Принцът на Глупците

25.

Мъгла забулваше Норсхайм и ми позволяваше само бегли погледи към мокрите черни скали и застрашителните рифове, докато изминавахме последната миля до брега. Подминахме други северни съдове, отправили се по задачите си. Предимно по-широки кораби, теглещи мрежи или натоварени със стока, но всичките с характерни северни черти на конструкцията. Видяхме също и други галери, повече от дузина на котва и една поела към открито море — червените ѝ платна вече бяха прекалено малки, за да различим рисунката върху тях.

Като се приближихме още, видяхме пристанищния град Тронд, издигащ се от бреговата линия от черен камък, за да покрие ниските склонове на планините, които излизаха с мокри крака от морето. Бях мислил Ден Хаген за мрачен и неприветлив, но в сравнение с Тронд си беше истински рай, практически разтворил гостоприемно крака. Северняците строяха къщите си от камък и тежки дървени трупи, с торфени покриви, а прозорците бяха само процепи, за да спират тънките пръсти на вятъра, който вече бе откраднал голяма част от топлината ми. Заваля дъжд, шибан от вятъра, който жилеше бузите ми като лед.

— И това е лято? Как го познавате?

— Прекрасно лято! — Снори до мен разпери ръце.

— Познава се по това, че зиме няма мушици — обади се Арн зад гърба ми. — А и снегът е шест стъпки дълбок.

— И можеш да стигнеш оттук до пристанището пеш — добави Снори.

— Дори не знаех, че морето може да замръзва… — Отидох до борда да обмисля въпроса и се надвесих между два от щитовете, които екипажът беше привързал там, докато се подготвяше за пристигането. — Е, поне ще спре да подскача непрекъснато.

Последната четвърт миля изминахме с гребане, със свалени платна. Казвам „ние“, защото аз оказвах морална подкрепа.

— Как Скършигребло е получил името си? — попитах, докато ги гледах как напрягат мишци.

— Първия път, като отишъл да гребе на кораб — каза петзнакът Айн.

— Трябва да е бил четиринайсетинагодишен — добави друг, вероятно Твейр.

— Дръпнал греблото толкова силно, че го счупил. — Това навярно беше Трир.

— Още тогава не си е знаел силата. — Фьорир го познах по белега на ръката.

— Никога не съм виждал някой да тегли гребло толкова силно. — По метода на изключването, това трябваше да е Фим.

— Той по-силен ли е от теб, Снори? — Намерих тази мисъл за обезпокоителна.

Снори изтегли греблото си назад, в ритъм с останалите.

— Кой може да каже? — Още едно загребване. — Скършигребло не си знае силата. — Още едно загребване. — Аз обаче знам моята. — И ми хвърли поглед от лед и огън, който ме накара да се зарадвам, че не съм му враг.

На пристанището бях приятно изненадан да открия, че Северът не е само космати мъже в животински кожи. Имаше и космати жени в животински кожи. И също така, за да бъдем справедливи, някакви граждани с вълнени плащове, с туидови или ленени жакети и с панталони, овързани от глезена до бедрото по туртанската мода.

Щом слязохме на сушата, се олюлях от непривичното чувство за нещо твърдо и неподвижно под краката си. Бих могъл да целуна земята, но не го направих. Вместо това продължих, понесъл раницата си, сега украсена със здраво овързана зимна екипировка, към която скоро щеше да се прибави и още. Снори познаваше добре пристанището и ни поведе към една кръчма, за която бе с добро мнение.

За разлика от по-малките градчета и селца по крайбрежието и фиордите, Тронд не беше владение на някой ярл, чийто замък да се издига над него и който да одобрява, записва и облага с данъци всяко пристигане. В Тронд царуваше търговията. Външната сигурност на пристанището се крепеше на множество добре финансирани съюзи, а вътрешната — на доброволчески отряди, които получаваха заплата в имперски монети от търговските лордове, управляващи тук. Точно това го правеше идеалното място, където да пристанем и да си набавим провизии. Снори планираше да продължим по суша до Уулиск, двудневно пътуване през планински терен. Да поемем нагоре по фиорда в останала почти без екипаж снекия би означавало да изгубим единствените предимства, които притежава една малка група — подвижност, бързина и изненада. Планът звучеше разумно, предвид факта, че глупаво бяхме решили да си търсим белята, и Снори даже твърдеше, че аз съм спомогнал за формулирането му по време на по-съзнателните си моменти от дългото пътуване, макар че нямах спомен за това.

Докато навлизахме в пристанището, бях забелязал буреносни облаци, надвиснали над планините на север, с проблясващи в недрата им мълнии, сякаш там се криеше самият Тор. Някъде отвъд тези върхове Свен Скършигребло ни чакаше в Черната крепост, а още по-нататък беше Горчивият лед със своите замръзнали мъртъвци, некроманти и неродени. Шансовете ми за бягство почти се бяха изпарили и дългото ни пътешествие най-сетне се приближаваше към онова, което вероятно щеше да се окаже бърз и остър край.

Избраната от Снори кръчма имаше три ръждясали брадви, захванати със скоби за стената високо над портата. Севернякът ме настани на една маса, след което нареди да изпекат и да ни донесат по-голямата част от едно прасе, заедно с изобилно количество пиво. Твърдеше, че и двете са отличен лек за човек с отслабено здраве.

Останалите клиенти бяха груба паплач, но явно никой от тях не си търсеше белята. Когато човек е посещавал толкова много долнопробни свърталища като мен, развива инстинкт за такива неща.

— Ще се видим тук след смрачаване. — Снори подуши въздуха с известен копнеж. Миризмата на печено властваше над всички обичайни кръчмарски миризми на дим, пот и бира. После въздъхна и поведе мъжете си към града, Тутугу въоръжен с моята рецепта против курвенска шарка. Предположих, че хората на ярл Торстеф са се измъкнали от Удавените острови с поне част от плячката си, защото този път Снори не поиска пари, а имаше да купува доста неща — не на последно място сред тях топли дрехи и провизии за девет души. Опипах се за медальона просто за да съм сигурен.

След като и последният от моите викинги се изниза, в кръчмата влезе мършав южняк, загърнат в избеляла от времето шарена пелерина и с мандолина под мишница. Настани се край камината и вдигна ръка да поиска бира. Друг мъж отвори вратата откъм улицата, свали наполовина качулката си, но после размисли и си тръгна. Може би не беше любител на музиката или пък мястото му се виждаше твърде пренаселено. Нещо в него ми се стори познато, но в този момент пристигна яденето и стомахът ми настоя за цялото ми внимание.

— Ето, хубавецо. — Една закачлива светлокоса кръчмарска прислужница остави пред мен печеното свинско, комат хляб, димяща паница със сос и половница бира. — Да ти е сладко. — Загледах я как се отдалечава и почнах отново да се чувствам на двайсет и две вместо на деветдесет и две. Хубава храна, бира и под, който има благоприличието да остане там, където са го сложили… Светът вървеше към подобряване. Единственото, от което се нуждаех сега, беше правдоподобен повод да остана в Тронд, докато някой се оправи с оная гадост на север, за да мога да гледам на цялата тази работа като на трагично объркала се ваканция.

Забелязах една блондинка да ме зяпа от мястото си до своя другар; беше млада и всъщност поразително красива, ако пренебрегнеш домашнотъканите дрехи и мръсотията. Друга млада хубавелка, с руса почти до бяло коса и бледичка, ми хвърляше коси погледи, седнала до някакъв по-възрастен мъж. Никоя от тях не беше облечена като професионална компаньонка, дори ако вземем предвид летния мраз. Реших обаче, че да заведеш сестра си или дъщеря си на кръчма може да е нещо съвсем обичайно в Тронд. Друга жена, намусена здравенячка, влезе през външната врата и си проби път до тезгяха да си поръча тъмно пиво. Обмислих това, докато дъвчех месото. На север нещата, изглежда, стояха доста по-различно. Но лично аз нямах възражения. Може да се оплаквам от братовчедката Сира и от плановете на баба ми да заобиколи законния ред за наследяване, но като цяло съм открил, че жените с по-голяма свобода на действие са доста по-забавна компания. В края на краищата чарът на Джалан трудно ще проработи, ако му се пречка някоя дърта надзорница или неудобен брат като Ален де Вийр.

Известно време седях и оставях разговора да се лее около мен. Много от местните говореха на имперския език. Арн ми беше казал, че това е нещо обичайно за по-големите пристанищни градове. Виж, в селцата по фиордите човек можел да върви със седмици, без да чуе дума, която да не е на старата реч.

В другия край на стаята трубадурът започна да подръпва струните на мандолината си, разпилявайки ноти сред тълпата. Избърсах свинската мазнина от устата си и отпих яка глътка бира. По-голямата блондинка продължаваше да ме зяпа и аз ѝ пратих своята специална усмивка — онази, която героят от Аралския проход показва на масите. Мъжът до нея не изглеждаше заинтересован от тази размяна; беше човек със слабо телосложение, провиснали мустаци и трепкащо око. И все пак всеки селянин може да забие нож в теб, затова обуздах инстинкта си да се втурна натам и да се представя. Вместо това реших да изложа стоката на показ и нека пчеличките дойдат при меда.

— Знаеш ли „Червения предел“? — извиках към свирача с мандолината. Повечето бардове я знаят, а този ми изглеждаше да е пообиколил доста свят.

Вместо отговор пръстите му пробягаха по струните и прозвучаха първите ноти. Аз станах, поклоних се на различните дами и отидох до камината.

— Принц Джалан от Червения предел на вашите услуги. Гостувам по вашите брегове и трябва да кажа, че за мен е удоволствие да се озова сред такива свирепи воини и прекрасни девици. — Кимнах на новия си приятел и той засвири. Имам приличен баритон, а и принцовете на Червения предел получават обучение във всички изкуства: рецитираме поезия, танцуваме, пеем. Обучават ни най-вече в изкуството на войната, но словесното майсторство и рисуването също не се пренебрегват. Ако добавите и факта, че „Червения предел“ е вдъхновяващ военен хор, който прощава слабостите на един певец и окуражава другите да се включат, се получава идеалното средство за разчупване на леда. Даже заледените морета на Севера не биха устояли на моя чар! Надигнах половницата си и заревах с пълен глас, а трубадурът запълваше пролуките със собствените си меки трели.

Едно нещо им признавам на северняците — обичат да пеят. Преди да съм свършил пивото или песента си, почти всички под покрива ревяха „Червения предел“, като незнанието на думите изобщо не им пречеше. Още по-хубавото беше, че моята прелестна блондинка се откъсна от Провисналия мустак, за да застане до мен, като при приближаването си показа, че е благословена на всички правилни места от боговете на Асгард. Хубавкото бледо бездомниче също заряза татко си, за да ми прави компания от другата страна.

— Значи си принц, а? — Докато ехото от последния куплет заглъхваше, русата хубавица, която от миг на миг ми се струваше все по-привлекателна, се приведе към мен. — Аз съм Астрид.

— А аз съм Еда — обади се бледото девойче със сипеща се като мляко коса и извънредно деликатни черти. — Кой беше онзи воин с теб? Сещаш се, едрият?

Положих всички усилия раздразнението да не ми проличи.

— Няма защо да се тревожиш за него, Еда. Той е висок, вярно, но жените разправят, че бил много незадоволителен между кожите. Използвал е целия си растеж, за да се отдалечи прекомерно много от земята, и не е запазил достатъчно за важните неща. Тъжна история. Майка му и баща му… ами, брат и сестра са…

— О, не! — Устните ѝ оформиха кръг.

— О, да. — Поклатих тъжно глава. — А ти знаеш какво става с такива деца. Никога не порастват съвсем. Правя каквото мога, за да се грижа за него.

— Толкова великодушно от твоя страна — измърка Астрид, отклонявайки вниманието ми от сладката Еда.

— Скъпа лейди, морален дълг на благородниците е да…

Бях прекъснат, когато някой нахълта с трясък през външната врата и викна:

— Бренди!

Настъпи суматоха, докато тълпата се разделяше. Някакъв младеж, мъничко по-висок и мъничко по-голям от мен, закрачи напред, стиснал китката на дясната си ръка, от която по пода капеше кръв.

— Олеле… Какво е станало? — Еда стисна ръце под гърдите си.

— Просто куче. — Младежът беше златокос, а не бледорус като нея, и хубавец. — Бебето обаче е добре.

— Бебе ли? — попита Астрид, завладяна от майчинска загриженост.

Мъжът стигна до тезгяха и един космат воин даде знак, че ще му плати питието.

— Грабна го от ръцете на майка му — обясни мъжът. Някой му подаде парче плат и той почна да го увива около ръката си.

— О, нека ти помогна! — И Еда изприпка при него, следвана бързо по петите от Астрид.

— Е, аз го подгоних. Псето не искаше да се отказва от плячката си. Завързахме спор и в крайна сметка аз получих бебето и това. — Той вдигна превързаната си ръка.

— Ах, колко прекрасно, нали, принц Джалан? — Еда хвърли поглед през рамо към мен. От разстояние изглеждаше още по-съблазнителна.

— Прекрасно е — успях да промърморя.

— Принц ли? — Типът се поклони. — Радвам се да се запознаем.

Вижте сега, аз съм си хубавец. В това няма никакви съмнения. Имам хубава гъста коса, честна усмивка и с лицето ми всичко е наред, само че този натрапник сякаш беше излязъл от някой фриз със саги, издялан до съвършенство. Намразих го с рядка и моментална страст.

— А ти си? — Потърсих ниво на презрението, което да е достатъчно остро да жили, но не толкова, че да ме накара да изглеждам зле.

— Хакон Маладонски. Дук Аларик ми е чичо. Може би го познаваш? Моите галери са онези със зелените платна в пристанището. — Той гаврътна брендито. — О, мандолина! — Беше зърнал трубадура. — Може ли?

Хакон взе инструмента, погали струните с ранената си ръка и от тях веднага се заизлива музика като течно злато.

— С арфата съм по-добър, но и тези съм ги пробвал веднъж-дваж.

— О, ще ни попееш ли? — възкликна Астрид, притиснала към него природните си дарования.

И това беше краят. Аз се изсулих обратно към масата си, докато Златното момче омагьосваше кръчмата с възхитително богат тенор, изреждайки всичките им любими песни. Задъвках изстиналото си печено и го намерих трудно за преглъщане, а бирата — по-скоро за кисела, отколкото за солена. Въсех се през присвити очи към Хакон, който стоеше заобиколен от Еда, Астрид и разни други жени, измъкнати от сенките от евтиното му представление.

Накрая не издържах повече и станах, за да изляза да пикая. Хвърлих един последен негодуващ поглед към Хакон и го видях как се освобождава от Астрид, за да ме последва навън. Престорих се, че не забелязвам. Щом се озовах на ветровития двор, вместо да се отправя веднага към клозета, изчаках, оставяйки вратата открехната, и се заслушах за неговото приближаване.

Вятърът беше станал свиреп и ми даде идеята за един номер, който бях прилагал веднъж-дваж в Червения предел. Щом чух Хакон да хваща дръжката, теглих на вратата един мощен шут. Тя се затръшна и бях възнаграден с глухо тупване и ругатня. Преброих до три и отворих вратата.

— Мамка му! Добре ли си, приятел? — Той лежеше по гръб, стиснал лицето си. — Сигурно вятърът я затръшна. Ужасно.

— … се оправя. — И двете му ръце все още бяха притиснати към носа му, ранената отгоре.

Приклекнах до него.

— По-добре да погледна. — И дръпнах болната му ръка. В мен веднага се насъбра познатата топлина, а с нея дойде и идея, която бе колкото презряна, толкова и възхитителна. Стиснах здраво ухапаната му ръка. Денят около мен притъмня.

— Ох! Какво… — Хакон се дръпна.

— Нищо ти няма. — Вдигнах го на крака. За щастие той ми помогна, защото аз трудно бих могъл да вдигна и себе си.

— Но какво…

— Просто си леко замаян. — Насочих го обратно към вътрешността на кръчмата. — Вратата те удари.

Астрид и Еда се хвърлиха към Златното момче и аз отстъпих, за да ги допусна до плячката им. Пътьом дръпнах свободния край на окървавения парцал, увит около ръката му, и го отмъкнах със себе си.

— Какво… — Хакон вдигна голата си ръка.

— Та колко бебета викаш, че си спасил? — Подхвърлих тези думи тихичко през рамо, докато се връщах на масата си, но все пак достатъчно високо, за да не останат нечути.

— Тук няма ухапване! — възкликна Астрид.

— Няма и драскотина. — Еда отстъпи назад, сякаш лъжите на Хакон можеше да са заразни.

— Но аз… — Хакон се взря в ръката си и я вдигна още по-високо, като я въртеше смаяно.

— Може сам да си плати за проклетото бренди! — обади се воинът край тезгяха.

— Евтин номер. — Здравенячката удари половницата си в масата.

— Тоя не е никакъв роднина на Аларик! — В оплакванията започна да се прокрадва гняв.

— Съмнявам се, че е казал и една вярна дума, откакто влезе.

— Лъжец!

— Крадец!

— Бияч на жени! — Това последното бях аз.

Тълпата се сгъсти около бедния Хакон, крясъците заглушиха гласа му, вдигнаха се юмруци. Някак си той успя да си пробие път до външната врата и изхвърча — а може би беше изхвърлен — през нея. Просна се в калта, подхлъзна се, падна, изправи се припряно и изчезна. Вратата се затръшна подире му.

Облегнах се в стола си и лапнах последното парченце свинско, набодено на ножа ми. Беше страшно вкусно. Не мога да кажа, че се гордеех особено, че съм използвал ангелската си лечителска дарба, за да прецакам един съперник само защото е по-красив, по-висок и по-талантлив от мен, но пък, от друга страна, не можех да се насиля и да се почувствам гузно. Огледах тълпата и се зачудих кое от момичетата да прикоткам пак.

— Ей, момче. — Някакъв як риж мъжага препречи гледката ми към Астрид.

— Аз съм…

— Не ми пука кой си, седнал си ми на мястото. — Мъжът имаше агресивно червендалесто лице от онези, които предизвикват желание да ги шамаросаш, туловището му бе опасано с дебела кожа с тъмни железни капси, а на пояса му имаше нож и брадвичка.

Станах — не без усилие, защото изцеряването на раната на Хакон ме беше изтощило доста. Извисявах се над мъжа, което е голямо неудобство, когато си търсиш оправдание да изклинчиш от битка. Но така или иначе, ставането беше важна част от процеса, защото възнамерявах да освободя мястото, вместо да ме накълцат заради него. Въпреки това издух бузи и пофучах малко — не можеш да покажеш слабостта си, иначе си мъртъв.

— Мъже с моето положение не прекосяват моретата, за да участват в кръчмарски свади. Проклет да съм, ако ми пука на кой стол седя. — Тежестта на меча ми ме теглеше надолу и ми се прииска Снори да не ме беше принудил да го взема. Винаги е по-лесно да избегнеш подобен сблъсък, ако можеш да твърдиш, че си оставил острото си желязо у дома.

— Ама си мръсно копеле, а? — Севернякът се хилеше. — Дано не си оставил част от тия лекета по стола ми. — Намръщи се престорено. — Или може би те не излизат, колкото и силно да търкаш?

Ако си говорим честно, двамата сигурно бяхме еднакво мръсни, само че неговата кир беше размазана по кожа, бяла като рибешки корем, толкова бледа, че се виждаха сините вени, виещи се под нея, а моята — по гордия маслинен оттенък, който един човек от Червения предел запазва колкото и време да не е виждал слънце, допълнително потъмнен от индуската кръв на майка ми.

— Столът е твой. — Отстъпих встрани и посочих празното място. Цялото ми внимание беше съсредоточено върху мъжа, а всеки мой мускул — готов за действие.

Кръчмата бе притихнала, предусещайки насилието, и очакваше забавление. Понякога тези неща не могат да бъдат избегнати — освен ако не си истински професионалист. На повечето хора например и през ум не би им минало просто да си плюят на петите.

— Ама вярно е мръсен! — Викингът посочи стола, също толкова мръсен като всеки друг в заведението. — Викам да се наведеш да го почистиш. Веднага.

Още мъже нахълтаха през входната врата, не че той имаше нужда от подкрепление.

— Сигурен съм, че могат да ти намерят някой по-чист стол. — Надух гърди, преструвайки се, че съм приел думите му за шега, като се надявах размерите ми да го посплашат.

Също както страхливците често долавят инстинктивно опасността, много кавгаджии надушват страха. Някаква дребна следа в поведението ми му подсказа, че няма да съм никакъв проблем.

— Казах да го направиш, чужденецо. — Той надигна застрашително юмрук.

Снори изникна зад мъжа, сграбчи го за китката, счупи я и го метна в ъгъла.

— Нямаме време за игрички, Джал. Три лодки с маладонски войници са се насочили насам — разправят нещо, че лорд Хакон бил нападнат… както и да е, не искаме да се забъркваме в това.

С тези думи ме повлече през стаята, следван от Арн, Тутугу и петзнаците, и напуснахме кръчмата през задната врата.

— Ще лагеруваме в хълмовете — заяви Снори, докато отваряше една порта в каменната ограда на двора.

И за миг всичките ми мечти за топла постеля и още по-топла компания бяха ответи от студен вятър.