Проектът „Медуза“

Двадесет и четвърта глава

Център за ръководство на въздушното движение на ФАА, Рослин, Вирджиния — 7:21 вечерта, източно време

Пейджърът на Пийт Кук с национален обхват започна да вибрира гневно и той го извади от калъфчето, окачено на колана му. Погледна екрана.

Пийт отиде до най-близкия телефон и набра номератора на „Уолстрийт джърнъл“ в Ню Йорк. Айра вдигна веднага:

— За бога, Пийт, защо си изключил телефона? Скъсах се да те търся!

— Не искам да безпокоя никого в тази зала на ФАА. Какво има?

— Преди няколко минути ни позвъни — много разтревожен — още един човек от работилите с д-р Роджърс Хенри в Лос Аламос. Взел името и номера ти от онзи физик от Силвър Спрингс, с когото си разговарял най-напред. Казва се д-р Джийн Мисловски. Звучеше ми като страшно развълнуван, едва ли не в паника. Настояваше да говори с теб веднага.

— За какво да говорим?

— Не попитах — реших, че е най-добре да ти го прехвърля веднага, но ти не отговаряше.

Айра му съобщи номера и Пийт го набра. Отговориха му след първото позвъняване.

— Д-р Мисловски? — попита Пийт. — Тук е Пийт Кук.

— Мистър Кук! Не бях сигурен с кого трябва да говоря, но може би вие ще ми помогнете. Разбирам, че сте слушали разговорите в онзи самолет, който превозва Оръжието „Медуза“.

— Да, слушах ги, но по-рано. Сега са извън обсега ми.

— Устройството брои обратно до детонацията си, нали?

— Това твърдеше екипажът и то нееднократно.

— И не знаят как да го изключат, нали?

Пийт разказа сбито за неуспешния опит експерти да се заемат с бомбата, както и за решението на екипажа да я изхвърли в океана.

— Мистър Кук, споменавал ли е някой от онзи самолет изобщо, че бомбата има клавиатура, свързана с компютър? Каквато и да е клавиатура?

Пийт си припомни разговорите.

— Една от пътничките на борда, мисис Вивиан Хенри, всъщност спомена в един момент, че била „набрала“ нещо към устройството, тъй че би трябвало да има някаква клавиатура.

— Точно това си помислих. Времето очевидно не им стига, мистър Кук, но трябва да говоря с тях. Знам как може да се изключи устройството!

Пийт замълча, трудно му бе да възприеме чутото.

— Какво имате предвид, докторе? Искате да кажете, че можете да го отворите, да проникнете в него и да го обезвредите?

— Не, не! Мога да го изключа, като набера на клавиатурата една-единствена цифра. Едно число!

— Откъде знаете как… да не сте участвали в изработката му?

На Пийт му хрумна, че може би разговаря с някакъв побъркан тип, но ако се наложеше, би могъл да установи предишното положение и месторабота на този човек с едно обаждане.

— Не, по дяволите! — ядоса се д-р Мисловски. — Работехме заедно повече от десетилетие като екип, който се опитваше да го разработи, но така и не стигнахме до създаването на действащ прототип. Роджърс Хенри имаше уникален подход към паролите и кодовете за достъп. Ние не знаехме този факт, докато проектът не приключи и при свалянето на информацията от нас поискаха да разкрием всички лични пароли и кодове, използвани по време на работа. Неговият код шокира всички. Той ни се бе надсмивал от години.

— Какъв беше кодът му, д-р Мисловски?

— Нямаме почти никакво време. Някой трябва да предаде моята информация на екипажа. На кого да се обадя, мистър Кук? Ето от тази помощ се нуждая!

— Ами, вероятно на Пентагона…

— Вече опитах. Не можах да се свържа с подходящи хора. Никой там не искаше да разговаря с мен, докато не проверят досието ми в архивите на Лос Аламос. Те не разбират ли с какво си имат работа?

— Аз… може и да намеря към кого да се обърна, ако ми обясните метода си за изключване на онова нещо.

— Окей. Едно. Но въпреки това искам да говоря с тях лично.

— Едно? Едно какво?

— Числото едно.

В слушалката на Пийт се чу въздишка, сякаш мъжът вземаше решение да не мълчи повече.

— Колкото и налудничаво или елементарно да ви звучи, това бе кодът за сигурност на Роджърс. Всички останали съставяхме комбинации от числа и букви, а по онова време дори имахме отделни клавиатури за достъп, в които можеха да се вкарват до десет знака. Ала Роджърс очевидно бе решил, че последният шифър, за който някой би се сетил, е числото едно. И колкото и да ви се вижда странно, той се оказа прав.

— Почакайте малко! Вие ми казвате, че ако онези хора на борда на самолета просто отидат до бомбата и натиснат клавиша на числото едно…

— И после — Enter.

— Окей, едно и Enter. И твърдите, че онова проклето нещо просто ще спре да цъка?

— Точно това твърдя.

— Откъде можете да сте сигурен? Ами ако грешите?

— Тогава няма да стане нищо и то ще продължи да си цъка. Няма да изгубим нищо. Ако греша, едно число едва ли ще предизвика детонация. Роджърс използваше това число като своя лична парола за достъп и никой не го разкри до самия край на програмата, поради същата причина, поради която вие сега се затруднявате да повярвате. Дяволски просто е, затова.

Пийт затвори очи и поклати глава. Нищо не би могло да бъде толкова просто. Едно число! Край на всичко това — само с едно число!

— Стойте до телефона, моля ви — извика развълнуван Пийт. — Ще ви се обадя съвсем скоро.

— Моля ви, побързайте, мистър Кук.

Основно положение от Закона на Мърфи в действие — заключи Пийт. — Колкото по-просто е едно решение, толкова по-трудно е да го приложиш.

Той затвори телефона и погледна дланите си. Ръцете му леко трепереха, а дишането му бе накъсано и ускорено. Значението на информацията, която току-що бе получил, го зашемети, ала той направи усилие да продължи по-нататък.

Погледна часовника си, след това погледът му се стрелна към масата пред него — търсеше телефонен указател.

Нямаше.

Вдигна отново слушалката на телефона и се опита да набере „Справки“ във Вашингтон.

Телефонният запис го укори, че не е използвал личния си код.

Набра оператора на ФАА и се опита да обясни от какво има нужда.

— Не мога да ви свържа без да знам личния ви код, сър.

Пийт тръшна слушалката, извади клетъчния си телефон и набра „Справки.“ След почти минута чакане чу в слушалката отегчен глас.

— „Справки“. За кой град?

— Вашингтон и много спешно! — каза Пийт с развълнуван глас. — Моля ви, дайте ми номератора на ФБР и за бога не използвайте телефонния секретар.

— Извинете — рече операторката и изсумтя, — какво да не използвам?

— Телефонния секретар. Искам да ми прочетете номера лично.

— Трябва първо да го намеря. Сър.

— Окей, окей. Номератора на ФБР, моля.

— На кое?

— На Федералното бюро за разследване във Вашингтон, окръг Колумбия. Номерът на главната им квартира, по дяволите!

Почти четирийсет секунди той слуша ленивото потракване на компютърните клавиши.

— Федералната търговска комисия ли беше?

— Не, по дяволите! ФБР! Елиът Нес, Дж. Едгар Хувър, цивилните ченгета. Все трябва да сте чували за тях!

— Няма да разговарям с вас, ако се държите грубо, сър! — сопна се сприхаво операторката.

Последваха още няколко секунди на още по-мудно потракване върху клавишите.

— Задръжте така да чуете номера.

— Не! Не включвайте автоматичния… — извика Пийт.

Но тя бе затворила и вместо нея записаният глас започна бавно да диктува номера. Питър го записа, изключи връзката и го набра веднага. Отново погледна часовника си, докато на ум благославяше методите за набиране на персонал от страна на телефонните компании. Самолетът би трябвало да се отдалечава от брега със скорост седем-осем мили в минута. След известно време сигурно щеше да бъде невъзможно да се свържат с него.

Телефонът в централата на ФБР зазвъня, но никой не вдигна.

Онзи 727 сигурно разполага само с УКВ-станции и флайтфон. Ще е вече твърде далеч за честотите на флайтфона, твърде далеч за клетъчните честоти. Докъде ли се простира обсегът на УКВ релейните станции на „Въздушно движение“ по брега?

Най-сетне операторката се обади. Той погледна името, което бе записал преди повече от час в бележника си.

— Чуйте, случаят е спешен! Моля, свържете ме веднага с мистър Тони ди Стефано.

— От кой отдел, моля?

— Нямам представа.

— Изчакайте, сър.

Може и да му се сторя пълен идиот с тази информация, но ако д-р Мисловски е прав…

Мина повече от минута, преди познатият му вече глас да се обади, този път без да се чува пращенето на статичното електричество.

— Ди Стефано слуша.

— Агент Ди Стефано?

— Да.

— Аз съм Пийт Кук, репортер от „Уолстрийт джърнъл“. Имам радиоскенер. Преди няколко часа случайно улучих подходящата честота и подслушах разговорите ви с командира на „Скот еър“ 50. Оттогава работя по тази тема.

— Значи вие сте негодникът, който раздуха тази история?

— Не, сър, не съвсем. Вижте, предполагам, че съм спомогнал за това, но можете да ми ръмжите по-късно. Сега по-важно е да ви съобщя, че ми се обади един от бившите колеги на д-р Роджърс Хенри, учен от Лос Аламос, който твърди, че знае комбинацията, която Хенри би използвал при програмирането на бомбата.

— Какво имате предвид под комбинация? — прекъсна го Ди Стефано.

— Как да се дезактивира. Да се изключи. Той твърди, че Хенри сигурно е въвел в бомбата същия код за дезактивиране, който му е бил нещо като подпис. Той смята, че ако екипажът набере кода на клавиатурата в задната част на бомбата, през онзи люк…

— Откъде знаете за тази клавиатура, мистър Кук?

— Агент Ди Стефано, чух всяка дума, която Скот Макей ви каза и обратното. Разбирате, нали?

— О, да. Споменахте вече.

— Вижте, времето почти изтича. Можете ли да предадете тази информация на екипажа? На командир Макей?

— Операцията вече не е под наш контрол, мистър Кук. Ще трябва да…

— Тони, извинявай, че минавам на „ти“, но нямаме време за никакви формалности. Ще ти кажа името на учения и телефонния му номер, но докато го проверите, освен ако не поддържате постоянна връзка с екипажа, ще стане твърде късно.

— Какъв е кодът, мистър Кук?

— Едно.

Последва очакваната реакция. Пийт му препредаде обяснението колкото можа по-бързо и вече почти очакваше Ди Стефано да му затвори телефона.

— Това е най-смахнатата идея, която съм чувал, мистър Кук. Всеки старши изследовател по ядрена програма ще бъде уволнен начаса, ако го спипат, че използва парола, която и петгодишно дете може да разкрие. Идеята може и да му е харесвала, но се съмнявам дали изобщо я е използвал, ето защо не мога да я приема.

— Ами ако грешиш? Ами ако това е ключът, а ние го пропуснем? Какво, по дяволите, ще изгубим, ако опитат?

Последва доста дълга пауза, преди Ди Стефано да заговори отново.

— Добре, има логика. Стой на линията. Не затваряй.

— Няма — обеща Пийт.

Облегна се върху бюрото, забил поглед в пода на диспечерската зала, а една неоформена мисъл, която витаеше в периферията на съзнанието му, внезапно изникна на фокус и предизвика смайващо прозрение.

Питам се дали още е в обсега на радиопредавателите на Ръководство въздушно движение?

— Исусе Христе! — възкликна на глас Пийт и се изправи, сякаш жегнат с остен. — Няма нужда да се обаждаме на авиодиспечерите, та ние сме при тях!

Без да сваля слушалката на клетъчния телефон от ухото си той тичешком прекоси залата и сграбчи за рамото слисания ръководител на смяната.

— Можете ли да се обадите във Вашингтон център по вашата линия и да разберете дали още могат да се свържат със „Скот еър“ петдесет?

Мъжът се бе привел над някакъв пулт. Той знаеше, че Пийт Кук бе наблюдател от медиите, но не очакваше да се окаже и настоятелен участник в действията. Изправи се бавно, изпълнен с подозрение.

— Бих могъл, да.

— По телефона имам връзка с ФБР — размаха той телефона пред диспечера. — Разполагаме с жизненоважна информация, която трябва да предадем на самолета, преди да е излязъл извън обсега за свръзки. Моля ви!

Диспечерът кимна бавно и безизразно, макар от всяка негова фибра да струеше подозрителност. Внимателно вдигна слушалката и набра номера на Вашингтон център.

Обърна се към Пийт след по-малко от минута.

— Проверяват онзи сектор. Имали са контакт с него допреди десет минути. Какво по-точно се опитвате да им предадете?

Обади се Тони ди Стефано.

— Там ли си още, Кук?

— Да.

Пийт вдигна ръка в знак „изчакайте“ към началника на смяната от ФАА.

— Окей — рече Тони. — Съобщих идеята ти на ВВС. Казаха ми, че два изтребителя са го следвали, но вече са поели обратно и нямат връзка от може би пет минути.

— Не могат ли изтребителите да се свържат с него по радиото?

— Мисля, че точно това се опитват да направят. Не съм сигурен обаче, че те са убедени в ползата от подобно решение.

— Тони, нека го кажа пак — рече Пийт, — на този етап какво би могло да навреди?

Последва секунда мълчание, а Пийт погледна диспечера и долови, че търпението му се изчерпваше.

Тони ди Стефано въздъхна.

— Предполагам, че не би могло да навреди, освен ако не предизвика преждевременна експлозия. Хайде сега, мистър Кук. Числото едно? За секретен дезактивиращ код? Всеки идиот би се сетил за това.

— Ами може би на онзи самолет хората не са идиоти и не са се сетили — заяде се Пийт.

— Туш — засмя се Тони.

— И аз си помислих същото, като го чух за първи път от онзи мъж, но виждал ли си някога компютърна парола, която да се състои от едно число? — продължи Пийт.

— Не, по дяволите! Разбира се, че не.

— Точно така. Аз — също. Ето защо всеки, който би се опитал да пробие достъпа до военна „секретна брава“, никога не би предположил, че кодът е едно число. Всички опити биха включвали многочислени комбинации.

— Но код с едно число не би бил безопасен, нали?

— Напротив, би бил, особено ако до клавиатурата има табелка, която подсказва, че се използва пет или десетцифрен код.

— Необичайно е — рече Ди Стефано.

В този момент диспечерът се прокашля. После красноречиво погледна часовника си и огледа залата с нарастващо нетърпение.

— Тони, извини ме, можеш ли да изчакаш за миг?

— Защо не, Пийт. Да, за минутка.

Пийт свали слушалката от ухото си и се зае да обясни проблема. Началникът на смяната взе отново телефона и каза няколко думи на онзи, който бе на връзка, след което подаде на Пийт слушалката на пряката линия.

— Тук е Пийт Кук. Ало?

Гласът отсреща бе със захаросан вирджински акцент.

— Мистър Кук, искали сте да се свържете със „Скот еър“, така ли?

— Да, сър. Разполагаме с много важна информация, която се опитваме да му предадем. На другата линия е ФБР, те са информирали и ВВС, но се боя, че ще изгубим контакт със самолета. Имате ли връзка на вашите честоти със „Скот еър“?

Отговорът на мъжа отсреща прозвуча мигновено:

— Не, сър, нямаме.

Сърцето на Пийт се сви.

— Но се опитваме да се свържем. Стойте на тази линия. Ще пробваме на няколко честоти.

— Окей.

Пийт дочу някакъв разговор, а после и слабия глас на диспечера, който викаше „Скот еър“ петдесет.

— Мистър Кук, ако се свържем, какво искате да му съобщите?

Пийт затвори очи и разтърси глава, за да проясни мислите си. Нямаше време да обяснява отново.

— Кажете му, че веднага трябва да отиде до клавиатурата на устройството, да натисне клавиша на числото едно и после Enter. Така то ще се дезактивира.

Ново мълчание.

— Говорите за бомбата, която е на борда им, нали?

— Да, сър, за нея говоря.

— Не знам дали мога да предам такова съобщение, мистър Кук. Не знам със сигурност кой сте вие.

— Вижте, оценявам вашата предпазливост, но аз се намирам във вашия диспечерски център тук, провериха документите ми за самоличност, а на вас ви се обади началникът на смяната.

— Знам, че всичко това е вярно, но ми е необходимо малко повече.

— Свързахте ли се вече?

— Още не.

— Дайте ми номера на ваш пряк телефон. Ще ви се обадят от ФБР.

Онзи отсреща му издиктува номер и Пийт отново вдигна клетъчния си телефон.

— Тони?

— А-а, Питър, моят най-добър приятел от четвъртата власт — рече с язвителен тон агентът. — Да, тук съм.

— Вашингтон център също се опитва да се свърже с него. Не ти казах, че се обаждам от диспечерския им център. Запиши си този номер. Обади се на началника на смяна във Вашингтон център и му кажи да предаде тази информация на екипажа на „Скот еър“, когато се свържат. На мен той не ми вярва.

— Чакай малко, Кук. Аз също не съм сигурен, че ти вярвам.

— Това е единственият ни шанс да обезвредим бомбата.

— Не мога да нареждам на ФАА да правят каквото и да е.

— Обади се на д-р Мисловски. Моля те! Попитай него, след това позвъни на ФАА. Разполагаме само с няколко минути.

Последва кратко мълчание от страна на Тони. Най-накрая той проговори:

— Окей. Чакай.

След като Тони ди Стефано затвори, Пийт притисна слушалката на пряката линия до Вашингтон и погледна отново часовника си. Около него се бяха скупчили неколцина служители на ФАА — до един обзети от подозрения, но и крайно заинтригувани от онова, което се опитваше да направи. Всички в диспечерския център бяха съвсем наясно за драмата, която се бе разиграла между Вашингтон и брега на Каролина.

— Мистър Кук, там ли сте още? — В ухото му прозвуча отново вирджинският акцент от Вашингтон център.

— Да. Тук съм. Свързахте ли се?

— Не, сър. Не отговаря. Но продължаваме да опитваме. Предполагаме, че е съвсем близо до края на обхвата ни, особено пък в този ураган. Дали разполага с високочестотна станция, ВЧ, както я наричаме ние, или със спътникова връзка, знаете ли?

— Аз съм пилот. Наясно съм с термините, но не знам отговора.

— Тогава ще опитаме на всички честоти, включително и на едно-две-едно-точка-пет, аварийната.

— Опитайте и на аварийната честота на военните. Знам, че на борда имат станция на военните честоти.

— Окей. Три-четирийсет-три-точка-нула.

— Точно така.

Пийт чу шума от дращенето на химикалката по листа, притиснал слушалката до лявото си ухо, а клетъчния телефон — до дясното.

— Изчакайте, мистър Кук.

Диспечерът го държа така почти минута, преди да се обади отново.

— От ФБР потвърдиха казаното от вас. Сега проверяваме самоличността на д-р Мисловски и мисля, че това ще свърши работа. Разбирате колко деликатно е положението, нали?

— Разбира се — поклати глава Пийт, опитвайки се да прикрие крайното разочарование в тона си.

Човекът имаше право да бъде предпазлив и Пийт много добре знаеше това. Ала оставаше толкова малко време!

— Още ли не сте успели да се свържете? — попита отново той.

— Не, сър — отвърна вирджинският акцент. — Но ако се свържем, ще ви прехвърля разговора, мистър Кук. А сега защо просто не изчакате?

— Добре, добре.

Пийт погледна отново часовника си. Оставаха 37 минути.

Как ли бихме се чувствали — помисли си той, — ако тези хора загинат в огненото кълбо, ако „Медуза“ затрие икономиката… А бихме могли да го предотвратим с едно-единствено число! Направихме ли всичко, което можахме? Аз самият дали го направих?

Още нещо го ядеше отвътре и той сега му даде свобода в мислите си. Беше смътното чувство за вина, което гризеше съзнанието му, откакто се бе съгласил толкова лесно да си сътрудничи с Ей Би Си. Досега то се обаждаше някъде дълбоко в подсъзнанието му, но надигна отново грозната си глава, след неособено любезния въпрос на Тони ди Стефано относно неговото участие в публикуването на информацията.

Трябваше ли да откаже помощта си на Ей Би Си? Беше казал на Айра, че не могат да се обадят на електронните медии, докато не са сигурни, ала след информацията на Ей Би Си, те вече бяха сигурни. Вярно, страната бе изпаднала в паника поради съобщенията на медиите. Вярно, никой не знаеше със сигурност дали на борда на „Скот еър“ 50 има истинско Оръжие „Медуза“. Ами ако Вълната на „Медуза“ не съществуваше? Колко щети вече бяха нанесени, питаше се той. Няма значение, че в Ей Би Си почти бяха разкрили историята и без него. Той само бе помогнал. Но ако всичко това бе една ужасна грешка, той също имаше своята вина.

Пийт гледаше отсрещната стена на залата, но без да я вижда, а мислите му препускаха напред-назад — от остарелия Боинг-727, който вече беше над Атлантика, до неговата редакция в Ню Йорк.

По пряката линия до Вашингтон не се чуваше нищо друго освен тихо бръмчене.

Не, заключи той. Бе взел единственото разумно решение в случая. Страната трябваше да научи. Може би вече беше прекалено късно, но хората трябваше да бъдат готови.