Проектът „Медуза“

Двадесет и първа глава

Команден център на ВВС, Пентагона — 7:01 вечерта, източно време

Време до детонацията: 1:00 час

Командващият военновъздушните операции генерал Кини седеше до комуникационния пулт в командния център и слушаше последните данни от събраната разузнавателна информация. Разположен близко до Оперативната зала, центърът на ВВС бе окичен с монитори, телефони, карти, пълен с напрегнати млади военни. Сламенорус майор от ВВС в перфектно изгладена униформа бе застанал изпънат пред генерала с купчина листи в ръка и докладваше отсечено фактите, които му бе поръчано да събере.

— КС-10, в който са двамата пилоти, способни да управляват 727, ще кацне на летището пръв, сър. С-141 ще го последва след минути, а вторият КС-10 с радиооборудването за пейсмейкъра ще пристигне десетина минути по-късно.

— А Ф-16?

— В този момент наближават Гранд странд. Още не сме засекли „Скот еър“ на радарите, но координатите, които той ни даде, го поставят ето тук. — Майорът посочи точка на въздушната карта, разтворена пред тях. — Те ще пристигнат приблизително по едно и също време със С-141.

— Екипажът на 141 знае ли, че разполагат само с десетминутен „прозорец“, за да подготвят автотоварача.

— Тъй вярно, сър. Твърдят, че товарният им специалист се кълнял, че ще се справят. Казаха още, че ще се наложи да нарушат всички процедурни правила, но могат да успеят.

— Да се надяваме, че не грешат. След като останат четирийсет минути до взривяването на онази бомба, те трябва да отлетят — независимо дали със С-141 или с онзи 727.

— Ако се наложи това да бъде 141, ще бъде много напрегнато. При максимална скорост те ще успеят да изминат едва сто и шейсет мили преди да изхвърлят устройството, а след това ще им е нужна всяка секунда, за да препуснат на запад и да избегнат експлозията.

Генерал Кини се изправи и даде знак на държавния секретар по ВВС да го последва. Трябваше да съобщят новата информация в Звездния кабинет.

Санта Фе, Ню Мексико — 7:01 вечерта, източно време

Предупреден преди час от изплашен свой колега във Вашингтон, старши изследователят, който на времето отговаряше за административната подкрепа на Проекта „Медуза“ на Роджърс Хенри, трескаво издърпа третата от четирите кутии с остарели архиви от килера до кабинета си и прерови папките: търсеше нещо, което в паметта му бе само бегла догадка. Колко бяха минали, двайсет години? Може да бяха и повече откакто бе получил от Роджърс Хенри последната пламенна молба за възстановяване на Проекта „Медуза“.

Изобщо не беше я отварял, защото знаеше какво щеше да намери в нея: още увещания, още теоретични разсъждения, много от които минаваха в графата „секретна информация“. Знаеше, че другите му пакети с молби бяха изгорени и всеки път Роджърс биваше строго предупреждаван да не записва идеи, които са от свръхсекретна важност за правителството.

Нищо! Той затвори капака и посегна към последната кутия. Там трябваше да бъде.

Логично е, помисли си той, в кутията да няма нищо, което да хвърли светлина върху онова, което Роджърс Хенри очевидно бе построил и някак си бе задействал две години след своята смърт. Ала той трябваше да се увери. Приятелят му във Вашингтон бе изплашен от това какво би се случило, ако военните се опитат да се отърват от оръжието.

— Възможно ли е — бе попитал приятелят му, — в някои от документите Роджърс да е оставил намек за типа взривател, който е използвал?

Най-сетне папката се появи — дебела, пълна с пожълтели листи. Той я издърпа от картонения й саркофаг и се изправи, усетил болка в коленете и неочаквано главозамайване. Колкото и да обичаше Санта Фе и постоянния, сладък, есенен аромат на горящите кротко в камините борови пънове, той никога не свикна с надморската височина от две хиляди и триста метра.

Бързо отиде до креслото си, отпусна се в него, а пръстите му се заеха с неразчупения печат върху пакета, който Роджърс Хенри му бе изпратил толкова отдавна.

Вътре имаше друг пакет, нова папка, запечатана с „бързодействаща лента“ — както авиаторите наричаха дебелата алуминиева лента, използвана за временни кърпежи по външната обшивка на самолетите. Тя поддаде едва след няколко опита да я отлепи. Възрастният човек издърпа четирийсетина страници, положи ги в скута си и потърси очилата си за четене.

„Трябва да потвърдиш по телефона или по някакъв друг начин, че си прочел това!“ — пишеше Роджърс. — „Ако не установиш контакт с мен, ще приема, че не си чел материала, или не си предприел съответните действия.“

Какво, по дяволите, означава това? — почуди се той. — Странно… Хенри сякаш е знаел, че няма да прочета нищо повече.

Времето бе замъглило спомена за споровете им. Може би бе казал на Хенри, че няма да чете нищо повече?

Първата страница на писмото предъвкваше стари неща, но на втората Роджърс бе изписал подробностите в серия от формули и изчисления, придружени от скици на необичайни проекти. Той се вгледа по-внимателно и неочаквано се сепна, че това всъщност наистина бе някакъв вид ядрен взривател, коренно различен от традиционните модели, които…

— О, господи!

Седемдесет и две годишният учен грабна слушалката на телефона и с треперещи пръсти набра номера, който си бе записал.

Телефонът иззвъня четири пъти, преди някой да вдигне.

— Макс?

— Да.

— Ти беше прав. Обажда се Луис от Санта Фе. Роджърс ми е изпратил плановете си за това нещо преди двайсет години. Изобщо не съм ги отварял. Макс, ти си прав! Става дума тъкмо за онова, за което той говореше.

— Успокой се, Луис. Имаш предвид мигновен взривател?

— Да, да! Залагаш около него силни експлозиви и независимо колко навътре проникнеш в устройството, то моментално създава критична маса. Не можеш да го обезвредиш по такъв начин!

— Така си и мислех. Най-добре да се опитам да се свържа с Пентагона. Познавам неколцина души там.

— Макс, има и друго. И те трябва да го узнаят веднага!

— Казвай.

— Като гледам чертежа му, взривателят има уязвимо място и може да бъде обезвреден, ако разполагат с необходимата техника. Зарежи експлозивите и таймерите. Блокирай магнитната неутралност на механизма със силно магнитно поле и той няма да може да се задейства.

— Магнитно поле ли? Колко силно?

— Нали знаеш какви електромагнити се използват в складовете за вторични суровини, за да се преместват отпадъците?

— Да.

— Зависи от дебелината на металния кожух на тази бомба, но такъв магнит би свършил работа.

— Сигурен ли си?

— Анализирах набързо онова, което видях, но ми се струва очевидно. Проектът е блестящ, но това е слабото му място. Той дори го споменава в документите, които ми е изпратил, но казва… или е казвал… че никой няма да се досети за това навреме.

На две хиляди мили разстояние от него пенсионираният ядрен физик на име Макс погледна часовника си и въздъхна.

— Луис, той може би е бил прав. Остава само един час.

„Скот еър“ 50 — 7:02 вечерта, източно време

С всяка измината миля турбулентността се засилваше, тъй като Боинг-727 навлизаше все по-дълбоко в периферията на същия ураган, който едва не ги бе убил в Пакс ривър. Провираха се между злобни буреносни образувания, а поне една радарна отметка изглеждаше като страховито извития „подпис“ на торнадо. Док управляваше самолета, а Скот работеше с картите, като се стремеше да поддържат безопасна височина при приближаването им към летището Гранд странд, известно също като Норт Мъртъл бийч.

— Остават още петдесет и девет минути, Скот — обади се от мястото си Джери. — И, Бог ми е свидетел, дано тази информация не ни потрябва, но аз наистина знам начин — скапан, но все пак начин — да задвижа товарния люк по време на полет, ако поискаме да го отворим. А ако греша, бих могъл ръчно да го отворя от опашната врата.

Скот поклати глава, без да откъсва поглед от радара.

— Благодаря, Джери, но изглежда в крайна сметка това няма да ни се наложи. Идеята ми се струваше добра, докато не спомена, че когато онзи люк се откъсне, може да останем без опашка.

— О, той ще се откъсне, няма съмнение. И когато това се случи, възможно е да останем без управление.

Скот отхвърли идеята.

— Няма проблеми. Няма да го направим.

Обърна се към втория пилот.

— Летището е на около петнайсет минути пред нас, Док.

— Знам — отвърна Док. — Влизам в голям кръг надясно и ще остана под триста метра. Ще се опитам да приближим достатъчно, за да виждаме, без да ни засекат.

Док изтегли ръчките за газта леко назад и насочи носа на самолета надолу, за да се снижат от хиляда метра до по-малка височина. Звуковият сигнал на колесниците прозвуча отново, както всеки път, когато отнемаха газ при вдигнати колесници, без да изключат предварително алармата. Джери изруга тихо и бутна лостчето в основата на централния пулт, за да спре звука. Направи го почти веднага, след като сигналът прозвуча. За него бе необичайно да допуска това, гордееше се, че винаги изпреварва всяко придвижване на лостовете на газта.

— Колко радара мислите, че ни наблюдават? — попита Джери.

— Доста — отвърна Скот, — ала с тези „шумове“ от времето, отразеният от фюзелажа ни сигнал е най-малкото непостоянен. Може да смятат, че ни виждат, но няма да бъдат сигурни. А ако имахме такъв радар, какъвто имах на своя Ф-14, можехме да забележим онзи С-141 от петдесет и повече мили разстояние.

— Приближаваме пробив в облачния покров вляво, Скот. Виждаш ли нещо?

Голямо и зловещо буреносно огнище изливаше дъждовни порои вляво, ала когато 727 мина през сърцевината на пелената в далечината се мярна летището. Скот се опита да огледа колкото може по-добре земята.

— Не знам какво да ти кажа, Док… Виждам пистата, но не мога да различа нищо на самото летище.

— Ще приближа още.

В полезрението им се появи и мигновено изчезна сянката на друг летящ обект далеч пред тях.

— Почакай, Док, стори ми се, че видях нашия приятел отпред. Ако е така, той влиза в маньовър за подход направо от юг към пета писта.

Док кимна.

— Ще се отклоним вляво. Веднага щом преминем през тези дъждовни колони, ще можеш да погледнеш отново. Така, освен другото, ще се приближим и на пет мили от летището.

Скот подпря брадичка на таблото и започна внимателен оглед, като се опитваше да забележи някакво движение през дъждовната пелена и мрачните облаци пред тях. Имаше известна гръмотевична активност, но до голяма степен периферията на урагана изглеждаше засега относително спокойна, тъй като окото на масивния щорм бе още над океана.

Отново мярна за миг самолета пред тях.

— Определено е голям, Док. Трябва да е С-141.

— Нещо вляво — на летището?

Скот отмести поглед към летището, накъдето гледаше и Линда Макой. Тя се наведе вляво и почти залепи чело за стъклото на прозорчето. Тихото й ахване привлече вниманието на Скот — летището изведнъж се появи съвсем ясно пред тях.

— Какво виждаш?

— Няколко сгради и… два самолета на половината път по пистата, откъм югоизточната страна.

На пистата за рулиране наистина имаше два самолета. Бяха малки, с изтеглени назад криле и познати очертания на фюзелажа.

О, господи, рече си Скот.

— Док, това са два Ф-16 — каза на глас той. — Пристигнали са преди нас. Навярно са онези, същите.

Откъм дясното кресло не се чу нищо. Озадачен от мълчанието, Скот се извърна към Док. Той гледаше втренчено напред със зяпнала уста и Скот проследи погледа му — на няколко мили пред тях, между дъждовните колони ясно се видяха очертанията на голям военен самолет, който очевидно подхождаше за кацане.

Скот чу как Док пое дълбоко дъх, след това същото стори и Джери, който също бе забелязал самолета. Скот усети как сърцето му сякаш спира да тупти, а стомахът му се сви в празнотата на неочаквана безнадеждност, след като по-раншните им думи изплуваха в съзнанието му: „Ако не е С-141, значи е капан“.

Не можеше да сбърка силуета, нито сиво-белите отличителни знаци на самолета, който ясно се виждаше отпред.

Беше КС-10.

— Това е капан — произнесе тихо Скот.

В следващите няколко безкрайни секунди всички останаха безмълвни.

На Скот изведнъж му стана студено, почувства цялото си тяло влажно и сякаш изтръпнало. Беше повярвал, че няма да го излъжат отново. Какъв наивник! Военновъздушните сили, ФБР и бог знае кой още от властите изглежда до един бяха решени да изследват оръжието, а след това сами да го взривят. Никой не искаше да чуе предупрежденията му. Самолетът КС-10 не можеше да носи на борда си автотоварач и да го достави, без да има наземна техника, с каквато навярно изобщо не разполагаше такова гражданско летище. КС-10 не можеше да натовари бомбата и не можеше да я изхвърли. С-141 бе последната възможност, но тази възможност вече не съществуваше. Сега вече нямаха друг избор, освен да се справят сами. Каквото и друго да стореха, щяха да обрекат милиони хора на ужасна смърт.

— Какво ще правим, Скот? — попита тихо Док, който искаше да чуе словесно потвърждение на онова, което вече знаеше.

— А какво ни остава? Вече обсъдихме всичко, нали така? Не можем да допуснем това изчадие да избухне на сушата, а онези идиоти ще предизвикат точно това, ако кацнем. Мъртъл бийч е съвсем близо на юг от тук.

Несъгласия нямаше.

Скот кимна.

— Да се махаме от тук. Дано не ни засекат. Да изчезваме, хайде!

Нямаше нужда да казва накъде. Вече знаеха. Скот посегна и изключи радиостанцията на военните честоти за връзка със С-141.

Тя не им бе необходима повече. Бяха останали съвсем сами.

ВВС Едно — 7:08 вечерта, източно време

Новината, че пенсиониран учен от правителствените ядрени програми се е обадил да предупреди военните как да обезвредят Оръжието „Медуза“ на Роджърс Хенри бе мигновено препратена от командния център на ВВС до Ситуационната зала, а оттам през целия континент до Звездния кабинет и до президента. Самолетът летеше с петстотин мили в час на височина тринайсет хиляди метра, а президентът седеше край поразхвърляната заседателна маса и очакваше новини, след като обратното броене до експлозията наближи до един час. На стената вдясно от него върху дисплей вървеше информация от няколко източника за развитието на урагана, който бе връхлетял Източното крайбрежие. Ала мислите му бяха фокусирани главно върху онзи самотен 727 с пет души на борда, които се бореха да оцелеят в една, както все повече изглеждаше, невъзможна за оцеляване ситуация. Ужасът от това, което щеше да се случи със страната, ако бъдеше възпроизведена Вълната на „Медуза“, бе нещо, което той засега успяваше да потисне.

Докато командващият военновъздушните операции генерал Кини предаваше съобщението, че трескаво се търси голям електромагнит, който да бъде прехвърлен на летището Гранд странд, един млад и ококорен помощник се приближи до него и му подаде някакъв лист хартия. Генералът го прегледа и изведнъж изражението му болезнено се промени. Това не убягна на президента.

— Какво пише в бележката, генерале?

Генералът въздъхна, свали очилата си и разтърка очи, преди да заговори:

— Сър, 727 не отговаря на повикванията по радиото и диспечерите от ръководството на въздушното движение смятат, че са го засекли на радарите да прелита наблизо, южно от Гранд странд, след което е поел курс на изток към океана. Наблюдател на летището потвърди, че е забелязал визуално самолета на същото място. Това е станало преди четири минути.

Президентът се изправи.

— Как е възможно това да се случи? Той се съгласи да кацне! С-141 там ли беше?

Генералът даде знак на неколцина офицери да се приближат.

— Само… само секунда, сър.

Съвещанието им продължи петнайсет секунди, след което началник-щаба на ВВС се обърна към главнокомандващия и изправи рамене:

— Сър, двата Ф-16 са били кацнали и се намирали на летището, единият от двата насочени натам КС-10 е подхождал за кацане, в момента е приземен. С-141 се намира все още на петнайсет мили от летището.

Президентът постоя безмълвен няколко секунди: обмисляше фактите и се опитваше да си представи онова, което очевидно си бе помислил изплашеният екипаж на 727.

Най-накрая той въздъхна и обърна очи към тавана.

— Разбира се. Видели са онзи КС-10 и изтребителите. Не са видели С-141. Не сте им казали за КС-10, нали?

Последва ново бързо съгласуване и разговор със С-141, преди генералът да отговори.

— Не, сър. Не са били информирани.

Президентът се отпусна на стола си.

— Не им завиждам!… Те са си помислили, че се опитваме да ги вкараме в капан. И са се насочили на изток, така ли?

— Да, сър. Очевидно.

— Обадете им се! Обяснете им какво се е случило. Върнете ги! — раздразнено повиши тон президентът.

— Сър, опитваме всички начини да се свържем. Боингът не отговаря. При този ураган и лошите метеоусловия, радарните отметки затрудняват диспечерите да го открият, след като е изключил транспондера си. Смятаме, че лети на ниска височина, ала последно е бил засечен като непостоянна цел с курс към Атлантика.

Президентът ги гледа мълчаливо достатъчно дълго, за да почувстват неудобство.

— Те ще се опитат да изхвърлят сами бомбата!

— Не, сър — отвърна генералът, който бе забил поглед в масата.

— Как така не? Какво друго биха могли да направят? Да не предполагате самоубийство?

— Сър, това е Боинг-727 със страничен товарен люк. Доложиха ми, че не е възможно люкът да бъде отворен по време на полет, а дори и това да стане, е невъзможно да се изхвърли товар от въздуха.

— Тогава накъде летят?

— Очевидно… към гибелта си, господин президент.

Тази констатация бе изречена без емоции и с равен глас, ала вътрешно генералът се чувстваше потиснат и разстроен. Може би някаква част от периферията на съзнанието му отчиташе неизбежните наказания заради новия провал в операцията. Но главното, което го караше да изпитва едновременно боязън, гняв и тягостна умора, бе разиграващата се пред очите им трагедия във въздуха. Помисли за своя син, млад пилот от гражданската авиация в Сиатъл. Сега и той можеше да е там горе, в обречения летящ ковчег. Можеше на него да се наложи да пожертва живота си. Тъкмо това правеха сега хората от онзи Боинг 727. Опитваха се да намалят пораженията долу, на земята, жертвайки себе си. Това бе единственото обяснение…

— Генерале, чухте ли ме?

Генералът се сепна и застана мирно.

— Не, сър, съжалявам.

— Казах да вдигнете онези Ф-16 във въздуха. Не мислите ли, че трябва да го настигнем? Да се опитаме да установим връзка?

Генералът кимна.

— Вече сме издали такава заповед, сър. Но трябва да сме готови и да го свалим, ако обърне обратно към брега и стане прекалено късно да обезвредим бомбата.

Сега бе ред на президента да изпита леко замайване. Да свалят граждански товарен самолет? Щеше да му се наложи да издаде тази заповед, ако самолетът тръгнеше да се връща и не разполагаха с достатъчно време. Двата Ф-16 щяха да са твърде близо, за да оцелеят в ядрената експлозия, която щеше да последва от прострелването с каквато и да е ракета. Благодарение на учения от Санта Фе, бяха отпаднали всички съмнения относно това дали взривът щеше да бъде ядрен.

— Генерале, във връзка с онази идея за електромагнита… Можем ли да прехвърлим такъв на онова летище? И ако това стане, възможно ли е изтребителите да върнат боинга обратно, а ние да обезвредим устройството, в случай че остане някакво време, дори да са десет минути?

— Всичко това са неизвестни, сър. Ще работим по въпроса.

— Генерале?

— Сър?

— Колко души казахте, че се намират на борда на онзи самолет?

Слаб мъж в цивилни дрехи пристъпи напред и се представи като агент от ФБР.

— Петима, сър.

Той прочете имената и професиите им, съобщи и факта, че командирът е бил летец от флота.

Президентът кимна:

— Благодаря ви. — След това се обърна отново към началник-щаба на ВВС, който бе застанал тихо до генерал Кини.

— Колко време ни остава?

— По-малко от час, господин президент. Ако се отдалечат на повече от двайсет минути от брега, няма да има време да ги върнем обратно.