Принцът на Глупците

18.

Събудих се облян в студена пот. Леглото беше топло. За миг се зачудих в коя кръчма съм. Даже за миг ми мина през ума, че Ема може да лежи до мен, но търсещите ми пръсти напипаха само ленени чаршафи. Фини ленени чаршафи. Замъкът. Спомних си и се надигнах в леглото. От всички страни ме заобикаляше непрогледна нощ.

Бяха ме преследвали кошмари, които преливаха един в друг, и сърцето ми още беше разтуптяно от тях, но не можех да си спомня никакви подробности. В ума ми витаеше само споменът за нещо ужасно, което ме дебне из тъмни места, толкова близо, че усещах дъха му върху шията си, чувствах как ръцете му шарят, дърпат ризата ми…

— Замък, Джал; намираш се в замък. — Гласът ми прозвуча слабичко, сякаш стоях насред някакво огромно и пусто пространство.

Свещта, която бях оставил да гори, явно беше угаснала — дори миризмата ѝ не усещах. Имах кремък и прахан, само че те бяха в дисагите на Рон, в някоя конюшня.

— Прекалено голямо момче си, за да се плашиш от тъмното. — Страхът в гласа ми ме убеди, че е по-добре да мълча. Ослушах се за някакъв звук, различен от собственото ми дишане, но такъв нямаше.

Хвърлих се на възглавницата, завих се с чаршафите и за да се разсея от нощните ужаси, се съсредоточих върху края на разговора си със Сагеус.

— Трудният начин ли? — беше попитал той, сякаш изненадан, че това изобщо би ми минало през ума. — Ами, трудният начин е да свършиш работата на заклинанието вместо него. Всяка магия представлява действие на волята, което се стреми към завършек. Желанията на най-могъщите, когато бъдат изречени и насочени по пътищата, които тяхното изкуство е прорязало в тъканта на съществуващото, стават като живи. Заклинанието ще се върти и суче; ще се променя, нагажда, приспособява, докато не постигне заложената в него цел. Заклинанието е незавършено, защото мишената му още е невредима. Унищожи тази мишена и тогава магията, проклятието, което те подчинява на собствените си стремежи, ще се стопи.

Спомних си очите зад онази маска.

— Да убия Снори значи? — Лесният начин наистина изглеждаше по-лесен.

Очите, които бяха блестели от процепите на порцелана, същите тези очи ме следяха в кошмарите ми. Дори и сега кожата ми настръхваше от възможността да съм подложен на този оглед. Ленените чаршафи, които стисках, бяха детска защита, но и стоманена броня не можеше да ме спаси от този ужас. Да убия Снори?

— Проста работа, която мога да уредя вместо вас, принце. — Всичко, което говореше този езичник, изглеждаше разумно.

— Не, наистина, не бих могъл. Той ми стана нещо като при… — Преглътнах думата. — Нещо като доверен служител.

Сагеус поклати глава и редовете текст се размазаха пред очите ми.

— Това, в което сте се забъркали, е истинска лудост, принце. Варваринът ви е взел в плен — като заложник на своята съдба — и ви тегли към ужасна опасност. Един мъдър мъж, лорд Стоколм, е писал за това още преди векове. Пленникът постепенно започва да гледа на своя похитител като на приятел. Вие сте попаднали в неговия сън, принц Джалан. Време е да се събудите.

И сега, докато лежах в тихия мрак на стаята, само с две стиски чаршаф, които да ме пазят от убеждението, че безименният ужас от Вермилиън стои до леглото ми и се взира в мен, наистина се опитах да се събудя. Заскърцах със зъби и се опитах или да заспя, или да се събудя — но само споменът за гласа на Сагеус ми даваше някакво избавление.

— Достатъчно е просто да помолите крал Олидан за закрила — аз ще отнеса съобщението — и на сутринта този северняк ще лежи в бедняшки гроб долу край реката. Ще се събудите свободен човек, готов да се върне към живота, от който са ви откъснали. Свободен да поднови предишните си занимания, сякаш нищо не се е случило.

Трябва да призная, че ми звучеше адски съблазнително. И тогава, и сега. Само че езикът ми отказваше да изрече думите. Може би това също беше част от тази Стоколмска болест.

— Ама той е… хм, верен служител. — Аз може да съм лъжец, измамник и страхливец, но никога, никога не бих предал един верен служител. Освен, разбира се, ако това не изисква честност, почтеност или храброст — или каквото и да е друго, което да ми причини дори най-слабия дискомфорт. — Разбирам ти мисълта… и все пак трябва да има друг начин. Не можеш ли да направиш нещо? Човек с твоите умения?

Той поклати отново глава, толкова бавно и лекичко, че човек почти би повярвал на тъгата му.

— Не и без голям риск, принце, за мен и за вас. — Обърна кротките си очи към мен и моментално усетих притеглянето им, сякаш във всеки момент можеше да ме придърпа в тях и да ме удави. — Има и трети начин. Кръвта на човека, който ви е наложил заклинанието.

— О, не бих могъл… — Мисълта за онази дърта вещица ме плашеше почти колкото създанието от операта. — Мълчаливата сестра е прекалено хитра, а и баба държи на нея.

Сагеус кимна, сякаш беше очаквал това.

— Тя има близначка. Която съдбата може да изправи на пътя ви. Кръвта на близначката ще свърши същата работа. Ще потуши огъня на заклинанието.

— Близначка ли? — Трудно ми беше да си представя две такива чудовища. Жената със сляпото око винаги ми бе изглеждала единствена по рода си.

— Тя се казва Скилфар.

— Мътните го взели! — Бях чувал за Скилфар. А човек, за когото си чувал, означава неприятности. Това е проверена мъдрост. „Лошата вещица от север“ — сигурен бях, че съм чувал баба да я нарича така, усмихвайки се, сякаш е казала нещо умно. — Мътните го взели! — Убиването на Снори щеше да е трудно. Неотдавна с радост бих пропилял живота му в бойните ями срещу възможността да припечеля някоя пара̀. Но сега вече го познавах и това поставяше нещата в друга светлина. Всъщност вгорчаваше цялата онази работа с бойните ями. Всички мъже там си имаха живот и не бях сигурен дали някога ще мога пак да се наслаждавам на този спорт, след като знам това. Животът си има начини да ти влезе под кожата и да ти развали удоволствието с прекалено много информация. Вярно казват, че младостта е най-щастливото време, когато се въргаляме в блаженството на неведението.

— Предишният ви живот, принце. Ще се върнете към него.

Предишният ми живот, насладите на плътта, на игралната маса, а понякога и на първото върху второто. Вярно, че беше плитък и се олюляваше на ръба на ножа на Мейрес, но понякога плиткото е предостатъчно. В дълбокото можеш да се удавиш.

— Ще преспя, преди да взема решение — казах.

Само че не можех да спя. Вместо това лежах в студената пот на страха и се взирах в нощта. Смъртта на Снори, унищожаването на онова чудовище, кръвта на Мълчаливата сестра или на северната ѝ близначка. Нито едно от трите не беше лесно. Всяко беше трудно по свой собствен начин.

— Помолете краля за главата на северняка — беше ми казал Сагеус. — Това е най-лесният начин. — „Бива те в лесните неща, нали?“, сякаш нашепваха писмената върху протегнатите му длани. „Бива те в измъкването, нали?“

Ако ме биваше толкова в измъкването, щях да знам къде е проклетата врата. Обикновено следя за такива неща, съставям си пътища за бягство, опознавам разположението. Но когато езичникът ме остави в стаята, ме налегна страшна умора и се бухнах в леглото като камък в най-дълбокия вир.

— Убий северняка. — Това звучеше все по-разумно с всяко повторение. В края на краищата така щях да спестя на Снори откритието, че семейството му е мъртво. Единственото, което го очакваше, бе дълго пътешествие към най-лошата новина на света. Нима той не приветстваше битката като стар другар, нима не жадуваше да срещне края си? — Убий северняка. — Не можех да позная дали съм го казал аз или Сагеус.

Бях седял в мекотата на големия стол, с лице към езичника, и слушах истините му. Бях седял? Или седях? Седях срещу него сега — той беше застанал зад стола си и плъзгаше пръсти по решетъчната облегалка, като че ли бе арфа, на която можеше да се свири някаква мелодия.

— Значи ще помолите за главата му. — Не беше въпрос. Кротките му очи ме гледаха бащински. Баща и приятел едновременно. Макар че, Господ ми е свидетел, не като моя баща: той винаги е изглеждал смутен от всичките тия бащинско-синовни работи.

Да. Сагеус беше прав. Започнах да изричам думите:

— Ще помоля за…

Върхът на един меч щръкна от тесните гърди на езичника, и то не някакъв си обикновен меч, а сияен като утрото, ярък като стомана, извадена от нажежена до бяло пещ. Сагеус сведе смаяно поглед към него, а мечът продължи да излиза, докато от гърдите му не се подаде цяла стъпка блестящо острие.

— Какво? — Кръв потече от ъгълчетата на устата му.

— Не ти е тук мястото, поганецо. — Зад гърба на мъжа се разгънаха криле, все едно бяха негови. Бели криле. Бели като летни облаци, от орлови пера и достатъчно широки, за да издигнат човек към небето.

— Как? — изгъргори Сагеус и кръвта шурна по брадичката му.

Мечът се отдръпна и зад езичника се вдигна една глава, с лице гордо и нечовешко като на мраморните статуи на гръцки богове и римски императори.

— Той принадлежи на светлината. — Мечът блесна и отсече главата на езичника, както сърпът косѝ трева.

— Събуди се! — Това не беше гласът на ангела, извисяващ се над трупа на Сагеус. А глас, идещ някъде извън замъка, по-мощен, отколкото се полага да е един звук, толкова мощен, че можеше да троши камък. — Събуди се!

В това нямаше никакъв смисъл.

— Какво…

— Събуди се!

Премигнах. Премигнах пак. Отворих очи. Вместо чернота видях утринна сивота. Надигнах се в леглото, прогизнал от пот и все още оплетен в чаршафите. Зад бледите призраци на дантелените пердета небето на изток просветляваше.

— Баракел?

— Някакъв си нисш сънен ковач си мисли, че може да опетни един от заклетите в светлината! — Баракел говореше самодоволно. После продължи с по-сериозен тон: — Съзирам обаче нечия ръка зад него. С по-смъртоносен допир… и със сини пръсти. Д…

— Т-това ти ли беше? Но ти си толкова… ами… такъв досадник. — Измуших се от леглото, всяка частица от тялото ме болеше, сякаш цяла нощ съм се борил с варварска маймуна. Стаята отново беше празна, а ангелът — затворен в главата ми.

— Говоря с гласа, който ми даваш ти, Джалан. Аз съм ограничен от твоето въображение, оформян от твоите представи. Всеки твой недостатък ме отслабва, а те са много. Аз…

Последното пламтящо крайче на слънцето се отдели от хоризонта, превръщайки цяла една гора в злато. Мълчанието също бе злато. Баракел беше получил своя миг. Върнах се при удобния стол да си обуя панталоните, но открих, че не ми се седи в него. Погледнах стола с решетъчната облегалка и си представих Сагеус там, както беше в съня ми, с отсечена глава и тъкмо започнал да се свлича. Той искаше от мен да заповядам да убият Снори. Аргументите му звучаха достатъчно солидно, но макар че на игралната маса бях загубил много повече пари, отколкото бях спечелил, прекарвах на нея достатъчно време, за да усетя кога ме водят за носа.

Докато се измия и облека, денят се беше появил на сцената от изток, петлите кукуригаха, хората с работа бързаха да я свършат, а под Висок замък град Крат се отърсваше от сън. Плахо почукване ме накара да прекъсна съзерцанието си и да се извърна от прозореца.

— Какво има?

— Аз съм С-стан, ваше височество. — Пауза. — Имате ли нужда от някой да ви облече или да…

— Върви да намериш моя викинг и го доведи тук. Ще закусваме където сервират най-добрата храна.

Пажът хукна и звуците от оттеглянето му скоро заглъхнаха. Седнах на леглото и извадих медальона си. Вече беше осеян с празни гнезда от продадени камъни и всяка от дупките се взираше в мен със сляпо обвинение. Това ми изглеждаше някак подобаващо. Правосъдието е сляпо. Любовта е сляпа. Още един камък щеше да ми плати връщането до Вермилиън в удобството на изискана каляска. Друг щеше да ми купи вино и компания на всяка спирка. Още две дупки, които да наблюдават минаването ми, да ме гледат как оставям един приятел в бедняшки гроб и се връщам към повърхностния си живот. Зачудих се дали Баракел вижда душата ми, когато ме погледне. Такъв ли изглеждах? Човек, който се продава малко по малко всеки ден, за да си купи път на страхливец през границите на живота?

— И все пак — казах си. — По-добре е дълъг недостоен живот на лекомислени удоволствия, отколкото кратък изблик на героизъм, завършващ с още по-кратко намушкване. И само защото един човек се опитва да води друг за носа, това не означава, че така не е най-добре и за двамата. — Помислих си за студения север и ужасяващите истории, които разправяше Снори за него, и потреперих.

— Джал! — Снори изпълни рамката на вратата, а усмивката изпълни лицето му. — Изглеждаш по-зле след една нощ самичък в копринени чаршафи, отколкото след една нощ боричкане в „Ангела“ с твоето другарче, което обича да хапе. — Зад него Стан се въртеше в коридора, търсейки начин да мине.

Станах.

— Хайде. Момчето ще ни намери някаква закуска.

Последвахме Стан с небрежна крачка, която се равняваше на неговото подтичване.

— Храната може да бъде доставена в стаите ви, милорди. — Каза го през рамо, докато си поемаше дъх.

— Аз обичам да ям в компания — отвърнах. — Освен това за теб, момче, съм „ваше кралско височество“. А той е… хаулдр. Правилното обръщение към хора с неговия ранг е „Ей, ти“.

— Слушам, ваше кралско височество.

— Така е по-добре.

Още един коридор, още един завой, и влязохме през арка в просторна трапезария, която можеше да се похвали с три дълги маси. На две от тях се хранеха някакви хора, гости, ако се съдеше по вида им, или пък личности с известно положение в замъка. Сред тях нямаше кралски особи, но пък не бяха и от простолюдието. Стан посочи свободната маса.

— Ваше кралско височество. — Изгледа отдолу Снори, прехапа устна и запристъпва нерешително от крак на крак, явно обзет от съмнения дали рангът на северняка му дава право да седи на някоя от масите.

— Снори ще яде с мен — казах. — По специално благоволение.

Стан въздъхна облекчено и ни настани на столовете.

— Аз ще взема яйца, бъркани с щипка сол и щипка черен пипер, а после риба. Херинга, скумрия, нещо пушено. Викингът вероятно ще вземе прасе, леко поубито.

— Бекон — каза Снори. — И хляб. Колкото по-черен, толкова по-добре. И бира.

Стан хукна да изпълнява, като си повтаряше поръчките колкото можеше по-бързо.

Снори се облегна в стола и се прозя мощно.

— Как спа? — попитах го.

Той се ухили и ме изгледа преценяващо.

— Сънувах странни работи.

— Колко странни?

— Ами, всяка нощ сънувам дъщерята на Локи. Ако един сън кара появите на Аслауг да изглеждат обикновени, можеш да си представиш колко е странен.

— Я разкажи.

— Някакъв дребосък, покрит с драскулки, цяла нощ се мъчеше да ме убеди да те убия тази сутрин. Или почти цяла нощ… преди Аслауг да го изяде.

— Аха.

Седяхме мълчаливо около минутка, докато се появи прислужник с две кани бира и самун хляб.

— Е? — попитах, повече от леко напрегнат. Между нас, точно до хляба, имаше дълъг нож.

— Реших да не го правя. — Снори се пресегна и разчупи хляба на две.

— Хубаво. — Отпуснах се с въздишка.

— По-добре да изчакам, докато напуснем замъка. — Нахвърли се върху хляба, за да скрие усмивката си. — Ами ти? Как спа?

— Горе-долу по същия начин — отвърнах, но Снори беше загубил интерес, защото нещо на вратата привлече погледа му.

Обърнах се и видях да се приближава млада жена: висока, слаба, но не и крехка; не беше от традиционните хубавици, но в нея имаше нещо, което ме изпълни с нетрадиционни мисли. Гледах я как върви с уверени крачки. Високи скули, изразителни устни, тъмночервени къдрици, сипещи се по раменете ѝ. Изправих се, готов с поклона си. Снори остана седнал.

— Милейди. — Задържах погледа ѝ. Необикновени очи, зелени, но излъчваха повече светлина, отколкото поемаха. — Принц Джалан Кендет на вашите услуги. — Махнах към масата. — Моят човек Снори. — Роклята ѝ беше семпла, но добре изработена, с качество, което говореше, че е от заможно семейство.

— Катерин ап Скорон. — Тя премести поглед към Снори, после го върна пак върху мен. Акцентът ѝ потвърждаваше тевтонските ѝ корени. — Сестра ми Сарет би искала да се наслади на вашата компания на лек обяд.

По лицето ми се разля усмивка.

— За мен ще е удоволствие, Катерин.

— Много добре. — Тя ме огледа от глава до пети. — Пожелавам ви приятен престой и безопасно пътуване по-нататък, принце. — Обърна се с шумолене на поли и закрачи към коридора. Нищо в тона или в бледото ѝ лице не намекваше, че смята, че компанията ми може да е удоволствие за сестра ѝ. Всъщност червенината около очите ѝ ме накара да се зачудя дали не е плакала.

Приведох се към Снори.

— Надушвам сестрински конфликт! Голямата сестра ще вечеря с принца и малката се цупи. — Инстинктите ми за тези работи рядко грешат. Познавам добре динамиката на сестринското съперничество. Снори се намръщи — той самият без съмнение също си беше паднал по зеленоокото дяволче. — Не ме чакай! — И понечих да последвам момичето.

Една голяма ръка ме сграбчи за китката, но веднага ме пусна при острия пукот на прескочилата между нас енергия. Все пак това бе достатъчно, за да ме спре.

— Не мисля, че става дума за онзи вид покана.

— Глупости. Една високопоставена дама не доставя съобщения. Щеше да прати паж. Не, тук се крие повече от едно съобщение! — Можех да простя на варварина невежеството му в дворцовите тънкости.

Катерин стигна до вратата. Вярно, че нейното оттегляне беше лишено от онова подканващо полюшване, което човек вижда на места като „Падащият ангел“. И въпреки това го намерих за съблазнително.

— Довери ми се. Аз познавам дворцовия живот. Това е моята игра. — И забързах подир нея.

— Но лентата… — извика Снори след мен. Нещо за лента на ръката ѝ.

Подсмихнах се неволно при мисълта, че един роден в колиба северняк се опитва да ме учи как да се оправям с жените в замъка. Тя беше дошла без компаньонка или защитник, дръзка колкото си ще, за да огледа хубаво предлаганите принцове.

— Катерин. — Настигнах я в коридора, на метри от трапезарията. — Хайде де, не ми бягай така. — Понижих гласа си до съблазнително мъркане. Сграбчих я за задника през слоевете тафта. Беше гладък и твърд.

Тя се врътна по-бързо, отколкото смятах за възможно в подобно одеяние, и… Е, прекарах следващата вечност или нещо такова в ослепително бяло място, изпълнено с болка.

Винаги съм бил на мнение, че разположението на мъжките тестиси е красноречив аргумент срещу интелигентния дизайн. Фактът, че една слабичка жена може с добре прицелен удар на коляното да превърне героя от Аралския проход в безпомощно създание, прекалено изпълнено с агония, за да прави нещо друго, освен да се търкаля на пода, мъчейки се от време на време да си поема дъх през болката — е, това е просто лошо планиране от страна на Господ. Не съм ли прав?

— Джал? — Някаква сянка на фона на бялата агония. — Джал?

— Махай… се… — процедих през стиснати зъби. — Остави… ме… да… умра.

— Хубаво, ама препречваш коридора, Джал. Бих те вдигнал, но… нали знаеш? Стан, намери някой гвардеец да ти помогне да завлечете принца в стаята му.

Някакво смътно усещане за движение проникна през страданията ми. Петите ми се плъзгаха по каменен под, а някъде зад тях вървеше Снори и си бъбреше весело с хората, които ме мъкнеха.

— Предполагам, че е станало недоразумение. — Той се изкиска. Изкиска се, моля ви се! Това е нещо като кодекс — когато някой мъж е ранен на такова деликатно място, всички други трябва да потръпват и да изразяват съчувствие, а не да се кискат. — На юг сигурно правят нещата по различен начин…

— А уж разбирам от жени… — успях да изпъшкам.

— Може и да разбираш, ама не гледаш, Джал! Не видя ли черната лента на ръката ѝ? Тя е в траур! — Отново кискане. — Има дух тя. Видях го още щом се появи. Сигурно във вените ѝ тече северна кръв.

Аз просто изстенах и ги оставих да ме завлекат до покоите ми.

— Проклет да съм, ако отида да видя сестра ѝ. Тя сигурно е чудовище.

Вдигнаха ме на леглото.

— Полека, момчета — говореше Снори. — Полека. — Макар че все още май беше прекалено развеселен от случката.

— Проклета скоронска кучка. Оох! — Нова вълна от болка ме накара да млъкна. — Държави са започвали война и за по-малко!

— Е, формално погледнато вие вече сте във война, не съм ли прав? — Столът изскърца, когато Снори се отпусна на него. — Искам да кажа, онези мъже, които така геройски си сразил в Аралския проход, бяха скоронци, нали?

Тук вече ме спипа.

— Иска ми се да бях убил още петдесет!

— Както и да е, сестрата е още по-хубава.

— Ти пък откъде знаеш? — Опитах да се претърколя и се отказах.

— Видях ги и двете на балкона вчера.

— Така ли? — Успях да се претърколя. Това изобщо не ми помогна. — Ами да върви да се обеси. — Изгледах го с най-кръвнишкия поглед, който успях да докарам през присвитите си клепачи.

Снори вдигна рамене и захапа крушата, която бе откраднал от масичката до леглото ми.

— Опасно е да говориш така за кралицата, ако питаш мен — рече с пълна уста.

— Кралица ли? — Претърколих се пак с лице към стената. — Уф, мамка му!