Закъснях за тронната зала — ехото на втората камбана бе заглъхнало преди да стигна до бронзовите врати, огромни двери, които изглеждаха съвсем не на място тук. Били са откраднати от някакъв още по-величествен дворец от някой от моите далечни роднини с кръв по ръцете. Пазачите ме изгледаха все едно съм курешка, влетяла неканена през някой висок прозорец, за да се разпльока пред тях.
— Принц Джалан. — Размахах ръце, за да ги подразня. — Може би сте чували за мен? Наистина съм поканен.
Без никакъв коментар най-едрият от тях, великан с огнено-бронзова броня и шлем с алено перо, отвори лявото крило, колкото да мога да вляза. Моята акция по сприятеляването с всеки страж в двореца никога не бе стигнала до подбраните хора на баба: те имаха прекалено високо мнение за себе си. Освен това бяха твърде добре платени, за да се впечатлят от моята щедрост, а може би така или иначе ги бяха предупредили за мен.
Вмъкнах се, без да ме обявяват, и забързах по ехтящата мраморна шир. Никога не съм харесвал тронната зала. Не заради сводестото ѝ величие или заради историята в суровите каменни ликове, взиращи се от всяка стена, а защото тук нямаше пътища за измъкване. Стражи, стражи и пак стражи, плюс зоркия поглед на онази ужасна старица, която твърди, че ми е баба.
Отправих се към деветимата си братя и братовчеди. Изглежда, това щеше да е аудиенция изключително за кралските внуци: деветте млади принца и единствената принцеса на Червения предел. По право аз би трябвало да съм десети наследник на трона след двамата ми чичовци, синовете им, баща ми и по-големите ми братя, само че дъртата вещица, която топлеше мястото през последните четирийсет години, имаше други идеи относно наследяването. На сърцето ѝ беше легнала братовчедка ми Сира, на която ѝ оставаше още месец до осемнайсетия рожден ден и не притежаваше нито грам от онова, което е нужно на една принцеса. Няма да лъжа, Сира притежаваше повече от няколко грама от онова, което позволява на жената да завърти ума на някой мъж, така че с радост бих пренебрегнал общоприетите възгледи по въпроса какво бива и не бива да правят братовчедите. Всъщност вече няколко пъти се бях опитал да ги пренебрегна, само че Сира имаше гадно дясно кроше и склонност да рита най-нежните части на един мъж. Днес беше дошла облечена в някакъв кафеникав велурен костюм за езда, който ми се струваше по-подходящ за лов, отколкото за двора. Но дявол да го вземе, изглеждаше добре.
Промуших се покрай нея и разръчках с лакти братята си, за да се наместя между тях. Аз съм с приличен ръст, достатъчно висок, за да респектирам мъжете, но обикновено не смея да заставам редом с Мартус и Дарин. Те ме карат да изглеждам дребен и тъй като няма нищо друго, което да ни отличава — всички сме с еднакви тъмнозлатисти коси и лешникови очи, — хората ме наричат Малкия. Това не ми харесва. В този случай обаче нямах нищо против да ме пренебрегнат. Не само фактът, че съм в тронната зала, ме изнервяше. Нито дори подчертаното неодобрение на баба. Проблемът беше в жената със сляпото око. Тя направо ми изкарва акъла.
За първи път я видях, когато ме доведоха пред трона на петия ми рожден ден — деня на именуването ми, — заобиколен от Мартус и Дарин в най-хубавите си църковни одежди, баща ми с кардиналската си шапчица и трезвен, макар че слънцето вече бе прехвърлило зенита, майка ми в коприна и перли, и шепа духовници и придворни дами по периферията. Червената кралица се бе привела напред в трона си и дуднеше нещо за дядото на своя дядо, Джалан, Юмрука на императора, но то мина покрай ушите ми — бях видял нея. Стара жена, толкова стара, че ми се гадеше само като я гледам. Присвиваше се в сенките на трона, така прегърбена, че щеше да е скрита, ако гледаш от другата страна. Имаше лице като хартия, която е била накисната и оставена да изсъхне, устните ѝ представляваха сивкава линия, скулите ѝ бяха остри. С дрипите си тя нямаше място в тронната зала, контрастираше рязко с изисканите одежди, стражите в огнен бронз и бляскавата свита, дошла да види как ще получа името си. Дъртачката не помръдваше; почти би могла да е игра на светлината, захвърлен плащ, илюзия от линии и сенки.
— … Джалан? — Червената кралица прекъсна литанията си с въпрос.
Аз отговорих с мълчание, откъсвайки поглед от създанието до нея.
— Е? — Баба присви очи и ме прикова с поглед.
Все така не можех да обеля и дума. Мартус ме ръгна с лакът толкова силно, че ребрата ми изскърцаха. Това не помогна. Исках да погледна пак към старицата. Дали още беше там? Дали не се бе отместила в мига, щом откъснах очи от нея? Представих си как би се движила. Бързо като паяк. Стомахът ми се стегна на възел.
— Приемаш ли отговорността, която ти възложих, дете? — попита баба, опитвайки се да бъде мила.
Погледът ми се стрелна пак към дъртофелницата. Още си беше там, съвсем същата, извърнала наполовина лицето си от мен и вперила поглед в баба. В първия миг не бях забелязал окото ѝ, но сега то привлече вниманието ми. Една от котките в Римската палата имаше същото. Млечнобяло. Почти перлено. Сляпо око, наричаше го бавачката ми. Но на мен ми се струваше, че то вижда повече от другото.
— Какво му е на това момче? Да не е слабоумно? — Недоволството на баба пробяга през залата и мърморенето на придворните стихна.
Не можех да откъсна поглед. Стоях там и се потях. Едвам се сдържах да не се подмокря. Бях прекалено уплашен да говоря, прекалено уплашен дори да лъжа. Прекалено уплашен да правя каквото и да било, освен да се потя и да се взирам в онази старица.
Когато тя се раздвижи, за малко да изпищя и да побягна. Вместо това от мен се откъсна немощно писукане:
— Не… не я ли виждате?
Движението ѝ започна постепенно. Отначало бе толкова бавно, че човек трябваше да съпоставя фигурата ѝ с фона, за да е сигурен, че не си въобразява. После се ускори, плавно и сигурно. Тя обърна ужасното си лице към мен — с едно тъмно и едно перленобяло око. Изведнъж ми стана горещо, като че ли всички големи камини в залата бяха забумтели с жежкия си глас, пламтейки яростно в този хубав летен ден, а огнените езици се протягаха през решетките, сякаш повече от всичко им се искаше да се озоват сред нас.
Беше висока. Сега го виждах; прегърбена, но висока. И слаба, само кожа и кокали.
— Не я ли виждате? — Думите ми се извисиха до писък, посочих я и тя пристъпи към мен и посегна с бялата си ръка.
— Кого? — попита стоящият до мен Дарин, вече деветгодишен и прекалено голям за такива глупости.
Нямах глас да му отговоря. Жената със сляпото око бе сложила своята ръка от хартия и кост върху моята. Усмихна ми се — грозно кривене на лицето, като червеи, гърчещи се един върху друг. Усмихна се и аз пропаднах.
Пропаднах в някакво горещо и сляпо място. Казаха ми, че съм получил пристъп, конвулсии. „Лепсия“, каза лекарят на баща ми на другия ден, хронично заболяване, само че то не ме е сполетявало никога повече, ето вече двайсет години. Единственото, което знам, е, че паднах, и не мисля, че оттогава съм спрял да падам.
Баба ми загубила търпение и ми дала името, докато съм се гърчел и потръпвал на пода.
— Доведете го пак, когато гласът му мутира — казала.
И това беше всичко за следващите осем години. Върнах се в тронната зала на тринайсетгодишна възраст, за да бъда представен на баба преди сатурналийския пир през тежката зима на 89-та. В този случай, както и във всички други след него, следвах примера на останалите и се преструвах, че не виждам жената със сляпото око. Може би те наистина не я виждат, защото Мартус и Дарин са прекалено тъпи, за да се преструват, пък и лоши лъжци на всичкото отгоре, а очите им дори не трепват, когато взорът им се обръща към нея. Може би аз съм единственият, който я вижда как потупва с пръсти Червената кралица по рамото. Трудно е да не гледаш, когато знаеш, че не бива. Като женско деколте, в което гърдите са притиснати една към друга и повдигнати за оглед, и все пак един принц трябва да не ги забелязва, да не свежда очи към тях. При жената със сляпото око се опитвам още по-усърдно и в повечето случаи успявам — макар че баба от време на време ме поглежда странно.
Както и да е, в тази конкретна сутрин, докато се потях в дрехите си от предната нощ, накичени с половината градина на Де Вийрови, нямах нищо против да стоя сбутан между грамадните си братя и да бъда Малкия, лесен за пропускане. Честно казано, спокойно можех да мина без вниманието на Червената кралица и мълчаливата ѝ сестра.
Стояхме така още десет минути, почти без да говорим. Някои принцове се прозяваха, други пристъпваха от крак на крак или мятаха кисели погледи към мен. Опитвам се да не допускам похожденията ми да размътят спокойните води на двореца. Не е добра идея да сереш където ядеш, пък и трудно можеш да се скриеш зад ранга си, когато обидената страна също е принц. При все това през годините не съм дал на братовчедите си много поводи да ме обичат.
Най-сетне Червената кралица влезе в залата, без фанфари, но заобиколена от стражи. Облекчението ми трая само миг — жената със сляпото око я следваше по петите и макар че бързо отклоних поглед, тя видя, че я зяпам. Кралицата се настани на трона, а стражите се наредиха покрай стените. Един шамбелан — май беше Мантал Дрюс — застана неспокойно между кралските отрочета и върховната властница и в залата отново се възцари тишина.
Гледах баба и с известно усилие сдържах погледа си да не се плъзне към бялата сбръчкана ръка, полегнала на облегалката на трона зад главата ѝ. През годините бях чувал много слухове за тайната съветница на баба, стара и наполовина луда жена, която държали скрита — наричаха я Мълчаливата сестра. Изглежда обаче аз бях единственият, който знаеше, че тя стои до Червената кралица всеки божи ден. Очите на другите сякаш я избягваха, точно както винаги ми се искаше да правят и моите.
Червената кралица прочисти гърло. В кръчмите из Вермилиън се разправяше, че баба ми някога била красавица, макар и чудовищно висока. Разбивачка на сърца, която привличала ухажори от всички краища на Разделената империя, че и отвъд нея. За мен лицето ѝ бе жестоко, костеливо, кожата ѝ изопната, сякаш обгорена от огън, и въпреки това по нея личаха бръчки, като по смачкан пергамент. Сигурно имаше седемдесет години, но никой не би ѝ дал повече от петдесет. Косата ѝ беше черна, без нито помен от прошарване, и все още блестеше в тъмночервено, където светлината падаше върху нея. Красива или не обаче, очите ѝ можеха да втечнят вътрешностите на всеки мъж. Безстрастни късчета кремък. И за кралицата-воин нямаше корона — о, не! Тя седеше, почти потънала в черно-алената си роба, и само един съвсем тънък златен обръч държеше къдриците ѝ прибрани назад.
— Децата на моите деца. — В думите на баба отекна такова тежко разочарование, че човек имаше чувството, че то може да се пресегне и да го удуши. Тя поклати глава, като че ли всички ние бяхме експеримент по разплод на коне, който трагично се е объркал. — А както чувам, някои от вас вече зачеват собствени принцове и принцеси.
— Ами…
— Куп безделници, които мътят размирици с броя си. — Баба прекъсна обявлението на братовчеда Роланд преди той да е успял да се надуе. Усмивката му угасна сред онази негова глупава брада, която си бе пуснал, за да могат хората да таят поне някакво подозрение, че има брадичка. — Идат мрачни времена и тази нация трябва да е яка като крепост. Времето да бъдете деца отмина. Кръвта ми тече във всички вас, колкото и да е разредена. И вие ще сте войници в предстоящата война.
При тези думи Мартус изпръхтя, макар и достатъчно тихо, за да не бъде чут. Навремето той беше получил назначение в тежката кавалерия и трябваше да стане рицар-генерал, командир на елитните части на Червения предел. Но преди пет години, в пристъп на лудост, Червената кралица почти бе заличила тази част. Векове на традиция, чест и велики постижения, загробени по прищявката на една старица. Сега всички ние щяхме да сме обикновени пешаци, да тичаме, да копаем окопи и да упражняваме до безкрай елементарни тактики, които всеки селяндур би могъл да усвои — а това поставя един принц не по-високо от кръчмарски прислужник.
— … по-страшен враг. Време е да зарежем мислите за ненужни завоевания и да изтеглим силите си…
Опомних се от възмущението си и открих, че баба продължава да дудне за войната. Не че ми пука чак толкова за честта. Всички тия глупости за благородството и така нататък са просто едно бреме, което всеки разумен човек ще захвърли в мига, щом му се наложи да си плюе на петите — само че тук говорим за външния вид на нещата, за формата им. Да бъдеш в един от тези три кавалерийски корпуса, да си спечелиш шпорите и да държиш три коня в градските казарми — това си е рождено право на младите благородници от незапомнени времена. Проклятие, исках си назначението. Исках да вляза в офицерските квартири, да разменям опашати лъжи над задимени маси в Конарф и да яздя по Кралския път, развял знамето на Червеното копие или Желязното копито, с дългата коса и щръкналите мустаци на кавалерист и с жребец под себе си. Да бъдеш десети наследник на трона може да те вкара в значителен брой спални, но ако човек заметне аления плащ на конниците на Червения предел и яхне боен кон, малко благородни дами не биха отворили своите, когато им метне една усмивка.
С крайчеца на окото си видях как старицата със сляпото око се раздвижи, като прекъсна мечтите ми и прогони от главата ми всякакви мисли за езда (и от двата вида).
— … изгарят всички мъртви. Кремацията ще бъде задължителна, и за благородниците, и за простолюдието, а всякакви неодобрения от страна на Рим да вървят по дяволите…
Пак ли? Дъртата кукумявка плещеше за погребалните обреди вече повече от година. Като че ли мъжете на моята възраст дават пукната пара за тия неща! Беше се вманиачила по моряшки истории, приказки за духове от Удавените острови, дрънканици на окаляни пияници от тресавищата Кен. Не стига, че някои вече погребваха мъртвите оковани — което си беше прахосване на хубаво желязо заради тъпи суеверия, — ами сега и това не бе достатъчно? Труповете трябвало да се изгарят? Е, на църквата това определено нямаше да ѝ хареса. Щеше да разстрои малко плановете ѝ за Деня на Страшния съд, когато всички уж трябвало да се надигнем от земята за голяма лепкава прегръдка. Ама на кого му пука? Сериозно? Гледах как зората се плъзга по стените високо над мен и се опитах да си представя Лиза както я бях оставил тази сутрин, облечена в светлини и сенки, и нищо друго.
Жезълът на шамбелана изтрещя по плочите и ме накара да вдигна сепнато глава. Право си е, бях прекарал почти безсънна нощ и тежка сутрин. Ако не ме бяха спипали на крачка от стаята ми, щях да се въргалям там до късно следобед и да сънувам по-добри варианти на бляна, който баба постоянно прекъсваше.
— Въведете свидетелите! — Шамбеланът имаше глас, който можеше да накара и смъртна присъда да звучи скучно.
Влязоха четирима стражи, оградили нубански воин, висок и осеян с белези, с оковани китки и глезени. Всички вериги минаваха през железен обръч около кръста му. Това разбуди интереса ми. Бях пропилял голяма част от младостта си, залагайки в бойните ями на Латинския квартал, и смятах да пропилея там и голяма част от оставащия ми живот. Винаги съм се наслаждавал на хубавите боеве, придружени със солидно кръвопролитие, стига да не бият мен и да не се пролива моята кръв. В ямите на Гордо или Кървавите дупки долу край Меркантс можеш да застанеш толкова близко, че от време на време да бършеш пръски кръв от върха на ботуша си, и освен това получаваш безгранични възможности за залагане. Напоследък дори бях вкарал неколцина участници под свое име. Обещаващи момчета, купени от робските галери от Марок. Засега никой не бе издържал повече от две схватки, но дори загубата може да е доходоносна, ако знаеш на кого да заложиш. Както и да е, нубанецът изглеждаше сигурен залог. Можеше дори да се окаже картата, която да откачи Мейрес Алус от гърба ми и да сложи край на досадните му настоявания да си платя вече консумираното бренди и вече наебаните курви.
Един мършав метис с декоративно разположени дупки от липсващи зъби последва нубанеца, за да превежда ломотенето му. Шамбеланът зададе един-два въпроса и мъжът му отговори с обичайните дрънканици за мъртъвци, възправящи се от пясъците на Африк, като този път поукраси историите, така че да наброяват малък легион. Без съмнение се надяваше да получи свободата си, ако разказът му се окаже достатъчно увлекателен. Справи се чудесно, като вмъкна за цвят и някой и друг джин, макар и не от нормалния веселяшки тип в сатенени панталони, които предлагат да ти изпълнят желанията. Накрая се изкушавах да му изръкопляскам, само дето лицето на баба намекваше, че това може би не е добра идея.
Последваха го още двама несретници, всеки от тях окован по подобен начин и всеки с по-невероятна басня от предишния. Корсарят, мургав тип с разкъсани уши, от които е било изтръгнато златото, разказа някаква небивалица за потънали кораби, надигащи се от морското дъно, с екипажи от удавници. А славянинът говореше за костеливи мъже от могилите в тревното море — древни мъртъвци, облечени в бледо злато и гробни дарове отпреди времето на Строителите. Нито един от двамата нямаше голям потенциал за ямите. Корсарят изглеждаше жилав и без съмнение имаше опит в близкия бой, но беше загубил пръсти и от двете си ръце, а и възрастта му бе против него. Славянинът беше едър мъжага, само че муден. Някои хора притежават особен вид тромавост, която личи във всяко тяхно движение. Размечтах се отново за Лиза. После за Лиза и Миша заедно. После за Лиза, Миша и Шарал. Нещата взеха да стават доста сложни. Но когато влезе нова група стражи с четвъртия и последен „свидетел“, баба изведнъж се сдоби с цялото ми внимание. Стигаше ми един поглед към този човек, за да разбера, че Кървавите дупки няма да усетят какво ги е връхлетяло. Бях намерил новия си борец!
Затворникът влезе в тронната зала с високо вдигната глава. Размерите му караха четиримата стражи около него да изглеждат дребни. Бях виждал и по-високи мъже, но не често. Бях виждал и по-мускулести мъже, но рядко. В няколко случая даже бях виждал мъже, по-едри във всички направления, само че този северняк се държеше като истински воин. Аз самият може да не съм кой знае какъв боец, но имам страхотно око за бойците. Той влезе, излъчвайки смъртоносна заплаха, и когато му дръпнаха веригите, за да го спрат пред шамбелана, изръмжа. Изръмжа, моля ви се! Вече почти можех да преброя златните крони, сипещи се в ръцете ми, щом закарам този в ямите!
— Снори вер Снагасон, купен от робския кораб „Хедод“. — Шамбеланът неволно направи крачка назад и задържа жезъла си помежду им, докато четеше от бележките си. — Продаден при сделка край фиорда Хардангер. — Плъзна пръст надолу по свитъка, като се мръщеше. — Опиши събитията, за които си разказал на агента ни.
Нямах представа къде може да е това място, но явно в Хардангер се раждаха корави мъже. Роботърговците бяха отрязали повечето от косата му, но останалите гъсти кичури бяха толкова черни, че чак синееха. Пък аз си мислех, че северняците са светлокоси. Силните изгаряния по врата и раменете му обаче свидетелстваха, че слънцето не му се отразява добре. Безброй белези от бич нашарваха изгорелите места — сигурно беше боляло адски! Все пак ямите винаги тънеха в сянка, така че той щеше да оцени поне тази част от плановете ми за него.
— Говори, човече. — Баба се обърна директно към великана. Беше направил впечатление дори на нея.
Снори насочи взора си към Червената кралица и я изгледа по онзи начин, след който обикновено мъжете губят очите си. Очите му бяха сини, бледи. Това поне съответстваше на произхода му. Както и остатъците от мечи и тюленови кожи и северните руни, изрисувани с черно и синьо мастило по горната част на ръцете му. Имаше и написано нещо, на някакво езическо писмо, както изглежда, но чукът и брадвата също присъстваха.
Баба отвори уста да заговори пак, обаче севернякът я изпревари, открадвайки напрежението за собствените си думи.
— Напуснах Севера от Хардангер, само че той не е моят дом. Хардангер е спокойно местенце, със зелени склонове, кози и черешови градини. Хората там не са от истинския народ на Севера.
Говореше с дълбок глас и лек акцент — изостряше глухите звуци във всяка дума точно колкото да разбереш, че родният му език е друг. Обръщаше се към цялата зала, макар че очите му стояха вперени в кралицата. Разказваше историята си с умението на оратор. Бях чувал, че на север зимата представлява тримесечна нощ. Такива нощи раждат разказвачи.
— Домът ми се намираше в Уулискинд, в далечния край на Горчивия лед. Разказвам ви историята си, защото онова място и време вече ги няма и живеят само в паметта. Искам да сложа тези неща в умовете ви не за да им придам смисъл или живот, а за да ги направя реални за вас, да ви позволя да крачите сред ундоретите, Децата на чука, и да чуете за последната им битка.
Не знам как го правеше, но заплитайки гласа си около думите, Снори тъчеше нещо като магия. Тя караше косъмчетата по ръцете ми да настръхват и проклет да съм, ако не ми се прищя също да съм викинг и да размахвам брадвата си на галера, която плава нагоре по фиорда Уулиск и троши пролетния лед под корпуса си.
Всеки път, когато той млъкнеше, за да си поеме дъх, глупостта ме напускаше и решавах, че съм голям късметлия да се намирам на топло и сигурно място в Червения предел, но докато говореше, в гърдите на всеки слушател биеше викингско сърце, дори и в моите.
— На север от Уулискинд, отвъд Ярлсоновите възвишения, започва истинският лед. В разгара на лятото той се отдръпва на две-три мили, но не след дълго човек се оказва разделен от земята с ледена покривка, която никога не се топи — нагъната, набраздена и древна. Ундоретите ходят там само за да търгуват с иновените — хората, които живеят в снега и ловуват тюлени върху плаващия лед. Иновените не са като другите хора, увиват се в тюленови кожи и ядат китова мас… С две думи, различни са. Иновените предлагат за продан моржови бивни, китова мас, зъби на гигантски акули, кожи на бели мечки и тюлени. А също и кости, издялани в гребени, клечки за зъби или във формата на истинските духове на леда.
Когато се намеси в леещия се разказ, баба ми приличаше на гарга, която се опитва да прекъсне мелодия. И все пак заслужава признание, че намери волята да заговори — аз дори бях забравил, че стоя в тронната зала с подбити крака и се прозявам сънливо. Вместо това бях със Снори и търгувах железни изделия и сол срещу тюлени, издялани от китова кост.
— Кажи за мъртвите, Снагасон. Вдъхни малко страх у тези лениви принцове — нареди му баба.
И тогава го видях. Видях как погледът му се стрелна за миг към жената със сляпото око. Вече знаех, че е всеизвестно, че Червената кралица се съветва с Мълчаливата сестра. Но както е с повечето „всеизвестни“ неща, клюкарите биха се затруднили да ти кажат как точно са се сдобили с тази информация, макар че бяха готови пламенно да отстояват истинността ѝ. Например беше всеизвестно, че дукът на Граст вкарва в леглото си малки момченца. Аз самият пуснах този слух, след като той ме зашлеви заради едно неприлично предложение към сестра му — пищна хубавица, която имаше изобилие от собствени неприлични предложения. Злостната клевета прихвана и оттогава изпитвах немалко удоволствие да защитавам честта му срещу разпалени противници, които го „знаеха от достоверен източник“! Беше всеизвестно, че дукът на Граст развратничи с невръстни момченца в уединението на замъка си, беше всеизвестно, че Червената кралица практикува забранени чародейства в най-високата кула, беше всеизвестно, че Мълчаливата сестра, лукава вещица, която стои зад голяма част от бедите на империята, държи Червената кралица в ръката си, или пък обратното. Но преди този чудовищен северняк да хвърли поглед към нея, никога не бях срещал друг човек, който наистина да е виждал жената със сляпото око, стояща до баба ми.
Дали убеден от перления взор на Мълчаливата сестра или от заповедта на Червената кралица, Снори вер Снагасон кимна и заговори за мъртвите.
— В Ярлсоновите възвишения бродят замръзнали мъртъвци. Племена от трупове, почернели от студ, се клатушкат в редици, изгубени сред снежните вихри. Говори се, че с тях вървели мамути, мъртви животни, освободени от ледените скали, които са ги държали далеч на север още от времето, когато Один за първи път дал на хората проклятието на речта. Броят им не се знае, но са много.
— Когато дверите на Нифлхайм се разтворят да пуснат зимата и дъхът на ледените великани плъзне по Севера, с него идват мъртвите и взимат когото могат, за да го присъединят към своите редици — продължи той. — Понякога самотни търговци или пък рибари, изхвърлени на чужди брегове. А понякога прекосяват някой фиорд по ледени мостове и взимат цели села.
Баба стана от трона си и десетки бронирани ръце посегнаха към дръжките на мечовете. Тя хвърли кисел поглед към своята челяд.
— И как стана така, че сега стоиш във вериги пред мен, Снори вер Снагасон?
— Мислехме, че заплахата иде от север, от Възвишенията и Горчивия лед. — Той поклати глава. — Когато кораби доплаваха по Уулиск в нощна доба, тихи и с черни платна, ние спяхме, а стражите ни гледаха на север за замръзнали мъртъвци. Разбойници бяха прекосили Тихото море и бяха дошли да нападнат ундоретите. Мъже от Удавените острови нахлуха сред нас. Някои живи, други — трупове, опазени от гнилоч, а трети — полухора от бретанските тресавища, блатни духове с отровни стрелички, които лишават човек от силата му и го оставят безпомощен като младенец.
— Свен Скършигребло водеше корабите им. Свен и други от хардасите. Без тяхната измяна Островитяните никога не биха могли да плават по Уулиск нощем. Дори и през деня щяха да загубят кораби. — Ръцете на Снори се свиха в грамадни юмруци и мускулите по раменете му се издуха, потръпвайки от жажда за насилие. — Скършигребло взе двайсет оковани воини като част от възнаграждението си. Продаде ни във фиорда Хардангер, на търговец от Пристанищните кралства, който смяташе да ни препродаде в Африк, след като гребем на корабите му дотам. Вашият агент ме купи в Кордоба, в Порт Албус.
Баба трябва да беше издирвала нашир и надлъж тези истории — Червения предел нямаше традиции в робството и знаех, че тя не го одобрява.
— Ами останалите? — попита баба и мина покрай него, извън обсега му, насочила се сякаш към мен. — Онези, които не бяха взети от твоя съотечественик?
Снори се взираше в празния трон, а после погледна право към жената със сляпото око. Заговори през стиснати зъби.
— Мнозина бяха убити. Аз лежах отровен и видях как блатни духове се струпват около жена ми. Видях как Удавени мъже преследват децата ми и не можех да извърна глава, за да гледам бягството им. Островитяните се върнаха на корабите си с почервенели мечове. Бяха взети пленници. — Млъкна, намръщи се, поклати глава. — Свен Скършигребло ми разказа… истории. Истината би му изкълчила езика… само че той каза, че Островитяните взимали пленници, за да разкопаят Горчивия лед. Някъде там се намира армията на Олаф Рикесон. Скършигребло каза, че Островитяните били пратени да я освободят.
— Армия значи? — Баба вече стоеше толкова близо, че почти можех да я докосна. Чудовищна жена, по-висока от мен — а аз съм над шест стъпки — и вероятно достатъчно силна да ме прекърши на коляното си. — Кой е този Рикесон?
При тези думи севернякът повдигна вежда, като че ли всеки владетел би трябвало да знае историята на замръзналата му пустош.
— Олаф Рикесон потеглил на север през първата година от царуването на император Орин III. Според сагите смятал да прогони ледените великани от Йотенхайм и носел със себе си ключа за техните порти. По-трезвите истории твърдят, че може би целта му е била просто да присъедини иновените към империята. Каквато и да е истината, всички източници са единодушни, че той водел над хиляда души, може би десет хиляди. — Снори сви рамене и се извърна от Мълчаливата сестра, за да застане лице в лице с баба. Явно беше по-храбър от мен, макар че това не означава много — аз не бих обърнал гръб на онова създание. — Рикесон смятал, че походът му е благословен от Один, само че дъхът на великаните все пак плъзнал от север и един летен ден всички воини от армията му се вледенили, както си стояли, и снеговете ги затрупали.
— Скършигребло твърдеше, че пленниците от Уулискинд изкопават мъртвите — добави той. — Освобождават ги от леда.
Баба закрачи покрай предната редица на групата ни. Мартус, аз — Малкия, Дарин, братовчедът Роланд с тъпата му брада, Ротус, слаб и кисел, неженен на трийсетгодишна възраст, по-скучен и от застояла вода, вманиачен по четенето — и то на история, моля ви се! Спря се пред Ротус, още един от любимците ѝ и трети в линията на наследяване — макар въпреки всичко да изглеждаше, че по-скоро ще даде трона на братовчедката Сира.
— И защо, Снагасон? Кой е пратил тези орди на такава задача? — Срещна погледа на Ротус, сякаш от всички нас именно той би оценил отговора.
Великанът се поколеба. Трудно е един северняк да пребледнее, но заклевам се, че този пребледня.
— Мъртвия крал, госпожо.
Един страж понечи да го фрасне, дали заради неподходящото обръщение, или задето ни се подиграва с глупави брътвежи, не можах да разбера. Баба го възпря с вдигане на пръст.
— Мъртвия крал. — Повтори бавно думите, като че ли те по някакъв начин потвърждаваха мнението ѝ. Може да го беше споменала и по-рано, когато не слушах.
Бях чувал приказки, разбира се. Децата си ги разправят, за да се плашат взаимно в Нощта на Вси светии. Мъртвия крал ще дойде да те вземе! Ууу, ууу, ууу! Трябва да си дете, за да се уплашиш. На всеки, който има някаква представа колко далеч се намират Удавените острови и колко кралства лежат между нас и тях, ще е трудно изобщо да му запука. Дори в тези истории да имаше зрънце истина, не виждах как един сериозен човек би могъл да се развълнува особено от мисълта за шайка езически некроманти, които си играят със стари трупове в каквито там влажни могили са останали на Островните господари. И какво толкова, ако наистина вземат да съживят сто мъртъвци, които излязат с потръпване от ковчезите си, ръсейки мъртва плът на всяка крачка? Десет тежки кавалеристи ще ги прегазят за половин час без никакви загуби и проклети да са гниещите им очи.
Чувствах се уморен и раздразнителен, вкиснат, задето ми се налагаше да стоя половин сутрин, че и повече, и да слушам тази процесия от безсмислици. Ако бях пиян, може би щях да изразя мислите си на глас. Навярно е добре, че не бях, макар че Червената кралица може да ме накара да изтрезнея само с поглед.
Баба се обърна и посочи северняка.
— Добре казано, Снори вер Снагасон. Нека брадвата ти те води. — При тези думи премигнах. Предположих, че е някакъв северен израз. — Отведете го — нареди тя и стражите подкараха мъжа с дрънчене на вериги.
Събратята ми принцове замърмориха, а аз се запрозявах. Гледах как едрият северняк излиза и се надявах скоро да ни освободят. Въпреки зова на леглото имах важни планове за Снори вер Снагасон и трябваше да го пипна час по-скоро.
Баба се върна на трона си и изчака спокойно, докато вратите се затръшнаха след последния затворник.
— Знаете ли, че има врата към смъртта? — Червената кралица не повиши глас, но въпреки това той сряза бъбренето на принцовете. — Истинска врата. Такава, която можеш да пипнеш. А отвъд нея се простират земите на мъртвите. — Погледът ѝ се плъзна по нас. — Сега трябва да ми зададете един много важен въпрос.
Никой не заговори. Аз нямах никаква представа какъв е въпросът, но въпреки това се изкушавах да се обадя, просто за да ускоря нещата. Все пак реших да не го правя и тишината се проточи, докато Ротус не прочисти гърло и не попита:
— Къде?
— Грешка. — Баба наклони глава. — Въпросът е: „Защо?“. Защо има врата към смъртта? И отговорът е по-важен от всичко, което чухте днес. — Взорът ѝ падна върху мен и аз бързо насочих вниманието си към състоянието на ноктите ми. — Има врата към смъртта, защото живеем в епоха на легенди. Нашите предци са живели в свят на неизменни закони. Но времената са се променили. Има врата, защото се носят приказки за тази врата, защото през вековете около нея са израсли митове и легенди, защото за нея се споменава в свещените писания и защото историите за тази врата се разказват и преразказват. Има врата, защото по някакъв начин ние сме го искали или очаквали, или и двете. Ето защо. И ето защо вие трябва да повярвате на разказите, които чухте днес. Светът се променя, движи се под нозете ни. Намираме се във война с всичко, което можете да си представите, и сме въоръжени единствено с желанието си да му се опълчим.
Това, разбира се, бяха глупости. Единствената скорошна война на Червения предел беше със Скорон, а дори и тя през последната година бе затънала в напрегнато примирие… Баба сигурно усети, че губи даже най-доверчивите си слушатели, и смени тактиката.
— Ротус попита „къде“, но аз знам къде е вратата. И знам, че не може да бъде отворена. — Тя стана пак от трона. — А какво е нужно за една врата?
— Ключ? — Беше Сира, вечно жадна да угоди.
— Да. Ключ. — Усмивка за протежето ѝ. — Такъв ключ ще е търсен от мнозина. Опасна вещ, но по-добре да го притежаваме ние, отколкото враговете ни. Скоро ще имам задачи за всички ви: за някои мисии, за други — въпроси, за трети — нови уроци. Постарайте се да се посветите на тези задачи като на нищо досега. Така ще служите не само на мен, но и на себе си, и което е най-важно — ще служите на империята.
Последваха споглеждания, мърморене: „Къде е мястото на Червения предел във всичко това?“. Може би беше Мартус.
— Стига! — Баба плесна с ръце, за да ни освободи. — Вървете. Тичайте обратно при безсмисления си разкош и му се наслаждавайте, докато можете. Или пък — ако кръвта ми бушува гореща във вас — обмислете тези думи и действайте според тях. Това са последните дни. Животът на всички ни се приближава към една точка и един момент, на немного мили или години от тази стая. Точка в историята, когато императорът или ще ни спаси, или ще ни погуби. Единственото, което можем да направим, е да му спечелим нужното време — и цената трябва да се плати в кръв.
Най-после! Излязох забързано, промушвайки се между другите, и настигнах Сира.
— Е, това решава въпроса. Дъртата кукумявка е превъртяла. Императорът! — Изсмях се и ѝ хвърлих кавалерийската си усмивка. — Даже баба не е толкова стара, че да е виждала последния император.
Сира ме прикова с отвратен поглед.
— Ти изобщо чу ли нещо от онова, което каза тя? — И се отдалечи с широки крачки, като ме остави да стоя там, за да бъда изблъскан от минаващите Мартус и Дарин.