Принцът на Глупците

17.

— Въргаляш се в грях! — Дразнещо осъдителният глас отекна зад ушите ми и прониза главата ми с остриета от бяла болка. — С дела по-греховни от мислите ти дори! Не смятах, че е възможно!

— О, боже! — Някой беше обърнал стомаха ми наопаки и го беше напълнил със змиорки. Бях сигурен в това.

— Как смееш да призоваваш Него! — В гласа на Баракел се долавяше намек за задоволство, сякаш най-много от всичко обичаше да намери хубав пресен грях за заклеймяване.

— Просто ме убий! — Претърколих се. Цялото тяло ме болеше. Сигурно бях спал с отворена уста, защото ако съдех по вкуса в нея, плъховете я бяха ползвали за тоалетна.

— Как същество като теб е стигнало до светлината… — Въображението на Баракел, или пък красноречието му, го изостави.

Открехнах едното си око. Зората нахлу като бръсначи, ивици от нея се протягаха през процепите на тежките кепенци, за да озарят мръсна стая. Прокарах длан по гърдите си, спомняйки си, че някой ме беше блъснал. Гол? „Медальонът ми!“ Надигнах се бързо, но стомахът ми се надигна още по-бързо и трябваше да положа усилия да не разкрася таблата на леглото. Дрехите ми лежаха разхвърляни по дъсчения под. С един неразумен скок се озовах до тях, а ръката ми намери успокоителната подутина на медальона под ризата, която носех от Опен насам. Този път съпротивата ми се оказа напразна и избълвах всичко, което бях ял предната нощ, плюс, както ми се стори, яденето на няколко други хора и торба кълцани моркови, които нямах спомен да съм поглъщал.

— Покрий се, човече! Тук има дама. — Трепнах при гласа на ангела, който стържеше като гвоздей по черната дъска на душата ми.

— Гхъъъбоже — се оказа най-елегантният ми отговор. Избърсах уста и се надигнах, за да подам глава над ръба на леглото.

В далечния му край, отвъд набръчкано море от мръсен лен и сива вълна, Ема се намъкваше обратно в протрити кожени панталони. Даже в сегашното си деликатно състояние успях да се възхитя на твърдите, макар и мърляви очертания на тялото ѝ, преди да се скрият съвсем. Тя се обърна, закопчавайки жакета над плътно омотаните си гърди. Върху лицето ѝ се четеше смесица от веселие и лека погнуса. Реших, че е някъде към трийсет, може би дори малко повечко. Дори с късата ѝ коса и чупения нос не проумявах как веднага не съм познал каква е.

— Моята тайна. — Тя се хвана между краката и всички следи на веселие изчезнаха от лицето ѝ. — Само да проговориш, ще те резна да изглеждаш по същия начин. — Изведнъж престанах да виждам в нея каквато и да било следа от женственост.

— Няма никаква тайна, братко Емер — казах.

— Правилно. — Тя ми подхвърли една медна крона, измъкна ножа, с който беше заклинила вратата, и излезе от стаята.

Останал сам сред тази ужасна бъркотия, отделих момент за размисъл.

— Каква жена! — Изпълзях отново на леглото.

— Гола като дявола и облечена в грях! — виеше Баракел; или поне имах чувството, че вие. — Намери си свещеник, принц Джалан, и… — Някъде слънцето се отдели от хоризонта и го накара да млъкне. Дневната светлина заструи още по-упорито през кепенците и аз придърпах одеялото над туптящата си глава. Туптенето се усили. След няколко минути, през които се търкалях страдалчески, притиснал слепоочията си, осъзнах, че голяма част от туптенето иде отвън — таблата на някакво легло се блъскаше ритмично в стената. Покрих главата си с ръце, после се отказах; дюшекът беше много далеч от здравословен, всъщност на няколко международни граници далеч. Вместо това просто си запуших ушите и започнах да се надявам светът като цяло да изчезне и онзи, който се забавлява така добре в съседната стая, да се изтощи час по-скоро. Или да умре.

След неопределен период вонята в стаята ме накара да се заклатушкам към вратата, все още полупиян от снощи, увит в тънко одеяло и стиснал по-голямата част от дрехите си, ботушите и меча. Взех и медника на Ема. Който спестява, не осиромашава. Ризата я оставих като дар за следващия обитател — без маминия медальон, разбира се.

— … обслужена по кралски, като гледам. — Един мъж стоеше на вратата на съседната стая, обърнат навътре. В гръб много приличаше на по-възрастния от двамата наемници в нишата снощи. — Е, ще тръгваме ли? — попита.

— Кажи им, че ще тръгнем след час — отговори му някакъв по-млад глас отвътре. — Ще съм готов след час.

Другият сви рамене и се обърна да си върви, като затвори вратата след себе си. Някаква жена в стаята каза нещо за принц, но останалото се загуби при затварянето на вратата. Мъжът — наистина беше онзи от нишата — мина покрай мен, върху устните му играеше лека усмивка.

Хрумна ми, че мога да си облека дрехите, вместо да ги нося. Така и направих, с известна предпазливост, тъй като ме болеше къде ли не, а после слязох по стълбите.

Кръчмата беше почти празна — само шепа братя спяха по масите, отпуснали глави върху ръцете си, а насред всичко това Снори нападаше калаена чиния, отрупана с бекон и яйца. Тъмнокосият мъж от коридора седеше до него.

— Джал! — извика Снори толкова силно, че помислих, че главата ми ще се пръсне, и ми махна да се приближа. — Изглеждаш ужасно! Вземи да хапнеш нещо.

Поддадох се на доброто му настроение и се настаних на масата, толкова близо до закуската му, колкото ми позволяваше стомахът.

— Това е Макин. — Снори посочи с вилицата мъжа до себе си.

— Много ми е приятно — промърморих, макар да ми беше всичко друго, но не и приятно.

— На мен също. — Макин кимна любезно. — Виждам, че в това заведение имат страховити дървеници. — Погледът му се плъзна към разтворения ми жакет, който оголваше гърдите и корема ми.

— Чумата да го тръшне! — И наистина, нещо ме беше нахапало. Зъбите на Ема бяха оставили по мен следи все едно страдах от някаква гигантска шарка.

— Една от жените каза, че снощи си имал неприятности с брат Емер? — Снори натъпка в устата си резени бекон колкото половин прасе и прибра стърчащите крайчета с пръст.

— Емер е опасен — рече Макин и кимна замислено. — Бърз е като светкавица. Пък и умът му щрака. — Почука се по челото.

— Не. — Успях да отрека без квичене. — Никакви неприятности.

Снори сви устни и се взря в ухапванията ми. Побързах да загърна жакета.

— Не съдя хората — каза той и повдигна вежда.

— Всеки човек е свободен да избира сам пътя си. — Макин се потърка по брадичката.

Рипнах на крака и моментално ми се прииска да го бях направил по-бавно.

— Проклет да съм, ако стоя тук и те гледам как се тъпчеш с прасе като… като…

— Прасе? — предложи Снори. Вдигна чинията и натика поне няколко пържени яйца в устата си.

— Ще си намеря някакви свестни дрехи, баня и храна в някое полуцивилизовано заведение. — Главоболието ми сякаш се опитваше да ме разцепи на две по средата и мразех целия свят. — Ще се видим при портите на замъка по пладне.

— Пладне е сега!

— Значи след три часа! — извиках от вратата и излязох залитайки под слънчевата светлина.

Докато се изкачвах по дългия хълм към външната порта на Висок замък, слънцето вече гледаше от запад. Бях покиснал в една баня, за да отмия вонята от пътя, и оставих водата черна; бях се подстригал и вчесал; и бях успокоил главата си с някакви прахчета, за които бръснарят се закле, че помагали срещу болка, а също така срещу чума и воднянка. Накрая си бях купил нова ленена риза, пригодена за размерите ми с няколко сръчни шева, кадифен плащ, поръбен с нещо, за което продавачът твърдеше, че е хермелин, но вероятно беше катерица, и сребриста закопчалка, украсена с късче рубинено стъкло. Не точно премяна като за принц, но стигаше, за да мина за дребен дворянин при по-небрежен оглед.

Снори го нямаше никакъв. Помислих си дали да не продължа без него, но се отказах. Не само заради показността да имам телохранител, но и защото винаги съм подкрепял идеята да имам такъв, за да охранява тялото ми. Особено когато става дума за маниак, висок над шест стъпки половина, пращящ от мускули и живо заинтересуван да не ме остави да умра.

Мина още може би половин час, докато зърна северняка на широката улица. Водеше Слейпнир и Рон, но поне не беше успял да домъкне някой от братята.

— Трябваше да оставиш крантите където си бяха. — Знаех, че няма никаква полза да го укорявам за закъснението. Той просто щеше да се ухили и да ме тупне по гърба, все едно се шегувам.

— Мислех, че тук, в равните страни, само просяците вървят пеш. — Снори се ухили и прокара ръка през гривата на Слейпнир. — Освен това се привързах към тази кобилка, пък и тя носи всичкия ми багаж.

— По-добре да ги оставим да си мислят, че имам свестен кон в някоя конюшня наблизо, отколкото да се приближим към портите с тези крастави кранти и да изтърпим съжалението на стражите.

— Ами…

— Виж, няма значение, просто се преструвай, че и двата са твои. — Тръгнах напред, като го оставих да ме следва на почтително разстояние.

На подходящо именуваната Тройна порта се представих на най-старшия от няколкото облечени в ризници стражи, сложени тук да проверяват евентуалните посетители. От аристокрацията се очаква известна надменност и животът на служба бързо научава хората да реагират по съответния начин. Брат ми Мартус умее по удивителен начин да гледа отвисоко дори най-високите подчинени, но и аз самият също се справям доста добре. Призовах всичките си заложби и започнах да излъчвам презрение. Разбира се, Снори би заявил, и често го правеше, че височайшето ми чувство за превъзходство никога не ме напуска — макар да се изразяваше малко по-инак, „още имаш скиптър, натикан в задника“, — само че тепърва му предстоеше да ме види в стихията ми.

— Принц Джалан Кендет от Червения предел, потомък на Червената кралица, десети наследник на Вермилиън и всичките му владения. — Направих пауза, за да им дам време да осъзнаят думата „принц“. — Пътувам на север и се отклоних от Римския път за кратко посещение на вежливост при крал Олидан. В добавка към обичайните любезности ще предложа да отнеса на Червената кралица всякаква дипломатическа кореспонденция, натрупала се след скорошното посещение на брат ми, принц Мартус. — За първи път през живота си имах причина да съм благодарен, че двамата с Мартус си приличаме толкова.

— Добре дошли във Висок замък, ваше височество. — Мъжът, здравеняк със стоманеносива коса, стърчаща изпод шлема му, направи крачка към мен. Плъзна черните си очички по облеклото ми и се втренчи многозначително зад мен, сякаш търсеше свитата ми.

— Пътувам бързо. Този човек тук е личният ми телохранител. Наели сме стаи долу в Стария град. — Оставих във въздуха да виси намекът, че в тези стаи може да има още придружители.

— Разбира се, принц… — Той се намръщи. — Джалан?

— Да. Джалан. А сега кажи на Олидан, че съм тук, и не се помайвай.

Това вече привлече вниманието му. Не са много хората, които ще пропуснат титлата на крал Олидан, изправени лице в лице със стражите му. Още по-малко са онези, които ще искат аудиенция при краля под фалшив претекст. Според всички сведения крал Олидан не беше най-милият човек.

— Веднага ще пратя вестител, ваше височество. Може би ще благоволите да изчакате в моята стая в караулното. Бих могъл да накарам някого да се погрижи за… конете ви.

Замислих се дали да не останем в сянката на стената. Вечерта обещаваше да е хубава, но ако чакането се проточеше, можеше да се наложи да проявяваме немалък стоицизъм, за радост на зяпачите.

— Води — казах. Винаги е по-добре да проявяваш стоицизма си насаме, отколкото пред публика.

Последвахме го през портата до малка вратичка в дебелата стена. Стълбите зад нея водеха нагоре. Капитанът на Тройната порта разполагаше със стая над входа, сбутана между страховития механизъм и гнездата, в които се намираха трите портикула, когато не изпълняваха задачата си да държат хората навън. Стаята се оказа чиста и можеше да се похвали с маса и столове. Съмнявах се, че много чуждестранни принцове са били приемани тук, но пък вероятно малцина от тях бяха идвали без предизвестие и почти без придружители.

Снори с мъка навря коленете си под масата и каза:

— Една бира няма да е излишна.

При тези думи капитанът на портата повдигна вежда и ме изгледа. Аз кимнах. Не че смятах да пия бира. Тази сутрин я бях отказал навеки.

— Ще видя какво мога да направя — каза той и излезе. Миг по-късно го чухме да реве заповеди откъм стълбището.

— Изглежда, всичко върви добре. — Снори посегна към комата хляб по средата на масата и почна да тъпче брадата си с трохи.

— Хммм. — Той нямаше за какво да се притеснява. Целият риск падаше върху мен. Трябваше да разчитам, че Олидан знае, че не съм достатъчно важен за заложник, и че дори толкова студен и безскрупулен човек, за какъвто се водеше кралят на Анкрат, хубавичко ще си помисли, преди да си навлече неудоволствието на баба ми. Баба беше най-добрият ми шанс. Носеха се сума ти истории как е накарала съседите на Червения предел да се боят от него, а някои от тях, макар и трудни за вярване, бяха от типа, които докарват кошмари на човек. Както и да е, прецених, че си струва да поема рисковете на анкратския двор в името на шанса да се отърва от веригите, които ме привързваха към Снори, и да съм свободен да хукна обратно на юг.

Бирата пристигна в комплект с кана и две калаени чаши. Гледах как Снори отпива с наслада от своята, а стомахът ми опитваше различни акробатики. Въпреки спокойствието на северняка виждах стаеното зад очите му нетърпение. Той копнееше да се върне на пътя и да препусне с всички сили към крайбрежието и нямаше начин да го задържа в Анкрат прекалено дълго.

Капитанът се върна след около час, за да ни съобщи, че ще получим квартири в крепостта и най-вероятно ще бъдем повикани в двора утре следобед. По-добре, отколкото се надявах.

Поехме отново по тесните стъпала към входа, където капитанът ни предаде на грижите на един облечен в кадифе паж, и ето че най-сетне излязохме изпод свода на портата, за да навлезем във Висок замък.

Веднага се познаваше, че крепостта е дело на Строителите: беше грозна, ъгловата и здрава. Хилядата слънца бяха обгорили земята из цялата Разделена империя. На много места почвата беше изпепелена чак до първичната скала, а самата скала бе разтопена до стъкло. Но Висок замък беше оцелял. Фактът, че родът Анкрат е установил дома си тук, говореше много за характера и намеренията им.

Стената около дворцовия парк, както и различните прилежащи сгради — казарма, ковачница, конюшня и тем подобни — бяха на по три-четири века, но крепостта беше от камък, излян преди хиляда години. От уроците си спомням, че Строителите рядко запазвали сградите дълго. Издигали ги, а после ги събаряли, като че ли не са нищо повече от палатки. Но за неща, които не са предназначени да траят дълго, са ги направили адски добре.

Пажът ни поведе към крепостта под бдителните погледи на различни стражи на пост, патрули по стените и минаващи рицари. Разбира се, Снори беше този, който привличаше вниманието им: не проклетият принц на Червения предел, благоволил да удостои с присъствието си жалките им зали, ами някакъв си безобразно едър северняк, притежаващ десет акра земя на неизвестен склон. Изглежда, нещо в неговите плитки или в арктическия блясък в очите му, или може би окървавената грамадна брадва на гърба му, караше всеки обитател на замъка да се замисли за момент дали пък защитите им не са били пробити.

Крепостта се издигаше насред разчистена площ и имаше дворове за тренировки с коне и оръжия. Беше в стряскащ контраст с двореца във Вермилиън и подозирам, че баба би се съгласила да ги трампи на секундата. Това беше място, построено за война, а не за показност. Замък, който е устоявал на обсади и е падал поне при една от тях, защото ако можеше да се вярва на приказките на Снори, родът Анкрат не бил първият, който го завладял, след като човешките племена плъзнали пак по отровените земи.

— Хубав замък. — Снори се взираше нагоре към Висок замък, докато чакахме да отворят голямата порта от обкован с желязо дъб.

Замъкът беше висок, за това нямаше спор. Макар да изглеждаше недовършен, или по-скоро отчупен. Не изтъняваше, нито пък даваше някакъв признак, че се покорява пред височината, като да речем някоя от днешните кули. Просто се издигаше право към небето и създаваше впечатлението, че преди Хилядата слънца да пресекат амбицията му, не би се спрял, докато не удари в облаците.

— Виждал съм и по-хубави — излъгах.

Портата се отвори и един от рицарите на Олидан, облечен в блестяща броня, ми се поклони.

— Принц Джалан, за мен е чест да се запознаем. Аз съм сър Герант от Трийн. — Когато се изправи, направих половин крачка назад. Нашите домакини явно бяха отчели ръста на Снори и бяха решили да пратят най-едрия си човек да ни посрещне. Сър Герант беше почти толкова висок и широк като северняка, а красивото му лице бе разделено на две от грозен белег. Той разпери ръце, подканвайки ни да влезем. Усмивката върху разцепените му от белега устни изглеждаше достатъчно искрена. — Ще ви отведа в стаите ви. Ти също ела, Стан — обърна се към пажа. — Принц Джалан ще има нужда от човек да му прислужва.

Сър Герант ни поведе нагоре по широко стълбище и по няколко коридора. В архитектурата на сградата имаше нещо чуждо, сякаш онези, които са я сътворили преди хиляда години, не са били хора. Навсякъде виждах следи от по-скорошна работа или опити да се създаде по-човешко обиталище: премахнати подове, разширени стаи, внасяне на кривини посредством резбовани дървени подпори, макар че нищо, създадено от Строителите, не се нуждае от укрепване.

— Имах честта да посрещна принц Мартус при посещението му по-миналото лято. — Сър Герант отвори друга врата и я задържа, за да минем. — Семейната ви прилика е забележителна.

Преглътнах един остър отговор и изкривих лице в гримаса. Вярно е, че и двамата ми братя имат общи черти с мен — които идват по линия на баща ми, или поне златистата ни коса — височината е от баба, а хубостта от мама, тъй като баща ни е нисък и грозноват човечец, който изглежда също толкова подходящ за чиновник, колкото и за кардиналската шапчица. Мартус обаче беше грубичко оформен, Дарин — малко по-добре. Творецът беше усъвършенствал дизайна си, докато стигне до мен.

Минахме през една зала, където някакви дами ни зяпаха от висока галерия. Подозирах, че на сър Герант му е било поръчано да устрои този парад, за да ни огледат. Включих се в играта и се престорих, че не забелязвам. Снори, разбира се, зяпаше открито нагоре, ухилен до уши. Чух кикотене и една от дамите прошепна:

— Не и още един скитащ принц!

Стаята ми, когато най-сетне стигнахме до нея, се оказа добре подбрана — макар и не толкова пищна, колкото би могъл да очаква един гостуващ принц, но все пак сто пъти по-добра от всичко, което бях видял след прибързаното си оттегляне от спалнята на Лиза де Вийр, сякаш преди цял един живот.

— Ще проводя вашия човек до слугинско жилище, или пък Стан може да го направи по-късно — рече сър Герант.

— Отведете го — казах. — И наредете на вашите хора да не го закачат. Той е малко нецивилизован и ще вземе да ги нарани. — Изкъшках Снори в коридора с небрежно пърхане на пръсти. Той не отвърна нищо, само се ухили вбесяващо и тръгна подир Герант.

Отпуснах се върху един тапициран стол. Първото удобно място, на което сядах от цяла вечност.

— Ботушите. — Вдигнах единия си крак, пажът се приближи и почна да дърпа първия. Това беше нещо, което наистина ми липсваше по пътя. Пълният мързел. Татко беше прекалено стиснат, за да наеме достатъчно персонал, но когато имаше важни гости, докарваше приличен брой слуги. Идеалният им брой е когато щом изпуснеш нещо, имаш подръка слугинче, което да го грабне още преди да е докоснало пода, и ако те засърби на място, което иначе би изисквало извиване или протягане, е достатъчно само да го споменеш и неидентифицирани нокти го почесват вместо теб.

Ботушът изскочи рязко и момчето залитна назад, после хвана следващия.

— Като свършиш, можеш да ми донесеш малко плодове. Ябълки и круши. Конкуенски круши обаче, не ония жълтите от Маран — много са кашкави.

— Да, сър. — Вторият ботуш също излезе и той отнесе и двата да чакат до вратата. Надявах се, че до сутринта някой ще ги лъсне хубаво, или пък още по-добре, ще ги замени с по-свестен чифт. Момчето отвори вратата. — Ще донеса плодовете.

— Чакай малко. — Приведох се напред в стола. — Стан, нали така? — Хрумна ми, че калпазанчето може да се окаже полезно.

— Да, сър.

— Плодове и малко хляб също. И разбери къде е този изгубен принц, когото честват всички. Впрочем, как му е името?

— Йорг, сър. Принц Йорг. — И излезе, без да чака разрешение, като дори не затвори вратата.

— Йорг значи? — Като се замислих, ми се стори странно, че снощи никой от братята дори не беше споменал изгубения принц, прибран отново в бащиното лоно. Целият Крат изгледаше обхванат от празненствата по случай завръщането на блудния син, а някак си ние бяхме открили единствената кръчма, виждаща се от Висок замък, където никой не искаше да говори за това. Изключително странно.

Една сянка на вратата привлече вниманието ми и ме откъсна от размислите ми.

— Да? — Да не би пък младият Стан да бягаше „от“ нещо вместо „към“ нещо?

Мъжът на вратата не изглеждаше особено страшен, но сигурно се беше приближавал по коридора, когато Стан си плю на петите…

Човекът пред мен би бил крайно незабележителен и даже би могъл да се съревновава със скъпия ми татко в категорията „обикновен“, ако всеки сантиметър от голата му кожа, което включваше дланите, шията и главата, не беше татуиран с непознати писмена. Буквите даже пълзяха по лицето му и отрупваха бузите и челото му с гъста калиграфия.

След пристигането на мъжа настъпи неловко мълчание и ако си бях у дома, със сигурност щях да се изкуша да го наругая и да поискам от него да говори или да се маха, вероятно окуражавайки го с каквото имам подръка за мятане. Само че бях прекарал твърде дълго време на пътя, където всеки селяк можеше да ме намушка, задето съм изгледал по-така сестра му, и старите ми инстинкти бяха ръждясали.

— Да? — повторих, макар че беше негова работа да обясни, а не моя да питам.

— Казвам се Сагеус. Съветвам краля по по-… необичайни въпроси.

— Слава богу! — Може би това не беше най-уместният израз за пред човек с толкова езически вид, но в радостта си, че съм открил човек, който може да развали проклятието ми, бях готов да пренебрегна разни недостатъци като очевидно чуждия произход и непочитането на подходящото божество. В края на краищата Снори също споделяше тези недостатъци, но въпреки опасенията ми се бе оказало, че има някои качества, с които да ги компенсира.

— Хората не винаги са толкова радостни да ме видят, принц Джалан. — На устните му играеше лека усмивка.

— Да, но не всеки се нуждае от чудо. — Станах и тръгнах към мъжа. Със задоволство установих, че се извисявам над него. Предположих, че е на около четирийсет, и от моята гледна точка можех да прочета надписите върху темето му. Или щях да мога, ако знаех езика. Предположих, че тези писмена произхождат от някъде на изток, а може би и на юг оттук. Много далеч на изток и на юг. Място, където писмената приличат на съешаващи се паяци. Бях виждал подобни в покоите на майка ми. Сагеус вдигна глава, за да срещне погледа ми, и аз забравих всичко за неразчетимите му надписи, ниския му ръст и дори за миризмата на подправки, лъхаща от него, която току-що бях усетил. Изведнъж тези невзрачни очи станаха единственото, което имаше значение. Два замислени вира, спокойни, кафяви, обикновени…

— Принц Джалан?

Тръснах глава и открих, че проклетият дребосък щрака с пръсти пред лицето ми. Ако не исках нещо от него, щях да го ритам оттук до Тройната порта. Е, и ако не беше магьосник де. Тях човек не бива да ги дразни. Но пък ако пипаш внимателно… също като с лампата на Аладин — потъркаш ли я по правилния начин, желанието ти може да се изпълни. Поне вече знаех, че не е шарлатанин с огледала, дим и ловки ръце.

— Принц Джал…

— Добре съм. Нещо се замаях за миг. Влизай. Седни. Трябва да те питам нещо. — Премигнах няколко пъти да фокусирам погледа си, докато се връщах по не съвсем права линия към стола си. — Сядай, сядай. — Махнах към друг стол.

Вместо да последва повелята ми, Сагеус застана зад него. Загорелите му пръсти се плъзгаха по дървото, толкова тъмно, че беше почти черно, изследваха всяка полирана и блестяща извивка, сякаш в търсене на значение.

— Вие сте загадка, принц Джалан.

Преглътнах мнението си и устоях на импулса да го наругая за безочието му.

— Загадка от две части. — Езичникът ме наблюдаваше с невероятно спокойните си очи. Пусна стола и прокара пръсти по челото, веждите, скулите, бузите си. Навсякъде, където пръстите му докосваха кожата, татуираните символи за миг сякаш потъмняваха, като пукнатини в плътта му към някаква вътрешна чернота. Той наклони глава, после хвърли поглед към коридора. — И втората част е наблизо.

— Не бих очаквал нищо по-малко от човек, към когото крал като Олидан се обръща за съвет. — Метнах му най-добрата си усмивка, онази, която казва „дружелюбен герой, намиращ общ език с обикновените хора“. — Истината е, че се оказах впримчен в някакво гадно заклинание заедно със северняка, когото водя със себе си. Обвързани сме от магия. Ако се раздалечим прекалено много, ни се случват лоши неща. Искам единствено някой да ни освободи, за да може всеки от нас да си хване пътя. Човекът, който направи това, ще открие, че съм един наистина щедър принц!

Сагеус изглеждаше много по-малко изненадан, отколкото очаквах. Почти сякаш вече бе чувал историята.

— Аз мога да ви помогна, принц Джалан.

— О, слава на Бога! Искам да кажа, слава на който и да е бог. Не знаеш каква мъка е да съм вързан за тоя грубиян. Мислех, че ще ми се наложи да пътувам с него чак до фиордите. Студът хич не ми се отразява добре. Синусите ми…

Сагеус вдигна ръка да прекъсне плещенето ми. Изобщо не съзнаваше, че прекъсва принц, но пък от облекчение аз наистина се бях раздърдорил малко прекалено много.

— Както и в много други неща, има лесен и труден начин.

— Лесният ми звучи най-лесно — казах и се приведох напред, защото езичникът говореше много тихо.

— Убий другия.

— Да убия Снори? — Дръпнах се изненадано назад. — Но аз мислех, че ако той…

— Въз основа на какво сте го мислели, принц Джалан? Един разумен човек може да се страхува от определени вероятности, но не позволявайте на страха да ги превърне в увереност. Ако някой от двама ви умре, проклятието ще умре заедно с него и другият ще може да продължи да си живее необезпокоявано.

— О… — Наистина ми се струваше глупаво, че съм бил толкова сигурен какво ще стане. — Само че не бих могъл да убия Снори. — Не го исках мъртъв. — Искам да кажа, ще е много трудно. Ти не си го виждал. Като го видиш, ще разбереш.

Сагеус сви лекичко рамене.

— Намирате се в замъка на крал Олидан. Ако той заповяда неговата смърт, Снори ще умре. Съмнявам се, че кралят би отказал, ако един принц поиска от него живота на някакъв си мъж от простолюдието. Особено пък мъж от снеговете и ледовете, който се кланя на примитивни богове.

По-раншният ми ентусиазъм ме напусна с дълга въздишка.

— Кажи ми трудния начин…