Приключение в полунощ

5

На двадесет и седми август към десет часа преди обяд Смолянското управление предаде по ефира една къса зашифрована радиограма. Няколко минути по-късно полковник Манов, началник на отдел при Държавна сигурност, четеше дешифрирания й текст:

„Ваксината, изпратена от центъра, не действува. Към днешна дата целият пограничен район от Доспат до Смолян и на дълбочина до 30 километра е обхванат от шап. Болестта бързо се разпространява на север. Вирусите не губят от интензивността си. Положението е застрашително.“

Полковникът прочете още веднъж радиограмата, подчерта с червен молив изречението „Ваксината, изпратена от центъра, не действува“, постоя неподвижно няколко минути облегнат на стола си, после започна неспокойно да се разхожда из кабинета, като мърдаше с устни и чумереше вежди.

Какво значеше това: „Ваксината, изпратена от центъра, не действува“? Той извади от чекмеджето на бюрото си преписката от Смолянското управление и както стоеше прав, запрелиства едно подир друго сбитите резюмета на съобщенията:

Думите „едновременно“ и „юг–север“ бяха подчертани с дебели червени черти.

Тук имаше и две разпореждания: на министъра на земеделието и на министъра на вътрешните работи. Като предупреждаваше, че бедствието може да прерасне за държавата в опасност от национален мащаб, министърът на вътрешните работи изискваше от Гранични войски, Държавна сигурност и санитарните власти най-специални мерки за локализиране на болестта и за разкриване на вредителите, които разпространяват и пренасят тайно през граница отровните вируси.

Полковник Манов пак прочете писмото — за двадесети път може би — и отново захвана да се разхожда из слънчевия си кабинет с разтревожено и смръщено лице. И си мислеше така: Държавна сигурност, разбира се, е длъжна да открие ръцете, които подклаждат огнищата на пожара, но пък работа на центъра е да локализира и да пресече разпространението на болестта. Тогава какво значи това „Ваксината не действува“?

Той поръча на телефонистката да го свърже с доктор Светозар Подгоров, директор на Центъра за борба със заразните болести. Полковникът го познаваше отдавна, затова веднага му заговори на „ти“.

— Слушай, приятелю — започна той, като се мъчеше да изглежда колкото се може по-спокоен. — Можеш ли ми каза коя дата сме днес?

— Двадесет и седми август — отговори бавно и невъзмутимо докторът.

— Така… — Полковникът преглътна и облиза устните си. — Преди една седмица ти ме уверяваше, че шапната епидемия край границата щяла да бъде ликвидирана от твоите хора само за пет-шест дни. Спомняш ли си?

— Вирусите излязоха много устойчиви — отвърна докторът.

— Ами твоята ваксина на какъв господ служи? — избухна полковник Манов. — Нали ти се кълнеше, че това не било ваксина, а еликсир?

— Първо — каза докторът, — ваксината не е моя, аз нямам честта да съм неин откривател. Второ — тя е произведена от фармацевтичните заводи на Германската демократична република, доставена е от нашето правителство и е приета с протокол от специална комисия, назначена с министерска заповед. Всичко това, струва ми се, трябва да се има пред вид, когато се говори за въпросната ваксина. И, трето…

— Трето — прекъсна го полковникът, — аз искам да зная, Държавна сигурност иска да знае: защо твоята доброкачествена ваксина не действува според протокола на специалната комисия? Защо тя въпреки всичко не изгражда имунитет? Аз те моля да ми обясниш тоя незначителен факт. И ще чакам да ми отговориш най-късно до обяд. — Той помълча няколко секунди. Оттатък също мълчаха. — До обяд, разбра ли? — повтори полковникът.

И тресна слушалката.

После угаси недопушената си цигара, издуха сивата пепел, която беше попаднала върху смолянската преписка, и натисна звънеца.

В рамката на вратата застана дежурният лейтенант.

— Позвънете на Авакум Захов и му предайте, че го викам да дойде тутакси при мен — заповяда полковникът и погледна хронометъра си.

Часът беше десет без четвърт.

Авакум влезе в кабинета на началника, поздрави чинно, както изискваше служебната йерархия, и не помръдна от мястото си при вратата, докато полковникът не се изправи и не му подаде ръка.

Сега лицето на полковника стана някак по-светло. То сякаш изведнъж беше озарено от чиста и топла вътрешна светлина. Ядовитото настроение изчезна от очите му — в гледците им бяха лумнали радостни огънчета, а по устните му пропълзя и разцъфна ласкава и сърдечна усмивка. Но това продължи няколко секунди. Полковникът се прокашля, макар и да не му се кашляше, после (и кой знае защо) той се намръщи и много усърдно захвана да чисти (ах, Авакум прекрасно познаваше тоя негов обичай!) някакъв въображаем прашец от ревера на тъмното си ластикотинено сако и тихо запита:

— Имаш ли много работа в музея?

Авакум знаеше, че този въпрос беше само едно мостче към деловия разговор, който щеше да последва, затова се усмихна мълчаливо и повдигна рамене. После той извади цигарите си, помоли за разрешение да запуши, запали, без да бърза, и всмукна силно от дима.

— Сякаш се установява някакво неписано разписание между нас — каза полека той, като се любуваше на къдравото колелце, което беше издухал. — Миналата година, ако си спомняте, вие ме извикахте пак в края на месец август, за да ме изпратите на работа в Родопския край. Имам пред вид доспатско-момчиловската афера. Тогава аз бях зает с възстановяването на една голяма и живописно изписана гръцка амфора. Сега работя върху две чудесни йонийски хидрии и ето вие пак ме викате, и по същото време, за да ме изпратите отново в Родопския край. Благодаря. По ония места около Триград времето е прохладно, приятно е да се пътува.

Той се понамести в креслото и протегна краката си напред. Клепките му бяха полуспуснати, устните събрани, сухото му лице изглеждаше неподвижно, като да беше заспал.

Докато той седеше така в креслото и може би се усмихваше със своята снизходително-добродушна, но видима само в очите усмивка, полковникът едва не подскочи от стола си. Той разпери ръце, наведе се и гърдите му натиснаха тежко предната част на полираното бюро.

— Другарю Захов — каза той, като не снемаше очи от лицето му. — Ти откъде знаеш — какво ти е дало основание да предполагаш, че аз ще те пращам пак в Родопския край и специално — в Триград?

— Шапната афера — отвърна тихо Авакум.

— Но защо мислиш, че аз непременно съм те извикал по повод на тази шапна афера? Ами ако съм намислил да те пусна по следите на изчезналия документ, който засяга секретни страни от нашето медодобивно производство?

— И това е много важно — каза Авакум. — Но аз се обзалагам срещу каквото щете, че вие сте ме извикали специално заради шапната афера. Дори мога да ви кажа защо. Искате ли?

Полковникът потърка челото си с ръка, огледа се, като че ли се боеше да няма трето лице в стаята, и повдигна рамене.

— Погледнете, моля — усмихна се Авакум. — На бюрото ви е поставена папка и на десния й горен ъгъл личат номер и надпис, красиво изрисувани с червен молив. Разбира се, надписът е условен, но аз зная много добре какво означава: това е кодовият знак на Смолянското управление. Запомнил съм го от времето на момчиловската афера. Преди да ме извикате, вие сте преглеждали преписката си със Смолянското управление — и това е съвсем очевидно. Но какво става сега в смолянския край?

Авакум изтърси пепелта от цигарата си и помълча.

— В смолянския край — продължи той — сега върлува страшен шап. Аз имам един добър приятел, ветеринарен лекар, служи в Триград. Той е на командировка в София и чрез него аз се запознах с някои хора от Центъра за борба със заразните болести. Ето откъде зная, че от десетина дни в смолянския край върлува шап.

Авакум угаси цигарата си и кръстоса крака.

— И тъй, на вашата маса лежи преписката със Смолянското управление. Под кориците има едно листче, което се подава малко навън. Без друго това е съобщение, радиограма може би, която току-що сте получили. Това съобщение ви е развълнувало много неприятно — иначе не бихте ме извикали така ненадейно, под тревога. Но какво всъщност се е случило? Аз се обзалагам, че от Смолян кодират: „S. О. S., положението се усложнява, пратете помощ.“ И вие сте си припомнили, че аз имам вече известен опит из ония краища, и сте заповядали тозчас да ме намерят и доведат.

Полковникът мълчеше.

— Още две думи — каза Авакум. — Позволявате ли? Споменах за това S. О. S. Изниква такъв въпрос: защо все пак болестта не утихва, защо заразата се шири така неудържимо? Нали още преди девет дни центърът изпрати ваксина за изграждане на имунитет? Но изглежда, че тази ваксина не действува, че тя не притежава необходимите качества за изграждане на имунитет. Ваксината е негодна. Аз се обзалагам срещу каквото щете, че от Смолян пишат именно така: ваксината е негодна.

Полковникът кимна с глава.

Авакум запали нова папироса и се умълча. Пръстите на лявата му ръка започнаха да почукват по облегалката на креслото. Пламъчетата, които блеснаха в очите му, докато говореше, угаснаха изведнъж, но лицето му не потъмня: то приличаше сега на една строга фасада, където прозорците са засенени със светли, меки, но непроницаеми завеси.

Полковникът седеше неподвижно, той като че ли беше току-що изслушал най-хубавата музика, каквато може един обикновен човек да чуе. В погледа, с който съзерцаваше своя събеседник, в начина, по който беше навел главата си встрани, в ръцете, които държеше сключени и сякаш застинали върху масата — във всичко това имаше почуда и възторг.

— Другарю полковник — наруши мълчанието Авакум. — Вие ме извикахте спешно — значи, работата е бърза. Аз съм на ваше разпореждане. — Той погледна началника и по тънките му устни само за миг се мярна бегла, едва забележима усмивка. — Вие от собствен опит знаете колко фатални могат да бъдат за едно дело няколко пропуснати минути. Груши закъснял и Наполеон загубил битката при Ватерло!

Полковникът се засмя.

И вместо да завърши срещата с обичайните сухи и протоколни напътствия и приказки, той дойде до Авакум, сложи ръката си на рамото му и простичко го запита:

— Ти нали оттук ще започнеш? От тая загадка с ваксината?

Тоя въпрос съдържаше всичко: и заповед за действие, и постановка на предстоящата за решаване оперативна задача.

Авакум се изправи и погледна електрическия часовник. Стрелките му показваха точно единадесет часа.