, но влиза в кабинета му не през главния вход, а откъм поляната, като прескача прозореца. Заключва вратата и му съобщава шепнешком, че на отсрещния тротоар срещу главния вход стоят двама агенти. Венцеслав също ги е видял, когато заранта е идвал на работа. Трябва да кажа, че и моят помощник е забелязал тайнствената двойка, но е предположил, както трябва и да се очаква, че са хора от Държавна сигурност. А от справката, която направихме, се оказа, че никой не е изпращал такива хора и че никой не знае абсолютно нищо по този въпрос. За мен и сега е тайна какви са били тия мъже и кой ги е изпратил да наблюдават сградата на складовата служба. Това е една интересна загадка.

Като е чул, че непознатите стоят все още пред входа, Венцеслав е загубил „и ума, и дума“, уплашил се е и е изпаднал и физически, и душевно в транс на пълно и безнадеждно отчаяние. Прекарал нощта в безсъние, потиснат от страшното неизвестно, което виси над главата му, той е загубил нервите си, престанал е да има своя воля и докторът е съумял добре да използува психологическия му банкрут. Натикал е отровата в ръцете му: това било едничкото средство, с което разполагал Венцеслав, за да спаси поне името и честта на семейството си. Може би той се е двоумил някоя и друга секунда поради инстинктивния страх от смъртта. Тогава Петър Тошков сигурно му е казал, че цианкалият убива по-бързо и по-безболезнено от клупа на бесилото. Те са водили тоя няколкоминутен разговор прави, до писмената маса на Венцеслав. Петър Тошков отива до етажерката, грабва шишето и пълни чашата с вода. Този шум кара Венцеслав да осъзнае всичкото безсмислие на съпротивата си — чувствува, че участта му е решена, повдига ръка и налапва отровата. Сега чашата е пред лицето му — той изпива водата на един дъх и оставя празната чаша върху масата.

А докторът, без да го поглежда, обкрачва прозореца, прехвърля се навън и тичешком пресича поляната. След половин час той отива на работа, но се изкачва до канцеларията си през черния вход на сградата — за да не бъде забелязан. Моите хора са го видели вчера как, запотен и почервенял от бързане, той се е вмъкнал в дворчето на сградата, за да се изкачи скришом до канцеларията си на третия етаж. Мъчел се е да замаскира, да укрие отсъствието си от службата. Знаел е, че медицинската експертиза ще установи точния час на отравянето, затова всякак е гледал през тоя именно час той да си бъде в канцеларията. Един вид — бързал е да си устрои алиби.

Така според мен са се развили нещата през тия няколко дни.

Слави Ковачев избърса запотеното си чело, въздъхна дълбоко и устреми очи в лицето на полковника.

— Всичко това е много интересно! — каза полковник Манов и помълча замислен някое време. — Но защо след оня случай с картата Петър Тошков не действува веднага, незабавно, както би действувал човек, изпаднал в неговото положение, а отлага изпълнението на плана си за сутринта, и то чак след десет часа? — Полковникът пак помълча. — До десет часа на другия ден Държавна сигурност може да сложи ръка и върху Венцеслав Рашков, и върху Ракип. При това бързо и неудържимо разпространение на шапната зараза органите на сигурността ще действуват спешно — ще използуват всяка следа тутакси, когато тя им се мерне пред очите. Защо е тоя бавеж в действията на Петър Тошков, пък и във вашите действия, другарю капитан?

Слави Ковачев трепна, лицето му почервеня.

— Позволете да отговоря на въпросите ви поред. — Той се загледа в килима. — При паметника на патриарх Евтимий аз изпуснах доктора от очи. Наблизо има пиаца. Той се качи в една кола и препусна по посока на булевард „Руски“. Незабавно го последвах с друга кола, но точно на пресечката с трамвайната линия светофарът светна червено и ние спряхме, за да изчакаме трамвая, който в същия момент потегляше за към площад „Славейков“ Когато линията се освободи, аз заповядах на шофьора да кара бързо по булевард „Толбухин“, но колата с доктора беше изчезнала вече. Сметнах за благоразумно да се върна отново на пиацата. След петнадесет минути таксито се завърна и аз разбрах от шофьора, че докторът ме беше изиграл по най-хитър начин. Вместо да спре на някакъв определен адрес, той слязъл пред ЦУМ откъм булевард „Георги Димитров“. Според мен той е съзнавал опасността, която го заплашва, но не е имал възможност да действува незабавно. Трябвало му е време да помисли как при създалата се обстановка да премахне Венцеслав. Много е възможно да е отишъл за съвет при някого от своите хора. Намирането на цианкалий и установяване на връзка с Ракип Колибаров — това сигурно е ангажирало времето му до десет часа на двадесет и седми август. Що се отнася до мен — Слави Ковачев повдигна рамене, — аз едва днес изясних за себе си някои неща, затова и не поисках разрешение за арестуването на Петър Тошков. Но пък изпратих шифрована радиограма до Смолян за Ракип Колибаров. Наредих да не бъде изпускан от очи.

Полковник Манов записа нещо в бележника си, после се извърна към Авакум:

— Вие, другарю Захов, имате ли своя хипотеза по тия работи? Или сте напълно съгласен с изводите на другаря Ковачев?