Проектът „Медуза“

Четвърта глава

Международно летище Маями — 12:30 източно време

Флотският дежурен офицер, който бе открил издайническия връх в графиката от записа на гама-лъчението, седеше пред работната си станция в ъгъла на трейлъра и се чувстваше все по-изплашен с повишаването на шума и бъркотията. Но го плашеше не толкова възможността годни за ядрено оръжие изотопи да са извън контрол, колкото ясното усещане, че бе хвърлил бомбичка пиратка сред стадо бизони, които сега препускаха с тежките си туловища във всички посоки. Тъй или иначе щяха да го премажат.

В командния пулт на флотския трейлър бяха вградени пет клетъчни телефона и всички бяха в действие, заедно с още три други преносими апарата, донесени от хората на ФАА и новопристигналия агент на ФБР. Флотският специалист бе изтървал вече броя на обясненията си как е засякъл радиоактивния материал — повторил бе стотина пъти на всички в трейлъра плюс още дузина във Вашингтон, освен това по секретна линия прати факс с информацията до щаба на флота в Пентагона. Освен флота, донякъде вече бяха замесени също ВВС и сухопътните сили, както и Съветът за национална сигурност, Комисията за ядрен контрол, Сикрет сървис и Митническата служба. Никой не постави под съмнение заключението му. Всички усилия бяха насочени към това да бъде разкрито къде бе изчезнал източникът, записан от апарата; бяха идентифицирани не по-малко от двайсет и пет пътнически самолета, излетели по времето, когато засечената радиация бе спаднала до нулата.

— Какво става? — попита той капитана. — Ще върнат ли всички полети?

Шефът му поклати глава и рече тихо:

— Опитват се да ги върнат, но много от самолетите вече са кацнали на местоназначението си, а дори онези, които могат да бъдат открити другаде… — той сви рамене, — никой не разполага със засичащата апаратура. Гайгеровият брояч навярно ще бъде безполезен, защото ядреният материал без съмнение е защитен. Тъй че как би могъл човек да знае къде да търси?

— Може да бъде камион, автобус, дори пикап — ги бе предупредил по-рано единият от хората на ФАА.

Експертът по ядрен тероризъм от Съвета за национална сигурност още повече сгъсти краските. Съобщи им го по секретната телефонна линия:

— Може да се намира дори в какъвто и да е тип автомобил.

Никой не посмя да зададе въпроса, който тревожеше всички: ами ако не успееха да открият ядрения материал? За къде пътуваше той? И с каква цел? Докато минутите безмилостно изтичаха, картината на изтърбушената федерална сграда в Оклахома ги обсебваше — сграда, срината от смес на изкуствена тор с бензин, една съвсем нищожна частица от мощта на ядрената експлозия.

Главна квартира на НОАА, Вашингтон — 12:30 източно време

След като обезумелият вятър връхлетя столицата на страната и мощен ураган вече блъскаше Средноатлантическия бряг, служителят по логистиката в НОАА цяла сутрин се надяваше федералните служби да бъдат затворени по-рано. Малката му лятна вила в залива Чесапийк на шейсет мили източно от града бе в опасност и това много го безпокоеше. Ако вятърът се усилеше рязко, преди да е успял да отиде и да спусне капаците на прозорците, това щеше да доведе до бедствие. Вече пристигаха съобщения, че скоростта на вятъра надхвърля четирийсет мили в час. Всяко телефонно обаждане прекъсваше работата му върху последните метеорологични сводки и той вече се замисляше дали да не остави слушалката вдигната, когато разтревожено куриерско обаждане от Флорида добави още един дразнещ щрих в общата картина.

Защо — настояваше да узнае гласът по телефона — самолетът, чартиран да превози товар с висок приоритет на НОАА до лабораториите в Колорадо, е отлетял без да вземе товара?

Служителят по логистиката се обърна към компютъра си с възмутена въздишка и бързо набра няколко клавиша. Това трябваше да е полетът на „Скот еър“.

— Човекът ми се обади преди няколко часа — започна той — … и аз му разреших да вземе допълнително още два палета на НОАА.

— Да, но е оставил главния си товар, седмичния куриерски палет от Пунта Аренас, заради който сме го наели. Вече закъснявам с един час. Това нещо трябва да отлети. Накарай онзи кучи син да се върне тук! И, между другото, когато се свържеш… Кажи му, че спедиторът тук иска да си поговори с него. Изглежда е взел нечий чужд товар, хората направо са бесни и настояват да се върне.

Служителят по логистиката си извади нова дъвка и се опита да забрави огромното желание да запали забранената цигара, докато натискаше съответните клавиши, за да извади на компютъра флайтфон номера на „Скот еър“, след което вдигна слушалката.

„Скот еър“ 50 — във въздуха — 12:33 източно време

Скот Макей мълчаливо остави слушалката на флайтфона и се взря дълбоко отчаян през предното стъкло, без да забелязва как очертанията на Нови Орлеан преминават на около седем мили под носа на боинга. Усещаше обаче остро как всички погледи в кабината следят всеки негов жест.

Пилотирането на 727 щеше да му липсва.

Престани! — рече си на ум. Той не ни уволни. Просто ни навика.

— Командире, трябва да поговорим.

Женският глас на няколко сантиметра зад ухото му го сепна. Съзнанието му бе пропуснало присъствието на Линда Макой.

Скот се застави да отговори. Освободи колана си, но преди да се обърне към изследователката първо погледна втория си пилот.

— Една секунда — рече той. — Док, обади се на диспечера, моля, и поискай незабавно разрешение за завръщането ни в Маями.

Док веднага посегна към бутона на микрофона.

— Не! — излая Линда Макой буквално в ухото на Скот, а Док се обърна, повдигна вежда и се поколеба.

Скот я погледна през рамо и й даде знак да почака.

— Доктор Макой, една секунда. Ще ви обясня.

— Няма какво да ми обяснявате! Трябва да пристигна в Денвър. Вие няма да променяте курса.

— Аз… нямам друг избор. Трябва да поправим тази грешка, и то бързо.

— Командир Макей… — започна тя, но спря, пое дълбоко дъх и безуспешно се опита да срещне погледа му.

Неговият бе впит в уредите на таблото, а ръцете му бяха сключени, сякаш се стягаше, за да приеме онова, което тя щеше да каже.

— Слушайте, командире, като представител на вашия чартьор НОАА, изрично ви нареждам да не връщате този самолет обратно! Първо ме откарайте до Денвър. След това можете да се връщате в Маями или където си поискате.

Скот Макей въздъхна и погледна малката драскотина върху централния пулт, току зад панела на транспондера. Макой бе от онзи тип жени, които го възбуждаха и едновременно го разяряваха. Силна, но и женствена, с меко, овално лице, с удивително големи кафяви очи, с дълга до раменете черна коса, пригладена зад ушите. Дори и сивият гащеризон, който бе облякла, изглеждаше добре скроен и подчертаваше стегнатото й атлетично тяло. Беше усетил лекия лъх на парфюма й и това някак компенсираше неприятната мисъл за острия сблъсък на летището в Маями. Осъзна разочарован, че не е успял да я впечатли достатъчно, за да я накара да отстъпи.

А сега, разбира се, това наистина не го вълнуваше. Съществуваше само един човек, когото искаше да умилостиви, и той бе онзи служител от НОАА във Вашингтон, който отговаряше за договора им.

Обърна се още веднъж да я погледне, опитваше се да я възприема единствено като клиентка.

— Доктор Макой, вие не разбирате. В Маями сме оставили главния куриерски палет, който по договор трябва да доставим в Денвър. Вашите палети са на борда като един вид услуга.

— Можете да се върнете, след като ме откарате — отвърна тя.

Скот поклати глава преди тя да беше свършила.

— Не. Денвър е на повече от два часа път оттук. Ще ни трябват шест часа, за да се върнем до точката, в която се намираме сега.

Тя тръсна енергично глава в отговор и той усети как косите й се развяха на сантиметри от лицето му.

— Командире, за този куриерски палет времето вече не е толкова важно. За моя товар обаче то е решаващо!

— Съжалявам, доктор Макой.

— Ако обърнете назад, лично ще се погрижа да изгубите проклетия си договор!

Скот отново закова поглед върху централния пулт в опит да се пребори с вълната от противоречиви чувства. Линда Макой явно не разбираше какво става с тях, пък и той не бе сигурен дали иска тя да узнае колко близо са до финансовия колапс. И все пак изкушението да отвърне на удара с удар бе твърде силно. Той отново я погледна с напрегната усмивка и късо отмъстително пламъче в очите.

— Ще анулирате договора ни?

— Определено ще се опитам, ако настоявате да се върнете.

— Ами добре, докторе, само че заплахата ви дрънчи на кухо. И знаете ли защо? Защото ако не обърна назад, аз все едно пак ще изгубя договора. Телефонният разговор бе с един от вашите чиновници във Вашингтон. А той бе достатъчно любезен да ме информира, че тъй като сме оставили главния палет в Маями, ако не се върнем там в следващите два часа, той ще развали договора ни. Нямам никакъв избор. Но ще ви кажа какво ще направя и ще съжалявам много, ако то не срещне вашето одобрение. Ние ще се върнем в Маями и веднага щом разтоварим, дозаредим с гориво и натоварим основния товар, ще ви откараме право в Денвър — но не и преди това. — Той отново погледна към централния пулт, без всъщност да го вижда. — За нас това може да се окаже последното ни действие като законна авиокомпания. Никак не съм сигурен, че ще ни простят такава грешка.

Джери Крисчън въздъхна силно при тая тирада, а Линда Макой изглеждаше озадачена.

— Последното действие ли? — попита тя.

Скот кимна:

— Без изпълнението на този договор ние, най-просто казано, вече сме аут — край с бизнеса.

От тези думи стомахът му се сви, ала трябваше да ги изрече. Без договора нямаха никаква друга надежда.

— Ако не платя вноската си по лизинга на този самолет следващата седмица, всичко отива в канала. А точно сега не разполагам с тези пари. Разчитах на чека от НОАА и, честно казано, имам лошото предчувствие, че онзи чиновник няма никакво намерение да ни прощава. Нещо в тона му ми подсказа, че ние сме вече история…

— Скот! — укоризненият тон на Док Хазърд от дясното кресло го прекъсна. — Още не всичко е свършено.

— Да не би да имаш излишни трийсет бона, които да ми заемеш, Док? — изсумтя Скот и се обърна напред, вече съжалил за тона си.

Док не заслужаваше това.

Линда Макой изпадна в неловко мълчание. Вторият пилот повтори приетото разрешение за завръщане и обърна носа на 727 към югоизток.

Скот се облегна назад, гледаше в нищото, обмисляше трескаво щетите. Онова, от което щеше най-много да го заболи, щяха да са самодоволните усмивчици на онези, които посрещнаха още в началото с присмех идеята му, особено някои банкери, които пренебрегнаха бакалавърската му степен и погледнаха презрително на „нищожната“ сума от триста хиляди долара като недостатъчен начален капитал. Къщата в Сентръл сити и парите бе всичко, останало от баща му, а сега парите вече ги нямаше. А си бе мечтал да ги превърне в милиони.

Скот си представи баща си — строг, често неотстъпчив, но нежен, винаги готов за неочаквана усмивка, която да блесне като слънчев лъч през буреносни облаци. Скот се бе трудил здраво, за да заслужи тези изблици на бащинско одобрение, а успехът му би бил равнозначен на същото.

Може би обаче все още имаше някакъв шанс. Може би не тълкуваше вярно нещата.

Той поклати глава при сюрреалистичната мисъл за провал. Само допреди няколко дни спасението изглеждаше толкова близко. Запита се дали трябваше да остане в Сентръл сити, ако се наложеше да ликвидира фирмата. Може би щеше отново да подаде молба в „Юнайтед еърлайнс“. Може би този път щеше да извади късмет.

С периферното си зрение Скот мярна умърлушеното лице на Джери и мислите му се отнесоха към двамата му приятели — единствените служители във фирмата.

Док Хазърд щеше да се оправи, разбира се, независимо какво щеше да стане. Ветеранът от „Пан Ам“, с трийсет и три годишен стаж на командир, винаги се изправяше на крака — и винаги с красива жена до себе си. Док бе удивителен. Не, той се тревожеше много повече за Джери Крисчън, който трябваше да поддържа семейство и нямаше къде да отиде. Трябваше да направи всичко, за да помогне на Джери да си намери някаква друга работа. Ако се сгромолясат, щеше да има достатъчно спестявания, за да плати наема на Джери и своя собствен за няколко месеца, а след това щеше да се появи нещо друго.

— Командире, много съжалявам да чуя това — каза най-сетне Линда Макой с малко по-мек тон. — Нямах представа, че ситуацията е толкова критична. Аз… предполагам, че бих могла да издържа известно време, докато свършите онова, което се налага.

Скот кимна без да се обръща назад, ала Линда Макой се наведе към креслото му.

— Значи работата е в договора с НОАА, така ли? Нямате друга възможност да се задържите на повърхността?

Скот Макей поклати отрицателно глава и отново взе слушалката на флайтфона от вилката му.

— Аз поне не виждам такава — отвърна й тихо той, решил да пропусне подробностите.

Извади малко поомачкана визитка от джоба на ризата си и набра номера, страхувайки се от онова, което ще чуе в разговора си със спедитора в Маями. Може би щеше да успее да успокои човека. Беше разочаровал достатъчно хора този ден.

Главна квартира на НОАА, Вашингтон, 12:45 следобед, източно време

Достатъчно беше само едно обаждане до командването на транспортната авиация на ВВС и служителят по логистиката на НОАА намери по-бързо решение, отколкото завръщането на самолета на „Скот еър“. Товарен самолет на ВВС С-141 се готвеше да отлети празен от Форт Лодърдейл на запад с екипаж от запасняци, които търсеха доходоносно занятие. Щабът на ВВС се съгласи да отклони огромния товарен реактивен самолет към Маями, за да вземе изоставения палет на НОАА, тъкмо когато пристигна съобщението, че всички държавни служители във Вашингтон, които работеха вътре в т.нар. Околовръстен пръстен, можеха да си вървят у дома преди да е връхлетял ураганът.

Оставаше само една задача. Малкото удоволствие на отмъщението, което определено очакваше с нетърпение, като се имаха предвид предизвиканите от виновника усложнения: последен разговор с командира на Полет 50 на „Скот еър“, чийто екипаж очевидно бе твърде ненадежден да работи за Чичо Сам. За втори път през последните петнайсет минути той набра номера на „Скот еър“ и вдигна слушалката.

Спедиторска фирма „Юнивърсъл еър фрайт“ — летище в Маями — 12:50 следобед източно време

Изпълнителният мениджър знаеше от няколко часа, че е лично отговорен за обърканите товари на Полет 50 на „Скот еър“. Не че щеше да си го признае, разбира се. Той остави слушалката на вилката в своя офис, донякъде облекчен, че екипажът смята вината за своя. Най-добре бе да запази това положение на нещата.

По време на сутрешната смяна не му достигаха хора, тъй че му се стори разумно да не бърза чак толкова с уволнението на един некомпетентен служител. Реши да не казва нищо и да остави човека да работи до обяд. Обаче един твърде приказлив диспечер вече бе предупредил застрашения, още със застъпването му на сутрешна смяна.

Към единайсет сутринта изпълнителният мениджър бе открил, че всеки товар, до който онзи служител имаше достъп, нарочно е бил насочен погрешно. Само с цената на много нерви и невероятна енергия от страна на останалия персонал успяха да оправят бъркотията. С едно изключение. Преди обяд наетият от държавната администрация „Скот еър“ бе натоварил погрешен палет и бе отлетял за Колорадо.

Изпращачката, чийто палет се оказа на борда на „Скот еър“, откри грешката приблизително по същото време, когато представителят на НОАА разбра, че спешната им пратка е оставена на летището от същия екипаж.

Изпращачката бе възрастна жена, която трябваше да придружи товара си лично, което означаваше, че той има висока стойност. Това положение допълнително изнерви спедитора, особено като се има предвид, че поради неговата грешка товарът й бе натоварен пръв. Голямата палетизирана дървена каса бе натоварена някъде в Южно Маями около девет сутринта и жената бе пристигнала няколко минути по-късно, за да оформи документацията и да плати таксите. Тя бе излязла за известно време преди да долети самолета й, но се бе върнала доста преди отлитането — колкото да разбере, че товарът й е изчезнал.

В началото бе хладно настоятелна по един тих, но напрегнат начин, който винаги го бе плашил. Най-добре беше към толкова уверени в себе си хора да се отнася предпазливо и сериозно — той много добре знаеше какво щеше да стане, ако тя наистина заведеше дело, както го заплаши. Тогава за него „Юнивърсъл“ щеше да се превърне в история.

Първото нещо, което трябваше да направи, бе да открие кой самолет е взел товара й. Второто — да се свърже с него, особено след като на настоятелните му обаждания в Колорадо до фирма на име „Скот еър“ непрекъснато отговаряше само дразнещият глас на телефонен секретар.

Но най-голямото предизвикателство бе да намери начин жената и товарът й да се съберат заедно по пътя им към Вашингтон. Той добре знаеше, че от Атлантика нахлува мощен ураган, който заплашва столицата: по Си Ен Ен предаваха непрекъснато за надвисналото бедствие. Изглежда нямаше начин екипажът на боинга на „Скот еър“ да се върне в Маями навреме. На всичкото отгоре се чу, че ВВС щели да вземат изоставения товар на НОАА през следващия половин час, тоест екипажът на 727 нямаше причина да се връща. Той тъкмо се чудеше какво да прави, когато се обади командирът на „Скот еър“.

Негова бе идеята да отклони екипажа на „Скот еър“ до Талахаси, за да вземе злополучната си клиентка. Един гениален ход, убеди се сам той, макар че командирът на 727 първоначално отхвърли идеята. Командирът на „Скот еър“ бе казал: ще се върне, ще разтовари палета на жената и толкоз.

Изпълнителният мениджър пое дълбоко дъх и опита отново:

— Ако искате да избегнете съдебен процес, най-добре е да я вземете отнякъде другаде — започна той, като скромно премълча собствената си вина. — Предлагам Талахаси… Чуйте ме, командире, тази дама е луднала и е готова да заведе дело, ако тя и нейният товар не пристигнат в окръг Колумбия преди бурята. Няма начин да успеете, ако се върнете тук.

— Как — попита командирът, — … можем да уредим тя да пристигне толкова бързо на север?

— Вече сме се погрижили за това — обяви мениджърът. — Тя е в терминала и очаква моето потвърждение да се качи на самолета. Ние ще платим билета й.

След като командирът на „Скот еър“ се съгласи и прекъсна връзката, мениджърът вдигна преносимата радиостанция от бюрото си и съобщи на мъжа, когото бе изпратил при жената в терминала:

— Луис? Качвай мисис Хенри на самолета за Талахаси, както планирахме. Дай й двайсет долара, за да може да вземе такси от пътническия до товарния терминал. Самолетът, който трябва да търси, е Боинг 727, „Скот еър“, Полет 50.

След като получи потвърждението, той остави радиостанцията и погледна часовника си. Преди няколко минути се бе появил обезумял инспектор от ФАА, който поиска списък на всички товарни полети, по които бяха работили тази сутрин, и списъкът, който му бяха дали, бе изготвен светкавично. Като мениджър той знаеше, че би трябвало да го провери за грешки, но нямаше време. Нямаше представа защо във ФАА изглеждаха толкова пощръклели, макар обикновено да проявяваше любопитство. Определено не ставаше въпрос за отмъстителния служител, когото току-що бе уволнил. Това беше прекалено дребен проблем за ФАА. Не, на летището ставаше нещо необичайно.

Имаше нужда от почивка, беше обедно време в крайна сметка. Отбеляза си да провери точността на списъка след обяд. А онова, което безпокоеше федералните власти, не бе негов проблем.