Приключение в полунощ

13

Утрото сияеше засмяно. И може би тъкмо заради тази чиста радост, която се разливаше над света, той чувствуваше още по-остро мрачната тревога, която завладяваше душата му. Новините, които му донесе лейтенант Марков, не предвещаваха нищо добро.

Сега той знаеше, че двата подписа върху „фалшивото“ писмо бяха надписани най-напред с черен молив. Подписът на доктора е бил направо прекопиран — в това не можеше да има никакво съмнение. Но Ирининият? Защо са били необходими дребните и едва забележими промени в някои от буквите?

Играта беше наивно замислена: тия дребни и едва забележими промени като че ли искаха да кажат: „Виждате ли, някой се е опитвал да имитира подписа на Ирина Теофилова, но не е успял напълно.“ А какво е пречило на този „някой“ да прекопира истинския й подпис — така, както е прекопирал подписа на Петър Тошков? Нищо не му е пречило, разбира се, защото той е имал подръка десетки нейни писма.

Беше съвсем очевидно, че авторът на „фалшивото“ писмо, като е изменил нарочно някои букви от Ирининия подпис, е целял да предпази преди всичко самата Ирина от подозрение в случай, че фалшификацията бъде разкрита.

Лейтенант Марков беше установил, че на 28 август Христина Чавова и Ирина Теофилова не са напускали сградата на центъра между десет и единадесет часа преди обяд. Установката съдържаше едно несъмнено алиби за Ирина: тя не можеше да бъде в едно и също време и в центъра, и при Венцеслав! Това алиби стигаше, за да бъдат разбити на пух и прах всичките досегашни хипотези на Авакум. Но лейтенантът беше установил и друга една подробност: че между десет и единадесет часа Ирина Теофилова не е била в канцеларията си, тъй като по това време е използувала банята, която се намира на мансардния етаж. Като научи тази „подробност“, Авакум разпери ръце и лицето му помръкна.

— Обзалагам се на хиляда срещу едно каза той, — че банята има и една втора врата, която непременно излиза на някаква външна площадка. От площадката започва тясно и вито стълбище. Като има връзка с всеки етаж поотделно и с черния вход на сградата, стълбището стига до сутерена и до избеното помещение. Това е напълно в реда на нещата!

Той изпрати лейтенанта на оглед и докато го чакаше, отиде в кухнята, за да изиграе една партия домино с хазяйката си.

Лейтенантът не се забави.

— Вие като че ли сте ходили в това здание, или пък сте проучвали плана му! — засмя се той. — Истинската врата на банята е именно тази, за която вие споменахте. Тя е отключена и се затваря отвътре с райбер. Новата врата е правена наскоро, това си личи по мазилката. Тя се затваря и с ключ, и с райбер. Вътре има само един душ.

Авакум се умълча. Наближаваше единадесет часът и трябваше да ходи при полковника на доклад.

— Не изпускайте от очи двете квартири — въздъхна той. После попита: — Събрахте ли сведения за къщата с алпийския покрив?

Лейтенантът повдигна рамене.

— Вярно, вие не сте имали време — усмихна се виновно Авакум. — Прощавайте. Аз ще ви потърся следобед.

Гласът му беше станал тих и глух.

Онова алиби за Ирина имаше само формална стойност — стойност de jure. Всъщност то не бе никакво алиби. Към десет часа тя излиза от канцеларията, като уведомява Чавова, че ще прескочи „догоре“, за да се изкъпе. Същото е казала и на прислужничката, а може би и на още някого. Влиза в банята, но не се съблича а пуска душа да тече. Изскача през другата врата, спуща се по черното стълбище и през двора излиза на улица „Димо Хаджидимов“. Оттам до складовете на центъра пътят е къс — най-много четвърт час. При бързо ходене може да се стигне и за десет минути! Когато всичко е било свършено, тя се е завърнала по стъпките си. Понамокрила е лицето и косите си с гореща вода, за да изглежда „къпана“, и се е прибрала в канцеларията си, както е правила и друг път.

За по-малко от едно денонощие той беше успял да навлезе доста надълбоко в аферата. Имаше в ума си очертана хипотеза, но се боеше да я предложи на полковника като план за действие, защото тя съдържаше още много неизвестни. Сега разполагаше със седемдесет и два часа — три денонощия, — за да проникне до дъното на заговора, да разкрие истинските виновници и да спаси един човешки живот.

Този следобед щяха да погребват Венцеслав. Авакум потърси Ирина в службата, но Чавова му отговори, че отсъствува — била неразположена. Поиска кола от дирекцията, освободи шофьора и сам седна зад волана.

Предполагаше, че ще я завари в стаята й, но се излъга — тя седеше под черницата и четеше. „Някакъв роман вероятно — помисли Авакум. — Отвлича вниманието си — нали в тоя час погребват Венцеслав!“

Беше облечена в скромна басмена рокличка с весели цветове. Лицето й имаше обикновения си миловидно замислен израз, очите й гледаха, както винаги, открито, смело и погледът им светеше бистър и чист.

Както седеше на тревата с подвити колена, тя му протегна ръка и се усмихна. Върху устните й разцъфна безгрижна и радостна усмивка.

— Тъкмо навреме — каза тя и го потегли към себе си. — Сядай до мен! Аз се уморих от четене.

И той се намери на тревата до нея и раменете му се допряха до нейните, а косите й погалиха лицето му. Подухна вятър, черницата въздъхна, полата на тънката й рокля се наду като чадър. Беше хубаво, някъде подсвиркваше кос.

Зави му се свят. Изпита непреодолимо желание да я прегърне, да притисне грубо в ръцете си това свежо тяло, което не криеше нищо от себе си и като че ли нарочно се подлагаше на очите му. Трябваше да насили волята си, за да остане поне видимо спокоен.

— Какво четеш? — запита той, като се излегна полека на тревата. В синия и бездънен простор над главата му плаваше бяло облаче с накъдрени краища, посребрени от слънцето. Оня кос в храстите продължаваше да свирука.

— Какво чета ли? — Тя сложи ръката си между коленете и отговори звънко, като ученичка, която са дигнали на урок: — За химичните свойства на водорода и по-специално за многоуважаемия водороден йон! Много е интересно. — И весело се засмя.

— А нашият общ приятел сигурно почива вече в земята — каза Авакум.

Той гледаше бялото облаче и жумеше.

— Сигурно — отвърна тихо Ирина. Тя се наведе и откъсна стръкче трева. — Щях да ида на погребението му, но тази заран се пробудих с ужасно главоболие. Много съжалявам.

— За какво? — попита Авакум. — За главоболието ли, или за Венцеслав?

— С мъртвите не бива да се шегуваш — каза тя и леко сложи пръста си на устата му.

Авакум я погледна — по горната й устна беше избила пот.

Помълчаха.

— Ирина — каза Авакум, — какви са твоите проекти за бъдещето? За какво например мечтаеш?

Той сложи ръката й в своята и започна да си играе с пръстите й.

— Моите мечти са много скромни — отвърна Ирина. Тя пое въздух, избърса горната си устна и тръсна глава. В очите й отново светна предишният блясък. — Всъщност аз имам само една мечта — да не завися от никого.

— Това е много общо — усмихна се Авакум.

Тя пак откъсна стръкче трева и се умълча.

— Какво значи това — да не зависиш от никого?

— Много нещо. — Гърдите й бързо започнаха да се издигат и спущат. — Стъпя ли веднъж в университета, по-нататъшният ми път в живота ще зависи само от мен.

Вятърът отвя облачето на изток.

— Ирина — каза Авакум, — защо ръката ти е влажна? И защо студенее?

— Сигурно ще е от главоболието — трепна Ирина и издърпа ръката си. Наведе се над него и той усети дъха й по устните си. Сега можеше да я прегърне, можеше да я целува — но ръцете му лежаха като пречупени на тревата. От онова желание не беше останала в кръвта му никаква следа. Само една жалост чувствуваше в гърдите си — мъчителна и тежка — и нищо друго.

— Ти приличаш днес на сборник от въпроси — усмихна му се тя. — Но позволи ми и аз да ти задам един въпрос: чия е тази кола?

— На музея — отвърна Авакум.

Тя се наведе още по-ниско над него:

— Искаш ли да излезем някъде навън?

— Аз за това съм дошъл.

Тя се огледа и бързо допря устните си до неговите.

После скочи пъргаво и изтича до стаята си, за да се облече.

Когато излезе, Авакум седеше вече зад волана. Сега тя беше пременена цялата в бяло: бяла кордела на косите си, бяла рокля, бели сандалетки. Но сандалетките нямаха върхове. Устните й силно аленееха от яркия руж.

„Ще се задоволим само с червилото“ — помисли си Авакум, като й отваряше услужливо вратичката. Бялата й премяна го натъжи още по-силно.

Насочи колата към орханийското шосе, а щом излязоха от моста над река Искър, той натисна газта и стрелката на километража започна да се колебае около цифрата деветдесет. Нямаше време за губене — знаеше това, но не натискаше педала, за да печели минути: ходовете бяха разчетени, всякаква припряност изглеждаше излишна. Но в момента, когато излезе на улица „Брод“, за да пресече шосето за Пловдив, стори му се, че една синя волга потегля подире му и че оттогава непрекъснато го следва по петите — ту по-близо, ту по-отдалеч и винаги зад него. „Ако и «синята» препусне с деветдесет, картинката е ясна“ — помисли Авакум и натисна педала. „Синята“ изостана.

Той попита спътницата си:

— Хубаво ли е?

Може би тя не го чу, защото въздушната струя бучеше силно около стъклата. Тя седеше със затворени очи и мълчеше.

„Ако знае, че е излязла на любовна разходка с палача си!“ — усмихна се мрачно Авакум.

Погледна външното огледало и веждите му се свиха — в дълбочината на изпъкналата леща синята волга летеше след него, голяма като бръмбарче.

Авакум отпусна педала на газта. Бяха излезли от Йорданкино и наближаваха партизанската чешма-паметник. Когато стигнаха площадчето пред възпоменателната плоча, той зави наляво и рязко спря.

— Къде сме? — попита Ирина. Тя учудено се оглеждаше, сякаш току-що се беше събудила от дълбок сън.

— Слез от колата, погледай наоколо и ще разбереш — отвърна студено Авакум.

Жалеше я допреди няколко минути, но откакто забеляза синята волга, която го преследваше по петите като хрътка, в душата му повя някакъв внезапен студ. Преди да натисне спирачката, той видя ръката й, отпусната до коляното му. „Тя би могла и на мен да поднесе цианкалий“ — помисли Авакум и изви волана наляво.

— Че какво има толкова за гледане — засмя се Ирина. — Планини, асфалт, чешма и една хубава беседка.

— И един спомен — каза Авакум.

Тя повдигна рамене и се обърна с гръб към плочата. Сетне се прозина и поразкърши ръце:

— Ще се бавим ли тук?

В тоя миг пристигна и синята волга. От волана слезе нисък, кръглолик мъж с олисяло теме и клепнали уши. Беше облечен в кафяво велурено яке, в което едва се побираха широките му и набити рамене. На очите си имаше синкави слънчеви очила.

Той хлопна вратичката с господарски жест, плюна в краката си и с твърди стъпки тръгна към чешмата. На Ирина не обърна никакво внимание, но Авакум почувствува погледа му върху лицето си. Наведе се над чучура, отпи няколко глътки, после дълго се жабурка и плюва.

В това време откъм София се зададе моторист. Той префуча покрай чешмата и изчезна зад първия завой. Тежко избоботи камион, натоварен с бурета, и въздухът се изпълни с миризма на изгоряла нафта. Камионът отмина и тишината отново като че ли се раздроби на парчета — пристигна друг моторист, но неговият мотор гърмеше като минохвъргачка. Той яздеше петстотинкубикова машина.

Макар и в тужурка и с кожена шапка, Авакум веднага го позна — беше лейтенант Марков. Той избута машината почти до самата канавка на шосето, избра си сенчесто място и се изпъна на тревата по гръб.

Мъжът с велуреното яке слезе от своята волга, повдигна капака на мотора и захвана да занича съсредоточено в механизмите. После извади един гаечен ключ и се зае да натяга вентилаторния ремък.

„Като че ли е по-съобразителен от лейтенанта“ — засмя се в себе си Авакум.

Ирина, която беше стояла досега като вкаменена на мястото си, най-после помръдна с глава и пое дълбоко въздух. Лицето й изглеждаше по-бяло от бялата кордела върху косите й. Тя стоеше с отпуснати рамене и все гледаше като хипнотизирана към синята волга.

Авакум леко допря ръката си до рамото й:

— Лошо ли ти е?

— Пак това главоболие — отвърна тихо Ирина.

Авакум изтича до колата. Когато се завърна, той носеше една стъклена чаша в ръката си.

— Пийни си — покани я той, като услужливо й подаваше стъклената чаша, която беше напълнил до половината с вода. — Тази вода е планинска, освежава. Аз нарочно те доведох тук, за да я опиташ. Харесва ли ти?

— Много — прошепна Ирина. — Благодаря.

Авакум сложи ръката си на кръста й.

— Трябва да се връщаме — каза той. — Сега е четири часът, а в пет часа аз имам среща в музея с председателя на археологическата секция при академията. Следния път ще те заведа още по-надалеч.

— Къде? — попита тя и го погледна в лицето.

— Много надалеч — каза той и се извърна настрана.

И за малко не изпусна стъклената чаша на земята.

Когато обръщаше колата, мъжът с велуреното яке все още продължаваше да натяга вентилаторния ремък.

Само веднъж забеляза синята волга подире си — мярна се в огледалото, а после стана по-малка от бръмбар и изчезна съвсем.

И така всичко се развиваше по предварително начертания план. Че Ирина Теофилова и „неизвестната“ от скицата му са едно и също лице — в това той не се съмняваше, но му беше необходима още една последна проверка, за да има в ръцете си и „нагледното“ доказателство.

Не се съмняваше, но когато сложи двете стъклени чаши на масата си, нещо като че ли заседна на гърлото му. Ръцете му бяха студени и влажни от пот.

Дълго чисти с памук най-голямата и най-силната от лупите си. Сетне запали цигара и вдъхна няколко пъти поред от дима.

Петната и на двете чаши имаха един и същ и абсолютно еднакъв цвят. Размерите им бяха еднакви, резките, които съответствуваха на кръвоносните съдове, съвпадаха идеално помежду си. И двете петна имаха по едно лесно забележимо надебеляване в най-връхната си точка — колкото лещено зърно.

Авакум захвърли лупата, облегна се на стола си и затвори очи.

Знаеше, че петната ще съвпаднат помежду си, и все пак…

Така престоя неподвижен няколко минути. Когато се изправи, бръчките около устата му като че ли бяха станали по-дълбоки. Една чудна усмивка имаше върху устните му — някаква смесица от горчивина, ирония и старческа снизходителност.

Отключи железния шкаф и сложи вътре двете стъклени чаши.

После облече халата си и напълни малката си луличка с тютюн. Извади от етажерката с книгите първия том от Всемирната история, намести се удобно в широкото кожено кресло и започна съсредоточено да чете.

Полегналите лъчи на залеза обагриха прозорците на стаята с розова светлина.

Лейтенант Марков пристигна след половин час. Беше още с тужурката си, прашен, със зачервено от вятъра лице. Авакум му отстъпи мястото си в креслото, накара го да изпие чашка коняк, почерпи го с цигара. После го запита:

— Мъжът с жълтото яке — той живее в къщата с алпийския покрив, нали така?

Лейтенантът едва не се задави с коняка.

— Няма нищо чудно — усмихна се Авакум. — Тази заран към осем часа аз излязох да се поразходя и случайно минах покрай къщата с двата бора. Вие сигурно си спомняте, че снощи валя силен дъжд. Без друго сте видели, че улицата не е павирана и че тротоарът представлява един прост землен насип. Точно пред зелената порта забелязах стъпки, които излизаха от вътрешността на двора и водеха на юг към шосето. Аз се позагледах в тия стъпки, без да се спирам, разбира се, и понаучих от тях някои неща. Това бяха стъпки на мъж. Малък крак, разкрач — по-къс от средния. Следите — дълбоки. Какво означава това? Вие сигурно се досещате — че мъжът е нисък и доста солиден на тегло. Отпечатъците, оставени от обувките върху разкаляната земя, бяха съвсем ясни — силно заострени върхове, удължено ходило, стеснена и повдигната част между подметката и токовете. Вие сте елегантен човек, обличате се по модата: можете ли ми каза кои мъжки обувки отговарят на това описание?

— Италианските — засмя се весело лейтенантът.

— Точно той — този фасон не е наш и лесно може да се разпознае. Ниският и пълен мъж, излязъл из дворчето с двата бора, носеше италиански обувки. Какво искате повече? Човекът с велуреното яке беше нисък и пълен и имаше на краката си италиански обувки. Да ви налея ли? Пийте, тази вечер няма да пътувате с мотор. Кой е този човек?

— Този човек се казва Прокопи Албертов Недялков — започна лейтенантът, като отпи една малка глътка от коняка. — Родом е от Павликени, завършил е френския колеж в София. Получил е висшето си образование в Италия като стипендиант на католическата черква. Там е специализирал лесовъдство. Бил е лектор в Агрономическия факултет, а от три години е инспектор по горите при Министерството на земеделието. Онази къща с алпийския покрив е негова. Понастоящем той е в отпуска, а семейството му летува в Павликени. Баща му е католически свещеник, пенсионер. Инженер Прокопи Недялков е аполитичен човек, не е имал никакви реакционни прояви, а в службата се ползува с голям авторитет.

Тази заран той напуска дома си в седем часа. Петнадесет минути по-късно е на улица „Самодивско кладенче“ седемнадесет, където гарира колата си. Точно в осем часа е пред сградата, в която живее собственикът на кремавия москвич — нашият приятел от снощи. Бави се в апартамента му около половин час, после излизат заедно с волгата на Прокопи Албертов и спират пред сградата на центъра. Тука двамата приятели се разделят. Прокопи Албертов се завръща в къщи си, като оставя колата на улицата, близо до зелената ограда. Точно в три и половина следобед той излиза припряно навън, качва се на волгата и с бърз старт се насочва към пловдивското шосе. Установява се малко надире от кръстовката с улица „Брод“ и стои на това място, докато вашата кола не излиза на пътя.

— А като научихте, че е подире ми — усмихна се Авакум, — вие организирахте едно „блестящо“ преследване с два мотора. Много мило от ваша страна.

— Вие казахте да не го изпускам от очи — наведе глава лейтенантът.

Авакум помълча.

— Носите ли справката за Светозар Подгоров?

Лейтенантът извади едно прегънато листче от портфейла си и му го подаде. Ръката му потръпна.

Авакум пое бележката и поклати глава.

— Трябва да калите нервите си — каза той, като се усмихваше с горчивата си снизходително-иронична усмивка. — Може би на пътя си ще срещнете и по-неочаквани неща. Думата човек звучи красиво наистина, но не във всички хора има красота. Човек е способен на всичко — въоръжете се с тази философска концепция и ръката ви няма да потръпва никога. Проучихте ли кой живее в неговия апартамент?

— Изпратил е съпругата си във Варна. Сега е сам.

Авакум погледна часовника си:

— Имам такава молба към вас да отидете при полковник Манов и да му кажете, че искам непременно да повика този човек при себе си и да го задържи на разговор до десет часа. Нека излязат например вън от града, така ще бъде най-добре. Вие ще идете веднага при полковника и ще ми съобщите за резултата.

Лейтенантът се изправи.

— И не изпущайте от очи дори за секунда къщата с алпийския покрив! Осведомявайте ме за всяко движение, което ще предприеме отсега нататък инспекторът Прокопи Албертов. Тази нощ или утре той ще излезе вън от града. Много ви моля в минутката да бъда уведомен! И още нещо: помолете полковник Манов да остави на мое разположение кола с радиопредавател.

Той извади от железния шкаф едно картонче и го подаде на лейтенанта:

— Тук е означен кодовият ми знак. Съветвам ви тази нощ и утре през деня да не напускате дирекцията — ще има много изненади и работата ще бъде напрегната. — Той се усмихна с невесела усмивка и подаде ръка.

Когато лейтенантът излезе, той се облече набързо, отпусна се в креслото и затвори очи.