Проектът „Медуза“

Епилог

Военновъздушна база „Райт-Патерсън“, Охайо — на борда на ВВС Едно

На следващата сутрин — 20 септември — 11:15 ч. източно време

Президентът влезе в разположената на борда част от Звездния кабинет и кимна на събралите се в Пентагона висши военни.

— Господа, докато седяхме тук, в „Райт-Патерсън“, вие очевидно сте прекарали ужасна нощ там, във Вашингтон, но съм доволен да науча, че домовете и семействата ви са преживели невредими урагана.

Председателят на Обединения комитет на началник-щабовете в пентагонскта част на Звездния кабинет огледа другите офицери, преди да се изправи очи в очи с президента.

— Да, с няколко незначителни изключения, сър. Много от нас понесоха имуществени щети… както и вие, впрочем.

Президентът кимна.

— Казаха ми, че ще мине известно време, докато Западното крило изсъхне, но освен счупени прозорци и няколко измокрени килима, не вярвам, че сме изгубили нещо с историческа стойност. — Той замлъкна и огледа мрачните лица около отсрещната страна на масата. — През последния час проведох съвещание с хората в Ситуационната зала за щетите от урагана, но това наше събиране сега е за „Медуза“. И тъй, готов ли си да ни информираш, Джон?

Председателят склони глава към командващия военновъздушните операции.

— Да, сър, но тъй като генерал Кини изнесе тежестта на битката вчера следобед, го помолих той да ви осведоми.

Ралф Кини пое дълбоко дъх, изправи се, прокара пръсти през черната си коса и погледна бележките си. Много ясно съзнаваше, че президентът беше бесен на висшето ръководство на ВВС само преди осемнайсет часа, усещаше не по-малко остро смазващата умора, която се бе натрупала през тези трийсет часа, прекарани на крак.

Той нарочно не погледна към празния стол, където би трябвало да седи началник-щаба на ВВС. Четиризвездният генерал бе уволнен на бърза ръка още около полунощ.

— Господин президент, както добре знаете, бомбата, с която се сблъскахме вчера, се оказа наистина това, което твърдеше за нея създателят й: двайсетмегатонно термоядрено оръжие. Ключовият въпрос е: дали тази бомба би могла да се окаже и някакво екзотично оръжие с усилено електромагнитно лъчение?

— И какъв е отговорът? — попита президентът.

— С две думи — не сме сигурни. Когато бомбата експлодира, се случиха някои странни неща и ние просто не разбираме какви бяха те и какво означаваха.

Президентът се наведе напред.

— Разкажете ми, генерале.

— Ами, сър, ако детонирате стандартна бойна глава на няколко метра от морското равнище от такова разстояние до брега, трябва да очаквате електромагнитна вълна, както ще очаквате и да създаде проблеми на незащитените електронни устройства. Точно това се случи по Източното крайбрежие, както във въздуха, така и в морето. Нищо необичайно, просто очаквано разрушаване на изложената на лъчението електроника в летящи самолети, кораби в района и в крайбрежните градове от Ню Йорк до Чарлстън. Нанесени са сериозни щети върху телефонните и телекомуникационните връзки, компютри от всякакъв вид или са унищожени, или най-малкото са излезли от строя. Списъкът вече е доста дълъг, но тъй като по същото време „Сигрид“ бе връхлетял върху брега и на доста места имаше прекъсвания на електрозахранването, навярно няма да разберем пълния размер на щетите, докато офисите, банките и общинските служби не се опитат да пуснат отново компютрите си. Няма да се опитвам да изброявам всичко сега, но би трябвало да знаете, че предохранителните мерки, които наредихте за спирането на транспорта, определено подействаха. Имаме само един инцидент във въздухоплаването: на „Еърбъс-340“ на „Ер Франс“, с полет към летище „Кенеди“, двигателите изгаснали, но в последствие екипажът е успял да ги задейства. Всички останали самолети бяха приземени и в безопасност, когато бомбата избухна. Същото се отнася и за железниците. Електротабла и стрелки полудяха, ала тъй като нищо не се движеше, нямаше и катастрофи.

— Това е добре — рече президентът. — Но нека се изясним. Бомбата е предизвикала обичайния ЕМИ, който е причинил известни щети, но не е възпроизвела тъй наречената Вълна на „Медуза“. Това ли искате да кажете?

Генерал Кини поклати глава.

— Би ми се искало да е така, сър, но не е. Има още нещо. Чудовищната електронна катастрофа, от която се бояхме, не се случи, но стана нещо необяснимо, което може да се окаже и ново явление. Веднага след онази експлозия и в продължение на трийсет секунди имаше продължителна и безпрецедентна вълна в електромагнитния спектър, която изключи компютрите в район, простиращ се чак до Сейнт Луис, и причини повреди и сривове в електроснабдяването чак до Калифорния и щата Вашингтон. Не съществува известен нам начин това да стане, но то е факт.

Президентът изглеждаше озадачен.

— Значи устройството наистина е предизвикало Вълната на „Медуза“, само че по-слаба?

Преди да отговори, Ралф Кини погледна двамата учени, които седяха до него.

— Сър, каквото и да е било това явление, то не би трябвало да се появи вследствие на обичайна ядрена експлозия. Доколкото съм информиран, няма начин ЕМИ да бъде засечен на западното крайбрежие, та дори и в Средния запад. Тук, при мен, са двама експерти от Комисията за ядрен контрол, сър, които могат да ви съобщят някои подробности.

— Почакайте… почакайте за минутка, генерале. Казахте, че бомбата е избухнала на или около морското равнище. Но проклетото нещо е било изхвърлено от онзи 727 — колко? — петнайсет минути по-рано. Защо не е потънало?

Единият от учените обясни, че тъй като бомбата е била със стоманен кожух, тя сигурно е издържала на удара и е останала водонепроницаема.

— Възможно ли е това, господа? — попита недоверчиво президентът. — Може ли наистина да е паднала от около хиляда и петстотин метра, да е останала невредима и на повърхността. Тя би трябвало да е облицована с оловни плочи. Как би могла да плава?

Вторият ядрен физик предложи още по-мъгляво обяснение.

Най-накрая Ралф Кини се изправи отново и даде знак на двамата учени да седнат.

— Господин президент, нека се опитам да обобщя казаното от тези двама приятели. Те не могат да обяснят защо устройството е останало на повърхността и на всички нас това ни се струва неправдоподобно, но фактът е, че буквално няма друго разумно обяснение. Виждате ли, ако бомбата е потънала на сто и петдесет — двеста метра дълбочина, водата би погълнала по-голямата част от излъчването и не би се получил нито един от тези ефекти върху крайбрежието. Всъщност ако бомбата е потънала до около двеста и петдесет метра, континенталният шелф би трябвало да въздейства като щит срещу нея. Господин президент, тук ми съобщиха, че нито едно известно на човечеството ядрено устройство не е достатъчно мощно, за да излъчи електромагнитна вълна от такава дълбочина в океана. Ето защо, като се знае какъв бе ефектът след експлозията на това оръжие, то би трябвало да се е взривило на повърхността.

— Или пък — продължи мисълта му президентът, — ако то наистина е възпроизвело такъв ефект от стотици метри дълбочина, това ще означава, че теорията за „Медуза“ е вярна и че сме изправени пред оръжие с безпрецедентна разрушителна сила.

Представен бе полковник от сухопътните сили, който започна да чете оценка на щетите и да описва процеса на възстановяване на транспортната система. Президентът бе потънал в мисли и слушаше с половин ухо.

— Господин президент, авиолиниите се намират в състояние на голямо объркване — самолети и екипажи се намират не там, където трябва, и то в национален мащаб. Предполагат, че ще са им нужни три дни, за да възстановят нормалното си състояние. „Амтрак“ докладва, че ще им трябват три до четири дни да възстановят железопътните връзки. Комуникациите, с изключение на източните крайбрежни райони, би трябвало да са в нормално състояние до двадесет и четири часа.

Чу се лек шум в дъното на Звездния кабинет, полковникът млъкна и се огледа преди да продължи.

— Флотът докладва, че всички наши подводници, както и подводниците на други страни, която следим в Западния Атлантик, не са засегнати.

Полковникът пак замлъкна и отново се огледа, усетил, че в кабинета бе влязъл нов човек — цивилно облечен, той припряно шепнеше нещо в ухото на генерал Кини. Полковникът се намръщи леко и продължи:

— И най-накрая, господин президент, вие поискахте информация за ефекта върху икономиката и по-специално върху живота в морето и екосистемите в близост до експлозията. Работим и по двата въпроса. Очакваме да има някакви поражения от радиацията, но…

Генерал Кини неочаквано се изправи, отиде до полковника и му даде знак да седне.

— Извинете ме, господин президент.

— Говорете, генерале.

— Сър, ние… тук при нас е един господин от Националния институт по геоложки проучвания — д-р Пиърсън, който има информация… трябва да я чуете незабавно.

Президентът бавно се приведе напред.

— Продължете.

Представителят на института пристъпи към масата и преди да заговори погледна листа хартия, който държеше. Обърна се към генерал Кини, който кимна и му посочи екрана, след което сам се обърна към президента.

— Сър, разполагам с точна оценка на позицията на оръжието вчера вечерта, когато то е експлодирало.

— Имате предвид разстояние от брега ли? — попита президентът. — Географска ширина и дължина?

— Не, сър. Имам предвид дълбочина.

Президентът леко повдигна глава и веждите му също помръднаха със сантиметър нагоре.

— Останах с впечатлението, че е избухнала на морското равнище, д-р Пиърсън.

— Не, сър. Изчислихме координатите й, като използвахме сеизмични данни в световен мащаб. Когато е избухнала, тя се е намирала на значителна дълбочина.

Президентът се вторачи в геолога.

— На каква дълбочина?

Последва дълга пауза, д-р Пиърсън преглътна, погледна отново генерала за подкрепа, а след това отново вдигна глава към президента.

— На осемстотин метра дълбочина, сър.

Вашингтон, окръг Колумбия — седем месеца по-късно — 23-и април

Док Хазърд се измъкна от задната седалка на дългия лъскав линкълн, излезе на централната подходна алея към Белия дом и погледна към небето. Бе необичайно хладна за сезона пролетна утрин, с бързодвижещи се кълбовидни облаци, които профучаваха, носени от свежия западен вятър по ослепително синьото небе.

— Командир Хазърд? Ако сте готов, моля, последвайте ме, сър.

Бързо преминаха по коридорите на Белия дом и стигнаха до залата на Кабинета, където ги очакваше Чарлз Фортнър — шеф на президентската администрация.

— Е, Док, изглеждаш здрав като дъб и доста енергичен.

— Сенатор Фортнър, благодаря, че ме приехте, да не говорим за това, че пратихте кола да ме чака на летището.

— Това е най-малкото, което мога да направя. Президентът бе съвсем искрен, когато ви каза и на тримата, че можете да ни търсите винаги, когато се нуждаете от нещо.

Той посочи на Док да седне до резбованата маса.

— И тъй, Док, какво мога да направя за теб?

Док поклати глава.

— Не е за мен, сър, а за Вивиан Хенри.

— Тя добре ли е? Казаха ми, че се е преместила в Колорадо и е постъпила в „Скот еър“ като оперативен мениджър на компанията.

Док се усмихна и се загледа за няколко секунди в лъскавата повърхност на масата.

— Да, сър. За нас настъпиха вълнуващи времена. Благодарение на вашата и на президента намеса, договорът ни беше възстановен и бизнесът процъфтява. Скот дори търси да наеме още един 727. Така ще ни станат три.

— А Вивиан?

Док погледна шефа на администрацията право в очите.

— Господин сенатор, нали знаете кое даде началото на цялата поредица от събития — защо тя се зае да превози бомбата до Вашингтон?

— Док, наричай ме Чарли. Отдавна вече не съм сенатор.

— Да, сър… ъ-ъ-ъ, Чарли.

— Да, спомням си, че в завещанието си бившият й съпруг бе записал, че няма да й се плати остатъкът от застраховката, освен ако не свърши тази работа. Вярно ли е?

— В общи линии — да. И този остатък бе в крайна сметка платен, макар адвокатът на фирмата за недвижими имоти да оспорва няколко седмици, защото тя реално погледнато не била доставила бомбата и не изтрила Вашингтон от лицето на земята.

— Да не ме будалкаш?

Док се засмя и поклати удивен глава.

— Не, няма майтап. Наложи се един окръжен съдия да промени становището му.

— И какво остава, Док?

— Пенсията й. Знаете, че Управление „Кадри“ са й я отказали, че са я принудили да извърви целия път на жалби до съдилищата и накрая е загубила делото. Жалбата й била лошо формулирана и затова е изгубила всичко.

Фортнър кимна бавно.

— И ти искаш да разбереш дали мога да направя нещо по въпроса?

— Аз проучих въпроса, сър. Дори и след съдебно решение „Кадри“ имат правото да отсъдят в нейна полза. Искам да кажа, че тя наистина разполага с парите от застраховката, но това просто не е справедливо…

Чарлз Фортнър леко надигна глава и се усмихна, като видя изражението на Док, което подсказваше за известно притеснение.

— Командир Хазърд, защо ми се струва, че имаш по-специално отношение към тази дама?

Док не успя да прикрие усмивката си.

— Дяволски сте прав, че я обичам, сър. Ще се оженя за нея на мига, стига да се съгласи!

— Надявам се, че не си спрял да я увещаваш?

— Опитвам се. Опитвам се с все сили.

Фортнър погледна папката с документи, които Док бе плъзнал по масата към него.

— Док, не съм сигурен какво мога да направя…

Един познат глас изотзад стресна Док.

— Но ще се заемем веднага с въпроса и ще го решим, ако е по силите ни. Аз също ненавиждам бюрокрацията!

Док се обърна, видя зад себе си президента и скочи прав.

— Господин президент!

— Сядай, Док.

Президентът се ръкува с него и седна на съседния стол.

— Искам веднага да ме информираш за всичко това и да обядваш с нас, но бих желал и да приключим един друг въпрос.

— Сър?

— Когато ви поканихме тук, в Овалния кабинет, за благодарствената церемония, притежавах само предварителните резултати от нареденото от мен вътрешно разследване за поведението на ФБР по време на тази криза. Техният опит да я арестуват на борда на „Айзенхауер“ след кацането ви бе удивителна глупост и ето защо се намесих лично преди да пристигнете с кораба в Норфък. Но онова, което не можехме да разберем, бе какво е убедило ФБР онзи следобед, че Вивиан е искала да взриви правителството. И знаеш ли какво било?

— Не, сър. Тя предполагаше, а и ние всички, че е нещо, свързано с миналото й като ядрен инженер.

— Това също е допринесло, но не, тя отново е била прецакана от Управление „Кадри“.

Той разказа историята за чиновничката от „Кадри“, която сбъркала Вивиан Хенри с жената, която заплашвала да взриви сградата й.

— Чиновничката разбрала грешката си, но решила да не казва никому, ето защо във ФБР се побъркали.

— Онази чиновничка, между другото — намеси се Фортнър, — е вече история.

— Благодаря ви, че ми казахте. Ще съобщя и на Вивиан.

В планината, Колорадо — 18 май

Всяка година периодът извън активния сезон в Аспен носеше финансови затруднения за собствениците на курорти, но същевременно бе и възможност за евтините, организирани от държавните институции конгреси и конференции в разредения въздух на Скалистите планини. Глобалното затопляне бе вече признато за световна заплаха и двеста учени от най-висока класа плюс помощният им персонал се бяха събрали в планината за спешна конференция по последните данни.

Линда Макой прекара три дни в изслушване на главозамайващо разнообразие от нови открития и гледни точки, както и в спорове с колегите си по време на дискусиите, които се водеха от заседателната зала та чак до паркинга и продължаваха и вечерта пред множеството камини в подобните на семейни жилища апартаменти. Бяха близко до единодушие, ала процесът, както бе изтъкнала тя предишния ден, бе все още недоизяснен.

Линда погледна часовника си — показваше шест — и се почувства изморена. Предстоеше поредната вечерна дискусия, на която бе обещала да присъства, ала ушите й бръмчаха от думи, а съзнанието й бе притъпено — което обясняваше причината да не разпознае веднага младия мъж, нехайно облегнат на стената във фоайето.

Очевидно чакаше нея и за част от секундата Линда си помисли, че бе поредният репортер от пресата, който търсеше да вземе интервю в кулоарите.

— Извинете, госпожо. Дали случайно не знаете как човек може да се сдобие тук с малко компания? Може би млада дама, която би поискала да вечеря с един беден и отруден авиатор?

— Скот!

Той се ухили, а тя кимна. Бяха минали три месеца от последната им среща — един обяд в Болдър, преминал в неловка атмосфера, след който последва неговият опит като на студент второкурсник да я целуне, докато отиваха към колата. Тогава той бе разпалил у нея ураган от тревожни чувства, които оттогава насам непрекъснато отклоняваха вниманието й; сега съжаляваше, че се бе отдръпнала. Може би се дължеше на голямата шумотевица в медиите и шегите на колегите й относно перспективата да се събере с младия пилот, който тъй себеотрицателно бе спасил страната от ядрена катастрофа. Ала цялото това внимание я бе раздразнило и бе я накарало да запази хладна дистанция. В онзи самолет бяха преживели заедно нещо, равнозначно на дълбоко приятелство, ала да го приеме за нещо повече й се струваше прибързано — но въпреки това почти всяка вечер след срещата им в Болдър й се искаше да получи нова възможност.

И сега…

Без да каже и думица Линда отиде при него, прегърна го и го целуна силно. Ръцете му я обгърнаха здраво, пръстите му разрошваха косата й, а двамата потънаха в един кратък миг на вечността. Когато Скот леко се отдръпна, малка групичка учени във фоайето заръкопляска — жест, който в друг случай би раздразнил и притеснил Линда.

Вместо това обаче тя се обърна към тях и широко се усмихна.

— Тази вечер ще се съберете без мен, господа — рече тя.

— Защо? — попита Скот престорено невинно.

— Защото имаме доста неща да си кажем, а аз разполагам с разпалена камина, пред която да те изпитам.

Санта Фе, Ню Мексико — 21-и май

Д-р Луис Бенедикт остави сутрешното си кафе на масичката до диванчето, на което се изтегна и взе дистанционното, за да прегледа сутрешните телевизионни предавания. Преди три дни бе минал седемдесет и третият му рожден ден, ала пенсионираният административен шеф на лабораториите в Лос Аламос дори не се сети за него. Решен бе да не се поддаде на отчаянието, макар и да беше сам, вдовец от десет години, без деца.

По екрана премина позната физиономия и той върна канала. Беше Пийт Кук, репортерът от „Уолстрийт джърнъл“ — разказваше по „Добро утро, Америка“ за новата си книга. Луис се усмихна вътрешно. В книгата на име „Танцуващата Медуза“ се споменаваше и за него самия, но бе главно за Роджърс Хенри и за неговия едва осуетен опит да изтрие Вашингтон от картата и междувременно да убие Вивиан. Пийт му бе пратил телеграма с най-сърдечни благодарности, след като го бе интервюирал в Санта Фе, а Луис бе хукнал да търси книгата, веднага щом бе публикувана. Бързо намери името си, споменато в нея, и с облекчение видя, че бе коректно цитиран и обрисуван, от което изпита задоволство.

Вниманието на д-р Бенедикт бе привлечено отново от телевизионния екран — навреме, за да чуе как Чарлз Гибсън пита Пийт за съдбата на петимата на борда на „Скот еър“ 50, с какво се занимават в момента.

— Джери, бордовият инженер, вече е разведен и живее близо до седалището на компанията в Колорадо. Възстанови се бавно. Особено тежко бе засегнат десният му крак, но има надежда, че скоро отново ще почне да лети.

Пийт продължи с кратки съобщения за сегашните занимания и местожителството на останалите четирима от 727.

— А какво стана с онзи човек от Маями — попита Чарли, — който, според вас, нарочно е заблудил Скот Макей, че той и екипажът му са отговорни за това, че са натоварили не който трябва палет, а онзи с бомбата, като не са взели товара, който е трябвало да натоварят.

— Уволнили са го, след като е излъгал конгресната комисия — отвърна Пийт — и сега е подсъдим за лъжесвидетелство.

— И какъв е изводът от тази история, Пийт? Едва избегнахме онова, което си сложил като заглавие на книгата си — „Танцуващата Медуза“, а технологията още не е известна. Знаем, че е била разработена еднолично от ядрен учен, но няма данни как го е направил…

— Никакви — отвърна Пийт Кук, — и всеки средно интелигентен човек не би искал никога това оръжие да бъде създадено, а още по-малко — да бъде използвано отново. Но може да се очаква нашето правителство да се готви да разбере как да построи точно онова оръжие, което първоначално бе отхвърлило с неубедителния довод, че трябва да го разработим в случай, че някой друг пръв се добере до технологията.

Интервюто завърши с ръкостискане и пожелания за успех. Луис Бенедикт обаче бе потънал в размисъл.

Той остави кафето, изправи се и се затътри към гаража, където бе складирал кашоните си. Беше си спомнил за нещо в пакета, който Роджърс Хенри му бе пратил преди много време — в него имаше чертежи на мигновен ядрен взривател. Имаше и компютърна дискета, стара осеминчова дискета. Навярно тя съдържаше същите проекти и той някога ги бе одобрил, ала сега се сети, че всъщност не бе изчел всичко, съдържащо се в дискетата.

Осеминчовите фпопидискови устройства бяха изчезнали в края на осемдесетте години, ала той още имаше едно на компютъра си. Включи го и мушна дискетата.

Както и очакваше, файловете съдържаха същите подробности за „спусъка“ и той ги прегледа внимателно, преди да извади дискетата.

Имаше обаче нещо странно. Дискът обявяваше, че е пълен, а обемът на файловете, които той видя, заемаха по-малко от една трета от капацитета му. Това означаваше, че имаше скрити файлове, които не фигурираха в главната директория.

Луис напрегна паметта си да се сети за верните кодове, най-сетне си спомни достатъчно, за да отвори информацията, която обикновено не излиза на екрана и пред очите му се появи огромен файл.

Отвори го и видя, че цялото му съдържание бе кодирано. Програмата за разчитане бе заровена в някой друг кашон с архиви. Стана единайсет преди обяд, преди да я намери и да седне пред стария екран и да вкара съответните команди.

Екранът изведнъж се изпълни с чертежи и диаграми, формули и числа. И — с обръщение, адресирано към него:

Луис Бенедикт веднага излезе от програмата и угаси компютъра. Сърцето му биеше до пръсване. Беше на път да започне правителствена програма, чиято цел бе да открие онова, което бе пред него, и ако успееха, светът пак щеше да се изправи пред нови средства за причиняване на страдания. Ръцете му трепереха, докато прибираше дискетата в калъфката й, след което я мушна в папката.

Следобедът се точеше мъчително бавно. Той бродеше из всекидневната и кабинета си и се опитваше да реши какво да прави. Дали да се обади на Пийт Кук? Трябва ли да позвъни на Пентагона? Кой би трябвало да узнае, кога и как?

Към осем часа вечерта още не бе взел решение. Към единайсет, огънят, който пращеше в камината, най-сетне му подсказа единственото решение.

Луис Бенедикт отиде до потъналия в сумрак гараж и извади папката с дискетата в нея. Върна се във всекидневната, спря за миг, преди да отмести преградата пред камината. С едно плавно движение хвърли папката в огъня и тя падна досами най-близкия език на пламъците.

Ръбовете й започнаха да потъмняват. Д-р Бенедикт гледаше и си спомняше годините на разочарования, които бе преживял, опитвайки се да поддържа Проекта „Медуза“ и да предостави на Роджърс Хенри достатъчно време да намери ключа към разгадката. И този ключ сега тлееше пред очите му.

Всичко това изведнъж стана непоносимо. Той бързо бръкна и измъкна папката, отвори я, за да се убеди, че дискетата не е повредена. Не беше.

Полека се завърна в гаража си и прибра папката в кашона й, доволен, че познанието сега е на сигурно място. И че няма да бъде използвано. Никога.