Принцът на Глупците

24.

Някои махмурлуци са толкова ужасни, че ти се струва, че целият свят около теб се клати и самите стени скърцат от движението. Други са сравнително леки и просто се оказва, че докато си лежал пиян, банда викинги са те метнали върху купчина навити въжета на галерата си и са отплавали в морето.

— Ах, копелета такива! — Открехнах едното си око и видях широко платно, плющящо над мен, и чайки, кръжащи високо в бледото като корем на скумрия небе.

Надигнах се, повърнах, станах, спънах се, повърнах, изпълзях до борда на галерата, повърнах обилно, изпълзях до другия борд и простенах при вида на тънката тъмна линия на хоризонта — единствения намек за света, който познавах и който можеше никога да не видя отново.

— Не си моряк, а? — Арн Убийствения прицел ме наблюдаваше от една пейка, греблото му беше застопорено пред него, а в ръката си държеше лула.

— Викингите пушат ли? — Това просто ми се струваше нередно, сякаш брадата му би могла да се подпали.

— Аз поне пуша. Човек не идва на тоя свят с наръчник правила, знаеш.

— Щом казваш. — Избърсах устата си и останах да вися край борда. Петзнаците вършеха някакви сложни неща с платна и въжета. Тутугу зяпаше вълните от носа, а Снори държеше руля на кърмата. След малко се почувствах достатъчно силен да отида със залитане до пейката на Арн и да се строполя до него. За щастие вятърът отнасяше дима от лулата му в другата посока, иначе щяхме да имаме възможност да проверим дали нещо от изядената миналата седмица храна може да се появи отново, ако се опитам наистина упорито.

— А кои други правила в тоя наръчник, дето го нямаш, си нарушавал? — Трябваше ми нещо, което да отвлече вниманието ми от клатушкането. Изглежда, се намирахме в някаква буря, въпреки ясното небе и умерения вятър.

— Ами… — Арн изпафка с лулата. — Не си падам особено по кръчмите и пеенето на всички онези песни. Предпочитам да изляза на леда да половя риба.

— Бих си помислил, че човек с твоите таланти ще иска да дебне дивеч, който може да свали с изстрел, вместо да го лови през малка дупка в леда. — Възлагах немалка част от надеждите си за оцеляване на Арн Убийствения прицел. Най-хубавото в един човек, който е смъртоносен с лъка, е, че малко неща се приближават достатъчно, за да го обезпокоят. Ето до такива хора обичам да стоя по време на битка, ако обстоятелствата ми пречат да я напусна в галоп. — Мамка му! Къде е проклетият ми кон?

— Някои части от него вероятно осейват ниските склонове на Ден Хаген. — Арн имитира дъвчене. — Яхния, наденици, печено конско, супа от език, дроб с лук, пържено конско, ммм… Само вкусни работи.

— Какво? Аз… — Стомахът ми имаше последната дума в това изречение. Думата беше дълга, с много гласни и изречена главно през борда към развълнуваното море.

— Снори я заведе на кланицата тази сутрин и я продаде — извика Арн към гърба ми. — Получи повече за седлото, отколкото за кобилата.

— Мътните го взели! — Избърсах още бълвоч от брадичката си, преди вятърът да е имал шанс да украси и останалата част от мен. Върнах се на пейката и си почивах известно време, отпуснал глава в дланите си. Имах чувството, че сме описали пълен кръг. Целият този кошмар беше започнал с мен, натоварен на лодка с викинг, и ето че сега бях пак на такава. По-голяма лодка, повече вода, повече викинги и същият брой коне.

— Убийствения прицел, а? — Надявах се да се разведря с мисълта, че Арн може да ме опази жив и здрав. — Как си спечели това прозвище?

Арн изпафка облак зловонен дим, който бързо беше отнесен от вятъра.

— Има два начина да улучиш малка мишена, разположена надалеч. С умение или с късмет. Виж сега, аз не съм лош стрелец — не казвам такова нещо. Със сигурност съм над средното ниво. Особено пък сега, с цялата практика, която ми се събира. „Нека Убийствения прицел да стреля.“ „Дайте лъка на Арн.“ Но в онзи ден, на сватбеното тържество на ярл Торстеф… — Арн сви рамене. — За състезанията бяха дошли мъже от всички краища. Мятане на брадва. Вдигане на камък. Борба. Всякакви такива работи. Що се отнася до стрелбата, тя никога не ни е била силна страна, но имаше сума ти желаещи. Ярлът сложи една монета, много-много далеч, и никой не можеше да я уцели тая проклетия. Докато дойде моят ред да опитам, вече се стъмваше. Свалих я от първия път. Сам не разбрах как. Ето така стоят нещата на тоя свят, момче. Просто пусни една приказка, дребна приказка, която би трябвало бързо да излинее и да погине — после откъсни очи от нея само за миг и когато се обърнеш да я погледнеш пак, тя е пораснала достатъчно, за да те сграбчи в зъбите си и да те разтръска. Това е положението. Целият ни живот се състои от истории. Някои плъзват нашир и надлъж и растат с всяко преразказване. Други се споделят само между нас и боговете, разменяме ги шепнешком зад гърба на дните си, но те също растат и ни разтръскват не по-малко свирепо.

Изстенах, отпуснах се по гръб на пейката и се опитах да намеря някакъв ъгъл, който да я приближава повече до легло, отколкото до уред за мъчения. Бих легнал просто долу между пейките, само че при всяко полюшване на кораба по палубата започваше да се плиска мръсна вода, в миниатюрна имитация на огромните вълни, които ни подмятаха.

— Събуди ме, когато бурята отмине.

— Буря ли? — Над мен падна някаква сянка.

— Нали не искаш да ми кажеш, че винаги е така? — Примижах нагоре към фигурата, тъмна на фона на яркото небе. Слънчевата светлина се начупваше около него, за да се забие в очите ми. Висок мъж, дразнещо атлетичен. Един от петзнаците.

— О, не. — Той седна на отсрещната пейка, а доброто му настроение действаше като киселина на махмурлука ми. — Рядко е толкова хубаво.

— Гхъъъ… — Истинските думи изглеждаха безсилни да предадат чувствата ми по въпроса. Зачудих се дали Скилфар е видяла, че ми е писано да напълня една галера с повърня и да се удавя в нея.

— Снори каза, че много те бивало с раните. — Без подкана той се зае да запрята ръкава си. — Между другото, аз съм Фьорир — понякога е трудно да ни различиш.

— Боже! — Трепнах, щом Фьорир размота мръсния ленен плат от предмишницата си. Назъбеният срез проникваше дълбоко, обагрен във всеки оттенък от черно до червено-кафяво и заобиколен от подпухнала плът. Вонята ми казваше всичко. Когато нечия рана замирише зле, разбираш, че човекът е поел по бавния път към гробището. Може би отрязването на ръката би го спасило — не знаех със сигурност. Опитът ми не включваше такива неща, освен при преценка на шансовете, когато залагам на боеве в ямите. Вярно, по скоронската граница имаше подобни гадории, но аз успешно се бях отървал от онези спомени. Или поне така си мислех, докато полъх откъм загноилата ръка на северняка не ги накара да ме залеят като порой. Този път успях да се добера до борда, преди да повърна в тъмните вълни. Останах да вися там дълго, като водех дълъг разговор без думи с морето.

Когато се върнах с празен стомах и треперещ, Фьорир си седеше където го бях оставил. Корабът все така заплашваше да се преобърне с всяко надигане на вълните, но изглежда никой друг не го беше грижа.

— Това е… това е доста сериозна рана — казах.

— Разкъсах си ръката на зле закрепено копие по време на буря край Туртаните — каза Фьорир. — Доста е гадна. Не ми дава мира.

— Съжалявам. — И наистина съжалявах. Петзнаците ми харесваха. Бяха симпатяги. А скоро щяха да са четиризнаци.

— Снори казва, че те бивало с раните — върна се Фьорир на своята тема. Изглеждаше необяснимо весел от цялата работа, макар че не бих се обзаложил, че ще изкара седмицата.

— Не е вярно. — Взрях се в гнусотията с някакво извратено очарование. — Изглежда, това те притеснява по-малко, отколкото мен.

— Боговете ни прибират поред. Първо най-младите. — Отново същата усмивка. — Ата беше убит от блатни духове в Уласова вода. После един мъртвец завлече Сяу в тресавището във Фенмир. Секс получи стрела от един конотец. Така че Фим е следващият, не аз.

Изведнъж дяволски се уплаших. Снори го разбирах. Не споделях страстите му, нито храбростта му, но можех да ги почувствам като по-големи или по-малки версии на собствените си емоции или мислене. Докато мъжът пред мен външно изглеждаше като нас, но вътрешно? Боговете бяха създали осмознаците на Торстеф различно от останалите хора. Или поне този тук. Може би нещата, които липсваха у него, присъстваха в двоен размер у някого от братята му. Или може би когато осемте бяха започнали да измират, всяка следваща смърт е оставяла живите още по-съкрушени. Фьорир си беше все така дружелюбен, вдъхваше надеждност, но нямаше как да знам какво друго може да липсва зад тази твърде лековата усмивка и тези широки леденосини очи.

— Не знам защо Снори го е казал… Аз не съм лекар. Аз дори не…

— Той предупреди, че ще се опиташ да изклинчиш. Заръча да направиш онова, което си направил в планините. — Фьорир протегна ръката си към мен, на лицето му нямаше и помен от безпокойство.

— Давай! — извика Снори откъм кърмата. — Направи го, Джал!

Стиснах устни, за да преодолея погнусата си, и без никакъв ентусиазъм протегнах ръка. Задържах я на няколко сантиметра над раната. Почти незабавно в дланта ми започна да се събира топлина. Дръпнах ръката си. Планът ми да се престоря, че правя нещо, вече едва ли щеше да се увенчае с успех — реакцията беше много по-силна и по-бърза, отколкото при раната на Мийган в Аупите.

— Последният човек, на когото го направих, само минути по-късно беше хвърлен от една скала от Снори.

— В морето няма скали. А и ми олекна. Направи го пак. — В очите на Фьорир нямаше лукавост, бяха невинни като на дете.

— Уф, пусто-опустяло… — Протегнах пак ръка, толкова близо до загнилата плът, колкото можех без риск да се оплескам. Само след секунди видях сиянието, бликнало от ръката ми, сякаш тя беше някакъв отвор, през който пустинната жар на Индус се изливаше в този бурен северен ден. Костите ми завибрираха от каквото там течеше през тях и топлината почна да нараства. Вятърът около мен стана леденостуден; слабостта, предизвикана от повръщането, се превърна в пълна немощ, дотам, че дори да си държа ръката вдигната ми се струваше херкулесов подвиг. После изведнъж вече не я държах вдигната. Галерата се завъртя около мен и аз се гмурнах в мрака.

Кофа студена и солена вода ме върна в будния свят.

— Джал! Джал!

— Той ще се оправи ли?

Някой отговори на техния варварски език.

— … мек, тези южняци…

— … морско погребение…

Последваха още безсмислени думи на неразбираемото им северно ломотене.

Лисна ме още една кофа.

— Джал! Кажи нещо.

— Ако кажа, ще престанеш ли да ме заливаш с вода? — Продължих да държа очите си затворени. Единственото, което исках, беше да лежа много неподвижно. Дори мърдането на устните ми се струваше прекалено голямо усилие.

— Слава на боговете. — Снори млъкна. Чух звука от оставянето на тежка кофа.

След това ме оставиха сам да изсъхна. Лежах проснат на пейката, докато една особено голяма вълна не ме събори. После се облегнах на корпуса. От време на време призовавах Ису. Не помагаше особено.

Светлината вече помръкваше, когато най-сетне намерих сили да се надигна и да седна на мястото, откъдето бях паднал. Фьорир ми донесе някаква сушена риба и царевичен хляб, но аз можах само да им хвърля един поглед. Стомахът ми още се бунтуваше при всяка вълна и не обещаваше да задържи в себе си нищо, което му дам.

— Ръката ми е по-добре! — Фьорир я протегна като доказателство за думите си. Раната все още изглеждаше грозна, но бе изцерена от инфекцията и заздравяваше. — Моите благодарности, Джал.

— Няма защо — промълвих едва-едва. Предполагах, че той наистина е неуязвим, докато бедният Фим не мине по реда си. Надявах се да ми се отплати, като изпречи неуязвимото си тяло между мен и опасността.

Слънцето залезе и Снори прекара това време на носа на „Икея“, взирайки се на север — без съмнение търсеше с черните си очи брега на Норсхайм. Силата ми не се връщаше; даже като че ли отслабнах още повече с падането на нощта. Опитах се да хапна малко сух хляб и вода, дарих ги на морето, а после потънах в сън без сънища.

Или по-точно без сънища, докато не засънувах ангели.

Стоях в предутринната сивота на хълмовете току отвъд обработваемите земи на Вермилиън и се взирах надолу към Селийн, която се виеше на запад към далечното море. Над мен, на върха на хълма, се извисяваше Баракел, неподвижен като статуя на фона на небето, докато лъчите на изгряващото слънце не озариха раменете му.

— Чуй ме, Джалан Кендет, сине на…

— Знам чий син съм.

Сега ангелът изглеждаше много по-властен, отколкото при първите си посещения. Сякаш вече говореше повече със собствения си глас, отколкото с онзи, който му бях дал аз, когато беше девет десети въображение.

— Скоро ще настъпи време, когато ще трябва да си спомниш откъде си се пръкнал. Плаваш към земя на саги — място, където са нужни и се създават герои. Ще имаш нужда от своята смелост.

— Не мисля, че споменът за баща ми ще ми помогне в тази работа. Добричкият кардинал би се врътнал и побягнал, ако на пътя му се изпречи дори някоя коза. Даже не е задължително да е голяма.

— В природата на децата е да не забелязват силата на родителите си. Време е да пораснеш, Джалан Кендет. — Той вдигна лицето си към мен, златооко и сияещо от зората.

— И какво му е толкова хубавото да си смел? Скилфар беше права. Всички ние търчим насам-натам според собствената си природа — някои са хитри, някои са умни, някои са лукави, някои са смели — но какво от това?

Баракел сгъна криле.

— Баба ти говореше за теб със сестра си. „Той има ли нужния дух? Има ли нужната храброст?“ Нарече те „бездейно плиткоумно момче, пълно с гръмки хвалби, но кънтящо на кухо“. „Умът му е затъпен от мързел, ограничен от сухи остроумия — каза тя, — но ако го наточиш, може да се сдобие с остър ръб. Ех, да имахме достатъчно време, какво бихме могли да направим от това момче… но го нямаме. Каузата ни се свива до една точка на неголямо разстояние оттук и до един миг недалеч в бъдещето, и на онова място, в онзи момент, ще има изпитание, от което зависи съдбата на света.“ Ето с какви думи те описа.

— Бих се изненадал, ако изобщо знае кой от всичките съм. Освен това съм достатъчно умен, когато се налага. Храбростта е просто друг вид недъг. На петзнаците им липсва онова, което е нужно на човек, за да изпитва страх. Снори пък го е страх да е страхливец. В техните езически предания има един такъв змей, Ороборус, който яде собствената си опашка. Да те е страх да си страхливец, това ли представлява храбростта? Дали аз съм храбър, защото не ме е страх да се страхувам? Ти принадлежиш на светлината; светлината разкрива. Ако огрееш достатъчно ярко която и да било храброст, дали пък няма да се окаже просто по-сложна форма на страхливост?

Постоях за миг, притиснал длани към челото си, търсех правилните думи.

— Човечеството може да се раздели на безумци и страхливци. Личната ми трагедия се състои в това, че съм се родил в свят, където здравият разум се смята за недостатък на характера.

Под погледа му думите ми пресъхнаха.

— Интелигентността гради все по-сложни самооправдания — рече той с осъдителен тон. — Но в крайна сметка ти знаеш кое е право и кое не. Всички го знаят, макар че прекарват годините си в опити да погребат това знание, да го погребат под думи, омраза, похот, скръб или всяка друга от тухличките, от които съграждат живота си. Ти знаеш кое е право, Джалан. Когато му дойде времето, ще знаеш. Но знаенето никога не е достатъчно.

Казаха ми, че съм прекарал близо седмица в несвяст. Спял съм по двайсет и два часа в денонощието и съм се събуждал наполовина, колкото Тутугу да ми тика с лъжичка в гърлото топла овесена каша — част отвътре, част отвън. Трябвало двама от петзнаците да ме държат за ръцете, когато природата ме позове на кратко пътуване до борда, иначе съм щял да цопна във водата и никога повече да не ме видят. През това време сме прекосили откритото море и сме поели покрай брега на Норсхайм, напредвайки ден след ден на север.

— Събуди се. — Това беше единственото наставление от ангела тази сутрин.

Отворих очи. Сива зора, плющящи платна, крякане на чайки. Баракел мълчеше. Ангелът беше казал истината. Винаги съм знаел кое е право. Просто не го правех.

— Стигнахме ли вече? — Чувствах се по-добре. Почти добре.

— Не сме далеч. — Тутугу седеше наблизо. Други шетаха по палубата в полумрака.

— О. — Зад затворените си клепачи се опитах да си представя твърдата земя, с надеждата да предотвратя повръщане преди закуска.

— Снори казва, че те бивало с раните — каза Тутугу.

— Боже! Това пътуване ще ме погуби. — Опитах се да седна и паднах от пейката, все още бях много слаб. — Мислех си, че тая работа ще я свършат немъртвите ужаси и лудите брадвари на леда. Ама не. Ще си умра в морето.

— Може да е за добро. — Тутугу ми подаде ръка, за да ми помогне да стана. — Хубава, чиста смърт.

Едва не хванах ръката му, но в последния момент бързо дръпнах моята.

— А, не. Не се хващам на тоя номер. — Не след дълго нямаше да мога да изритам някой прокажен от пътя си, без да го изцеря. — Не ми изглеждаш ранен.

Тутугу зарови пръсти в рижавия храсталак на брадата си, зачеса яростно и замърмори нещо.

— Какво? — попитах.

— Бордейска шарка — каза той.

— Курвенска болест ли? — Това ме накара да се усмихна. — Ха!

— Снори каза, че…

— А, не, не си слагам ръката там! Аз съм принц на Червения предел, за бога! Не някакъв си пътуващ аптекар, дето цери със силата на вярата.

Дебелакът посърна.

— Виж — казах с ясното съзнание, че стъпим ли на сушата, ще имам нужда от всички приятели, които мога да си спечеля. — Може и да не знам много за раните, обаче за курвенската болест знам повече от доста хора. Да ви се намира синапено семе на борда?

— Може би. — Тутугу сбърчи вежди.

— А каменна сол? Тъмен петмез, киселина за щавене, терпентин, връв, две игли, много остри, и малко джинджифил… е, той не е задължителен, но помага.

Той поклати бавно глава.

— Е, добре де, ще си ги набавим в пристанището. Ще ти забъркам една стара семейна рецепта. Прилага се като паста върху засегнатите области и до шест дена ще си нов човек. Максимум седем.

Тутугу се ухили, което беше добре, и ме тупна дружелюбно по северняшки, което болеше доста повече от традиционното мъжкарско тупане по рамото на юг, и всичко беше наред. Поне докато той не се намръщи и не попита:

— Ами иглите?

— Всъщност като казах „прилага се“, имах предвид „намазва се на игла и се мушка“. Ще ти трябва повече от една, защото сместа ги разяжда.

— О… — От усмивката на Тутугу не остана много. — А връвта е за да се обеся?

— За да си вържеш… Виж, ще ти обясня кървавите подробности, когато набавиш съставките.

— Земя! — извика един от петзнаците от носа и това отвличане на вниманието беше добре дошло.

Морският ми кошмар почти беше свършил.