Принцът на Глупците

30.

— Преебани сме. — Посегнах да избърша кръвта от устата си. Чувствах ръката си като чужда, прекалено тежка, за да я помръдна. Кръвта се оказа прекалено много, сигурно си бях прехапал езика.

— Така е. — Снори лежеше, а чувалите около него бяха обагрени в алено. Кракът му изглеждаше подгънат неудобно под него, но дори това да го притесняваше, той нямаше сили да го помръдне. Мен лично ме притесняваше — да го гледам така, лишен от боен дух. Снори никога не се предаваше. Никога не би се предал, не и когато жена му и детето му са толкова близо. Погледнах го пак, проснат, кървящ, сразен. И изведнъж разбрах.

— Разкажи ми. — Лежах върху чували, не по-малко окървавени от онези под него. Съвсем скоро и двамата щяхме да умрем от загуба на кръв. Исках да знам дали това някога е било спасителна мисия — дали изобщо е било възможно жената и детето му да бъдат спасени. — Разкажи ми всичко.

Снори изплю кръв и разтвори дланта си, за да пусне брадвата.

— Скършигребло ми каза, там в залата, че би ми го казал още когато ме държаха в плен. В онзи ден, когато ме заловиха, той ме посъветва да не питам — и аз се уплаших и се отказах… не ми стигна куражът. Думите му бяха, че е по-добре да не питам, иначе ще ми каже. Аз не попитах и той не каза. — Снори вдиша бавно и дълбоко. В скулата му имаше нещо счупено; парчета кост стърчаха през кожата. — Но в залата, когато Аслауг ме изпълваше и му бях извадил очите, го попитах пак… и този път той ми отговори. — Снори си пое треперлив дъх и лицето ми изтръпна, усетих щипане в скулите, очите ми запариха и се наляха със сълзи. — Егил и другите деца били дадени на некромантите. Детският живот може да се влее в неродените и личите — други, също толкова ужасни чудовища. — Още едно мъчително вдишване. — Жените били избити, а труповете им вдигнати и пратени да копаят леда. Пощадили само Фрея и шепа други.

— Защо? — Може би все пак не исках да знам. Животът ми се събираше в алена локва на пода пред мен. Ярки спомени ме зовяха, спомени за лениви дни и сладки мигове. По-добре да прекарам оставащото ми време с тях. Но Снори имаше нужда да ми каже, а аз имах нужда да му позволя.

Умирането не беше толкова лошо, колкото си го представях. Толкова дълго се бях страхувал от него, бях преживял толкова смърти във въображението си, но ето че сега лежах тук, близо до края, и изпитвах едва ли не покой. Вярно, болеше, но имах до себе си приятел и ме обгърна някакво спокойствие.

— Защо? — попитах пак.

— Не ти казах. — Снори изпъшка от някаква внезапно пронизала го болка. — Не можех. Не съм те лъгал. Просто не можех да изрека думите… беше прекалено… ако ти…

— Разбирам. — И наистина разбирах. Някои истини не можеш да ги изречеш на глас. Някои истини са покрити с шипове; всяка дума ще те раздере отвътре, докато ги изстискваш през устата си.

— Тя… Фрея, жена ми. — Мъчително вдишване. — Фрея беше бременна. Носеше детето ни. Затова я оставили. Да направят нероден. Умряла, когато изрязали бебето от корема ѝ. — Дъхът му излетя сред алени пръски, докато изпускаше болката си на кратки влажни пъшкания, които ние мъжете издаваме, за да не заплачем като деца.

— Бременна? — През цялото време той не беше обелил и дума за това. Дългото ни пътешествие бе една безнадеждна надпревара, за да предотвратим участта на това бебе. Една сълза се търколи по бузата ми, гореща и бавна, и изстина при допира си с мразовития въздух.

— Току-що убих сина си. — Снори притвори очи.

Завъртях глава и видях още веднъж зародиша, свит сред останките от тялото, което нероденият беше съградил — неговата сърцевина, потенциала, използван погрешно и за зло от някакъв ужас, който никога не бе живял.

— Твоят син… — Не го попитах откъде знае. Може би тази връзка помежду им бе позволила на неродения да разчете мислите му и го беше довела да ни чака в тази стая. Не попитах нищо — не ми стигаха думите. Вместо това изрекох най-простата от тях — онази, която трябваше да използвам по-често в краткия си и глупав живот.

— Съжалявам.

Дълго лежахме, без да говорим. Животът изтичаше от мен, капка по капка. Имах чувството, че би трябвало да ми липсва повече.

Скърцане разкъса тишината.

— Какво е това, по дяволите? — Повдигнах едва-едва глава. Звучеше като…

— Панти! — Снори се надигна бавно на лакти.

— Но ти заключи вратата. — От стърженето на желязо в желязо ми изтръпнаха зъбите. — И я залости.

— Да.

Още едно скърцане. Този път по-силно, по-наблизо.

— Как е възможно? — В гласа ми се бе върнала някаква енергия. И някакъв хленчещ тон, признавам. — Защо не им се налага да ги разбиват?

— Ключът е у тях. — Снори посегна със стон към брадвата си.

— Но ти залости всички врати! Видях те.

Ново остро скърцане, звук от стърженето на старо желязо по камък, докато и третата врата се предаваше. Оставаше само една — вратата, в която бях вперил ужасения си поглед.

— Ключът. Ключът на Рикесон. Ключът на Локи. Ключът, който отваря всички врати. — Снори успя да седне, смъртноблед, с треперещи крайници. — Това е Неродения предводител. Сигурно са намерили ключа под леда.

Оставаха ни броени мигове. Дочух сухо дращене зад вратата и ръжда разцъфтя върху древното черно желязо. Изведнъж в стаята стана по-студено и по-печално, сякаш бреме от скръб беше легнало връз раменете ми. По-голямо, отколкото бих могъл да понеса.

— Джал… за мен беше чест. — Снори протегна ръка към мен. — Горд съм, че те познавах. — Прокара длан по острието на бащината си брадва, срязвайки плътта. — Кърви с мен, братко.

— О, мамка му. — Резетата на последната врата се отдръпнаха с гръмко щракане. — Винаги съм знаел, че ще се опиташ да ми пробуташ тая викингска гадория. — Вратата потрепери и започна да се отваря, сантиметър по сантиметър, избутвайки чувалите. — За мен също, хаулдр Снагасон. — Порязах ръката си на острието на меча и трепнах от дълбокото жилване, после я протегнах към Снори, докато шепата ми се пълнеше с кръв.

Вратата, вече изминала половината път, изведнъж се отвори рязко и там, в гаснещата светлина на фенерите ни, чакаше Неродения предводител, сгърбен в теснотията на коридора, пародия от плът, изопачена във всевъзможни уродства, кошмар от кости, стърчащи около лице, което говореше единствено за ужасни нужди.

Някъде отвъд стените на Черната крепост слънцето подаде яркия си ръб над ледения хоризонт и разчупи дългата нощ.

Въздухът между Снори и мен запращя от искри, когато дланите ни посегнаха да се хванат. Ръката ми се изпълни със светлина толкова ярка, че не можех да я гледам. Тази на Снори стана черна като въглен, дупка в света, която поглъщаше всеки светлик и не връщаше нищо.

Нероденият се метна напред.

Ние стиснахме ръце.

Светът се нацепи.

Нощта се преплете с ден.

Кажи-речи всичко експлодира.

Магията на Мълчаливата сестра ни напусна и се втурна подир жертвата си. Взривове отекнаха из цитаделата, навън в сумрачния двор и отвъд стените. Неродения предводител изкара по-малко от миг. Двете пукнатини пробягаха през него, тъмната пресече светлата и той се превърна в малки късчета, разлетели се по коридора, а пукнатините продължиха нататък.

Силата на взрива отхвърли и двама ни със Снори по гръб и ни раздели. Нямах сили за възражения, затова останах да лежа където ме бе запратила експлозията.

Пукнатината, избягала от нас, тръгваше от пода, от мястото, където бяхме стиснали ръце, където кръвта ни се бе сляла и потекла. Този ѝ край започна да пълзи бавно, цепейки камъка със звук като от трошене на лед, светлият процеп преплетен с тъмния.

— Ису! — избогохулствах. Защо пък да не умра с последен грях на уста?

Пукнатината кривна към мен, ослепително ярка, ослепително мрачна. Премигнах насреща ѝ и в ума ми изникна ефимерен образ на Баракел със сгънати криле.

— Сега всичко е в твои ръце, Джалан Кендет.

Наругах го да се маха и да ме остави да умра.

— Всичко е в твои ръце — повтори той по-тихичко, образът му избледняваше.

Снори напрягаше сили да се изправи, използваше брадвата си за опора. Кой знае как, но едрият копелдак действително го правеше — прекалено тъп, за да знае кога да се откаже. Въпреки това не подобаваше един принц на Червения предел да бъде надминат от някакъв си северен хаулдр. Претърколих се с ругатни, опрях върха на меча си в процепа между плочите и опитах да се надигна. Беше прекалено трудно. Някъде в дъното на ума ми се мержелееше баба, висока, царствена, дяволски страшна в алените си одежди. „Ставай!“

И ревейки от усилие и болка, аз станах.

Крачка назад и раменете ми се оказаха опрени в стената. Пукнатината беше на метър от мен, чувалите се цепеха, докато тя разделяше камъка отдолу, царевични зърна подскачаха във въздуха и оголваха вътрешността си със странни пукащи звуци.

Когато няма къде да бягаш, понякога трябва да използваш крайни мерки. Баракел все дрънкаше за потеклото ми. В момента образът на Червената кралица изпълваше въображението ми, властен, безстрашен, но зад рамото ѝ виждах Гариус и Мълчаливата сестра, а пред нея — баща ми. Достатъчно често бях изговарял напразно името му, бях го наричал страхливец, пиянде, лъжлив свещеник, но някъде дълбоко в себе си знаех какво го е прекършило и че той е бил на мястото си, когато мама се е нуждаела от него, и не се е поддал на демоните си, докато състоянието ѝ не е станало безнадеждно.

Пристъпих към пукнатината, този разлом между световете, смъкнах се на едно коляно и посегнах към нея.

— Това е мое — аз го сътворих и чародейството, от което се е пръкнало, произлиза от моя род; непрекъсната кръвна верига ме свързва с онази, що задейства заклинанието. — Пресегнах се с ръка и с каквото друго лежи в ядката на съществото ми и я защипах между пръстите си.

По цялата си дължина пукнатината лумна, потъмня, лумна пак и се сви в себе си, докато от нея остана само около стъпка, ярко-тъмна, тръгваща от мястото, където я стисках между палеца и показалеца си.

Пукнатината се гънеше и стенеше, миниатюрни разклонения плъзнаха от защипания ѝ край по опакото на ръката ми. Болката беше неописуема.

— Не мога да я удържа, Снори. — Така или иначе умирах, но заклинанието на Сестрата изглеждаше готово да свърши тази работа веднага, вместо да изчака още час.

Наложи му се да пълзи по чувалите. Огромните мускули на ръцете му трепереха от усилието, черна кръв се лееше от устата му. Но той успя. Погледът му срещна моя, докато посягаше да защипе другия край.

— Тя ще умре ли заедно с нас? Всичко ще свърши ли?

Кимнах и той стисна другия край между палеца и показалеца си.