Принцът на Глупците

15.

Нощите, прекарани в планината, не са за препоръчване. Нощи, в които мракът е пълен със звуците на мъртъвци, опитващи да се покатерят до мястото, където трепериш под тънките одеяла — още по-малко.

Най-сетне обаче утрото дойде. Това е важното.

— Значи го излекува. — Снори вървеше напред и търсеше някакъв път за надолу, който да е недостъпен за следващите ни трупове.

— Не, не съм. — „Отричай всичко“ е политика, която възприех още в ранна възраст. — Мамка му! — Не уцелих мястото, където исках да стъпя, и ботушът ми се стовари върху земята по-силно от предвиденото. Нажежените до бяло иглички на болката, пронизали глезена ми, ми подсказаха, че слизането от планината ще боли.

— Раната в ръката му беше по-дълбока от онази, която имам на корема си.

— Не. Само жакетът му беше скъсан. Голяма дупка в жакета, а на ръката — леко одраскване. Аз просто избърсах донякъде кръвта. — Виждах накъде клони разговорът. Снори искаше същото лечение. Е, нямаше да стане. Раната на ръката на Мийган и без това беше изсмукала прекалено голяма част от енергията ми. Дори цяла нощ, прекарана със сестрите Де Вийр, щеше да ме остави в по-добра форма и на крака. А след раните на Снори щях да пълзя. — Извинявай, но аз… Ох! Христе кървящи, боли! — Бях чукнал леко глезена си в една скала.

— Разбира се — отбеляза Снори, — човек, който е в състояние да заличи такава рана, досега би излекувал собствения си глезен. Така че сигурно бъркам.

Отне ми още три болезнени крачки, докато проумея казаното от него, след което седнах на първия подходящ камък.

— А бе знаеш ли, вярно доста боли. Ще се опитам да го оправя с разтривка. — Помъчих се да го направя скришом, но той стоеше и ме гледаше със скръстени ръце, точно като някой голям и подозрителен северняк. Все пак мисълта да слизам от планината със здрав глезен се оказа прекалено изкусителна. Стиснах челюсти и скърцайки със зъби, обхванах ставата с ръце и се напрегнах. Снори повдигна вежда. Посегнах към магията, която бе горяла в мен, и се напрегнах още повече.

— Ами аз, хм, мога да те оставя сам, ако имаш нужда от спокойствие. — Здраво стиснатите устни сред черната му брада не даваха никакъв признак, че ми се подиграва.

— Подиграваш ми се, нали?

— Да.

Пуснах глезена си и се опитах да го размърдам.

— Мама му ста… — Думите се превърнаха в нечленоразделен вой.

— Значи не е оправен? — попита Снори.

Изправих се бавно. Изглежда, каквото и да бях направил на Мийган, приличаше на гъделичкането — не можеш да се гъделичкаш сам. А в крайна сметка изцеряването на Мийган се бе оказало пълна загуба на усилия, тъй като Снори го беше бутнал през ръба само минута-две по-късно. Може пък да беше нещо еднократно. Надявах се да е така.

— Искаш ли? — Протегнах ръка към кръста на Снори.

Той бързо отстъпи назад.

— По-добре не. Ако се докоснем, стават лоши работи, а имам чувството, че сега ще е по-зле от миналия път.

Спомних си как бях посегнал към ръката му, когато се подхлъзнах по склона. Сега като се замислех, може би изкълченият ми глезен е бил по-малката злина. Ако бях успял да го сграбча, може би щяхме да изгорим също като мъртвеца.

— Какво става? — Вдигнах ръце и огледах дланите си. — Онзи мъртвец се изпържи, където го докоснах. А ти… — Погледнах пак Снори. Бях ядосан — уплашен и ядосан — и в момента пет пари не давах дали ще се обиди. — Ти! Нещо с теб не е наред, северняко. Видях черните ти очи. Видях… дим… мамка му, ще го наричам с истинското му име, видях мрак да се вихри около теб, докато убиваше онези мъже, все едно брадвата ти го изсичаше от въздуха. — Тогава направих връзката. Би трябвало да го проумея по-рано. — Точно това имаш в себе си, нали? Мрачни очи, мрачни сънища. Мрак!

Снори вдигна брадвата си и плъзна замислен поглед по нея. За миг ми се стори, че може да ме съсече, но той само тръсна глава и се усмихна криво.

— Чак сега ли го разбра? Това е проклятието, което ти стовари върху мен. Върху нас. Твоята вещица, Мълчаливата сестра. Нейното проклятие. Онова разрушено заклинание, двете пукнатини, които те гонеха, тъмната и светлата. Аз получих мрака, а ти светлината — сега и двете ни шепнат и искат да се измъкнат.

— Мъдрите жени на север казват, че светът е платно, изтъкано от много нишки и постлано върху реалността. Светът, който виждаме ние, е тънък. — Той доближи палеца и показалеца си така, че почти се докосваха. — Където се разкъса, се показва някаква по-дълбока истина. А ние сме разкъсани, Джал. Носим рани, които не можем да видим. Носим това на север и мъртвите искат да ни спрат.

— Виж, хайде да се върнем тогава. Баба ми е Червената кралица, по дяволите. Може да оправи нещата. Ще се върнем и…

— Не — прекъсна ме Снори. — Аз изведох принца от двореца, само че дворецът все още е натикан дълбоко в задника му. Трябва да престанеш да хленчиш за всяка трудност и да задиряш всяка жена, която ти попадне пред очите. Вместо това се съсредоточи върху оцеляването. Тук… — Той махна с брадвата към безрадостните планини. — Тук човек трябва да живее за момента. Да наблюдава света. Ти си млад, Джал, дете, което е отказало да порасне. Порасни сега или ще си умреш млад. Каквото и да стои зад тази гонитба, то е започнало във Вермилиън. Каквато и война да се води там, я губим. Мъртвия крал се опитва да ни убие, защото ние отнасяме силата на Сестрата на север.

Изправих се.

— Значи ще спрем да вървим на север! Ще се върнем. Ще оправим нещата! Това така или иначе е глупост. Всичко беше обикновена злополука. Лош късмет. Никой не би могъл да го планира. Всичко е грешка.

— Аз също я видях, Джал. Тази твоя Мълчалива сестра. — Снори опря върха на показалеца си точно над скулата си. — Тя има едно бяло око.

— Полусляпа е, да. — Едно перленобяло око. С години я бях наричал „жената със сляпото око“, преди да узная друго нейно име.

Снори кимна.

— Тя вижда в бъдещето. Погледнала е твърде надалеч и това я е ослепило. Но все още има второ око, с което да гледа. Взряла се е във възможните варианти и е видяла достатъчно надалеч, за да разбере, че ще се измъкнеш, ще срещнеш мен и ще отнесеш силата ѝ на север.

— По дяволите. — Нямаше какво друго да кажа.

Намерихме маршрут за слизане, който не позволяваше на мъртвите да ни последват, макар че може да се спори дали той не положи повече усилия да ни убие, отколкото те. Казвам „ние“, обаче Снори водеше. Моите умения в ориентирането са по-подходящи за града, където мога да открия долнопробна кръчма с безпогрешен инстинкт. В планините съм по-скоро като вода — движа се надолу и се търкалям по скалите където е нужно.

В бързината оттеглящите се наемници не бяха прибрали конете на всичките си загинали другари и което беше още по-хубаво, намерихме Рон и Слейпнир да обикалят по ниските части на склоновете. Никой от тях не бе животно, с което да се хвалиш, но поне бяха свикнали с нас. Натоварихме ги с най-полезните вещи, които успяхме да откраднем от конете на наемниците, преди да ги пропъдим. Слейпнир продължаваше да дъвче кротко жилавата трева, докато Снори я отрупваше с плячка, и трепна едва когато той я яхна. Честно казано, струваше ми се, че двамата могат да се редуват — севернякът изглеждаше напълно способен да носи кобилата си през долината.

— Трябва да си отваряме очите за Едрис и приятелчетата му — казах. Не че бях спрял да го правя дори за миг. — А, да, и за онази кучка некромантката. — Мисълта, че някаква заклета в смъртта красавица се спотайва сред скалите, беше обезпокоителна. А фактът, че можеше да уплаши Едрис само с поглед, да съживява мъртвите, а защо не и да се промъкне в лагера ни посред нощ, бе в състояние да причини кошмари всекиму — не че възнамерявах някога да спя отново. — Освен това Мейрес може да е пратил някого по петите ни… а ако онези трупове знаят откъде да…

— А бе какво ще кажеш просто да си отваряме очите за неприятности? — И Снори тръгна на север.

Прекарахме още една нощ сред възвишенията. Леглата ни бяха също толкова студени и каменисти като предната, а сенките — също толкова заплашителни. И което бе по-зле — ако изобщо можеше да е по-зле, — щом слънцето залезе, Снори стана отнесен и странен, очите му попиваха сумрака и почерняха дори повече, отколкото когато трепеше враговете и обагряше склоновете в червено. Начинът, по който ме изгледа точно преди последното пламтящо късче на слънцето да се скрие зад планината, ме накара да се замисля дали да не побягна с куцукане веднага щом заспи. Но минути по-късно той сякаш дойде отново на себе си и ми напомни ако посред нощ усетя повика на природата, да се целя надолу по склона.

Когато планините станаха просто част от пейзажа, поехме през граничните земи, първо по границата със Скорон, която скоро щеше да се превърне в границата с Гелет. Снори не откъсваше очи от северния хоризонт, докато моите все се извъртаха на юг, към дома, а също и за да огледат за опасности, следващи ни по петите. Граничните земи дават възможност за бързо придвижване на хора, които не искат да пресекат границата, тъй като населението често е прекалено заето със съседите си и не гори от желание да разпитва пътниците, да ги задържа или да търси данъци от тях. В такива земи обаче е нездравословно да се мотаеш дълго. Много от най-лошите ми преживявания се бяха състояли на границата между Червения предел и Скорон — всъщност всичките преди да срещна Снори.

В провинция Аперлеон кралство Роун се среща с дукство Гелет и княжество Скорон. Паметници на загиналите в стотици битки осейват възвишенията, повечето порутени, само че земята е тучна и хората се връщат да я заселят отново и отново, както е човешкият навик. Снори ни поведе към град Компер, който се славел със сайдера и качеството на гоблените си. Не можех да кажа откъде севернякът е научил това, но той винаги забърсваше някой и друг нов факт дори от най-краткия разговор с минувачите.

Лятото най-после ни намери. Яздехме под ярко слънце, потяхме се под лекьосаните си от пътя дрипи, хвърляхме тъмни сенки и биехме мухите. Срещахме малко хора, които после намаляха още повече, и всички те кривваха по собствен път, щом ни видеха, сякаш можехме да носим някаква зараза.

По-нататък земята придобиваше запуснат вид. Рон и Слейпнир тъпчеха кротко покрай високи живи плетове, бялата кожа на Снори беше почервеняла от слънцето и аз за кратко започнах да се успокоявам, унесен от жегата и пасторалния мир. Това не трая дълго. Скоро попаднахме на необработвани и обрасли с бурени ниви и празни ферми, останали без животни. На едно място зърнахме разровена земя, захвърлен шлем, накълвана от врани ръка. Мразът се върна, за да ме изпълни отново, въпреки топлия ден.

Замъкът Проклятието на Рюърд — потомственото седалище на дома Уейнтън — се издига върху висок хълм от светъл камък на няколко мили от град Компер. Той ни гледаше с пустите си очи, стените му бяха почернели от дим, а скалите под него — покрити с ръждиви петна, като че ли кръвта на последните защитници се бе изляла през портите, за да наводни платото. Слънцето беше започнало да залязва зад укрепленията, превръщайки бойниците в назъбени силуети, и сенките им се протягаха към нас като някакъв обвиняващ пръст, дълъг и мрачен.

— Това е станало скоро. — Снори вдиша продължително през носа си. — Можеш да усетиш миризмата на въглени.

— И на гнилоч. — Съжалих, че съм подушил толкова дълбоко. — Хайде да намерим друг път.

Снори поклати глава.

— Да не мислиш, че има безопасни пътища? Каквото и да се е случило тук, вече е отминало. — Той посочи някакъв блед облак пред нас и неясните следи от дим, които се издигаха да се присъединят към него. — Огньовете почти са догорели. Ще намериш по-голямо спокойствие сред руините, отколкото където и да било другаде. Всяко друго място чака да се превърне в руини. Тук това вече се е случило.

И така, ние продължихме напред и привечер стигнахме до опустошения Компер.

— Това е било отмъщение. — Стените бяха съборени, никъде не бяха останали повече от три камъка един върху друг. — Наказание. — Прекрачих трошляка. От земята продължаваше да се издига топлина. Зад гора от почернели греди се простираше килим от пепел, който се губеше в далечината, забулен от стелещия се дим.

— Убийство. — Снори се извисяваше над рамото ми, скован от странна неподвижност.

— Те изобщо не са имали намерение да задържат това място — казах. — Които и да са тези „те“. — Може да бяха гелетски щурмоваци, скоронски набег или дори роунска армия, дошла да си възвърне отнетото. — Никога не съм виждал подобно нещо. — Знаех, че дрязгите на Стоте оставят след себе си такава разруха, но не го бях виждал, не и като това.

— Аз съм. — Снори мина покрай мен, тъпчеше останките на онова, което някога е било Компер.

Устроихме си лагер сред руините. Облаците пепел щипеха очите ни и караха конете да кашлят, но нощта се спускаше и Снори нямаше желание да продължава. Поне не ни се налагаше да избираме между риска да запалим огън и студения лагер. Компер си имаше собствени огньове. Предимно гаснеща жарава, но тя излъчваше силна топлина.

— Виждал съм и по-лошо — повтори Снори, като избута настрани приготвената от него яхния. — В Осемте кея Островитяните си свършиха работата набързо и продължиха нататък. В Орлсхайм обаче, по-нагоре по Уулиск, не са бързали.

И там, сред руините, Снори още веднъж ме пренесе в Севера, тъчейки разказа си в нощта.

Снори следваше дирята на нападателите през топящия се сняг. Корабите им си бяха заминали, може би към някое уединено заливче, където да се скрият от бурята и от неприятелски очи. Знаеше, че смятат да се върнат, за да приберат некромантите от Удавените острови, войските и пленниците им. Дори и напролет вътрешността на сушата беше негостоприемно място толкова далеч на север. Скършигребло трябваше да им го е казал. Колко от пленниците щяха да са на корабите и колко — с нападателите, Снори не знаеше. Нападателите обаче можеше да ги следва и рано или късно те щяха да го отведат при корабите си.

Орлсхайм лежеше на три мили по-нагоре, в самия край на Уулиск, където фиордът започваше да се стеснява и боровите гори стигаха почти до водата, а склоновете бяха по-полегати, отколкото тези в Осемте кея. Обременени от множеството пленници, бретанците бяха оставили широка диря. Освен Еми имаше само шепа загинали: три пеленачета, сдъвкани и захвърлени, и Елфред Гансон, който беше загубил крака си и го бяха оставили да му изтече кръвта. Снори предполагаше, че всички други убити в схватката просто са се присъединили към редиците на некромантските слуги и са поели с клатушкане към Орлсхайм. Не можеше да отгатне по какъв начин Елфред си е загубил крака, но това поне му бе спестило ужаса на живата смърт.

За разлика от къщите в Осемте кея, които бяха изградени от камък, тези в Орлсхайм бяха дървени, груби постройки от трупи и плетове, или пък от застъпващи се дъски като галерите, и устояваха на времето със същата упоритост, както викингските кораби — на морето. Димът, възвестяващ гибелта на Орлсхайм, се виждаше дори от прага на дома на Снори, но докато не се приближи на няколкостотин крачки, той изобщо не предполагаше, че огънят е бил толкова опустошителен.

Даже голямата кръчма на Брага Соления се бе превърнала в сиво-черна купчина, покривните ѝ греди бяха изпепелени до една, а осемнайсетте колони, всяка по-дебела от мачта и с дълбоко врязани в нея предания от сагите, бяха погълнати от пламъците.

Снори продължи нататък и остави бреговете на Уулиск, когато дирята на нападателите изви, за да заобиколи Водинския лес, гъста и негостоприемна гора, която се простираше на петдесет и повече мили, преди да бъде надвита от предпланините на Йорлсберг. Хората наричаха Водинския лес Последната гора. Обърнеш ли лице на север, няма да видиш повече дървета. Ледът не би ги допуснал.

И в покрайнините на тази гора, където толкова често бе идвал да търси сърни, Снори откри най-големия си син.

— Познах го още в мига, щом го зърнах — каза Снори.

— Какво? — Тръснах глава, за да се освободя от видението, което бе изтъкал севернякът. Сега той се обръщаше директно към мен, търсейки отговор, търсейки нещо — може би просто компанията ми в този момент на повторно откриване.

— Познах го, сина си… Карл. Макар че лежеше далеч пред мен. Има една сърнешка пътека по края на Водинския лес, която започва от Уулиск. Сега тя беше разширена и разкаляна от нападателите, а той лежеше проснат край нея. Познах го по косата, светлоруса, почти бяла, същата като на майка му. Не Фрея, тя ми роди Егил и Еми. Майката на Карл беше момиче, което познавах, когато аз самият бях почти момче: Мхаери, дъщерята на Олаф. Бяхме кажи-речи деца, обаче създадохме дете.

— На колко години беше? — попитах, без сам да зная дали имам предвид него или момчето.

— Трябва да сме били на по четиринайсет лета. Тя умря при раждането. Умря едва навлязла в петнайсетата си година. — Вятърът смени посоката си и ни обви в по-гъст облак дим. Снори седеше неподвижно, оклюмал глава над коленете си. Когато въздухът се разчисти, заговори отново. — Втурнах се към него. Би трябвало да съм по-предпазлив. Някой некромант можеше да е оставил трупа му, за да причака всеки, който ги следва. Но никой баща няма в себе си тази предпазливост. Като се приближих, видях стрелата между плешките му.

— Значи е избягал? — попитах, за да му дам възможност да се гордее поне с това.

— Измъкнал се е. — Снори кимна. — Едро момче, по това приличаше на мен, но беше по-голям мислител. Хората все казваха, че мисли прекалено много, че аз винаги ще бъда по-добър викинг от него, колкото и силен да стане. Аз пък отвръщах, че той ще бъде по-добър човек, а това е по-важно. Макар че на него така и не му го казах, а сега ми се иска да бях. Те ги бяха оковали в железни пранги, но той се измъкнал.

— Жив ли беше? Той ли ти го каза?

— Беше му останал малко дъх. Не го използва, за да ми каже как е избягал, само че аз видях белезите от желязото по него, а и китките му бяха счупени. Не можеш да се измъкнеш от робските окови, без да си счупиш някоя и друга кост. Той имаше само три думи за мен. Три думи и усмивка. Първо усмивката, макар че я видях през сълзи, преглъщайки проклятията си, за да мога да го чуя. Можех да стигна дотам по-бързо, ако бях тичал, да го намеря часове по-рано. Вместо това бях събрал вещите си, оръжията си, като че ли отивах на лов. Трябваше да ги подгоня още в мига щом снежната пряспа ме освободи. Аз… — Гласът на Снори секна. Той преглътна и заскърца със зъби, лицето му потръпваше. Сведе глава, сломен.

— Какво каза Карл? — Не знам по кое време беше започнало да ми пука за историята на северняка. Съчувствието никога не ми е било силна черта. Може би беше заради седмиците, прекарани заедно по пътя, или по-вероятно някакъв страничен ефект от свързващото ни проклятие, но открих, че споделям болката му, и това никак не ми хареса.

— Те искат ключа. — Каза го, свел лице към земята.

— Какво?

— Това каза той. Използва последния си дъх, за да ми го каже. Останах да седя край него, но той не промълви и дума повече. Изкара още час, може би по-малко. Беше чакал мен, а после умря.

— Ключ ли? Какъв ключ? Това е лудост — та кой би направил всичко това за един ключ?

Снори поклати глава и вдигна ръка, сякаш молеше за пощада.

— Не тази нощ, Джал.

Свих устни, изгледах го как седеше прегърбен пред мен и преглътнах всички въпроси, които напираха на езика ми. Снори или щеше да ми каже, или нямаше. Може би и той самият не знаеше. Както и да е, за мен това не бе от голямо значение. Северът от минута на минута ми изглеждаше все по-ужасяващ и макар да съжалявах за загубата на Снори, нямах намерение да гоня мъртъвци през снега. Свен Скършигребло беше отвел Фрея и Егил в Горчивия лед. Снори, изглежда, си мислеше, че жена му и синът му са още живи там — а може и да бяха. Така или иначе, тази работа си беше между Снори и Скършигребло. Все някъде между нас и северния лед трябваше да има средство, което да разкъса свързващата ни магия, и тогава щях да си плюя на петите още преди „д“-то от „довиждане“ да е излетяло от брадата на северняка.

Седяхме в пълна тишина. Или почти в пълна тишина, защото ми се струваше, че гласът на Баракел говори току под прага на слуха ми, нежен и мелодичен. След известно време легнах и положих глава върху раницата си. Сънят ме обзе доста бързо и докато се унасях, гласът стана по-ясен, така че в миговете, преди да заспя, почти различавах думите. Нещо за чест, за храброст, че трябвало да помогна на Снори да намери покой…

— Майната му — отвърнах. Думи, промърморени полунасън през отпуснати устни — но въпреки това от сърце.