Принцът на Глупците

23.

Пристанищният град Ден Хаген се намира на мястото, където река Уут се влива в Карлова вода, онази соленоводна шир, която северняците наричат Лакомото море. Група изискани домове се гушат върху склоновете на изток — е, изискани като за Севера, където всяка сграда е ниска и от гранит, за да устоява на суровото време, идещо от замръзналата пустош. Къщи от дървени трупи, работилници, ханове, кръчми и рибни пазари се простират надолу до огромните складове, редящи се като зейнали усти по края на пристанището. Големи кораби стоят на котва в тихите води на залива; други съдове изпълват гъсто пространството около кейовете и мачтите им стърчат като гора от рангоути и платна. В небето, крякайки скръбно, кръжат чайки, а хората изпълват въздуха със собствените си викове — високи гласове крещят цени, зоват нови работници за товарене или разтоварване, отправят предизвикателства, разменят шеги, проклинат или възхваляват многото богове на Асгард или призовават следовниците на Христа в малката побеляла от сол църквица на ръба на водата.

— Ама че дупка. — Вонята на стара риба стигна до мен още на върха на скалите, където крайбрежният път извиваше от запад.

Снори, който вървеше пред мен, изръмжа, но не каза нищо. Приведох се напред и потупах Слейпнир по шията.

— Скоро ще дойде време да се разделим, стара едноочке.

Тази кобила щеше да ми липсва. Никога не ми е харесвало да вървя пеш. Ако Господ е искал хората да вървят пеш, нямаше да ни даде конете. Чудесни животни. Аз мисля за тях като за думата „бягство“, покрита с косми и с четири крака.

Спуснахме се надолу към Ден Хаген. Покрай пътя се редяха колиби, които изглеждаха сякаш първият повей на зимния вятър ще ги помете от склоновете. От едно високо местенце над морето седем тролски камъка гледаха вълните. На мен ми изглеждаха като обикновени камъни, но Снори каза, че виждал трол във всеки от тях. Разтвори дебелия си жакет, дръпна нагоре слоевете ризи и ми показа един страховит белег върху твърдите мускули на корема си.

— Трол. — Показа с пръст, че има още белези от хълбока до рамото. — Имах късмет.

В свят, където мъртвите ходят, неродени се надигат от пресни гробове и горите са населени с боряни, трудно бих могъл да оспоря твърдението му.

В последната отсечка от пътя подминахме три или четири каменни чука, разположени край него като почит към бога на гръмотевиците. Снори потърси рунически камъни около всеки от тях, но откри само един черен речен камък, загладен от водата и достатъчно широк да покрие дланта му, с една-единствена руна върху него. Може би местните деца бяха отмъкнали останалите.

— Туриаз. — Той го пусна.

— Мммм?

— Тръни. — Снори сви рамене. — Не означава нищо.

Градът не можеше да се похвали със стени и на входа му не стоеше никой, освен шепа окаяни търговци — не че вход изобщо имаше, просто къщите ставаха по-нагъсто. След седмици на суров живот и тежко пътуване дори място като Ден Хаген крие някаква съблазън. Всяка част от облеклото ми все още пазеше известно количество дъжд от бурята, която ни беше брулила два дена в пустошта около седалището на Скилфар. Човек би могъл да утоли жаждата си с това, което изцеди от панталоните ми. Но трябваше да е адски прежаднял, за да рискува.

— Какво ще кажеш да се отбием ей там и да проверим дали тукашната бира има по-добър вкус? — Посочих една кръчма точно пред нас. На улицата пред нея бяха сложени бурета, на които хората да си оставят халбите, а над вратата висеше боядисана дървена риба меч.

— Маладонската бира е отлична. — Снори подмина входа.

— Би могла да е, ако забравят да я осолят. — Гадно питие, но понякога и гадните вършат работа. В град Гоатен бях помолил за вино и те ме изгледаха все едно съм поискал да ми изпекат някое детенце за обяд.

— Ела. — Снори се обърна към морето и махна с ръка да пропъди един човек, който се опитваше да му продаде сушена риба. — Първо ще проверим пристанището. — По време на приближаването ни към брега в него се беше трупало някакво напрежение, а когато зърнахме за първи път морето от едно високо било, той падна на колене и промърмори някаква езическа молитва. След тролските камъни крачеше с такава целеустременост, че се видях принуден да пришпоря Слейпнир, за да не изоставам.

На доковете бяха привързани няколко лодки и сред тях една, която нямаше нужда от товарене или разтоварване.

— Галера — казах, забелязвайки най-после класическите линии, които Снори трябва да бе разпознал още от крайбрежния път. Докато се смъквах от гърба на Слейпнир, севернякът вече крачеше към кораба, а последните петдесетина метра измина тичешком. Дори сухоземно същество като мен виждаше, че корабът е преживял тежки времена — горните няколко стъпки от мачтата му бяха откършени, а платното — прокъсано.

Без да забавя ход, Снори стигна до ръба на кея и изчезна от погледа ми. Предположих, че е скочил на невидимата палуба на галерата. Надигнаха се викове. Приготвих се за гледката на касапница.

Приближих се бавно и надникнах през ръба с предпазливостта на човек, който не иска да получи копие в челото. Очаквах да зърна галера, пълна с кръв и части от тела. Вместо това Снори стоеше сред пейките на гребците и се хилеше като малоумен, заобиколен от шест-седем бледи и космати мъже, и всички се тупаха приветствено. Опитваха се да говорят едновременно на някакъв смахнат език, който звучеше като повърнат от дълбините на стомаха.

— Джал! — Той вдигна поглед и ми махна. — Слизай при нас!

Обмислих предложението, но май нямаше измъкване. Окачих поводите на Слейпнир върху едно от въжетата, привързващи кораба, и тръгнах да потърся място за слизане, което не включва чупене и на двата глезена при скачането.

След като се разплетох от една побеляла от сол въжена стълба със загнили дъски, се обърнах, за да открия, че съм станал обект на изучаване на осем викинги. Първото, което ме порази, не беше традиционният северняшки „юмручен привет“, а фактът, че повечето изглеждаха досущ еднакви.

— Петзнаци сте, а? — казах, след като ги преброих.

Снори прегърна през раменете двама от петимата, мъже с руса до бяло коса, очи като ледени късчета и бради, подрязани доста по-късо от обичайния северен стил „достатъчно големи, че да загубиш бебе в тях“.

— Засегна болна тема, Джал. Това са осмознаците на ярл Торстеф. Ата вече седи край трапезата на Один, във Валхала, заедно със Секс и Сяу. — Хвърли ми строг поглед и аз запазих лицето си безизразно. — Тези тук са Айн, Твейр, Трир, Фьорир и Фим.

Предположих, че току-що съм получил урок по броене до осем и пример за оскъдното въображение на ярл Торстеф. Така или иначе, реших да ги наричам петзнаци. Не звучеше толкова мрачно.

— Това е Тутугу. — Снори тупна по рамото един нисък дебел мъж. Рижа брада стърчеше с огромен ентусиазъм от двете страни на лицето му, но не успяваше да се срещне съвсем на брадичката. Той беше по-възрастен, някъде към четирийсетте, с поне десетилетие по-стар от петзнаците. — И Арн Убийствения прицел, най-великият ни стрелец! — Този последният беше най-стар от всички, висок, слаб, печален, с развалени зъби и сиви косми в черната брада. Ако го бях видял превит над бурените в полето, щях да го помисля за обикновен селяк.

— Радвам се да се запознаем — казах, като се надявах, че няма да се наложи да си смесваме кръвта или да си плюем един на друг в ръцете.

Седмината викинги ме гледаха все едно съм някаква неизвестна досега риба, която са изтеглили на сушата.

— Имали сте неприятности? — Посочих счупената мачта, но освен ако другите трийсетина мъже, нужни за запълването на пейките на гребците, не бяха в кръчмата „Риба меч“, наслаждавайки се на халби солена бира, то неприятностите им бяха включвали много повече от скъсяването на една мачта и малко разкъсани платна.

— Неприятности с Удавените острови! — рече един петзнак, може би Айн.

— Вече нямаме селище на Умбра — добави друг. Думите му бяха насочени към Снори.

— Наричай ги Мъртвите острови. — Гушите на Тутугу се затресоха, когато поклати глава.

— Некромантите ни прогониха на корабите. Бури ни подгониха на юг — промърмори Арн Убийствения прицел, взрян в мазолите по ръката си.

— Заседнахме на Брит и дъното се проби. Отне ни месеци да поправим кораба. А местните… — Един петзнак плю през борда, впечатляващо далеч навътре в морето.

— Оттогава куцукаме покрай брега и се мъчим да се доберем до дома. — Арн поклати глава. — Отбягваме нормардската флота, патрулните кораби на Стрела, конотските пирати… Егир също ни мрази. Праща буря след буря, за да ни изтласка назад.

— Вече очаквах да се появи някой морски змей; а защо не и левиатан? — Тутугу извъртя очи. — Но ето ни тук. В приятелски води. Още няколко поправки и ще можем да прекосим Карлова вода! — Плесна по рамото някой от петзнаците.

— Не знаете ли? — попитах.

Челото на Снори се сбърчи, той отиде до борда на галерата и се приведе през него, за да се взре на север през откритото море.

— Какво да знаем? — Думите излетяха от много усти наведнъж, всички очи бяха вперени в мен.

Осъзнах грешката си. Не се качвай на нечий кораб с лоши новини. Много вероятно е да го напуснеш бързо, и то откъм мократа страна.

— Знаем, че в Ден Хаген нямат никаква вест от ундоретите. — Беше един от петзнаците, Айн, с белега в ъгълчето на окото. — Не са пристигали техни галери. От пристанищата на Хардангер идат разкази за набези по Уулиск, но без никакви подробности. Стоим тук от четири дена и сме узнали само това. Ти знаеш ли повече?

— Снори е този, който трябва да ви го разкаже — казах. — Всичко, което знам, идва от него, и нямам доверие на себе си, че съм го запомнил правилно.

Това накара всички втренчени погледи да се извъртят към Снори.

Той стоеше, извисявайки се над всички ни, мрачен и суров, с ръка на брадвата.

— Това трябва да се разказва на място, където можем да вдигнем тост за мъртвите, братя.

Отиде до пристанищната стена и бързо се закатери по редица стърчащи камъни, които бях пропуснал на слизане.

Снори ни отведе до една кръчма, където масите ни предоставяха изглед към кораба. Не смятах, че той си заслужава краденето, но може би беше мъдро да не подлагаме това на проверка. В края на краищата място като Ден Хаген можеше за кратко време да предизвика у човек неустоимо желание да се махне, така че нищо чудно тук да имаше хора, достатъчно отчаяни да отплават с първия оставен без надзор съд, пък ако ще да е пробита коруба като тази, която бе докарала северняците.

Аз вървях най-отзад с Тутугу.

— Знаеш ли, мислех си, че корабите ви са… ами, по-големи.

— Това е снекия.

— Аха.

— Най-малкият вид. — Тутугу се ухили на невежеството ми, макар че мислите му сигурно бяха насочени към онова, което имаше да разкаже Снори. — Двайсет пейки. Скеят носи два пъти повече. Нашата се нарича „Икея“, кръстена е на дракона, нали знаеш?

— Да. — Не знаех, но е по-лесно да излъжеш, отколкото да слушаш обяснения. Дори не се интересувах чак толкова от кораба им, но изглеждаше, че може би ще се наложи да му поверя моя милост, и то по-скоро, отколкото ми се иска. Два пъти колкото тяхната снекия все още не ми звучеше като голям кораб — само че силата на Севера винаги е била в бързината на съдовете и в броя им. Трябваше да се моля при всичката тази практика проклетото корито да е поне годно за плаване.

Придърпахме столове около една дълга маса и няколко от местните мъдро решиха да се преместят. Снори извика да донесат бира и се настани начело на масата, взирайки се по протежението ѝ към платната на снекията, плющящи над морската стена. Небето зад тях беше изпълнено с мешавица от тъмни навъсени облаци, от някои се лееше дъжд, но всички бяха озарени от ко̀сите лъчи на следобедното слънце.

— Валхала! — Снори грабна първата разпенена халба от единия поднос, когато слугинчетата ги донесоха.

— Валхала! — Блъскане по масата.

— Воинът се страхува от битката, която е пропуснал. Повече, отколкото от всяка битка, в която може да участва, той се страхува от онази, която е отминала, която е свършила без него, която никакъв воински подвиг не може да промени. — Снори бе приковал вниманието им. Направи пауза, за да отпие. — Аз не съм се сражавал при Айнхаур, но съм чувал историята от Свен Скършигребло, ако може вярна дума да се откъсне от лъжливия му език.

При тези думи екипажът на „Икея“ се спогледа и замърмори. Тонът на откъслечните думи, които долових, ясно показваше, че всички имат ниско мнение за Скършигребло.

— Сражавах се в битката за Осемте кея. По-скоро клане, отколкото битка. Оцеляването ми ме кара да се срамувам всеки ден. — Отпи още веднъж и разказа историята.

Слънцето се спусна, сенките се удължиха, светът се нижеше покрай нас незабелязано. Снори ни беше запленил с магията на своя глас и аз слушах и отпивах от бирата, без да усещам вкуса ѝ, макар че бях чувал всичко това и преди. Или поне всичко до пристигането му при Черната крепост.

Когато зърна за първи път черното петънце, Снори си помисли, че е част от наближаващата смърт, че зрението му изневерява, докато пустошта изсмуква живота му. Петънцето обаче упорстваше, остана на мястото си и растеше с всяка негова залитаща крачка напред. И постепенно се превърна в Черната крепост.

Построена от гигантски блокове, изсечени от древните базалтови полета под снега, Черната крепост се издигаше предизвикателно срещу Горчивия лед, дребосъче в сравнение с необятната ледена стена само на пет мили северно оттам. През всичките дълги години на нейното съществуване ледът бе напредвал, отстъпвал и напредвал отново, но така и не бе стигнал до тези черни стени, сякаш крепостта се издигаше като последен страж на човечеството срещу властта на ледените великани.

Тази гледка му вдъхна нови сили. Снори се приближи, увил плаща от тюленова кожа около себе си. От изток задуха вятър; фучеше по леда, вдигаше облаци ситен сух сняг и ги завихряше. Снори се приведе срещу тази хала, загубил и последните си останки топлина. Всяка крачка го заплашваше с падане, от което нямаше да стане повече.

Когато грамадата на крепостта го заслони от вятъра, Снори едва не се строполи. Не беше видял, че е толкова близо, нито пък бе вярвал наистина, че ще стигне до целта си. Никой не патрулираше по бойниците. Кепенците на тесните прозорци бяха затворени и побелели от сняг. Никакъв страж не стоеше на пост при голямата порта. С вцепенени ръце и ум, Снори се спря неуверено. Нямаше план, само желанието да довърши онова, което бе започнало в Осемте кея и би трябвало да свърши тук. Беше надживял две деца. Нямаше желание да надживее Егил или Фрея, искаше само да се бие за спасението им.

Колкото и да беше изнемощял, знаеше, че със стоене на снега само ще губи още повече сили. Би могъл да изкатери стените на крепостта не повече, отколкото стените на Горчивия лед. Хвана Хел с две ръце и заблъска с нея по дверите на Черната крепост.

След цяла вечност един кепенец над него се отвори и посипа върху главата му лед и сняг. Докато Снори вдигне очи, се беше затворил отново. Той заблъска пак по вратата; знаеше, че умът му е замъглен от мудността и глупостта, които студът носи със себе си, но не можеше да измисли нищо друго.

— Ей, ти! — извика някакъв глас отгоре. — Кой си?

Снори вдигна глава и там, облечен във вълчи кожи, надвесил се навън да види по-добре, стоеше Свен Скършигребло, с непроницаемо лице сред златисточервените му къдрици.

— Снори… — В първия момент Снори не успя да изстиска цялото си име през изтръпналите си устни.

— Снори вер Снагасон? — прогърмя смаяно Скършигребло. — Та ти изчезна! Казваха, че си избягал от битката. О, но това е чудесно. Ей сега слизам да ти отворя. Чакай там. Недей да бягаш пак.

И така, Снори зачака, стиснал здраво брадвата в белите си ръце, като се опитваше да се сгрее от гнева си. Ала студът се беше увил около костите му, изсмукваше силата, волята и дори паметта му. Студът има свой собствен вкус. Вкус на прехапан език. Увива се около теб като жива твар, като звяр, който иска да те убие, не с гняв, не със зъби или нокти, а с милостта на капитулацията, с добротата да ти позволи да потънеш неусетно в дългата нощ след толкова болка и страдание.

Стърженето на портата го изтръгна от унеса. Той отстъпи стреснато назад. Чуваше се сумтенето на напъващите мъже, докато двете големи дървени крила се плъзгаха по заледения камък. Ако просто го бяха оставили навън, можеше никога да не помръдне повече.

На десет крачки по-нататък, отвъд дебелите стени, застанал на открито насред двора, го чакаше Свен Скършигребло, с брадва в едната ръка и малък железен щит в другата.

— Можех да те довърша с копие от стената или да те оставя на снега, само че победителят от Железните поля заслужава по-добър край.

Снори искаше да каже, че един човек, който се интересува от честта или как трябва или не трябва да умират воините, би дошъл в Осемте кея посред бял ден, тръбейки с рог през фиорда. Искаше да каже много неща. Искаше да говори за Еми и Карл, но ледът бе сковал устните му, а малкото си останали сили щеше да използва, за да убие мъжа пред себе си.

— Хайде, ела — подкани го Скършигребло. — Дошъл си чак дотук. Срамота ще е, ако страхът ти попречи да изминеш последните няколко крачки от пътешествието си.

Снори се затича с олюляване, краката му бяха прекалено замръзнали, за да набере скорост. Смехът на Свен Скършигребло — това бе последното, което помнеше, преди тоягата да го фрасне по тила. Мъжете, отворили портата, просто бяха чакали зад нея и го повалиха веднага щом мина.

Събуди се от яростна жега. Жега в ръцете му, изпънати нагоре. Жега в крайниците му, които сякаш горяха. Жега по лицето му. И болка. Болка навсякъде.

— Ка…

Дъхът излезе на пара от устата му. По брадата му още имаше полепнали късчета лед, вода капеше по гърдите му. Не бяха нито толкова горещи, колкото ги усещаше, нито толкова студени като преди.

Вдигна глава, при което раната на тила му се удари в грубата каменна стена. От напуканите му устни се откъсна ругатня. В залата пред него имаше десетина мъже, струпани край малък огън в грамадна камина зад далечния край на дълга каменна маса. Хората на Скършигребло, Червени викинги от Хардангер, които се чувстваха още по-неуютно в такава близост до Горчивия лед от ундоретите, живеещи по бреговете на Уулиск.

Снори зарева срещу пленилите го мъже, забълва люти проклятия, крещя, докато гърлото не го заболя и гласът му не отслабна. Те не му обръщаха внимание, с изключение на някой и друг бегъл поглед, и накрая разумът надделя над гнева му. Не му оставаше никаква надежда, но той осъзна каква жалка картинка представлява, вързан за стената и сипещ заплахи. Беше имал своя шанс да действа. На два пъти. И двата пъти се беше провалил.

Скършигребло влезе в залата през една врата близо до огъня и спря да си натопли ръцете, разменяйки думи с другите мъже, преди да мине покрай масата, за да огледа пленника си.

— Е, това беше глупаво. — Той потърка брадичката си с палец и показалец. Дори отблизо трудно можеше да се определи възрастта му. Четирийсет? Петдесет? Покрит с белези, обрулен, кокалест, по-грамаден дори от Снори, с все още гъста златисточервена грива, бръчици в ъгълчетата на тъмните очи и проницателен поглед, с който претегляше противника си.

Снори не отвърна нищо. Наистина се беше държал глупаво.

— Очаквах повече от човек, който оставя подир себе си толкова много кръчмарски истории.

— Къде е жена ми? Синът ми? — Снори не отправи заплахи. Скършигребло би им се присмял.

— Кажи ми защо избяга. Снори вер Снагасон и друг път се е показвал като глупак, така че не съм много изненадан. Макар че очаквах повече. Но страхливец?

— Отровата на твоите създания ме повали. Паднах и снегът ме затрупа. Къде е синът ми? — Не можеше да говори за Фрея пред тези мъже.

— А… — Скършигребло хвърли поглед към хората си, които слушаха. В Черната крепост едва ли имаше много развлечения. Даже въглищата за огъня сигурно се караха дотук с шейна, с цената на много усилия. — Ами, той е в относителна безопасност, поне докато продължаваш да не представляваш заплаха.

— Не ти казах името му. — Снори изпъна въжетата.

Скършигребло просто повдигна вежда.

— Да не мислиш, че синът на великия Снори вер Снагасон не е разправял на всеки, склонен да го изслуша, как баща му ще щурмува портите ни с цяла армия, за да го спаси? Според думите му си щял да отсечеш главите на всички ни с брадвата и да ги търкаляш по фиорда.

— Защо ги взехте? — Снори погледна Свен. Болката му помагаше да отклони мислите си от вярата на Егил в неговия провалил се баща.

— Ами… — Свен Скършигребло придърпа един стол, седна и положи брадвата си на коленете си. — В морето човекът е дребно нещо, корабът му не е кой знае колко по-голям, и отиваме накъдето времето пожелае. Носим се пред бурята. Издигаме се и падаме заедно с вълните. Мършави рибари край африканския бряг или едри викинги със сто убийства на името си насред Лакомото море, всичките сме еднакви — вятърът ни носи.

— И ето къде е работата, Снори вер Снагасон — продължи той. — Вятърът се е променил. Сега духа от Островите и има нов бог, който твори времето. Не е добър бог, нито пък чист, но това не зависи от нас. Ние сме в морето, бъхтим се над задачите си и се надяваме да се задържим на повърхността.

Изгледа Снори в очите.

— Сега Мъртвия крал държи Островите. Той съкруши силата на ярл Торстеф, както и тази на Железник ярл, и на Червените ярлове на Хардангер. Всички те бяха изтласкани назад към своите пристанища… И сега той идва за нас, с армия от мъртъвци, сред тях и нашите мъртъвци, и чудовища от отвъд смъртта.

— Трябва да се биете с тях! — Снори откри, че се напъва безполезно в яките въжета.

— Как си го представяш, Снори? — В очите на Свен имаше някаква твърдост, нещо горчиво и трудно за разгадаване. — Ако се бориш с морето, ще се удавиш. — Той надигна брадвата от скута си, сякаш диреше утеха в тежестта ѝ. — Мъртвия крал е убедителен. Ако аз докарам жена ти и сина ти тук, в тази стая, и поднеса горещо желязо към лицата им… ти също може да ме намериш за убедителен, не съм ли прав?

— Викингите не воюват с деца. — Снори разбра, че е загубил. По-добре да беше оставил леда да го надвие, отколкото да дойде тук и да провали семейството си.

— Да не искаш да кажеш, че ундоретите не закачат сирачетата и вдовиците при набезите си? — При тези думи от мъжете край камината се разнесе насмешливо пръхтене. — Да не би Снори Кървавата брадва да е взел под крилото си синовете и дъщерите на многото мъже, които е пратил на последното им пътешествие?

Снори нямаше какво да отговори.

— Защо са тук? Защо ви е да взимате пленници? Защо тук?

Скършигребло поклати глава. Сега изглеждаше по-стар, по-близо до петдесет, отколкото до четирийсет.

— Ще спиш по-добре, ако не знаеш.

— Сънищата, които сънувах… — Снори вдигна глава. От очите му ни гледаше Аслауг, те приличаха на късчета черен кехлибар, блестящи като кръв в светлината на залязващото слънце. Човек можеше да си ги представи как се взират от паяжината и да повярва за миг в историята за Локи, бога на лъжите, поддал се на красотата на една йотнар, при която само паешката сянка издава истинската ѝ природа. — Какви сънища. — Взорът му падна леденостуден върху мен. — Трудно е да си ги представиш по-мрачни.

Усетих как Баракел се размърда под кожата ми и почти очаквах онова сияние да се появи, светлината да разпука белезите, които носех още от Гауфог, да бликне изпод ноктите ми. В другия край на масата започна да се трупа онази пропукваща енергия, която познавахме от кратките ни докосвания. Вече знаех, че това е енергията между Аслауг и Баракел, между аватарите на мрака и светлината, готова за война.

Исках да попитам защо, да повторя въпроса на Снори към Скършигребло: „Защо?“. Исках да знам как е бил продаден и с каква цел. Но най-вече исках Аслауг да отмести поглед, затова сведох очи и си затраях. Останалите около масата видяха или почувстваха странността, обладала техния сънародник, и също запазиха мълчание — макар че може би мълчанието им съдържаше в себе си мъничко скръб за ундоретите.

— Айнхаур също ли е бил оплячкосан? — наруши най-сетне тишината един от петзнаците.

— Преди да дойдат в Осемте кея? — добави друг.

— Ами Тъмни падове? — попита Тутугу.

— Трябва да са всичките. — Арн Убийствения прицел задържа погледа си вперен в масата. — Иначе досега щяхме да чуем този разказ поне сто пъти.

Всички около масата — освен Снори — вдигнаха чашите си и ги пресушиха до дъно.

— Врагът е там, отвъд Черната крепост — каза Снори. Нощта се сбираше около него, по-тъмна, отколкото би трябвало, докато на запад слънцето продължаваше да залязва, все още непогълнато от морето. — Ще отидем там. Ще избием всички. Ще заличим делата им. Ще им покажем ужас, по-мрачен от смъртта.

Северняците се втренчиха в Снори с неловко очарование. Аз плъзнах пак поглед към морето на запад, покрай брега, до мястото, където пламтящият крайчец на слънцето образуваше наниз от червени бисери по хоризонта. Те ставаха все по-малко и по-малко, докато накрая изчезнаха.

— Казвам ви, ундорети, да обагрим снега с хардангерска кръв! — Снори скочи на крака, освободен от залеза, с бистри очи, и масата изстърга по камъните. — Ще са върнем онуй, което обичаме, и ще покажем на тези Червени викинги как се мре. — Вдигна брадвата високо над главата си. — Ундорети сме ние, Деца на Чука. Кръвта на Один тече във вените ни. В буря сме родени!

И там, където Аслауг не успя да трогне северняците с мрачните си заплахи, Снори вер Снагасон за миг ги накара да рипнат на крака, да зареват предизвикателно към вечерното небе и да заблъскат по масата, докато дървото не се нацепи. Халбите заподскачаха.

— Още бира! — Снори най-после седна и удари пак по масата. — Ще пием за мъртвите.

— Ти ще дойдеш ли с нас, принц Джалан? — попита Тутугу, като взе от слугинчето една голяма халба, увенчана с пяна, бяла като петзнаците. — Снори казва, че в твоята родина те наричали герой, а враговете ти те наричали дявол.

— Дългът ми повелява да придружа Снори до родната му земя — казах. Когато си принуден да действаш по определен начин, най-добре го приеми и се опитай да изстискаш от него каквото можеш, докато не ти се разкрие първата възможност да изклинчиш. — Ще видим какво могат да направят тези хардангерски негодници с един мъж от Червения предел. — Надявах се да намеря начин отговорът да не е „труп“.

— Какво ни кара да мислим, че с девет души ще постигнем повече, отколкото Снори е постигнал сам? — Арн Убийствения прицел избърса бирена пяна от мустаците си, а гласът му беше по-скоро мрачен, отколкото уплашен. — Скършигребло е имал достатъчно мъже да опустоши Айнхаур и всяко село по поречието на Уулиск.

— Справедлив въпрос. — Снори посочи към Арн. — Първо, разберете, че в Черната крепост имаше много малко хора, а и тя не е крепост, в която може да се поддържа пълен гарнизон. Всяко ядене там трябва да бъде домъкнато през леда. Всяка цепеница или чувал въглища трябва да бъдат донесени отвън. А и срещу какво имат да я защитават? Срещу роби, които се бъхтят под Горчивия лед да копаят тунели в търсене на някакъв мит?

— Второ, ще отидем по-добре подготвени, не облечени в каквото може да се намери на момента сред руините — продължи той. — Ще отидем с бистри глави, а убийствената ярост в сърцата ни ще бъде заключена до мига, когато имаме нужда от нея.

— Трето и последно, какво друго можем да сторим? Ние сме последните свободни ундорети. Всички оцелели от нашия народ са там, на леда, в ръцете на други. — Той млъкна, отпусна широките си длани върху масата и се втренчи в разперените си пръсти. — Жена ми. Синът ми. Целият ми живот. Всяко хубаво нещо, което съм направил. — Устата му трепна, после зъбите му се оголиха в животинска гримаса, докато се изправяше, и гласът му отново се извиси до рев.

— Знайте, аз не ви предлагам победа, нито връщане към стария ви живот, нито обещание, че пак ще строим. Само болка, кръв и червени брадви, и възможността да воюваме заедно срещу враговете си за един последен път. Какво ще кажете?

И разбира се, проклетите идиоти зареваха одобрително. Аз също заудрях без особено въодушевление по масата и се зачудих как ли ще се измъкна от тази каша. При положение, че Сагеус не лъжеше или не грешеше, то може би ако Снори загинеше при атаката, а аз се спотайвах някъде в тила, бих могъл да драсна веднага щом заклинанието бъде разрушено. Разбира се, осем души не са кой знае каква стена, зад която да се скриеш, а и тази Черна крепост ми звучеше неудобно далеч от всякакво сигурно убежище, до което човек може да дотича.

Реших, че най-добрият подход засега е да се напия до безсъзнание и да се надявам, че утрото ще ми предложи нещо по-добро.

— Най-важното в случая — подхвърлих в една пауза, когато всички северняци бяха млъкнали за миг, за да лочат от халбите си, — е да не действаме прибързано. Планирането е ключът към успеха. Стратегията. Екипировката. Всички тези неща, които Снори е пропуснал първия път от нетърпение.

Колкото повече се бавехме, толкова по-голям бе шансът това проклятие да изветрее или пък да ми се отвори някоя възможност за измъкване. Важното беше „Икея“ да не отплава, преди да съм изчерпал всичките възможности да не бъда на борда ѝ, когато това стане. Вдигнах рамене, изпих бирата си и поисках с жест нова.