Приключение в полунощ

6

Складовете на центъра се намираха на около петнадесет минути път северно от Министерството на земеделието. Авакум повика кола, намести се удобно на задната седалка и затвори очи.

За него не беше мъчно да преодолее инерцията на заседналия си живот, защото работата му на реставратор археолог — и тя бе своего рода „детективска“ дейност. От белезите на частното, от признаците на отделните части на предмета той възстановяваше картината на цялото, точната форма на предмета. Отгатваше по причудливите извивки на теракотените парчета, по чупките и по онова, което липсваше между тях, точните контури на античния съд и мястото на всяка негова отделна част. Същия този индуктивен метод на изследване той прилагаше и в разузнаваческата си дейност, но както в реставраторската си работа, така и при разузнаването винаги и във всички случаи изхождаше от обширни и дълбоки познания за общото.

Схващаше ли Авакум вътрешното единство на тия две толкова различни по характер дейности? Той не обичаше да говори за себе си и още по-малко обичаше да слуша, когато други говорят за него. Само веднъж в разгорещен спор с няколко надменни млади художници той се беше изпуснал да каже: „Аз служа на красотата повече от всички ви!“ Имаше ракия на масата и може би тя му бе помогнала да направи това едничко самопризнание в своя живот. Аз, който го познавам много отблизо, и сега не мога да кажа какво по-точно имаше тогава пред вид. Дали своята дейност на изкусен реставратор? Или покриваше понятието за красотата със секретната си работа на разузнавач.

Както и да е. Колата го носеше към складовете на центъра и той се усмихваше в себе си: този път случаят го срещаше с познати хора. С Венцеслав Рашков, началника на складовия отдел, той беше ходил дори на излет до Искъра. Този момък, слязъл сякаш от някой първомайски плакат, първенец и в танците, и на спортната площадка, и в служебната дисциплина, не будеше подозрения: към такива хубавци, „приятни във всяко отношение“, Авакум се отнасяше с добродушна снизходителност. Предричаше им успех по стълбицата на служебните повишения до ранг „началник-отдел“, щастлив семеен живот и пътуване зад граница с билет, спечелен от Държавната лотария. Той поощряваше Венцеслав: „Имаш щастлива звезда — играй на тото!“ — и му се смееше с незлобив смях. Разбира се, Венцеслав не се обиждаше. Той беше така устроен по характер, че и да искаше, не можеше да се сърди. Възприемаше смеха на Авакум като проява на интимност и доброжелателство, ласкаеше се и му беше благодарен в душата си. А що се отнася до тото — той попълваше редовно фишовете и в това отношение не се нуждаеше от насърчение. Понякога печелеше дребни суми и тогава, щастлив и до немай-къде обнадежден, черпеше колегите си и началника на службата с цветен локум.

Сега, като се отбиваше уж случайно при него, Авакум имаше намерение да задигне скришом две флакончета с ваксина от партидата, която се разпращаше в заразените погранични райони, и от другата ваксина, която лежеше още непокътната в оригиналната си опаковка. После щеше да отнесе тия проби в химическата лаборатория на Държавна сигурност, за да се установи дали те са идентични помежду си и дали има някаква разлика в интензивността им. И друго кроеше в ума си, но чакаше да пристигне на място, за да се ориентира в обстановката.

Когато колата наближи складовете, той поръча на шофьора да спре, а стотината крачки, които го деляха до входа, измина пешком. Това беше една къса и сбутана уличка в съседство с прелеза над гара Сердика, прашна и мръсна поради непрекъснатата върволица от каруци, които се търкаляха от сутрин до вечер по разкъртения й паваж. Платното и тесните й плочници се провираха между два реда ниски къщи и калдъръмени дворчета, зашумени тук и там с люляци и стари акации, посивели от жегата и уличния прахоляк.

Складовете на центъра се помещаваха в еднокатна, но масивна четвъртита постройка. Лицето й гледаше към улицата, а гърбът й опираше в една полегнала ограда от прогнили тараби, зад които стърчаха основите на започната някога, но недовършена и изоставена сграда. Като всеки склад и това помещение имаше мрачна външност, а излющената му мазилка и зарешетените прозорци усилваха още повече студения му, почти затворнически вид.

Авакум вървеше по насрещния тротоар, пътем изучаваше подстъпа за склада откъм улицата и кой знае защо — това се случваше рядко с него — изпитваше в душата си някакво странно и необяснимо безпокойство. Всъщност това не беше безпокойство, а едва доловимо смущение на съвестта: тоя миг, когато започна да оглежда мрачната и зловеща сграда, той съжаляваше вече за студеното си и пренебрежително отношение към нейния стопанин. Младият човек, веселякът, който беше принуден да прекарва по-голямата част от времето си в тоя огромен ковчег, заслужаваше, естествено, по-топли обноски и повече уважение.

„Сега ще му кажа нещо хубаво и приятно“ — помисли Авакум и натисна звънеца.

Авакум натисна втори път звънеца и понеже все още никой не му отваряше, той погледна часовника си. Беше единадесет и половина. Той повдигна ръката си, за да позвъни трети път, но не успя да докосне никеловото копче. Бравата щракна отсечено и тежко като затвор на оръдие, дебелата дъбова врата бързо се разтвори, сякаш беше блъсната навътре от могъща пружина, и пред Авакум застана един изплашен и като че ли втрещен от ужас човек.

Той видя пред себе си ниско човече на около петдесет години, плешиво и с набръчкано лице като овехтяла хармоника. То беше облечено в синя замърсена престилка, носеше очила с телени дръжки, но те бяха вдигнати високо над изшиления му нос — стояха като залепени върху изпъкналото му чело.

Авакум можеше с един поглед и само за няколко секунди да съзре и да запамети десетки големи и малки подробности от външността и облеклото на който и да било случайно срещнат човек. Това беше рядка способност, каквато малцина притежават: надарените с остра наблюдателност виждат и запаметяват огромно количество подробности за необикновено късо време — зрителната им памет прилича на невидима, всичко записваща чудодейна кинокамера. Но Авакум притежаваше и една друга способност и аз мисля, че тя беше наистина изключителна. Със своя мимолетен поглед той улавяше не само подробностите и особеното в тия подробности, но откриваше чертите на характера зад тях, отгатваше действията на хората и в много случаи предугаждаше намеренията им.

Човечето със синята престилка стоеше пред него, гледаше го уплашено и мълчеше.

— Аз съм инспектор от министерството — каза Авакум, като се усмихваше мило и приветливо. После той пристъпи напред и тихичко затвори вратата подире си. В същия миг любезното изражение на лицето му се смени със сурова и заплашителна гримаса. С грубо движение той улови смутения човек за ревера на престилката му, наведе се над него и заби поглед в изплашените му помътнели очи.

— Какво видя през ключалката, негоднико? — запита го той.

Човекът отвори уста, а тесните му рамене подскочиха, като да ги беше пронизал електрически ток.

Без да снема ръката си от престилката му, той заключи вратата и се ослуша: беше тихо като в напуснат дом. Наляво от малкия хол, сред който стояха, зееше дълбок и тъмен коридор.

— Пуснете ме — помоли с шептящ глас човечето. — Аз съм служебно лице!

— Служебните лица не шпионират през ключалките! — усмихна се със зла усмивка Авакум.

— Но аз не съм шпионирал, другарю инспектор!

— Не хитрувай! — Авакум го притегли по-близо до себе си. — Как да не си шпионирал? А защо престилката ти над дясното коляно е изцапана с подово масло? Защо е зачервено лявото ти око? Ти си късоглед човек — това се вижда по диоптрите на очилата ти. А защо си вдигнал очилата си нагоре?

Човекът в престилката облиза посинелите си устни и пое дълбоко въздух.

— Другарю инспектор — каза той с пресипнал и несигурен глас, — всичко това беше точно така, както вие го казвате. Аз действително гледах през ключалката и добре, че дойдохте навреме, за да сте ми свидетел и заедно да разберем тази работа.

— Аз винаги идвам навреме — усмихна се Авакум.

— Моля ви се, не се смейте, защото тази работа е много сериозна. — Човекът в престилката намести очилата си и сбръчканото му лице доби изведнъж по-авторитетен вид.

— Има ли тук други хора? — запита Авакум.

Човекът повдигна рамене и в очите му отново се появи предишният страх.

— Другарю инспектор — каза той, — аз съм магазинер на склада и служа тук от десет години. Тази врата държа винаги заключена, тя има специален ключ и аз го нося постоянно със себе си. В това помещение не може да влезе човек, ако аз не му отключа. Вие сам се уверихте в това. Тази заран точно в осем часа без пет минути дойде другарят началник. Той винаги пристига на работа в осем без пет, а аз дохождам, както е редно, другарю инспектор, петнадесет минути по-рано. През тия десет години аз не съм закъснял нито веднъж. След като отворих на другаря началник, аз пак заключих вратата. Прибрах ключа и влязох в канцеларията си.

Както ще видите, в тоя коридор има само две канцеларии. Останалите четири са натъпкани с медикаменти и аз ги държа винаги заключени. Моята канцелария се помещава в първата стая отляво, а кабинетът на другаря началник е още по-вляво, през две стаи. При това забележете, моля ви се, че вратата на моята канцелария е наполовина стъклена, така че дори муха да прехвръкне през коридора, аз непременно ще я видя. От осем часа без пет минути, та до тоя момент, когато вие позвънихте и аз ви отворих, външно лице не е влизало тук. Мога да се закълна в синовете си, които служат на най-опасните места: по-големият е сержант в авиацията, а по-малкият отбива военната си служба на южната граница. Никой не е влизал в помещението, другарю инспектор! А другарят началник само на два пъти ме повика: първия път — да му услужа с цигара, че беше свършил своите, а втория път — да му измисля комбинация от цифри, за да попълни един от фишовете си за тотото. Когато ме повика втория път, часът беше точно десет без четвърт. Запомнил съм това, защото в десет часа аз пия редовно по една бутилка михалковска вода.

Дотук, другарю инспектор, всичко си вървеше най-нормално, по реда. И ето, петнайсет минути преди вие да позвъните, аз отидох при другаря началник, за да ми разпише последния експедиционен ордер. Почуках, натиснах дръжката и — да беше гръм треснал от ясно небе, нямаше толкова да се изненадам! Вратата се оказа заключена, а ключът — в ключалката… При другаря Венцеслав Рашков аз служа три години и през това време той нито веднъж не беше заключвал вратата си! Натиснах втори път, сетне почуках. Постоях и пак почуках — този път по-силно. Никакъв отговор, другарю инспектор! Обля ме пот. И започнах да чукам, да блъскам, да крещя, колкото ми глас държи: „Другарю началник! Другарю началник!“ А отсреща тишина. Страшна тишина! И тогава, както казахте вие, аз клекнах, за да погледна през ключалката. Но пречеше ключът!…

Авакум не го слушаше вече. Той изтича по коридора и се спря пред четвъртата врата отляво. Бързо и ловко с помощта на няколко инструмента от специално комплектуваното си ножче той освободи ключалката и превъртя вътре един малък универсал. Езичето щракна и Авакум натисна дръжката на вратата.