Проектът „Медуза“

Девета глава

Национално летище, Вашингтон — 4:30 следобед, източно време

Пийт Кук излезе от офиса на летище Вашингтон — подход, точно когато „Скот еър“ 50 се подготвяше да напусне зоната за изчакване и да се насочи към военновъздушната база на флота в Пакс ривър. Въпросът бе много сериозен и той трябваше да бъде там, когато самолетът кацне. Но как? Нуждаеше се от усамотение и от телефон, за да разбере, реши той, а най-добре щеше да му свърши работа клубното помещение на някоя авиолиния.

Пийт приготви служебната си карта и се насочи към клуб „Американ адмирал“, без да изважда мушнатата в ухото му слушалка на радиоскенера, настроен на честотата на флайтфона.

Ако реши да използва клетъчен телефон, направо съм загубен! — помисли си той.

Необходими му бяха само няколко минути по пряката линия до „Уолстрийт джърнъл“, за да мобилизира екип от двама сътрудници за проучването, секретарката си и още един репортер и да проведе с тях симултанна телефонна конференция. Съвсем друг въпрос бе да се избави от впечатлението си, че се бе поддал на параноя.

— Някой кръжи над окръг Колумбия със задействана атомна бомба? Но по електронните медии няма нищо, Пийт. Какъв е източникът ти?

— Съществуват неща, за които електронните медии не съобщават, Хилъри. Моите източници са действителните телефонни разговори между ФБР и екипажа на самолета. Следя ги. Всичките.

Пийт чуваше шума от разговорите в стаята в Ню Йорк.

— Окей, слушайте всички — започна той. — Това може да се окаже и блъф, но може да бъде и най-невероятният уводен материал, на който някога съм попадал! Трябва ми тилова подкрепа и то веднага. Необходимо е да научите всичко за физик на име Роджърс Хенри. Починал е преди две години в Маями, Флорида, не знам нищо повече за него. Жена му се казва Вивиан Хенри. Освен това ми трябва информация и за д-р Линда Макой, не се сещам коя е, но името й ми звучи познато.

Той съобщи и останалите имена на хората от екипажа и в този миг честотите на флайтфона отново оживяха.

— Трябва да прекъсвам. От самолета отново се обаждат. Когато научите нещо, звъннете ми на клетъчния телефон.

Главна квартира на ФБР, Вашингтон — 4:40 следобед, източно време

Тони ди Стефано грабна слушалката. Веднага разпозна гласа.

— Командир Макей? Какво има?

— Тъкмо се готвех да изляза от зоната на изчакване, сър, когато…

— Стига с това „сър“, става ли? Наричай ме Тони.

— Окей. А-а-а… Тони, бомбата… не знам как най-добре да се изразя… задейства се часовника и започна обратно броене до взривяването. Остават малко по-малко от три часа и трийсет минути. Това означава… осем-нула-едно вечерта. Има и записан глас, който съобщава, че това е двайсетмегатонно оръжие, което ще изпари всичко в радиус от двайсет и пет мили. Спомняш ли си какво заплашваше да направи, ако го отнесат от Пентагона?

— Помня. Ако го преместиш, ще гръмне. Но вие веднъж вече сте се отклонили на разстояние до осемнайсет мили от Пентагона, докато сте били в зоната за изчакване. Следователно би трябвало вече да сте се взривили! Очевидно устройството в контейнера не е установило отклонението, или напротив — „знае“, че сте напуснали координатите, но не избухва.

— Но, Тони, я си представи, че бомбата има толеранс от, примерно, двайсет мили? И докато стоя вътре в този радиус, всичко е наред. Но щом премина границата от двайсет и една миля, тя се взривява! Страхувам се да се отклонявам. За бога, става въпрос за смъртта на милиони хора, за взривяването на цялата столица! Ако това нещо гръмне, докато летим на тази височина, експлозията ще убие дори повече хора, ще ослепи десетки хиляди, които ще направят грешката да погледнат нагоре.

— Успокой се, Скот. Нека караме стъпка по стъпка.

— Опитвам се, но адски се боя. Определено не горя от желание да умра, но ако се наложи, никак не искам да съм отговорен за изгарянето на няколко милиона души. Ако се опитаме да се отдалечим оттук, контейнерът може да експлодира!

— Стига, приятел! Ние дори не знаем със сигурност, дали наистина става въпрос за бомба…

Но в този миг до съзнанието му най-сетне достигна смисълът в последните думи на пилота.

— Я чакай малко, Скот. Какво искаше да кажеш с това, че е започнала броенето? Разкажи ми всичко.

Тони ди Стефано изслуша резюмето на Скот Макей за случилото се в задната част на 727. Закри с ръка микрофона и прошепна на един от агентите в залата:

— Имаме терористична ситуация. Ясно? Определяме това като вътрешна акция на ядрен тероризъм.

Внезапно мощен порив на вятъра разтърси прозорците на залата, в която се намираха, и накара всички да погледнат навън. Дърветата се люлееха силно, а дъждовната пелена блъскаше навремени прозорците, сякаш за да извести за приближаващия фронт на урагана.

Тони ди Стефано затвори очи за няколко секунди и се опита да се концентрира. Не биваше да се съсредоточава върху потенциалните човешки загуби. Трябваше да мисли хладнокръвно, без емоции.

— Онзи контейнер… каза ли нещо повече за координатите си?

Пилотът отговори почти мигновено:

— Не. Но стана ясно, че една от целите на маниака Роджърс Хенри е била да изтезава жена си. Тя е там, отзад, при устройството. Заплашени сме от взрив, ако тя се отдалечи на повече от пет метра от него. Той е превърнал пейсмейкъра й в своего рода транспондер. Устройството засича къде се намира тя във всеки момент.

— Нейният пейсмейкър?! — Тони отново разтъркваше очите си. — Онова нещо сипе доста заплахи, не мислиш ли? Скот, то не се интересува толкова от въпроса къде се намира мисис Хенри, колкото от това тя да е близо до него, така ли е?

— Така ми се струва, да.

— Тогава… Мисля, че е безопасно да напуснете зоната. Знам, че за мен е лесно да го кажа, но…

Тази мисъл блесна в съзнанието на Тони ведно с представата, че мигновеният взрив ще започне с прекъсването на телефонната връзка и с невероятно ярка светлина навън. За броени секунди сградата на ФБР, в която се намираше, щеше буквално да бъде издухана от ударната вълна на експлозията.

Опита се да се отърси от смразяващата картина и продължи:

— Скот, смятам, че ти казвам истината, нали разбираш? Защото ако заплахата „само да ме изнесете от Пентагона и ще се взривя“ — ако беше вярно, вече да ви няма. Накарай диспечерите да ви насочат на юг колкото е възможно по-бързо. Не се връщай към Околовръстния, защото… ами…

— Разбирам, защото ако грешите… Ти също си наблизо… нали?

— Въпросът не е в това, Скот, но — да, тук съм.

Последва миг мълчание от страна на „Скот еър“ и Тони усети как сърцето му като че пропусна един удар, докато не се чу отново гласът на Макей.

— Предполагам, че хората, които ще ни посрещнат в Пакс ривър са готови за това, а, Тони? Да го обезвредят, имам предвид?

— Да, Скот, ние ще ги подготвим. Вие просто трябва да стигнете дотам.

Тони почувства колебанието в гласа на командира.

— Тони, чувал ли си някога за Вълната на „Медуза“?

— За кое?

— Мисис Хенри, жена му, ни каза, че работел върху нещо, наричано Вълната на „Медуза“ или Ефекта на „Медуза“. Става дума за невероятно по сила електромагнитно излъчване. А устройството твърди, че е точно това оръжие.

— Ще го проверим, Скот. Не мога да измисля нищо по-лошо от двайсетмегатонна бомба, която кръжи над Белия дом. Можеш ли да задържиш тази линия отворена?

— Ако платиш сметката — засмя се летецът по телефона. — Да, ще я държим отворена. Ще предам слушалката на Джери, бордовия инженер, веднага щом приеме прогнозата за Пакс ривър. Вятърът там преди минути бе стигнал до седемдесет мили в час на поривите.

— Но все още можете да кацнете там, нали?

— Ако страничният вятър не се засили — да, мисля, че ще можем. Но… ще бъде доста спортно кацане.

— В какъв смисъл „спортно“, Скот?

— Добре де, рисковано.

— Колко рисковано?

Колебанието на „Скот еър“ 50 можеше едва ли не да се напипа с ръка.

— Ами… ако страничният вятър е прекалено силен… Искам да кажа, че дори един Боинг 727 си има своите граници.

Военновъздушна база на ВМС „Патюксънт ривър“ — 4:45 следобед, източно време

На командира на Военновъздушна база на ВМС „Патюксънт ривър“ бе съобщено, че плановете отново са променени. И без това му бе дошло до гуша, докато подготви хората си за най-тежкия в историята ураган, ами сега и ФБР му пращаше цивилен аероплан, на чийто борд може би се намираше ядрен материал. И то само защото експертите на ЦРУ, които заседаваха на конференцията си, се намираха в неговата база! Нямаше никакви указания от командването на флота, а само от ФБР, което дори не си направи труда да поиска съгласието му.

Ала все пак, за да запази добрия тон между институциите, той им помогна.

Нежеланата новина, че на борда на самолета може да се намира нещо повече от откраднат плутоний, блесна на екрана, докато си стоеше зад писалището и се мръщеше на тъмните облаци и силния вятър, които вече метяха базата му. На вратата се появи офицерът за свръзка с папка в ръце и с изражение на пълно недоумение.

— Сега пък какво има?

— Сър, ФБР твърдят, че не са сигурни, но е възможно на борда на онзи самолет да има истинско ядрено оръжие.

— Какво?! — Думата кънтя по стените на канцеларията му поне две секунди, докато той се опитваше да схване същината. — Мили боже! Да не би да е някоя открадната от ракета ядрена бойна глава?

Свръзката поклати глава.

— Не, сър. Както изглежда е индивидуална изработка. И може да е заредена.

— Така-а-а! — изръмжа командирът. — Има ли някакви директиви по въпроса от Пентагона?

— Съвсем не, сър.

— Тогава значи аз решавам?

— Тъй вярно, сър.

— Обади се на онзи агент от ФБР, с когото си разговарял. Кажи му, че отказваме разрешение за достъп и че ще приземят самолета си тук само през трупа ми! Тук, в Пакс ривър, не се занимаваме със задействани ядрени бомби!

Офицерът се ухили и кимна енергично:

— Слушам, сър!

Национално летище, Вашингтон — клуб „Американ адмирал“ — 4:45 следобед, източно време

След като предаде подробностите от последния разговор на „Скот еър“ 50 на екипа си в Ню Йорк, Пийт Кук се облакъти на една от масите в клуба пред свързания си с телефонен жак преносим компютър. Трескаво затрака с клавишите за да влезе в Интернет и да пусне запитвания за учен на име Роджърс Хенри, както и за явлението, наричано Ефект на „Медуза“.

Докато чакаше отговорите, позвъня клетъчният му телефон; този път се обаждаше Айра, шефът на проучвателния екип, който бе сформирал в Ню Йорк.

— Пийт, пратих ти по електронната поща огромен файл по въпроса за оръжията ЕМИ и за Проекта „Медуза“. Можеш ли да се включиш и да ги изтеглиш?

— Да, само минутка. Осветли ме набързо.

— Господи, Пийт. Не знам дали си представяш с какво си се сблъскал. Това наистина е нещо кошмарно!

— Е, и защо?

— Ами, имаш ли представа какво би предизвикала двайсетмегатонна експлозия над Вашингтон?

— Бегла.

— Първо, мигновено се превръщаш в история. Както и още няколко милиона души. Други няколко милиона ще агонизират в адски мъки преди да умрат в рамките на година от радиационно заразяване. В Хирошима имаше хиляди жертви с изгаряния, ние ще имаме милиони. Броят на хората, които мигновено и завинаги ще бъдат ослепени, навярно ще достигне и надмине сто хиляди. Целият град ще се превърне в руини, необитаеми за хиляда години напред, а може и повече. Радиоактивното замърсяване вероятно ще бъде разнесено от онзи ураган из всичките южни щати, а което е най-съществено, цялата инфраструктура на управлението ще престане да съществува.

— Мили боже!

— Пийт, това е само началото. Ти ми каза, че онзи Роджърс Хенри твърдял, че е разработил оръжието, наричано Вълната на „Медуза“. Е, това може да се окаже вярно. Доктор Роджърс Хенри е бил ръководител на научния проект по ЕМИ през шейсетте и седемдесетте години до закриването му през 1976-а. Част от информацията още е секретна, но човек може да се шашне, като разбере колко много от нея е вече достъпна и се мотае из разни бази данни.

— Какво точно представлява Вълната на „Медуза“?

В слушалката се чу силно изсвирване.

— Всеки ядрен взрив предизвиква електромагнитен импулс. Обаче Проектът „Медуза“ е целял създаването на бомба, която да задейства много по-голяма, чудовищна по размери вторична вълна, която може да извади от строя електрониката, електропреносните системи, комуникациите, дори електромоторите, както и да съсипе безброй компютърни чипове на цял континент! Ако теорията излезе вярна и такова устройство може да бъде направено, вторична електромагнитна вълна от подобен характер може да парализира цяла Европа, или цяла Северна Америка.

— Искаш да кажеш, че работещите с компютри ще изгубят цялата си информация?

— А какво ще кажеш да си представиш нещо пет пъти по-лошо? Не, имам предвид, че ще трябва да се смени всеки шибан компютърен чип, твърд диск, модем или какъвто и да било друг хардуер. Всеки клетъчен телефон и всеки компютърен процесор. Всичко, което съдържа в себе си силициев чип, ще бъде унищожено. Превърнато в камък. Ето откъде идва името „Медуза“. В мига, в който силициевият чип погледне „Медуза“, той ще се превърне в безполезен камък. Но както и да е, дори хардуерът да не бъде съсипан, Вълната „Медуза“ ще го унищожи, защото тя ще въведе допълнителни нули и единици в компютърните кодове, които по същото време ще минават през процесора.

— Което означава?

— Означава, че в наше време не е необходимо кой знае какво усилие да бъде съсипана една компютърна програма. Спомняш ли си големия срив на телефонната система по Източното крайбрежие преди няколко години?

— Да, помня го — отвърна Пийт. — Мисля, че беше през 1991-а. Но доколкото си спомням, там ставаше въпрос за грешка в програмирането, а не за външен електронен импулс.

— Точно така. Някакъв техник в офиса им в Плейно, Тексас, един хубав следобед въвел всичко на всичко три реда в мултимилионна програма, без да провери какъв ще е ефектът, и в резултат цялата телефонна система на Източното крайбрежие рухна.

— Добре, но какво…

— Знаеш ли как я поправиха?

— Как?

— След като нищо друго не подействало, те просто изтрили трите програмни реда и възстановили старото положение. И като по чудо системата сработила, макар никой да не знаел защо. Цялата програма действа чрез тези невероятно сложни, написани на компютърен език кодове. Не могли да поправят програмата, защото никое човешко същество не би могло да дешифрира онова чудовище, в което се била превърнала операционната им система.

— И какво общо има всичко това…?

— Уязвимостта, Пийт. Повечето комуникационни системи, производствени системи, банкови и финансови системи, се основават на милиони редове, написани на такъв компютърен език, и никой не може да се закълне, че познава нещата изцяло. Вкарваш някъде няколко единици и нули и ефектът е като да си бръкнал в човешката ДНК. Един господ само знае къде ще се озовеш!

— Ти каза, че ако оръжие като това гръмне…

— Ами в добавка към дребната подробност, че ще убие няколко милиона американци и ще изравни със земята всички значителни сгради във Вашингтон, включително Белия дом и Капитолия, че ще изтрепе по-голямата част от правителството и ще причини човешки страдания в непознат за тази планета мащаб, фондовите борси ще се сринат с гръм и трясък, банковите сметки ще изчезнат и нищо няма да може да се направи, защото самото компютърно оборудване ще бъде съсипано. Няма да можем да теглим пари, асансьорите ще спрат, болниците ще затворят, дори най-съвременните пътнически самолети ще паднат, защото двигателите им няма да могат да работят без компютърно управление. Всички телефони ще прекъснат, тъй че даже няма да можем да се обаждаме един другиму. Няма да има радари, няма да има ръководство въздушно движение, телефони, пейсмейкъри, пари, услуги… нищо! И още нещо, Пийт — може да потрябват поне шест месеца, само за да бъдат подменени компютърните системи и нещата отново да заработят, дори ако всички бази данни се окажат по чудо възстановени. Пийт, ако това изчадие е истинско, дори да експлодира в морето без да засегне и един човек, електромагнитният ефект ще постави цялата страна на колене.

— Боже мой… Сигурен ли си?!

— Това е най-малкото. А има и още. Навярно не си забравил в каква къщичка от карти се превърна нашата международна банкова система? Цялата паянтова структура зависи от компютри, за да й вървят нещата. Извади компютрите и комуникациите и всичките Съединени щати на Америка са вън от играта. Умножи го по влиянието на долара. Теоретично става дума за невиждан световен финансов колапс. Моля те, Пийт, кажи ми, че това е само една шега, макар и налудничава…

— Не е шега, Айра — въздъхна Пийт. — Би ми се искало да бъде. Разбира се, не сме сигурни, че може да предизвика цялата тази разруха…

— Тогава най-добре се моли онова нещо да не се взривява където и да е, приятел, освен ако не си минал на бартерни сделки.

— Айра, направи ми една услуга. Искам да си държиш устата здраво затворена. Говоря сериозно. Не искам да нося отговорността, че съм предизвикал паника.

— Ами ако всичко това е вярно? Ако онзи смахнат учен наистина е разчел физиката му и това нещо е истинско?!

— Все още не искам да се създава паника.

— Вече го направи. Аз съм паникьосан! Веднага щом приключим разговора слизам долу до банкомата, а след това ще се завра в най-дълбокото мазе, което съществува в този град.

— Не ме разбирай грешно, но ти не си от значение.

— Ясно, Пийт, но ако Чичо Сам не предупреди хората, не трябва ли да го сторим ние? Най-малкото би трябвало да евакуират окръг Колумбия. Не би ли трябвало да се обадим на приятелите си от електронните медии или нещо подобно?

— Нима имаме приятели в електронните медии? — попита ехидно Пийт.

— Е… — затихна гласът на Айра.

Пийт помисли няколко секунди, опитваше се да си представи обществената реакция към новината за надвисналата катастрофа.

— Само когато бъдем напълно сигурни, Айра. Само когато сме абсолютно сигурни.

„Скот еър“ 50 — 4:50 следобед, източно време

— Док, ще те сменя за няколко минути, ако искаш да се разтъпчеш.

Скот погледна втория си пилот, който кимна в знак на съгласие и отдръпна едрите си ръце от щурвала, докато боингът си пробиваше с друсане път през досадните въздушни течения.

— Поемай — отвърна Док. — Автопилотът е включен, курсът ни е две-нула-нула, както вече стана дума, а височината е горе-долу три хиляди и триста метра, в зависимост от турбуленцията.

— Разбрано.

— Ще отида да видя мисис Хенри. Викни ме по интеркома, ако ти потрябвам.

— Док… — Скот погледна от долу нагоре пилота ветеран, докато се колебаеше как да продължи.

— Да?

— Ако трябва да остане там, мисля, че няма да е зле да я привържем някак си.

Док кимна. Нямаше да е много изискано да се използват укрепващи въжета вместо осигурителен колан, но самолетът подскачаше, подмятан от теченията, а и предвид предстоящото тежко кацане перспективата да катапултира към тавана не бе приемлива.

— И аз си мислех същото, Скот.

Джери Крисчън се обърна, когато Док минаваше покрай креслото му.

— Ще имаш ли нужда от помощ?

— Не. Ще се справя сам.

Той потупа Джери по рамото и погледна назад към Линда Макой, която седеше на наблюдателското място и го гледаше въпросително как напредва към вратата.

— Докторе, остани си тук. Двама разхождащи се при тази турбуленция са твърде много. Закопчан ли е коланът ти?

— Не — отвърна тя и погледна колана си, който лежеше в скута й незакопчан.

— Няма да е лошо да го закопчееш.

Док излезе от кабината и закрачи по прохода към дъното на товарния отсек, като заобиколи устройството, създадено от Роджърс Хенри.

Вивиан Хенри седеше, кръстосала крака върху алуминиевия под, с непроницаемо изражение и неподвижен поглед, втренчен в металното лице на „Медуза“. „Медуза“… Едрият мъж, който се мярна в периферното й зрение, я сепна за миг и тя вдигна глава към него с болезнен вид, за да разпознае малко по-късно присъствието на дружелюбно настроен човек.

Док също се слиса, като видя израза на лицето й. В един кратък миг го връхлетяха сърдечните спомени от ранно детство: за баба му по майчина линия Джени, стълбът на обществото в Рокпорт, Мейн, непобедимата сила, която крепеше семейството заедно в годините на Голямата депресия, преди той да се бе родил. Нейното достойнство и женственост бяха устояли и на най-бурните времена, а снимките, на които се виждаше изключително красива жена, взела на ръце шестгодишния си внук, му напомниха за Вивиан Хенри. Джени все още му липсваше. Нейната сърдечност и хапливото й чувство за хумор бяха легендарни за Рокпорт.

Ала пред него сега се намираше друга жена — седнала като затворничка, непозната, независимо колко близка му се струваше, жена, приблизително на негова възраст и само година или две по-млада от онзи вечен и скъп образ, който той пазеше в паметта си.

— Как си? — попита той, изпитал най-неочаквано стеснителност.

Как би могла да се чувства тя при тези обстоятелства? Ама че тъп въпрос! — тутакси се упрекна пилотът.

— Бих искала да намеря бутона за изключване колкото е възможно по-скоро — отвърна простичко тя и погледът й отново се зарея към устройството, в чийто пленник се бе превърнала.

— Нещо ново? — попита Док.

Тя поклати глава. Той я предупреди за предстоящото кацане с очакван силен вятър в Пакс ривър.

— Вивиан, тук, в товарния отсек нямаме осигурителни колани, затова аз… ще трябва да използвам въжета за укрепване на товара, за да те привържа сигурно. Играта може доста да загрубее.

Погледът й мигновено се впи в него.

— Има ли някое отдалечено място, където можете да ни откарате и да ни разтоварите — това чудовище и мен, след което да се измъкнете?

Док клекна до нея и положи длан върху рамото й.

— Не… не знам, Вивиан. Сега най-важното е да отидем при някой, който знае как да обезвреди това нещо.

— Той е мъртъв.

— Моля?

— Единственият човек, който е знаел как да го обезвреди, бе Роджърс, а той е мъртъв. Повярвай ми, сигурна съм в това. Работила съм с него години наред в Лос Аламос. Бях инженер и помагах на екипа му да конструира най-невероятни неща, ала той знаеше повече от всички нас, взети заедно, по въпроса за взривяващите механизми, т.нар. „спусъци“. Знаеше всички номера за зареждане и обезвреждане, а повечето от тях бе изобретил сам. Ако е решил, че това нещо не трябва да бъде обезвредено, няма начин това да стане.

Тя се опитваше да запази спокойствие, ала той долови лекото заекване и осъзна, че бе сподавила стон и веднага се бе овладяла.

Реши да не дава вид, че е забелязал усилието й.

— Вивиан, преди малко се питах… как това устройство е могло да си стои две години, без батериите му да се изтощят? Искам да кажа, че би трябвало да има някакви батерии, нали така?

Тя пое рязко дъх.

— Когато за пръв път миналата седмица влязох в лабораторията му, забелязах, че има кабел, който водеше към стената. Трябваше да се усъмня, но пък съм свикнала да не питам за нищо, което той прави, и никога не съм питала до този момент. Навярно е бил захранващ кабел, но тогава не се замислих. Не знам изобщо какво си мислех тогава.

Последвалата пауза изглеждаше неловка и той се улови, че търси да каже нещо. В същия миг и двамата трябваше да се подпрат при поредния подскок на самолета.

Док се прокашля.

— Знаеш ли, мисля си, че това сигурно е един много сложен блъф. Имам предвид, че за да задейства този Ефект на „Медуза“ му е бил необходим плутоний, а не можеш просто така да отскочиш до магазинчето на ъгъла и да си вземеш едно контейнерче с плутоний, нали?

Тези окуражителни думи не дадоха никакъв ефект. Погледът й бе впит в него, а мъката й бе ясно изписана върху лицето. Изгледа отново устройството дълго-дълго, а единствената им компания бе шумът на двигателите и воят на въздушния поток, обтичащ самолета. Най-сетне гласът й долетя до ушите му.

— Аз казах на командира — произнесе тя.

— Моля?

Тя отново го погледна право в очите.

— Роджърс никога не блъфираше. Истината е, че би могъл да се сдобие с плутоний. Което означава, че трябва да приемем това нещо тук, на борда, за истинско ядрено оръжие, способно да убие милиони невинни хора. Не мога дори да си представя какви поражения може да нанесе, дори да не сработи Ефектът на „Медуза“.

Тези думи се стовариха върху Док като нокаутиращ удар. До този миг вероятността да летят с истинска ядрена бомба на борда му изглеждаше нулева.

Или поне далечна.

Но само за един миг увереността му рухна.

— Но, Вивиан, ти каза, че това било модел! Беше сигурна!

Тя бавно поклати глава.

— Бях сигурна. Но съм сгрешила.