Принцът на Глупците

31.

Пращене на цепеници, горящи в камина. Отпуснах се. В съня ми това бяха адските огньове, които чакаха да се подхранят от греховете ми. Дълги минути просто лежах, радвах се на топлината и гледах играта на светлините и сенките по затворените ми клепачи.

— Бягай! — Надигнах се рязко, щом си спомних хранилището, неродения, отварящите се врати.

— Какво, по дяволите? — Сведох поглед към кожите, свлекли се от мен, към гладката плът там, където крайникът на чудовището ме бе намушкал и без съмнение бе пробил няколко от меките слузести жизненоважни органи, с които са тъпкани хората. Натиснах мястото и освен лек гъдел не усетих нищо. Плъзнах ръце по тялото си, като се потупвах и щипех. Не намерих по-сериозно нараняване от някоя и друга синина.

Огледах се. Бях в зала в Черната крепост и Тутугу идваше към мен с леко накуцване.

— Ама ти си мъртъв! — Озърнах се за меча си. — Видях те как се удари в онази стена!

Тутугу се ухили и стисна корема си.

— Подплънки! — После добави по-сериозно: — Щях да умра, ако не бях изцелен. Ти също.

— Неродените? — Снори беше казал, че са поне дузина. Слюнката в устата ми пресъхна и можах само да разперя ръце, за да оформя въпроса.

— Всички, които не бяха унищожени, избягаха. Некроманти, Червени викинги, живи трупове… няма ги вече — каза Тутугу. — Как се чувстваш? — Говореше някак предпазливо.

— Добре. Чудесно. Повече от чудесно. — Притиснах пръсти към мястото на среза върху бедрото си, но дори не трепнах. — Как е възможно това?

— Значи не се чувстваш… ъъъ… зъл? — Тутугу стисна устни, лицето му беше застинало в безизразна маска.

— Хмм, не… не особено. — Огледах се за Снори, но не видях нищо освен купчини кожи и малко провизии, стегнати на здрави вързопи. — Как стана тази работа? — Нали уж не можех да се церя сам?

— Снори го направи — отвърна Тутугу и се навъси. — Каза, че някаква валкирия…

— Да не е ангел?

— Той каза валкирия. Каза, че валкирията му помогнала. Имало и още, но в края не можеше да говори много. Каза… обаче мъжки валкирии няма… според мен валкирията е била бог…

— Баракел? Да не би да каза Баракел?

Тутугу кимна.

— В края ли? — Стомахът ми се стегна на студен възел. Спомних си как ме беше изцеждало всяко церене. — Той да не е…

— Мъртъв ли? — Тутугу изкуцука до струпаните кожи. — Не. Но би трябвало. — Отметна една вълча кожа и там лежеше Снори, блед, но дишащ. Изглеждаше по-скоро заспал, отколкото в безсъзнание. Счупените кости по лицето му бяха наместени, а кожата върху тях — зашита. — Направих каквото можах. Сега ни остава само да чакаме.

— Колко време съм спал? — Това ми се струваше важно, въпреки че враговете ни бяха избягали.

— Цял ден, Джал. Слънцето вече почти залязва.

— Но щом Снори… Баракел, викаш? И церенето… Значи сега той е заклет в светлината. — Погледнах пак към мястото, където трябваше да се намират раните ми. — Тогава заклетият в мрака съм…

Тутугу кимна.

— Да де.

Отпуснах се по гръб. Пътят до Вермилиън бе дълъг и ако не изпреварехме зимата, Черната крепост щеше да стане наш дом до пролетта. Но все пак бях оцелял и щях да събера остатъците от новооткрития си кураж, за да застана пред трона на Червената кралица и да поискам проклетата ѝ сестра да свали заклинанието си от нас.

Всичко това, разбира се, ако някой не успееше да ме разубеди дотогава.

Някъде слънцето залязваше. Затворих очи и зачаках да видя колко точно убедителна може да е Аслауг.

Първите дълбоки снегове на зимата дойдоха след шест седмици. Падаха от оловните небеса, шибани от жесток вятър.

— Ще ми донесеш ли още една бира, Тутугу, драги?

Тутугу сви примирено рамене, избута настрани печеното пиле и отиде да напълни една халба от бъчонката.

Отвън улиците на Тронд лежаха затрупани със сняг. Не ми пукаше. Сгуших се по-дълбоко в кожите — трябва да бяха от бяла мечка, също толкова грамадна като онази, която Снори бе прескочил в Кървавите дупки. Много уютно. Никой не идваше и не си заминаваше оттук без сериозна причина, така че кръчмата „Трите брадви“ не правеше голям оборот — вероятно затова собственикът ми я беше продал цялата, с все бъчвите, срещу само два диаманта, изчоплени от медальона на мама.

Беше хубаво да се освободя от толкова много страхове, да се отърся от толкова много грижи, да съм на топло и сигурно място в хватката на зимата. Единствените тревоги, които ме измъчваха през дългите нощи, бяха дребни, или поне далечни. Проблемът с Мейрес Алус ми се струваше нищожен в сравнение с проблема как да се върна у дома. Всъщност единственото, което ми отнемаше съня, или поне единственото нежелано нещо, бе мисълта, че макар Неродения предводител да ме беше уплашил дотолкова, че сърцето ми забрави да бие, и макар взорът му да бе ужасен, това не бяха очите, гледали ме през процепите на онази порцеланова маска в операта на много мили и месеци оттук. Онзи взор беше още по-кошмарен и ме преследваше дори сега.

Животът е хубав.

Днес Астрид трябва да отиде до града по работа, но аз си имам хубавата Еда да ме топли. Снори казва, че това ще свърши със сълзи, и постоянно ми хвърля отвратени погледи, като че ли би трябвало да съм научил нещо досега. Аз лично смятам, че ако продължавам да жонглирам, всички топки ще си останат във въздуха (дори и Хедвиг, една хубавица, на която съм хвърлил око, дъщеря е на ярл Сьорен) и няма да ме сполети никакво възмездие, колкото и да си го заслужавам. Аслауг е съгласна с мен. Трябва да кажа, че тя е доста по-разбрана от Баракел. Учудвам се, че Снори е толкова против нея.

Да, трябва да порасна, и да, ще порасна, но за това има време утре. Днешният ден е за живеене.

И така, ето ни сгушени в „Трите брадви“, без нищо друго за правене, освен да не правим нищо. Зимата ни е затиснала тук, в безопасност от външния свят, пленени в наш собствен малък вътрешен свят. Каква ирония — наградата ни беше ключ, който може да отвори всичко, а сега стоим затворени в Тронд и чакаме пролетта да разчупи леда и да ни освободи.

За известно време там, в онази ужасна крепост, докато Баракел ми досаждаше, а прогнилият ми животец бързо свършваше, бях взел да се чудя дали не съм могъл да се възползвам по-добре от отредените ми дни. Старият ми живот на вино, песни и множество жени започна да ми се вижда повърхностен. Даже евтин. Признавам, че по време на пътуването ни през ледената пустош и през онази дълга нощ в Черната крепост ми се искаше да изживея живота си повторно: заричах се, че ще се отнасям по-добре с всички и ще отхвърля грозните предразсъдъци. Бях решил да намеря Лиза де Вийр, да ѝ се закълна във вярност, да се оставя на милостта ѝ, да съм мъжът, който възрастта ми изисква, а не детето, което тя позволява. И най-ужасното беше, че наистина го мислех!

На Аслауг не ѝ трябваше много време да ме разубеди. Всъщност имах нужда само от някой, който да ми каже, че и така съм си добре, да ме тупне по гърба и да ми прошепне, че там навън ме чака цял един свят и да вървя да го завладея!

Що се отнася до Снори, сега, когато Баракел го поучава всяка сутрин, той е по-мрачен отвсякога. Човек би си помислил, че след като е изгубил семейството си и е отмъстил за него, ще продължи напред. Тутугу така направи. Излиза да лови риба в леда с местните сега, когато пристанището е замръзнало. Даже казва, че си намерил момиче в града. Снори обаче тъне в мрачни мисли за миналото. Седи на верандата, когато навън е такъв студ, че вълните замръзват в движение, увит в кожите си, положил брадвата в скута си, и се взира в онзи ключ.

Вижте сега, аз по принцип харесвам ключовете, но това нещо, това парче обсидиан — него не го харесвам. Като го погледнеш, те кара да се замислиш. Прекалено много мислене не е полезно за никого. Особено пък за човек като Снори вер Снагасон, който е склонен да действа още преди да помисли. И значи той седи там и се взира в него и мога да позная какви идеи се въртят в главата му — нямам нужда от Аслауг, за да ми го каже. Той има ключ, който може да отвори всяка врата. И мъртво семейство. А някъде там има врата, водеща към смъртта, врата, която се отваря и в двете посоки, врата, която никога не би трябвало да бъде отваряна и никога не е могла да бъде отваряна.

Досега.