Принцът на Глупците

9.

Бременната, приключила за момента с татуирането, ме поведе към фургона на Варга. Клатушкаше се пред мен и изглеждаше, че ще се пръсне при всяка крачка, макар да каза, че времето ѝ щяло да дойде след седмици.

— Дейзи — каза тя. Името ѝ, или може би така смяташе да кръсти отрочето си, ако се окаже момиче. Не я слушах много внимателно. Бяхме минали покрай фургон, където жена в прилепнали копринени одежди седеше, кръстосала крака зад главата си, и вниманието ми се бе отплеснало.

— Дейзи? Хубаво име. — За крава.

Забелязах слона, прибран в заграждение, което би могъл да събори с лекота, и вързан с верига за дебел стълб. Няколко циркаджии, перчещи се със стройните си мускулести тела, се бяха изтегнали край един тезгях, направен от две бурета и дъска, и зяпаха слона, както и всичко друго, което би могло да мине оттам. Зад тях имаше тежко натоварен фургон с бира, който им осигуряваше сянка. Цирковете винаги са добре запасени с бира за публиката. Предполагам, че е по-лесно да впечатлиш пияна тълпа.

По-нататък минахме покрай опърпана палатка с пришити към нея луна и звезди и символи от хороскопа, нацвъкани сред избледняло небе. Пред нея на трикрако столче седеше някакво прастаро същество със стърчащи зъби и старчески петна.

— Дай някоя пара, странниче, и ще ти кажа бъдещето. — Не можех да позная дали съществото е мъж или жена.

— Не я слушай. — Дейзи ускори ход. — Тази е чалната. За нея всичко е мрак и прокоба. Гони ни клиентите.

— Ти си плячка — извика старицата подире ни, после се закашля, като че ли белият ѝ дроб се бе пръснал. — Плячка. — Не можех да кажа към кого от нас са насочени думите ѝ.

— Запази си приказките за селяците — извиках през рамо, но все пак ме полази ледена тръпка. Винаги е така. Предполагам, че точно затова пророчествата се харчат толкова.

Продължихме да вървим, докато хрипливата кашлица зад нас заглъхна. Засмях се, но всъщност наистина се чувствах преследван, откакто напуснахме града. Макар че не можех да кажа от какво. Беше нещо повече от Мълчаливата сестра, дори нещо повече от ужасите на Мейрес — бяха очите зад онази емайлирана маска, които се взираха в мен в спокойните ми моменти. Бях ги зърнал само за миг в операта, мимолетна среща, но споменът за нея продължаваше да ме преследва.

— Варга. — Дейзи посочи един фургон, който отговаряше на описанието на Тапрут, пое си дълбоко дъх и тръгна с клатушкане по обратния път. Не ѝ благодарих, вниманието ми беше погълнато от групичката оскъдно облечени млади жени, скупчили се около фургона на Варга. Танцьорки, ако се съдеше по гъвкавите им тела и копринените парцалки.

— Дами. — Приближих се и им метнах най-ослепителната си усмивка. Изглежда обаче един висок рус принц на Червения предел беше по-безинтересен за тях от огромен тъмнокос северняк, пращящ от мускули, като че ли ръцете и краката му са натъпкани с камъни. Момичетата сочеха в сумрака под чергилото, кискаха се в шепи и си разменяха одобрителни погледи. Промуших се покрай тях и се качих във фургона.

— Не беше нужно да му махаш ризата — казах. — Ръката му е това, дето плаче за махане.

Снори ми хвърли мрачен поглед от наклонената кушетка, на която го бяха настанили. Наистина имаше стряскаща топология: по корема му изпъкваше ясен релеф, гърдите и ръцете му се пръскаха от мощ, вени се виеха по цялото му тяло, за да захранят с кръв моторите на неговата сила, които в момента бяха напрегнати от болката, предизвикана от прегледа на Варга.

— Закриваш ми светлината. — Варга спря работата си и се извърна. Беше на средна възраст, започнала да побелява, с хубавко лице от онези, които могат еднакво успешно да изразят състрадание и неодобрение.

— Ще живее ли? — попитах. Интересът ми беше искрен, макар и егоистичен.

— Раната е гадна. Сухожилията не са засегнати, но една от малките костици в ръката е счупена, други са разместени. Ще се изцери, но бавно, и то само ако успеем да овладеем инфекцията.

— Значи да?

— Може би.

— Добри новини! — Обърнах се пак към момичетата отвън. — Трябва да го отпразнуваме. Прекрасни дами, нека ви черпя по едно питие и да оставим моя спътник за малко на спокойствие. — Слязох при тях. Миришеха на грим, евтин парфюм и пот. Само хубави работи. — Аз съм Джалан, но можете да ми викате „принц Джал“.

Старата ми магия най-после проработи. Даже изваяното великолепие на Снори вер Снагасон трудно можеше да си съперничи с вълшебната думичка „принц“.

— Чери. Радвам се да се запознаем, ваше височество. — В гласа ѝ имаше леко съмнение, но личеше, че ѝ се иска да вярва, че нейният принц е дошъл.

Хванах я за ръката.

— Очарован съм.

Тя ми се усмихна. Беше доста хубавка, с чипо носле, порочни очи и къдрава светлокафява коса, нашарена с руси кичури.

— Лоула — представи се приятелката ѝ, дребно момиче с къса черна коса, бледа въпреки лятното слънце и изваяна така, че да задоволи мечтата на всеки ученик.

С Чери под едната ръка, Лоула под другата и рояк танцьорки, следващи ни по петите, се отправих към бирения фургон. Под чергилото на Варга Снори изпъшка. И животът отново беше хубав.

Следобедът мина в приятна омая и ме раздели с последните ми сребърни крони. Циркаджиите се отнесоха със забележителна търпимост към факта, че опипвам жените им, циркаджийките също. Излежавахме се на възглавници пред бирения фургон, пиехме вино от амфори и ставахме все по-шумни, докато сенките се удължаваха.

Дразнещото беше, че танцьорките продължаваха да ме разпитват за Снори, сякаш присъствието на героя от Аралския проход сред тях не бе достатъчно, за да задържи вниманието им.

— Той вожд ли е? — попита Лоула.

— Толкова е голям — отбеляза една червенокоса красавица, казваше се Флорънс.

— Как се казва? — попита една висока нубанка с медни халки в ушите и уста само за целувки. — Как му е името?

— Снори — отвърнах. — Това означава „бияч на жени“.

— Не! — възкликна ококорено Чери.

— Да! — Престорих се на тъжен. — Ужасен нрав — ако някоя жена го разстрои, ѝ нарязва лицето. — Прекарах с пръст линия по бузата си.

— Какво представлява Северът? — Нубанката не се отказваше толкова лесно.

Наклоних амфората към устата си и загълтах вино, като в същото време изпънах ръка под остър ъгъл.

— Ей такъв е. — Избърсах устни. — Само че заледен. Всички северняци се пързалят към крайбрежието, където се струпват в жалки селца, вонящи на риба. Става доста претъпкано. От време на време някоя нова групичка се пързулва по задници надолу от хълмовете и единственото място, където могат да се дянат онези, които са най-близко до брега, е на някоя лодка. И отплават нанякъде. — Имитирах с ръка движението на кораб по вълните. После подадох амфората на Лоула. — Знаеш ли онези рога на шлемовете им? — Оформих с ръце два рога отстрани на главата си. — Това е защото са рогоносци. Новопристигналите скачат в леглото с изоставените жени. Ужасно място. Никога не ходете там.

Момиченце и момченце дойдоха да ни попеят. Бяха забележителна двойка, с толкова високи и чисти гласове, че даже слонът се приближи да послуша. Трябваше да изшъткам на Чери, за да чуя без прекъсване как децата пеят „Високия Джон“, но я оставих да се киска, докато ни изнасяха своята версия на „Палавата свирка“. После ненадейно гласовете им се извисиха в ария, която ме върна в операта на татко. Тези деца я пееха по-сладко и с повече чувство, но въпреки това светът сякаш се сви около мен и чух пак писъците от пожара. А под тези писъци в паметта ми се носеше някакъв по-дълбок звук, нещо чуто, но неразбрано в онзи момент, някакъв по-различен вой. Воят на нещо по-скоро разгневено, отколкото уплашено.

— Стига. — Замерих ги с една възглавница. Не улучих и слонът я грабна от земята. — Чупката! — Устната на момиченцето затрепери за миг, а после и двете деца побягнаха.

— „… дайте им каквото искат, милички.“ Само това повтаря. За Тапрут всичко е бедра и цици. Той не вижда никакво изкуство в танца. — Лоула вдигна поглед към мен иззад глинената си чаша, търсейки потвърждение.

— Е, ако бъдем честни, Лоула, ти си предимно бедра и цици — казах, заваляйки леко думите.

Те се закискаха. Комбинацията от титла и изобилно леещо се вино кара хората да се кискат на всеки твой опит за хумор и аз нито веднъж не съм се оплаквал от това. Откъм фургона на Варга отекна мощна ругатня. Прегърнах с едната си ръка Чери, с другата Лоула, и ги придърпах към себе си. Наслаждавай се на света, докато можеш, тъй викам аз. Доста плитка житейска философия, но с такава разполагам. Пък и дълбоките могат да те удавят.

Първите вечерни звезди станаха свидетели как ме отвеждат да разгледам фургона на танцьорките, крепен от двете страни от Чери и Лоула, макар че беше трудно да се каже кой кого крепи повече. Катурнахме се вътре и за своя изненада открих, че в тъмното почти всичко, което имахме желание да правим, изисква три чифта ръце.

Посред нощ някакво вълнение навън прекъсна дейността във фургона на танцьорките. Отначало не обърнахме внимание. Чери твореше свое собствено вълнение и аз полагах всички усилия да ѝ помогна. Пренебрегвахме суматохата, докато клатушкането на фургона не спря рязко, което накара Чери да се отдръпне и да си поеме дъх. До този момент не бях чул много сред нейните възклицания и скърцането на осите и подпорите.

— Джалан! — Беше гласът на Снори.

Подадох глава навън под звездната светлина, меко казано недоволен, и погледнах Снори.

— Хайде, свършвай.

Нямах въздух да му кажа, че точно това се опитвам да направя. Вместо това излязох, връзвайки онова, което се нуждаеше от връзване.

— Да? — Не се опитвах да скрия раздразнението си.

— Ела. — И той тръгна между фургоните. Сега вече можех да чуя плач. Ридание.

Стигнахме малко встрани от фургоните и каруците, заобиколили палатката на Тапрут. Повечето циркаджии се бяха събрали около ярък огън.

— Умря дете. — Снори сложи ръка на рамото ми, сякаш за да ме утеши. — Неродено.

— На бременната ли? — Глупав въпрос: разбира се, че трябваше да е на бременната: Дейзи. Помнех името ѝ.

— Погребаха го. — Той кимна към малка могилка в пръстта отвъд огъня, сгушена между два по-стари гроба. — Трябва да изразим почитта си.

Въздъхнах. Тази нощ нямаше да има повече забавления за Джал. Съжалявах жената, разбира се, само че нещастията на непознати хора никога не са ме засягали дълбоко. Баща ми, в един от редките си моменти на свързана мисъл, беше обявил това за симптом на младостта. Или поне на моята младост. Призова Бог да ми вдъхне състрадание, което да ме води по-нататък в живота. Аз просто бях впечатлен, че веднъж е забелязал мен или поведението ми, пък и разбира се, винаги е хубаво един кардинал да се сеща от време на време да призовава Бога.

Седнахме малко встрани от основната група, но все пак достатъчно близо, за да усещаме топлината от огъня.

— Как е ръката? — попитах.

— Боли повече, чувствам я по-добре. — Той протегна въпросния крайник, сви го леко и трепна. — Тя извлече доста от отровата.

За щастие Снори не навлезе в подробности. Някои хора се опитват да те развличат с кървавите детайли за своите страдания. Брат ми Мартус щеше да опише в ярки краски всяка блестяща капка гной в един от своите монолози тип „горкият аз“, от които единственото спасение е бързото бягство.

Нощта беше достатъчно топла, което в съчетание с огъня и доскорошните ми физически упражнения ме правеше приятно сънлив. Отпуснах се на земята, без да се оплаквам от твърдостта ѝ или от пясъка в косата си. Няколко минути гледах звездите и се вслушвах в тихото ридание. После се прозях още веднъж и сънят ме обзе.

Странни сънища ме преследваха тази нощ. Бродех из празен цирк, обсебен от спомена за очите зад онази порцеланова маска, но откривах само танцьорките, всяка от които плачеше в леглото си и се разсипваше на ярки парченца, щом посегнех да я докосна. Чери беше там, а също и Лоула. И двете се разпаднаха, мълвейки една и съща дума: „Плячка“. Нощта се пропука и пукнатината плъзна през палатки, колела, бъчви; слон тръбеше невидим в мрака. Главата ми се изпълни със светлина и накрая отворих очи, за да не ослепея.

Нищо! Само грамадата на Снори, който седеше до мен с вдигнати към брадичката колене. Огънят беше изтлял до червена жарава. Циркаджиите се бяха разотишли по леглата си, отнасяйки със себе си своята мъка. Не се чуваше никакъв звук освен бръмченето и свиренето на насекоми. Бясното туптене на сърцето ми се забави. Главата все още ме цепеше, само че това се дължеше на квартата вино, която бях излочил в дневната жега.

— Такова нещо може да накара целия свят да ридае, загубата на бебе. — Буботенето на Снори беше тъй дълбоко, че едвам го разбирах. — В Асгард Один го вижда и немигащото му око мига.

Реших, че е по-добре да не споменавам, че логично погледнато, един едноок бог би могъл само да намига.

— Всяка смърт е тъжна. — Това ми се струваше уместна забележка.

— По-голямата част от същността на един мъж е написана още преди брадата му да набоде. Едно бебе се състои от възможности. Малко престъпления са по-тежки от това да сложиш край на нещо, преди да му е дошло времето.

Още веднъж си прехапах езика и не се оплаках, че одеве при фургона на танцьорките той беше направил именно това. Не тактичността ме накара да си затрая, а по-скоро желанието да не ми счупят пак носа.

— Предполагам, че някои скърби могат да докоснат истински само един родител. — Бях го чувал някъде. Може би братовчедката Сира го беше споменала на погребението на малкото си братче. Спомням си как всички побелели глави кимаха и си разменяха думи за нея. Вероятно го беше изровила от някоя книга. Макар и само на четиринайсет, вече се домогваше към одобрението на баба. А също и към трона ѝ.

— Като станеш баща, това те променя. — Снори говореше, обърнат към сиянието на огъня. — Виждаш света по нов начин. Тези, които не се променят, поначало не са били истински мъже.

Зачудих се дали не е пиян. Аз лично именно в такива моменти изпитвам склонност да плещя дълбокомислени думи в нощта. После си спомних, че Снори е баща. Не можех да си го представя. Дребосъчета, друсащи се на коляното му. Мънички ръчички, дърпащи бойните му плитки. Въпреки това сега вече разбирах по-добре настроението му и можех да предположа какво вижда сред жаравата. Не това неродено дете, а собствените си деца, бягащи от ужаси в снега. Онова, което го теглеше на север противно на всякакъв разум.

— Защо си още тук? — попитах го.

— Ами ти?

— Заспах. — В гласа ми се прокрадна леко раздразнение. — Не стоя на някакво бдение! Всъщност, след като вече съм буден, ще си намеря по-хубаво място за спане. — Може би някое с по-интересни контури и чипо носле. Станах. Цялата страна ме болеше. Затъпках на място, за да съживя донякъде изтръпналите си крака.

— Усещаш ли го? — попита той, когато се обърнах да си тръгна.

— Не. — Обаче го усещах. Нещо нередно. Чувство за разкъсаност. — Не, нищо не усещам. — Въпреки това не се отдалечих.

Миг по-късно хорът на насекомите секна. Някакъв дълбок звук стигна до ушите ми, буботене, което премина през все още босите ми нозе.

— Ох, мътните го взели. — Ръцете ми трепереха от обичайния ужас от непознатото, но и от нещо ново, сякаш бяха пълни с напукана светлина.

— Добре казано. — Снори също стана. Държеше крадения си меч. Дали го беше държал през цялото време, или беше отишъл да го вземе, докато бях спал? Посочи с острието към гроба на бебето. Шумът беше дошъл оттам. Ровене, дращене, звукът на корени, пробиващи си слепешком път през почвата. Надгробният камък вляво се наклони, когато земята под него хлътна. Онзи отдясно се катурна напред с глухо тупване. Навсякъде около гроба на бебето пръстта се напука и се изду.

— Трябва да бягаме — казах, без да имам ни най-малка представа защо вече не съм побягнал. Думата „плячка“ се въртеше неспирно в ума ми. — Какво става там долу? — Може би ме задържаше някакво нездраво очарование, или пък вцепенението на заек под ноктите на спускащия се ястреб.

— Нещо се създава — каза Снори. — Когато се връщат, неродените взимат каквото им е нужно.

— Връщат? — Понякога задавам въпроси дори когато хич не ми се иска да чуя отговорите. Лош навик.

— За неродените е трудно да се върнат. Те не са като загиналите, които се вдигат от човешка смърт. — Снори завъртя меча с лявата си ръка и той се превърна в размазано петно от огнени отблясъци около него, а въздухът се изпълни със свистене. — Те са необичайни твари. Светът трябва да се разпука, за да ги пропусне, и силата им е изключителна. Мъртвия крал сигурно страстно жадува да ни докопа.

При тези думи си възвърнах контрола над краката си и търтих да бягам. Докато земята се надигаше и от нея се възправяше някаква тъмна твар, която ръсеше буци пръст и отхвърляше встрани надгробните камъни, изминах цели пет крачки, преди да се спъна в изоставена кана за вино — може би същата, която бях донесъл аз — и да се просна по лице.

Претърколих се и видях очертан в блясъка на звездите и бледата светлина на жаравата някакъв ужас, все още заровен наполовина в земята, но въпреки това извисяващ се над северняка — твар от стари кости и парцаливи дрехи, увити около ръце, чиито нокти бяха съставени от неизброимо количество човешки фаланги. И около тези сухи и скърцащи останки се виеше нещо мокро и блестящо, някаква жизнена свежест, стичаща се по голем от отдавна мъртви мощи, която свързваше това с онова и вливаше бързина в цялото творение.

Снори изкрещя безсловесното си предизвикателство, но остана на място; срещу такъв враг нямаше да атакува. Той го превъзхождаше в обсега си с около метър. Мъртвата твар протегна ръка, търсейки с ноктите си Снори, но после я отдръпна. Сив череп, изпълнен с нова влага, се приведе на шия, която някога е била цял човешки гръбнак. И заговори! Макар че нямаше дробове, които да изтласкват въздуха, нито пък език да оформя думите, той заговори. Гласът на неродения звучеше като скърцане на зъби, като стържене на кост в кост, но някак си носеше смисъл.

— Червената кралица — рече той.

Снори направи крачка назад, вдигнал меча. Черепът се завъртя и ужасните влажни дупки, които му служеха за очи, ме откриха: бос, невъоръжен и драпащ по гръб назад.

— Червената кралица.

— Не съм аз! Никога не съм чувал за нея. — Силата се оттече от нозете ми и прекратих опитите си да избягам, макар че това беше единственото, за което копнеех.

— Ти носиш нейната цел — каза създанието. — И магията на сестра ѝ. — Завъртя глава към Снори и ето че отново можех да дишам. — Или пък ти — добави. — И ти? — Нероденият върна взора си върху мен. Вече се бях изправил, но под този оглед пак започнах да умирам. — Скрита? — Черепът се килна въпросително. — Как е скрита?

Снори нападна. Докато вниманието на неродения ме приковаваше на място, той се метна напред с меч в лявата ръка и посече към тесния кръст от кокали, суха кожа и стари жили. Създанието се олюля страховито, окопити се и му завъртя един ленив удар с опакото на ръката си, който откъсна северняка от земята и го запрати назад. Мечът му отлетя покрай мен и се изгуби в нощта.

В битки най-важна е стратегията, а стратегията се крепи на приоритетите. Тъй като моите приоритети бяха принц Джалан, принц Джалан и принц Джалан, с „да изглеждам добре“ някъде далеч на четвърто място, се възползвах от тази възможност, за да хукна отново. Открил съм, че главното условие за успех е да умееш да действаш на момента; един герой използва подходящия момент, за да атакува; един страхливец — за да бяга. Останалите чакат следващия момент и свършват като храна за враните.

Изминах десет крачки, преди за малко да си срежа крака на меча на Снори, който беше завършил траекторията си с върха надолу. Една педя от острието бе забита в твърдата земя, а останалото стърчеше опасно над нея. Дори в своя ужас осъзнах стойността на три стъпки студена стомана и спрях, за да го измъкна. Това действие ме завъртя назад и видях неродения, надвесен над Снори — призрачна фигура в звездната светлина. Макар и невъоръжен, той отказваше да побегне и държеше над себе си като щит нещо, което приличаше на надгробен камък. Камъкът се пръсна под юмрука на създанието. Тънка ръка от множество кости обхвана кръста на викинга — още миг и той щеше да бъде изкормен или да му бъде откъсната главата.

Нещо гигантско, тъмно и виещо като банши се понесе към мен откъм лагера. За да не бъда смачкан под туловището му, от което земята се тресеше, аз хукнах в посоката, накъдето се случи да съм обърнат в дадения момент. Трябваше да вложа цялата си бързина, за да избегна тежките нозе, гърмящи зад мен. Втурнах се с крясък право към неродения, като отчаяно се мъчех да намеря поне един послушен крак, за да кривна встрани.

В последния момент се хвърлих наляво, като се разминах на косъм със Снори, претърколих се веднъж, после още веднъж и някак си успях да не се намушкам на меча. Станах и погледнах смаяно как Чери профучава покрай нас, яхнала разярения слон. Нероденият рухна със звук като от кършенето на сто мокри пръчки, стъпкан под нозе с размерите на щитове. Слонът изчезна с тътен в нощта, все така понесъл момичето: тръбеше толкова силно, че би събудил и мъртвите, ако някой от тях още спеше.

Снори падна до мен с тупване, което ме накара да трепна. Остана да лежи неподвижно около пет удара на сърцето ми, после се надигна на дебелите си ръце. Протегнах му меча и той го взе.

— Моите благодарности.

— Това беше най-малкото, което можех да направя.

— Не всеки би изтичал да вземе меча на другаря си, а после би атакувал самичък един нероден. — Той се изправи със стон и се взря в нощта. — Слонът, а?

— Ъхъ.

— И жена — Той отиде до огъня и почна да рита жарава върху останките на неродения.

— Ъхъ.

Циркаджиите вече се стичаха към нас, тъмни сенки в нощта.

— Мислиш ли, че с нея всичко ще е наред?

Обмислих това в светлината на факта, че аз самият бях прекарал известно време между бедрата ѝ, и казах:

— Повече се притеснявам за слона.