Принцът на Глупците

19.

Куцуках след Стан към личните покои на кралица Сарет. Учудих се, че срещата е назначена в покоите ѝ, но не се и съмнявах, че нейната добродетелност ще бъде строго охранявана.

Видя ми се странно, че пътят ни минава през долните части на замъка — слязохме по едно стълбище и минахме по дълъг коридор със складове отляво и отдясно, натъпкани до тавана с хранителни припаси, — но все пак бях казал на Стан да ме води по най-краткия маршрут, защото ми се налагаше да вървя много, ама наистина много внимателно. Изкачихме се по тясно стълбище, без съмнение предназначено за слугите, които доставят храна в кралските покои.

— Кралицата моли да бъдете дискретен, ако ви разпитват за посещенията ви — каза Стан, вдигнал високо фенера в дългия коридор без прозорци.

— Знаеш ли какво означава „дискретен“, момче?

— Не, сър.

Изсумтях, несигурен дали проявява невежество или дискретност.

Стан почука на една тясна врата, в тежката ключалка се завъртя ключ и ние влязохме. Трябваше ми малко време, за да осъзная, че ни е отключила самата кралица. Отначало си помислих, че може да е някоя придворна дама, но когато тя се обърна, за да изгледа появата ми, нямаше как да я сбъркам. Една придворна никога не би носила толкова фина рокля, а и Сарет приличаше прекалено много на Катерин, за да е някоя друга освен сестра ѝ. Прецених, че е към двайсет и пет, малко по-ниска от сестра си, а лицето ѝ бе по-меко и с по-класическа красота: пълни устни, вълни от тъмночервена коса. Нейните очи също бяха зелени, но без онази странна вътрешна светлина в очите на Катерин.

Другото, което забелязах у кралица Сарет — факт, който никоя рокля, по-малка от палатка, не би могла да скрие, — беше, че или наскоро е погълнала цяло прасенце, или е в напреднала бременност.

— Можеш да настаниш принц Джалан на стола му и да му налееш вино, Стан, а после изчезвай. — Тя махна с ръка да го пропъди.

Момчето сложи възглавничка за мен на един голям стол, разположен на приемливо разстояние от кралицата, което ще рече в отсрещния ъгъл. Всъщност най-приемливото разстояние би било онова, което да ме изкара в коридора, защото никоя кралица не бива да остава насаме с непознат мъж в личните си покои, особено ако непознатият съм аз.

Приближих се внимателно до стола, наместих възглавничката и се отпуснах върху нея.

— Добре ли сте, принц Джалан? — Искрена загриженост сбърчи гладкото ѝ чело.

— О, просто… Просто стара рана от войната, ваше височество. Обажда се от време на време. Особено ако карам твърде дълго без свястна битка.

До мен Стан стисна здраво устни и напълни сребърния бокал на масичката с вино от висока кана. Като си свърши работата, се оттегли през вратата за прислугата и стъпките му заглъхнаха в далечината. Хрумна ми, че ако ме заварят тук без придружител, животът ми може да зависи от това какво ще реши да разкаже кралицата. Не изглеждаше много вероятно тя да си признае, че ме е поканила, а бях сигурен, че злонравната ѝ сестричка ще опише в неласкави краски одевешния ми опит за сближаване, ако въпросът стигне до Олидан. Твърдо реших да се измъкна от тази ситуация при първа възможност.

— Как ви харесва Анкрат, принц Джалан? — Тевтонският акцент на Сарет беше по-силен от този на сестра ѝ и ми напомняше за крясъците на скоронския патрул, който се беше опитал да ме прегази в Аралския проход. Това с нищо не помогна за успокояването на нервите ми.

— Чудесна страна — отвърнах. — А и град Крат е много впечатляващ. Празненствата бяха в разгара си, когато пристигнахме.

При тези думи тя се намръщи и нацупи устни. Явно бях засегнал неприятна тема. Бременна или не, беше много хубава.

— Скорон е по-красива земя, а Айзеншлос е по-добра крепост. — Тя сякаш не знаеше, че ние от Червения предел смятаме скоронците за кръвни врагове. Няма значение — аз винаги съм бил радетел на любовта, а не на войната, макар че те двете често са близки дружки. — Но вие сте прав, принц Джалан, Анкрат има много достойнства.

— Така е. Опасявам се обаче, ваше величество, че съм в известно недоумение. Мисля, че би било по-уместно да обсъдим тези въпроси следобед пред двора? За вашата красота се говори нашир и надлъж и хората могат да изтълкуват погрешно намеренията ми, ако се разбере, че сме… — Обикновено бих се радвал да сложа рога на всеки мъж, достатъчно глупав да остави жена като Сарет незадоволена… но Олидан Анкрат? Не. Освен това нейната бременност и инвалидното ми състояние в момента също допринасяха за отслабване на интереса ми към тази възможност.

Лицето на Сарет се сбръчка уплашено, горната ѝ устна потрепери, тя се надигна от стола си и клекна пред мен.

— Простете ми, принц Джалан! — Хвана мургавите ми мазолести ръце със своите тънки и бели. — Просто… просто… за всички нас беше такъв шок пристигането на това ужасно момче.

— Момче ли? — През последните две нощи бях спал твърде малко и не схващах.

— Йорг, синът на Олидан.

— А, изгубеният принц — казах, наслаждавайки се на допира на ръцете ѝ.

— По-добре да си беше останал изгубен. — Сега вече зърнах малко стомана зад разплаканата ѝ красота.

Изведнъж даже моят лишен от сън ум не можеше повече да отказва да забележи проблема. Този завърнал се принц не би могъл да е син на Сарет, тя не беше достатъчно голяма за това… Значи беше втора жена, заета с произвеждането на, както си е мислела, свой собствен наследник?

— Аха. — Приведох се напред и погледът ми падна върху корема ѝ. — Виждам, че завръщането му може да е проблем за вас. — Лицето ѝ пак се сгърчи страдалчески. — Хайде, хайде, не плачете, кралице. — И я потупах лекичко — герой, който утешава дама в беда и може би прокарва пръсти през тази прекрасна коса.

— Защо не можеше това момче да си остане изгубено и да скитосва по пътищата? — Тя обърна към мен хубавите си очи с влажни мигли.

— Момче, казвате? — Кой знае защо си бях мислил, че принцът е възрастен мъж. — На колко точно…

— Дете! Преди седмица беше на тринайсет и забравен. Никой не го беше грижа за него. А сега е навършил пълнолетие и… — Сълзите ѝ рукнаха отново и тя зарови глава в рамото ми. — О, какви неприятности ни причини! Хаосът в тронната зала…

— Момчето е в трудна възраст. — Кимнах мъдро и я притеглих към себе си. Това си е инстинкт. Не зависи от мен. Тя ухаеше прелестно, на люляк и орлови нокти, и бременността бе издула не само корема ѝ — бюстието ѝ също преливаше от природни дадености.

— В моята родина те наричат Дявола от Арал — каза тя. — Червения принц.

— Вярно? — Опитах пак, като премахнах изненадата от думите си. — Вярно.

Тя кимна, все така облегната на рамото ми.

— Сър Карлан оцелял в онази битка и избягал на север. Разказваше ни в двора колко безстрашно сте се сражавали — като безумец, поваляли сте мъжете един след друг. Сред тях и сър Горт. Сър Горт беше син на братовчед на баща ми. Прочут воин.

— Е, ами… — Предполагах, че някои истории се раздуват до неузнаваемост и че прекалено много страх понякога може да изглежда като липса на страх. Както и да е, кралицата ми беше поднесла дар и се чувствах длъжен да го издоя докрай. — Вярно, че моите съграждани ме наричат Героя от прохода. Така че изглежда съвсем уместно скоронците да ме наричат дявол. Ще нося това име с гордост.

— Герой. — Сарет подсмръкна и избърса очи, опряла едната си тънка ръчица в гърдите ми. — Вие можете да ни помогнете. — Изрече го тихо, почти шепнешком, и толкова близо до ухото ми, че потръпнах от наслада.

— Разбира се, разбира се, скъпа лейди. — Възпрях се, преди да съм обещал твърде много. — По какъв начин?

— Йорг е истински хулиган. Трябва да го поставят на мястото му. Разбира се, положението му е прекалено високо, за да може всеки да му даде урока, който заслужава. Но един принц би могъл да го предизвика. На него ще му се наложи да приеме предизвикателството, ако е отправено от принц.

— Е… — Вдъхнах уханието ѝ и сложих ръка върху нейната на гърдите си. Пред очите ми преминаха картините как гонех онези проклети водоносчета по задните коридори на операта. В онзи ден бяха наритал доста задници! А някакво си дрипаво тринайсетгодишно принцче, което се е върнало с подвита опашка след един месец гладуване край пътя преди празният стомах да смири гордостта му и да доприпка вкъщи при тати… Можех да се видя как изнасям на такова хлапе суров урок. Особено пък ако по този начин спечеля благоразположението на красивата му мащеха.

Сарет се гушна още по-близо до мен, устните ѝ почти докосваха шията ми, а напращелите ѝ гърди се притискаха към тялото ми.

— Кажете, че ще го направите, принце!

— Но Олидан…

— Той е старец и е много студен. Вече почти не ме поглежда, след като изпълни дълга си. — Устните ѝ докоснаха гърлото ми, а ръцете ѝ се плъзнаха към корема ми. — Кажи, че ще ми помогнеш, Джалан.

— Ама разбира се, милейди. — Затворих очи и се оставих на ласките ѝ. Да наритам едно високомерно малко принцче пред двора щеше да е забавно, а и докато получа възможност да разказвам историята във Вермилиън, принц Йорг вече щеше да е пораснал и слушателите ми щяха да забравят, че е бил още дете, когато съм му изнесъл този урок.

— Не бих имала нищо против да пострада. — Тя разхождаше два пръста по ризата ми и си играеше палаво с копчетата.

— Стават и злополуки — промърморих.

Това се оказа донякъде пророческо, защото думите вдъхновиха Сарет за по-дръзки изследвания и ръката ѝ се шмугна в панталоните ми.

Както ще ви каже всеки мъж, пострадал при изпълнение на дълга си, за възстановяване от удар с коляно в слабините е нужно известно време и може да минат няколко дни, докато кралските ценности на един принц са отново готови за инспекция. Прибързаното опипване на Сарет възпламени предишната агония и трябва да призная, че викът ми на болка можеше да бъде определен като малко писклив. Или даже… момичешки. Което би обяснило защо стражите пред покоите ѝ решиха да разбият залостената врата, за да спасят своята подопечна от онова, което я е нападнало.

Страхът може да е чудесно обезболяващо. Със сигурност появата на двама свирепи мъже в анкратски ливреи и с гола стомана в ръцете премахва болката в топките на мига. Дори катапулт не би ме изстрелял от стола по-бързо и още преди да успеете да кажете „прелюбодеяние“ вече се носех надолу по слугинското стълбище, затръшнал вратата зад гърба си.

Стигнах до стаята си задъхан и все още в паника. Снори беше изоставил стола, където го бях настанил, и се беше изтегнал на леглото.

— Бързо свърши — каза и ме погледна.

— Май трябва да се махаме — казах и докато се озъртах за вещите си, осъзнах, че нямам такива.

— Защо? — Снори преметна крака през ръба на леглото и седна, при което конструкцията изскърца застрашително под него.

— Ъъъ… — Подадох глава в коридора и се огледах за приближаващи се стражи. — Може да съм…

— Не и кралицата — Снори стана и за пореден път остро осъзнах колко се извисява над мен. — Кой те видя? — Този път в гласа му имаше гняв.

— Двама стражи.

— Нейните стражи?

— Да.

— Тя ще ги подкупи. Всичко ще бъде потулено и заровено.

— Просто не искам да заровят и мен с него.

— Всичко ще е наред. — Виждах, че си мисли за срещата с крал Олидан, за всички онези приказки, които му бях надрънкал за опознаването на врага и премахването на проклятието ни.

— Мислиш ли?

— Да. — Той кимна. — Идиот.

— Така или иначе можем да си вървим. Сериозно. Снощи говорих с кралския магьосник и той не беше особено услужлив…

— Ха! — Снори седна. — Онзи дърт сънен вещер! Ще трябва да потърсим помощ другаде, Джал. Неговата сила е прекършена. Преди ден-два момчето разбило тотема на Сагеус. Някакво стъклено дърво. Йорг го съборил в тронната зала. Парчета се разлетели навсякъде!

— Откъде… откъде научаваш всичко това?

— Говоря с хората, Джал. Докато кралицата си пъха езика в ухото ти, аз съм зает да слушам. Принц Йорг е лишил Сагеус от силата му, и то по много дързък начин. Трябва да има някакъв друг чародей или вещица, която да ни помогне. Не може Сагеус да е единственият в цялата страна. Ще имаме нужда от съвета на крал Олидан, ако искаме да свалим проклятието.

— Ъъъ…

— Ъъъ?

— Обещах на Сарет да напляскам въпросното принцче. Надявам се това да не развали отношенията ни с крал Олидан. Ако е силно привързан към детето, може да възникнат проблеми.

— Защо? — Снори се втренчи в мен и разпери яките си ръце. — Защо ти е да го правиш? — Брадвата му лежеше до леглото и аз я избутах с крак под него, извън полезрението му, просто за всеки случай.

— Нали си я виждал — кралицата де? — попитах. — Че как бих могъл да ѝ откажа?

Снори поклати глава.

— Не знам друг човек, който да ляга с толкова много жени и все пак да ги оставя да го водят за носа.

— Виж сега, говорим за момчето. Дали ще възникнат проблеми, ако го понапердаша малко? — попитах. — Защото ти, изглежда, знаеш всичко за Анкратите.

— Е, бащата не обича сина си. Толкова поне знам — рече Снори.

— Какво облекчение. — Отпуснах се достатъчно, за да потъна в стола.

— Освен това знам, че си храбър човек, Джал, и герой от войната…

— Да…

— Но не бих бил толкова сигурен, че ще напердашиш принц Йорг. Нали го видя в „Ангела“ снощи?

— За какво говориш?

— За „Падащият ангел“. Знам, че си имаше други неща на ума, но може да си забелязал, че кръчмата беше претъпкана с неговата банда. Братята.

— Какво? — Столът внезапно се беше превърнал в капан, който ме стисна в хватката си, щом се опитах да стана.

— Принцът беше там, сещаш ли се? В ъгъла, с Макин.

— О, боже! — Спомних си очите му.

— И е чукал Сали в стаята до твоята, доколкото чух. Мило момиче. От Тотен, малко на юг от Съблазънта.

— Мили боже! — Бях решил, че младият другар на Макин е поне на осемнайсет. Не можеше да е по-нисък от шест стъпки.

— И разбира се, знаеш какво го е подтикнало да предприеме ново пътуване толкова скоро след завръщането си във Висок замък.

— Напомни ми. — Мен ако питате, да си навлечеш смъртната омраза на един сънен вещер е достатъчна причина за повечето хора да си съставят планове за дълго пътуване.

— Той убил поборника на краля, капитана на стражата му, сър Гален. За него носеше траур сестрата на Сарет.

— И сигурно ще ми кажеш, че не го е направил с отрова в медовината?

— Във въоръжен двубой.

— Тръгваме!

Извиках това вече от коридора.