Приключение в полунощ

7

Пред очите на Авакум се откри лявата половина на стаята. Върху износения жакардов килим блестеше малко слънчево петно и в снопчето ярка светлина, която струеше през разтворения прозорец, трепкаше микроскопичен сребърен прашец. Оттатък прозореца се виждаше дворът, буренясал, изпъстрен с лайкучка и покрит с висока пожълтяла от сушата трева.

Всичко изглеждаше заспало, притихнало от обедната жега, смълчано в тежък сън.

Малко встрани от слънчевото петно, надясно и пак върху килима, лежаха краката на Венцеслав, обути в рязани летни обувки с бели подметки от естествен каучук. Обувките стърчаха с носовете си нагоре, клюмнали наляво и надясно, като у човек много уморен и отдавна заспал. Авакум пристъпи в стаята, а сякаш някакъв автомат регистрираше в съзнанието му: „Обувен завод «Девети септември», номер 43.“

Така прострян, трупът на Венцеслав Рашков като че ли заемаше всичкото място на пода. Той лежеше изпънат, с ръце разперени встрани, спокойно — сякаш нарочно беше търсил най-удобното положение за една дълга почивка. Само главата му стоеше изметната назад, опряна върху горния край на тила, затова брадичката му беше неестествено вирната нагоре, към белосания таван.

Авакум коленичи и се взря в лицето му. То изглеждаше като заляно с жълтосинкава боя — повече жълто към челото и синьо от скулите надолу. Очите гледаха изцъклено, бяха широко отворени и поизлезли из орбитите, а устните толкова стиснати и слепени, че почти не се забелязваха.

Без да губи време, Авакум разкопча сивата жарсена риза и долепи ухо до гърдите му. Кожата беше хладка и суха, сърцето не издаваше никакъв шум. Той извади джобното си огледалце и го подържа пред ноздрите му — по лъскавата повърхност не се появи дори признак от петънце. И в тоя миг погледът му беше привлечен от вида на вените му по слепоочията — те не бяха синкави, а аленееха с една ужасна ярка розовина.

Смъртта беше привършила работата си.

Авакум повдигна рамене. Той не беше сантиментален човек, но кой знае защо си помисли: „Ето че тоя път закъснях, не успях да му кажа онази добра приказка“ — и се намръщи. После започна да изследва трупа. Никъде не личеше следа от удар, белег от насилие; не се виждаше ни драскотина, нито подутина.

В джобовете му нямаше нещо особено: купони за храна за ведомствения стол, четири фиша за тото, попълнени с мораво мастило, и шепа неолюпени семки. Освен паспорта износеният му портфейл съдържаше една доста крупна сума пари — Авакум изброи осемдесет банкноти по сто лева. Вътре имаше и две портретчета на млади жени.

Преглеждането на трупа и ровенето в дрехите не продължи повече от десет минути. През това време магазинерът в синя престилка стоеше до вратата оклюмал и съсипан — той имаше вид на човек, когото по погрешка са осъдили на смърт. Авакум му заповяда да не мърда от мястото си, а сам се залови с изследването на кабинета.

Подът на тази стая наподобяваше квадрат, като всяка от четирите му стени не надхвърляше повече от пет разкрача в дължина. Бюрото беше поставено в югоизточния ъгъл, близо до перваза на прозореца, а единствената мебел — една стара чамова етажерка — стоеше прилепена до стената, току зад Венцеславовия стол.

Най-напред Авакум прегледа книжата, които лежаха върху масата. Освен вестниците „Работническо дело“ и „Народен спорт“ тук имаше папка с различни документи — преписи от фактури и експедиционни бележки. Нечия ръка беше нарисувала върху парче попивателна с капчици мораво мастило глава на момиче с къдрица над челото. Авакум извади от джоба си една сгъваема лупа — с нея той не се разделяше никога, понеже тя му служеше и при реставраторската работа — и прегледа внимателно рисунката. На това място, където беше опирало перото, власинките изглеждаха още слепени и сбити, което означаваше, че тази рисунка е била правена най-много преди час и половина, два. Авакум повдигна дясната ръка на умрелия — там показалецът още имаше петно от мораво мастило. Беше очевидно, че към десет часа преди обяд Венцеслав е бил все още жив и здрав.

Двете странични отделения на бюрото бяха претъпкани с папки, а централното чекмедже съдържаше само един предмет — подвързано „Ръководство по мотоциклетен спорт“. Върху най-горната лавица на чамовата етажерка сред една ощърбена фаянсова чинийка блестеше — доколкото можеше нещо да блести в сумрака на тази приземна стая — обикновено тумбесто шише за вода. Гърлото му беше захлупено с чаша — дебела водна чаша с извита шийка, направена от най-просто стъкло.

Шишето не беше пълно — водата едва стигаше средата му, нивото й се намираше на около три пръста под гърлото.

— Кога е наливана тази вода? — запита Авакум с безразличен глас и без да се обръща.

Магазинерът трепна. Авакум видя това, защото лицето му се отразяваше в стъклото, и на пресекулки отвърна:

— Тази заран, другарю инспектор… Лично аз не съм видял, но зная, че прислужничката налива прясна вода всяка заран. Долу в мазето ние имаме няколко чешми.

Авакум обърна шишето към прозореца: вътре водата беше съвършено бистра — прозрачна, без каквато и да е утайка и на дъното, и на повърхността. Той свали чашата, постави я върху дланта си и започна внимателно да оглежда шийката й. И внезапно в очите му блеснаха пламъчета и студените черти на лицето му се стопиха, то просветна — сякаш картоиграч беше получил оная карта, която най-много му трябва, за да продължи една тежка и опасна игра.

Той постави чашата на предишното й място. Сетне се обърна към магазинера:

— Вие защо стоите до вратата като наказан?

Магазинерът отвори уста, но не можа да продума нищо.

— Идете в канцеларията си — нареди му кротко Авакум, — вземете лист хартия и напишете онова, което ми казахте одеве в хола. Ако има какво да добавите, например кое друго лице освен вас притежава ключ от външната врата, то ще бъде само от полза. Хайде, вървете!

Като го изчака да излезе, Авакум захвърли прашната преписка и отново взе чашата в ръцете си. Той избиколи трупа, дойде до прозореца и с още по-голямо внимание захвана да оглежда извитата й шийка. Пак разтвори лупата си и дълго занича през нея в прозрачното стъкло.

По устните му премина тиха и замислена усмивка.

После остави чашата върху бюрото и се наведе над изтъркания жакардов килим. Отдавна не беше валяло, улицата беше суха, затова по килима не личаха никакви следи. И тъкмо щеше да се изправи, когато погледът му беше привлечен от едно продълговато мокро петно.

Петното имаше неправилна и донякъде конусообразна форма. Острият му край беше насочен към вратата, а основата му опираше почти в краката на трупа. Авакум разтвори ножчето си и изряза от това място на килима дълга и тясна ивица. Той я прегъна няколко пъти, зави я в чиста хартия и прибра пакетчето в джоба на сакото си.

Погледна ръчния си часовник — беше точно дванадесет.

Той отиде до масата, повдигна телефонната слушалка и набра номера на министерството.

Докато очакваше хората от министерството, Авакум продължи изследванията си. Сега беше дошъл ред на прозореца. Первазът му се намираше на около метър и двадесет сантиметра от земята. Дебели двукрили капаци затваряха рамката отвън, но в тоя момент те бяха разтворени и закрепени с двойни куки за стената.

Най-напред Авакум разгледа мазилката под перваза откъм вътрешната страна на стаята. Той обърна особено внимание на оная част от мазилката, която се намираше в най-близко съседство с пода. Резедавата боя беше излиняла и доста замърсена, но по нея не личаха следи от допир с твърд предмет, нямаше нищо излющено и изтъркано. Первазът, боядисан някога с кафява блажна боя, беше сравнително гладък и дори лъскав. По него почти нямаше прах, личеше си, че тук прислужничката беше бърсала заранта. Но Авакум се плашеше най-много от това, което изглеждаше на пръв поглед много ясно и много безспорно. Този род очевидност будеше винаги съмнения в съзнанието му, настройваше го скептично, караше го да стои нащрек.

Сега, като наблюдаваше лъскавата дъска на перваза, той съставяше в ума си две системи от предположения:

1. Ако тя е била наистина забърсана тази заран, да речем, половин час преди да дойде Венцеслав, и след това никой не се е допирал до нея, повърхността й следва да бъде навсякъде или еднакво чиста, или еднакво напрашена (макар и едва забележимо).

2. Ако повърхността й не е еднакво чиста или еднакво напрашена навсякъде (макар и едва забележимо), следва да се заключи, че някой се е допирал до нея междувременно и следователно белезите от това допиране трябва да бъдат налице.

Авакум изчисти лупата си с кърпичка, наведе се над дъската и под бистрото око на лещата изведнъж се появиха рояци от белезникави прашинки. Докъм средата на перваза тяхната гъстота беше почти еднаква, еднакъв по сила изглеждаше и блясъкът на кафявата боя. Но правеше впечатление и една особеност: малко преди средата на дъската, на около педя място, между рояците се откриваха празни пространства, сравнително кръгли по форма и доста сходни помежду си. Авакум ги преброи — бяха пет. По-нататък следваше едно разстояние от около тридесет сантиметра, съвършено чисто от прашинки и силно излъскано, сякаш дъската на това място току-що е била търкана с копринена кърпа.

Втората половина на дъската наподобяваше изгледа на първата: пак празни места между рояците прашинки — пет на брой — и отново предишният пояс от равномерно наслоен белезникав прах.

Авакум се усмихна. Нямаше никакво съмнение, че первазът беше прескачан от човек — доста тънък, с деликатни пръсти и не особено висок. (Ако беше по-висок, той би могъл да прекрачи перваза, без да сяда върху дъската.) Това е станало, когато човекът е влизал в стаята, когато е идвал отвън, откъм двора. А на излизане той просто е обкрачил перваза, без да се допира с ръце до дъската.

Този факт изглеждаше очевиден и тъкмо защото изглеждаше много очевиден, трябваше да бъде изследван и дообяснен.

Авакум се прехвърли в двора и сега вниманието му беше съсредоточено върху оная част от мазилката на зида, която се издигаше непосредствено над земята. Но колкото и да се взираше в неравния и грапав цокъл от засъхнала кал, той не можеше да разчете по него никакви видими следи. Това го ядоса и той се канеше вече да прати по дяволите тази безплодна фаза от изследванията си, когато погледът му беше привлечен от една продълговата вдлъбнатина, перпендикулярна на прозореца, дълбока не повече от половин сантиметър и на около една педя от земята. Авакум потри ръце и върху лицето му се изписа израз на истинско удоволствие — в тази секунда той изглеждаше много щастлив. Радваше се не толкова на откритието, а на логиката си, на собствената си мисъл, която беше предвидила действителната необходимост, а оттук — и действително съществуване на подобна следа.

Наличието на тази следа водеше към друга и тя следваше да бъде търсена сред бурените на занемарения и запустял двор. Като определи с поглед посоката и най-късото разстояние до съседната уличка, Авакум наведе глава и бавно тръгна напред. Разбира се, сухото време не благоприятствуваше откриването на стъпки, но редица признаци доказваха недвусмислено, че през това място, и само преди два-три часа, е минавал човешки крак. Тук и там на равни разстояния жилавата и пожълтяла трева лежеше прилепена по-ниско до земята. Виждаха се и няколко прясно стъпкани стръкчета от лайкучка: на онова място, където стъбълцата им бяха пречупени, сълзеше още сок.

Авакум се наведе и започна да мери с педя разстоянията, които отделяха ония места, където тревата беше полегнала към земята. Тия разстояния бяха доста къси — дължината им не надвишаваше повече от тридесет сантиметра. Какво означаваше това? Това означаваше, че разкрачът на човека, който се е провирал сред бурените, е сравнително малък, че неговата крачка е по начало къса.

Но кои хора имат къси крака? Къси крака имат обикновено ниските хора. А ниските хора имат обикновено и по-малки крака.

И така Авакум знаеше вече някои неща. Към десет часа през този запустял двор беше минал човек: възнисък на ръст, тънък, с деликатни пръсти и малки крака. Като е прескачал прозореца, той е очегъртал с острия връх на обувката си външната мазилка, възседнал е перваза, сетне е постоял някое време в стаята и се е завърнал пак по същия път.

Това предположение търпеше само една корекция при условие, че прокрадналият се през бурените човек е жена, а не мъж. В такъв случай ръстът на жената следваше да бъде среден, а не възнисък. Другите белези оставаха в сила.

Тъкмо се беше върнал в стаята, и магазинерът в синята престилка го пресрещна:

— Другарю инспектор, някой звъни на входа!

Той изрече тия няколко думи с много тайнствен глас.

— Нима? — запита го шепнешком Авакум.

Магазинерът облещи очи и лицето му, което беше придобило по-нормален цвят, отново пребледня.

Авакум го погледа мълчаливо някое време. Отвън непрекъснато звъняха.

— Хайде иди отвори и не се страхувай — усмихна му се кротко Авакум.

В кабинета влязоха трима души. Най-напред вървеше с лекарска чанта в ръката си доктор Паруш Аврамов. Ако не беше тази чантичка, човек мъчно би могъл да предположи, че има насреща си доктор и при това специалист по съдебна медицина. С елегантния си летен костюм, панамена шапка и яркожълта връзка, с очилата си в позлатени рамки, избръснат до синьо, той приличаше по-скоро на дипломат, на висш чиновник от външното министерство — поне легационен секретар. Подире му идеше капитанът от контраразузнаването Слави Ковачев, преместен наскоро от Пловдивското управление в София. Той беше обут в кадифени панталони, носеше широко светлосиньо палто и бяла риза с разтворена яка, но въпреки тази си художническа нагласа пак имаше малко наставнически и малко надменен вид.

До вратата застана един униформен хубавец — лейтенант.

Докторът кимна на Авакум — бяха се срещали в лабораторията на изследователския отдел, — после той остави шапката си върху бюрото, извади една кърпичка като салфетка и внимателно я разстла до трупа.

Докато траеше прегледът, Слави Ковачев отведе Авакум до прозореца и тихичко го запита:

— Обискирахте ли оногова — със синята престилка?

Авакум поклати отрицателно глава.

— Пропуснали сте момента! — Слави Ковачев въздъхна.

— Днес съм разсеян — каза Авакум.

Запали цигара и се загледа в двора, а Слави Ковачев започна на свой ред да оглежда стаята. И той прелисти някои от преписките, надникна в чекмеджетата на бюрото, изследва килима и стените. Шишето с водата и стъклената чаша не убягнаха от очите му. Той ги помириса, дори наля малко вода в шепата си, за да я опита с пръст.

Докторът се изправи, прибра кърпичката и инструментите, които беше извадил от кожената си чанта. Той нахлупи шапката си, мярна с очи Авакум и повдигна рамене.

Слави Ковачев погледна часовника си.

— Другарю Аврамов — започна той със строг глас, — в колко часа според вас този младеж е загубил съзнание и колко време подир това е настъпила смъртта?

Авакум и докторът се усмихнаха почти едновременно.

— Струва ми се, че тук видимата смърт не е дошла моментално — каза Слави Ковачев и се намръщи.

— Докторе — започна Авакум и изпусна от устата си едно синкаво клъбце дим, — позволете ми, моля, да дешифрирам мисълта на колегата Слави Ковачев. Той иска да разбере дали преди един час, тоест в момента, когато аз съм пристигнал тук, е текъл някакъв живот, макар и относителен, в жилите на тоя нещастен човек. Или още по-рано: дали като не съм предизвикал навреме лекарска интервенция — например адреналинови и камфорови инжекции, изкуствено дишане, масажиране на сърцето и прочие, — аз съм отнел възможността да се спаси някак си един живот или поне да се направят усилия, за да се спаси един живот. Такъв е смисълът на неговия въпрос.

Доктор Паруш Аврамов свали шапката си и зад стъклата на очилата му проблесна студена усмивка. Той се извърна към Авакум:

— В колко часа влязохте тук?

— Беше единадесет часа и четиридесет минути — отвърна спокойно Авакум.

— Виждате ли — каза докторът, като премести погледа си върху лицето на Слави Ковачев, — било е съвършено късно за каквато и да е помощ. Нещастникът е погълнал отровата един час по-рано — приблизително към десет и половина.

— А пет минути по-късно той е бил напълно мъртъв — и относително, и абсолютно, и всякак. — Авакум се усмихна със снизходителна, но незлобива усмивка. — Ако вие бяхте обяснили на другаря Ковачев, че в случая е действувала не каква да е отрова, а цианово съединение, цианкалий, той по никакъв начин нямаше да държи толкова много на своя така наречен „фатален“ час. Той сигурно веднага щеше да си припомни, че циановите съединения действуват върху човешкия организъм с бързината на експресен влак. Като блокира поемането на кислород от клетките, тоест като ги лишава от възможността да дишат, цианкалият убива целия организъм само за две-три минути и напълно. Така ли е, другарю Аврамов? Тук типичните признаци на циановото отравяне бяха съвсем очевидни, нещастникът изстиваше вече, беше престанал отдавна да диша — защо трябваше да алармирам в секундата за „Бърза помощ“? Тази секунда, другарю Ковачев, ми беше необходима за по-смислена и полезна дейност и аз я използувах доста добре.

— И все пак има си правила за подобни случаи — каза Слави Ковачев, като се мъчеше да не гледа Авакум в очите.

— Аз пък имам навика да ги забравям, когато е необходимо — отвърна сухо Авакум.

Докторът се прокашля и повдигна чантата си от масата.

— Сега вие спокойно можете да съобщите за случая в участъковата поликлиника — каза той. — Според мен не е необходимо да тревожите „Бърза помощ“. А моето заключение е следното: по трупа няма никакви признаци от видимо насилие. Момъкът е погълнал силен концентрат от цианово съединение. Той е глътнал отровата прав, като е стоял между лявата страна на бюрото и стената. Почувствувал незабавно зашеметяването, той инстинктивно се е облегнал на масата, после е тръгнал към прозореца, направил е една крачка и бавно се е свлякъл на пода. Всичко това е станало, както правилно спомена другарят Захов, в продължение само на няколко секунди. Разбира се, след като трупът бъде аутопсиран, вие ще узнаете повечко неща.

— Един последен въпрос — каза Слави Ковачев. — Тук се намират, както виждате, едно шише с вода за пиене и стъклена чаша. Предполагате ли, че тия неща могат да послужат за веществено доказателство? Следва ли според вас да ги отнесем в лабораторията за експертиза?

— Направете това, което смятате, че ще бъде полезно за следствието — отвърна докторът. Той се малко понамръщи, защото времето напредваше, но разтвори чантата си, извади оттам каквото му беше необходимо и захвана грижливо да изследва и водата в шишето, и чашата. — Аз съм повече от сигурен — каза той след няколко минути, — че в настоящия момент тази чаша не съдържа абсолютно никакви количества цианови съединения. Дъното и страните й са мокри, но това е най-обикновена вода — бистра, безцветна и без всякаква миризма. Помиришете устата на умрелия, и вие за цял живот ще запомните циановия дъх. А тази чаша мирише просто на чаша за вода и нищо друго. За шишето не си струва и да се говори: може спокойно да си налеете вода от него и да пиете, ако сте жадни.

Той погледа някое време трупа и повдигна рамене:

— Всъщност, който е решил да се трови с цианово съединение и притежава от него силен концентрат в сух или течен вид, нему е все едно дали ще нагълта отровата с вода или без вода. Той предварително знае, че във всички случаи тя ще действува сигурно и със светкавична бързина.

После докторът любезно се сбогува и лейтенантът го изпроводи до изхода.

Слави Ковачев прегледа набързо малкото предмети, които Авакум беше извадил от джобовете на умрелия, и когато съгледа пачката със столевовите банкноти, той подсвирна изненадано с уста:

— Нима това са негови пари?

— Не зная — отвърна Авакум. — Но бяха в неговия портфейл.

Слави Ковачев поклати глава, наслюнчи пръстите си и захвана да, брои банкнотите. После кимна към лейтенанта и го повика с пръст:

— Вие, другарю Марков, съставете протокол в такъв смисъл: при огледа на трупа бяха намерени в дрехите на същия толкова пари и такива вещи. Обискирайте онова старче в синята престилка и претърсете канцеларията му. Накарайте го да ви разведе из цялата сграда, да ви отключи всичките стаи и ако забележите нещо съмнително — обадете ми веднага. Сетне телефонирайте на поликлиниката, на доктор Светозар Подгоров — директор на центъра — и веднага наредете да се запечата квартирата на умрелия.

— Разбрано, другарю капитан! — чукна токовете си лейтенантът.

Като останаха сами, Слави Ковачев каза:

— Много ми е приятно, другарю Захов, че заповедта на нашия началник пак ни събра заедно около една и съща афера. Вие как гледате на това?

— О — каза Авакум, — аз много се радвам.

— Миналата година пак по същото време ние двамата разследвахме момчиловския случай. Тогава моята хипотеза излезе погрешна, вашата — права.

— Надявам се, че сега няма да сгрешите — усмихна се Авакум.

— В моята практика грешките не са много — каза Слави Ковачев и помълча. — Аз от една седмица насам проучвам тази шапна афера и ми се струва, че вече държа някои нишки в ръцете си.

— Значи, вие ръководите наблюдението над моя приятел доктор Петър Тошков? — Авакум се засмя, но съгледа умрелия и веднага млъкна.

Доктор Петър Тошков беше началник на отдел „Лекарства и снабдяване“ при центъра и пряк шеф на Венцеслав.

Слави Ковачев се изчерви и за да замаскира смущението си, започна усилено да се секне.

— Вие се движите с доктор Петър Тошков, ходите му на гости — той продължаваше да бърше носа си с кърпа, — затова е напълно естествено да забележите наблюдението. Впрочем аз имам специално разрешение за тоя случай.

— Е, не се тревожете. — Авакум излеко го потупа по рамото. — Аз съм дисциплиниран човек, не се меся в работите на колегите си и умея да пазя служебна тайна. Мога да ви уверя, че доктор Петър Тошков нищо не подозира, живее си спокойно и се чувствува като птичка божия, макар че напоследък се обзаведе с чудесен апартамент. — Той се взря в очите му: — Но вие сериозно ли мислите, че доктор Тошков има някакъв пръст в тази афера?

Като видя ръката му на рамото си, Слави Ковачев направи кисело лице и внимателно се отдръпна встрани.

— Знаете ли какво? — каза той. — Няма ли да бъде по-добре, ако всеки от нас търси истината по свой път?

По лицето на Авакум премина сянка, жилите на слепоочията му се издуха като опънати връвчици.

— Напълно ви разбирам — кимна Авакум. Гласът му стана рязък и студен. — Вие, естествено, имате сериозни основания, за да отхвърляте моето сътрудничество. Е, какво пък — в трапчинките около устните му изгря и тутакси угасна насмешлива усмивка, — действувайте по съвест, както намерите за добре! Пожелавам ви успех!

Той излезе от канцеларията, за да обходи складовите помещения на сградата. Когато се завърна, имаше вече в джобовете си по едно флаконче от германската ваксина.

Четирима санитари от участъковата поликлиника изнасяха трупа на Венцеслав. Подир носилката вървеше с израз на сомнамбул набръчканото човече в синя престилка. Когато дойдоха до изхода, Слави Ковачев пропусна носачите, а човечето улови подръка и го помъкна със себе си през коридора. То вървеше до него смирено, кротко и много приличаше на изтъркана фигурка от реквизита на някакъв пътуващ куклен театър.

Като срещна учудения и въпросителен поглед на Авакум, Слави Ковачев поклати глава, но така, като че ли се заканваше на самия него.

— Ще поискам разрешение да бъде задържан — обясни той, макар че Авакум не му беше дори продумал.

Авакум се извърна, стисна зъби и замълча.

Сетне повика лейтенант Марков и го отведе в дъното на коридора:

— Искате ли да работите с мен?

Да работи с Авакум Захов — това за лейтенант Генади Марков беше повече от чест! Той се изпъчи, но преди да чукне с токовете си, Авакум повдигна ръка и го спря.

— Ще помоля полковник Манов за разпореждане — каза той. — А междувременно бих поискал от вас следното: да прегледате кореспонденцията между снабдителния отдел и складовата служба и преди всичко писмата и разпорежданията, подписани от доктор Петър Тошков, началник на снабдителния отдел. Прочетете всичко, което се отнася до тази ваксина против шапа. И още нещо: разучете произхода на осемте хиляди лева, които бяха намерени в портфейла на Венцеслав Рашков. Той е родом от Сандански, а в София няма близки роднини. И не търсете мистерии в тази работа, а направете справка в спестовната каса. Ще бъда предоволен, ако днес към десет часа вечерта вие позвъните в квартирата ми, за да чуя малкия ви доклад.

Време беше да си върви.

В хола отново се срещна със Слави Ковачев. Капитанът сякаш се боеше да не бъде заприказван, бързаше напред.

— Отивате ли си? — запита го Авакум.

— Свърших каквото беше необходимо да се прави — отвърна Слави Ковачев, без да се обръща. — Сега е време за обяд.

— Приятен апетит! — усмихна се Авакум.

Изчака го да притвори пътната врата, после влезе в канцеларията на умрелия и очите му веднага потърсиха стъклената чаша за вода. Тя стоеше на предишното си място, върху бюрото на Венцеслав. Той уви чашата в парче вестник — и сякаш беше понесъл скъпоценна вещ — с усмивка на победител излезе навън.

Пред входа на складовото помещение дежуреше милиционер.