Принцът на Глупците

1.

Винаги съм смятал, че да цапардосаш някого изотзад е най-добрият подход. Понякога това може да се постигне с простичка хитрост. Класики от типа на „Я, какво е онова там?“ действат изненадващо често, но за наистина оптимални резултати е най-добре човекът изобщо да не подозира за присъствието ти.

— Ох! Ису! За какъв дявол направи това? — Ален де Вийр се обърна, притиснал ръка към тила си, а когато я свали, по нея имаше кръв.

Ако човекът, когото удариш, не прояви любезността да се строполи, е най-добре да имаш резервен план. Пуснах останките от вазата, обърнах се и побягнах. Във въображението ми той се превиваше с приятно „ъъъх“ и ме оставяше свободен да напусна незабелязано дома му, прекрачвайки проснатото му безчувствено тяло. Вместо това сега въпросното тяло ме гонеше по коридора и ревеше на кръв.

Нахълтах с трясък през вратата на Лиза и я затръшнах, после се стегнах в очакване на сблъсъка.

— Какво става, по дяволите? — Лиза се надигна в леглото и копринените чаршафи се свлякоха по голото ѝ тяло като вода.

— Уф. — Ален се вряза във вратата, при което въздухът излетя от дробовете ми и нозете ми застъргаха по плочките. Номерът е никога да не бързаш да посягаш към резето. Докато го бърникаш, ще получиш врата в муцуната. Приготви се да поемеш сблъсъка; когато това отмине, затвори резето, докато човекът отсреща се мъчи да се надигне от пода. Ален се оказа притеснително бърз в изправянето и въпреки всичките си предпазни мерки аз едва не изядох една дръжка за закуска.

— Джал! — Лиза вече бе станала от леглото, без нищо по себе си освен ивици светлина и сянка от кепенците. Райето ѝ отиваше. Беше по-сладка от по-голямата си сестра и по-умна от по-малката. Дори в този момент я желаех, макар че от освирепелия ѝ брат ни делеше само един пръст дъб и шансовете ми за измъкване се изпаряваха от миг на миг.

Втурнах се към най-големия прозорец и разтворих кепенците.

— Извини се на брат ти от мое име. — Преметнах крак през рамката. — Кажи, че съм го сбъркал с друг или нещо такова… — Вратата затрепери, когато Ален заблъска по нея от другата страна.

— Ален? — Лиза съумя да изглежда едновременно ядосана и ужасена.

Не се бавих, за да ѝ отговарям, а скочих в храстите долу, които за щастие бяха от уханния, а не от трънливия вид. Падането в някой трънак може да ти донесе безкрайна скръб.

Приземяването винаги е важно. Аз падам често и знам, че няма значение как започваш, а как свършваш. В този случай свърших свит на хармоника, с пети опрени в задника, брадичка опряна в коленете и половин азалиев храст в носа, останал без въздух, но и без счупени кости. Пробих си път навън и закуцуках към оградата, като се мъчех да си поема дъх и се надявах, че прислугата ще е прекалено заета с предутринните си задължения, за да е нащрек и готова да ме подгони.

Отпердаших напряко през ливадите и билковата градина, прорязвайки пътека през всички малки ромбове от градински чай, триъгълници от мащерка и какво ли още не. Някъде зад мен в къщата залая куче и това ме изпълни със страх. Винаги съм бил добър бегач. А ако съм уплашен до смърт, съм от световна класа. Преди две години, при „граничния инцидент“ със Скорон, избягах от един тевтонски патрул, пет човека на огромни бойни коне. Хората, които командвах, останаха на мястото си, понеже нямаха заповеди. Открих, че важното при бягането не е да тичаш бързо, а да тичаш по-бързо от другите. За нещастие хората ми се справиха доста некадърно със забавянето на скоронците, което принуди бедния Джал да тича, за да спаси живота си, само с двайсет години на крехките си плещи и дълъг списък от неща за правене — в него сестрите Де Вийр заемаха едни от челните места, а смъртта от скоронско копие изобщо не фигурираше на първата страница. Както и да е, граничните земи не са най-подходящото място, където да отпуснеш юздите на един боен кон, така че аз поддържах дистанцията, тичайки през каменист терен с главоломна скорост. Ненадейно открих, че връхлитам в тила на разгорещена схватка между далеч по-голям отряд скоронски нередовни войници и групата стрелци от Червения предел1, за която всъщност разузнавах. Врязах се сред всичко това и завършах с меча си в сляп ужас, опитвайки се да се измъкна, и когато накрая прахът се слегна и кръвта спря да швирти, се оказах героят на деня, който съкрушил врага с храбра атака, показвайки пълно пренебрежение към собствената си безопасност.

Изводът: храброст може да се наблюдава, когато някой потисне страха си, докато всъщност тайно бяга от по-голям ужас. И тези, чийто най-голям ужас е да не ги помислят за страхливци, винаги са храбри. Аз пък, от друга страна, съм страхливец. Но с малко късмет, дръзка усмивка и умението да сипя безочливи лъжи съм постигал изненадващ успех в задачата да изглеждам като герой и през повечето време успявам да заблудя повечето хора.

Каменната ограда на имението на Де Вийр беше висока и страховита на вид, но двамата с нея бяхме стари приятели: познавах извивките и слабите ѝ места не по-зле от всеки контур на телата на Лиза, Шарал или Миша. Маршрутите за бягство винаги са ми били фикс идея.

Повечето прегради съществуват, за да държат немитата паплач навън, а не добре измитата паплач вътре. Скочих, оттласнах се от една каца за дъждовна вода и се метнах на покрива на градинската барака, а оттам — към стената. Зъби щракнаха зад петите ми, докато се набирах. Прехвърлих се през стената, увиснах на пръсти и се пуснах. Тръпка на облекчение пробяга през мен, когато кучето залая и задращи от другата страна на зида. Песът беше тичал безмълвно и едва не ме беше докопал. Тихите е много вероятно да те убият. Колкото повече шум вдига едно животно, толкова по-рядко убива. Същото важи и за хората. Аз се състоя от девет десети фукня и една десета алчност, и засега нито грам убийство.

Приземих се на улицата, този път по-леко, волен и свободен, и миришещ ако не на рози, то поне на азалии и смесица от билки. Ален беше проблем, с който щях да се занимавам друг път. Можеше да се нареди на опашката. Тя беше дълга и в челото ѝ стоеше Мейрес Алус, стиснал десетина заповеди, бележки за дължими суми и обещания за плащане, надраскани с пиянска ръка върху коприненото бельо на курви. Изправих се, разкърших снага и заслушах недоволството на кучето зад стената. Щях да се нуждая от доста по-висока стена, за да спре биячите на Мейрес.

Пред мен се простираше Кралският път, осеян със сенки. Тук градските къщи на благородните фамилии си съперничеха с показната пищност на именията на търговци-принцове; новите пари се опитваха да блестят по-ярко от старите. Във Вермилиън има малко толкова изискани улици.

— Отведете го до портата! Уловил е миризмата. — Гласове от градината вътре.

— Насам, Плуто! Насам!

Това не ми звучеше добре. Спринтирах по посока на двореца. Плъховете и боклукчиите се разбягваха пред мен, а зората ме гонеше, мятайки червени копия в гърба ми.