Проектът „Медуза“

Двадесет и трета глава

ВВС Едно — 7:18 вечерта, източно време

Последните десет минути президентът почти непрестанно крачеше напред-назад и разсейваше не само помощниците си в Звездния кабинет, но и онези в Ситуационната зала, чийто образ и глас се предаваха по телекомуникационните канали.

— Това е лошата страна на тази технология — прошепна член от екипа на Белия дом на свой колега, когато успяха за няколко минути да се измъкнат в коридора. — Дори когато той се намира на пет хиляди мили, ние трябва да го гледаме как крачи, как се ядосва и мръщи, сякаш е от другата страна на масата.

Президентът направи последен тегел, спря и се отпусна тежко на един от меките въртящи се столове. Натисна бутона на интеркома за връзка с пилотската кабина.

— Къде се намираме, полковник?

— На около сто мили западно от Скагуей и на около трийсет минути от срещата с танкера, който ще ни дозареди.

— Благодаря.

Президентът се обърна отново към екрана и към един от сътрудниците — старши сержант, който бе със слушалки на главата и яростно записваше нещо.

— Сержант, каква е вашата последна информация?

Сержантът в безупречна униформа се изправи и свали слушалките.

— Сър, двата Ф-16 са го открили. Сега летят успоредно с него и се опитват да се свържат по радиото.

— Къде се намират?

Сержантът провери записките си.

— На около осемдесет и пет мили източно от брега, сър, над Атлантика.

— И колко време остава?

— Четирийсет и три минути.

Президентът седеше в креслото си на ВВС Едно и барабанеше по масата, а сержантът стоеше мирно на пет хиляди мили в сутерена на Белия дом и го гледаше. Ситуационната зала бе твърде дълбоко под комплекса на Белия дом, за да може някой вътре да чуе воя на вятъра, ала Вашингтон вече започваше да понася сериозни щети, след като скоростта на вятъра достигна седемдесет мили в час. Като се почне от разнебитените къщи в бедняшките квартали само на осем преки от Капитолия и се свърши с луксозните резиденции в Джорджтаун, навсякъде хвърчаха керемиди, врати, жалузи и цели прозорци.

— Сержант — рече неочаквано президентът, — свържете ме отново със Звездния кабинет в Пентагона.

— Слушам, сър.

Едно бързо кимване към специалиста по комуникациите, който работеше на централния пулт за управление и другата половина на Звездния кабинет в самолета се превключи на Пентагона. Президентът едва сдържа смеха си. Заповедта му бе изпълнена толкова бързо, че персоналът в Пентагона не бе предупреден, че президентът „се връща“. И изведнъж главнокомандващият вече ги гледаше от другия край на заседателната маса, която се проектираше в залата толкова реалистично, сякаш наистина присъстваше физически там. Реакцията бе неколцина офицери да скочат прави, а други се обърнаха и се опитаха да приемат такъв вид, сякаш го бяха очаквали през цялото време.

— Момчета, хайде повикайте, моля ви, шефовете си тук.

Появи се генерал с две звезди, редом до него — полковник, последва ги генерал с три звезди.

— Поправете ме, ако греша, господа, но ако правилно съм пресметнал времето, дори нашите изтребители да завърнат самолета беглец още в този миг, той е вече на двайсет и девет минути полет от Гранд… как беше там?

— Гранд странд, Южна Каролина, сър.

— Точно така. Съгласни ли сте със сметките ми? Имам предвид времето, докато рулира и спре.

Те погледнаха часовниците си, после се спогледаха и кимнаха.

— Така изглежда, сър.

— Значи ще ни останат по-малко от двайсет минути до експлозията. Дори да качим по най-бързия начин нашите пилоти и да свалим цивилните, дори да решим мигновено проблема с пейсмейкъра, пак ще ни потрябват поне пет минути до излитане. Това прави по-малко от петнайсет минути полет до взрива. Момчета, ако го върнем сега, няма начин после да откараме този самолет достатъчно далеч от брега.

Генералите пак се спогледаха.

— Знаем това, сър — кимна генерал Кини, — но не можахме да стигнем до друго решение. Единствената алтернатива е да ги оставим да летят.

Президентът направи гримаса и се извърна настрани за няколко секунди, преди да отговори:

— Не искам да го приема… Пращаме тези хора на почти сигурна смърт. Искате да кажете, че няма друг избор, така ли?

Той се облегна назад, замислен и смълчан. После отново се наведе напред.

— Добре. Искам да се обадите на момчетата от двата Ф-16 и да им кажете, че вече е време да се връщат. Ако са успели да влязат в контакт с командира на самолета, да разберат какво точно възнамерява да прави и да му пожелаят… Господ да е с него.

— Слушам, сър.

— Генерале, нека пилотите да кажат също така на командира, ако могат… — Той се огледа и забеляза един от помощниците си в Звездния кабинет на ВВС Едно. — Има ли начин аз да говоря лично с него?

Един от полковниците в командния център пристъпи леко напред.

— Сър, имате предвид 727 ли?

Президентът кимна.

— Да. Има ли начин да се свържем директно?

Последва кратко съвещание в Пентагона и полковникът се обърна отново към президента.

— Сър, останете на стендбай за няколко минути. Нашите момчета са вече почти в строй с него. Ние препредаваме сега и може би ще можем да измислим нещо на УКВ-честота през „Въздушно движение.“

„Скот еър“ 50 — 7:20 вечерта, източно време

Тъмнеещият океан и разкъсаните облаци, които продължаваха да прелитат проблясвайки покрай прозорчетата на пилотската кабина, бяха вече твърде омръзнали на Док Хазърд. Самолетът все така се тресеше и люлееше от турбуленцията. Док бе престанал да наблюдава навън от известно време, затова не забеляза появата на двете нови сиви сенки, които препускаха под тях вдясно от кабината.

Той изведнъж изви глава надясно, напълно шокиран. На по-малко от десет метра двата Ф-16 летяха беззвучно и в синхрон със 727, който продължаваше, подскачайки, да си пробива път през урагана.

— Господи! Скот, открити сме!

Скот рязко изви глава.

— Какво?

— Двата Ф-16. Вдясно и малко по-ниско. Водещият прави някакви знаци.

Скот откопча колана и се наведе вдясно, взря се и видя купола на водещия Ф-16. Сигналите, които даваше с ръка, бяха общоизвестни, затова той бързо набра честотата на военната станция и отново закопча колана.

— Това… вече ще е интересно — рече Скот. — Не виждам причина да не говоря с тях. Въоръжени са и знаят адреса ни. Съгласен ли си, Док?

— Абсолютно съгласен. Тези момчета могат да ни свалят само с една от онези ракети.

Скот включи микрофона.

— Тук е „Скот еър“ петдесет. На тази честота ли сте?

Отговорът бе почти мигновен — същия глас, който Скот помнеше от захода си за кацане в „Сеймур“, когато му помогнаха да провери съмнителния колесник.

— Да, сър. Тук е „Акула“ пет, до дясното ви крило.

— Значи сега заповедите ви са да ни принудите да се върнем, или да ни свалите, така ли? Блестящ план! Благодарение на вашите тъпи командири, които не се вслушаха в думите ни, ние ще трябва да свършим работата сами. Да се отървем от проклетата бомба, искам да кажа.

— Нямаме заповеди да ви принуждаваме да се връщате, сър. И без това няма достатъчно време за това. Моля потвърдете дали положението на опасния товар е същото. Около четирийсет до експлозията ли показва?

Линда се бе върнала и слушаше. Погледна часовника си.

— Току-що проверих, Скот. Няма никакви промени. Показва четирийсет и една минути.

Скот предаде потвърждението.

— Сър, от моя команден пункт и от Белия дом искат да ви запитам какви са намеренията ви и дали можем с нещо… искам да кажа, знам колко… неубедително… но можем ли да ви помогнем по някакъв начин? Не сме тук, за да пречим.

Скот посегна и докосна лявата ръка на Док.

— Мисля, че можем да престанем вече със зигзагите.

Док се разсмя и обърна очи към тавана.

— Извинявай. Маневрите „избягване и измъкване“ ставаха машинално. Но те във всеки случай не се отлепяха от нас.

Док установи курса право на изток, а Скот погледна навън преди да натисне бутона и да отговори.

— „Акула“, разговаряте с един бивш пилот на Ф-14. Знам че нямате излишно гориво, тъй че просто давайте газ и се махайте от тук.

— Ще ни стигне за още десет минути, сър.

— Вижте, знам, че вината не е ваша, но сега, след като всички ни зарязаха, ние ще се опитаме сами да отворим аварийно товарния люк, с надеждата да го откъснем от фюзелажа. След това ще изхвърлим устройството през него и да се надяваме, че няма да експлодира, когато се удари о водата. Ако не бяха ни излъгали в Гранд странд, можехме да го прехвърлим на С-141 и той лесно би го изхвърлил. Но вместо това ВВС се опитаха да ни вкарат в нов капан.

— Не разбирам, „Скот еър“ — отвърна водещият пилот на Ф-16.

— Онзи С-141 в Гранд странд. Трябваше да бъде там, но така и не се появи. Очевидно бе поредната измама.

— Сър, не са ви излъгали за С-141.

— Нима? При захода си за кацане видяхме КС-10. Който не става. И никакъв С-141! Точно тогава отлетяхме отново.

— Имаше КС-10, сър, това е вярно. Но един С-141 кацна пет минути след него. Кълна се, че е вярно.

В кабината на 727 се възцари мълчание, след като Скот осъзна, че бяха направили погрешна преценка. Но вече нямаше време да поправят грешката. Жребият бе хвърлен.

Той пое дълбоко дъх и погледна към Док, който наблюдаваше уредите и нарочно се въздържаше от реакции.

— Е, вече е късно, момчета… Най-добре ще е да се измъквате от тук, „Акула“. Съществува вероятност тая „Медуза“ да експлодира, когато я изхвърлим и изгуби сигнала на пейсмейкъра, ако разбирате за какво говоря.

— Разбираме, сър. Инструктираха ни.

— Скот? — Гласът на Линда долетя като приятна вълна зад него и Скот се обърна, вдигнал въпросително вежди.

— Да?

— Намерихме решение — рече спокойно тя. — Пейсмейкърът — без Вивиан — ще замине заедно с устройството.

Скот се опита да види по-добре лицето й, озадачен що за шега си правят с него.

— Как ще стане?

— Вивиан иска аз да го махна. Това е проста хирургическа процедура и тя казва, че можем да го направим и че ще бъде добре и без него.

— „Скот еър“, чувате ли ни още? — попита водещия Ф-16.

— Да. Изчакайте секунда, „Акула“.

Скот махна с ръка към товарния отсек.

— Сигурна ли си, че ще се получи?

Линда кимна. Щом Вивиан бе сигурна, то и тя вярваше, че ще успеят.

Скот натисна отново бутона на микрофона.

— „Акула“, мисля, че решихме проблема. Пейсмейкърът ще бъде физически отстранен и прикрепен към устройството преди да го изхвърлим. Ударът във водата е единственото неизвестно, като изключим отварянето на вратата без да изгубим управление. Трябва да се отървем първо и от двата предни палета.

На Скот му се стори, че чу тихото ахване на Линда, ала се бе съсредоточил върху това какво ще каже, защото знаеше, че всяка негова дума щеше да достигне до Пентагона.

— Кога планирате да го изхвърлите, сър? Колко надалеч?

Скот погледна към Док, който сви рамене.

— Ние… нямаме много време за планиране, „Акула“. Да кажем, след още стотина мили. Колкото можем по-надалеч. За да го направим, ще трябва да се отървем съвсем скоро от люка.

— Имаме една молба, сър.

— Казвайте.

— Може ли да включите УКВ-честотата с голям обхват, за да разговаряте с Центъра във Вашингтон?

Скот се съгласи, записа си честотата и я набра.

— Вашингтон център, тук е „Скот еър“ петдесет.

Отговорът бе мигновен.

— Разбрано, „Скот еър“ петдесет. Трябва да установим радиорелейна връзка с вас. Останете на стендбай.

Какво означаваше радиорелейна връзка в терминологията на авиодиспечерите? — запита се Скот.

Следващият глас, който чу, му бе донякъде познат, но отначало не се сети откъде.

— Това… капитан трети ранг от флота Скот Макей ли е? Преминавам.

Скот натисна бутона за предаване.

— Да. Напоследък съм запасняк, но няма значение, казвайте.

— Скот, обаждам се от ВВС Едно. Говори президентът.

Скот сякаш изведнъж изгуби равновесие, смъртоносната ситуация, в която се намираха, за миг избледня пред изненадата, че му се обаждаше лично президентът на Съединените щати.

Ала почти веднага се върна към реалността. Возеха ядрено оръжие надалеч от брега на САЩ, защото некомпетентността на властите бе провалила всички опити да им се помогне.

В този смисъл обаждането бе логично.

— Слушам, господин президент.

— Скот, предстои ти тежка задача и няма да ти отнема повече от няколко секунди, но искам да знаеш, че ти беше прав. Сега разполагаме с потвърждение, че ако се бяхме опитали да взривим това устройство в „Сеймур-Джонсън“, или където и да е другаде, Вълната на „Медуза“ щеше да се задейства с пълна сила. Вашите действия ни спасиха от собствената ни глупост. Ние провалихме всичко и ви оставихме там да се справяте съвсем сами. Дълбоко съжалявам, че не получихте навременна помощ.

— Аз… благодаря ви, че потвърдихте това, сър.

— Не мисля, че има с какво да ви помогнем от тук, освен с молитви. Ще чакаме. Ще се надяваме. Желая ти успех, Скот. Вашият президент и вашата страна са ви безкрайно благодарни.

— Сър, държа да се знае и трябва да го кажа сега — Вивиан Хенри няма нищо общо с оръжието. Тя е жертва.

— Разбирам, Скот. Бог да ти помага!

Останаха в пълно мълчание половин минута, преди Скот да превключи отново на военните честоти.

— „Акула“? Вие, момчета, най-добре ни оставете. Благодаря за релейната връзка.

— Желая ви успех, сър.

Двата изтребителя завиха надясно и изчезнаха почти мигновено в здрача. Скот сложи ръка върху радиостанцията.

— Май ще е най-добре да обезопасим станциите.

— Искаш да кажеш да ги изключим? — попита Док.

— Вече сме над океана, всеки момент ще излезем от обсега на Вашингтон център и не разполагаме с големообхватна станция. Има ли причина да не ги изключваме?

Док се замисли и бавно поклати глава.

— Не, но бих оставил едната включена на аварийната УКВ-честота — едно-седем-едно-точка-пет.

Скот кимна и нагласи радиостанция номер едно на аварийната честота, изключи втората УКВ станция и станцията с военните честоти.

— Край на последната ни връзка с цивилизования свят — рече Скот.

— Не е чак толкова цивилизован — сопна се Док. — Скот, най-добре ще е да наберем малко височина.

— Точно така. Вдигни ни на три хиляди метра. — Обърна се към празното кресло на бордовия инженер. — Джери? Как вървят нещата при теб.

Гласът на Джери долетя изпод пулта му.

— Готов съм с кабелите. Тъкмо довършвах с един от импровизираните си прекъсвачи. Ти готов ли си?

— Давай.

Чу се тихият шум от вкарването на прекъсвача на място.

— Готово — обяви Джери. — Няма искри, няма пушек, готови сме.

— Скот? — обади се Линда.

— Да.

— Аз… не се сетих по-рано. Забравих, че палетите ми са на пътя на устройството. Не можеш да преместиш бомбата до люка, без да ги изхвърлиш, нали?

Скот поклати отрицателно глава.

— Бях… почти сигурна. Скот, в онези сандъци е резултатът от цялата ми двугодишна работа. Няма ли някакъв начин да ги спасим?

Скот се вгледа за миг в тревожните й очи.

— Блокирахме първите две позиции за палети, когато основахме тази авиокомпания, за да си запазим възможността да монтираме няколко пътнически кресла. Ако тези две места можеха да се използват, щяхме да преместим палетите ти напред и да отворим място, но сега няма начин това да стане. Бих искал да можехме, но…

Джери вече се бе изправил и изтупваше праха от панталоните си. Скот го погледна.

— Прав ли съм, Джери?

Джери кимна и погледна Линда, като едновременно с това посочи товарния отсек.

— Линда, няма ли някои неща, които би могла да измъкнеш? Ако не са много големи, можем да разкъсаме палетите, да преместим нещата ти към опашката и да ги завържем по някакъв начин.

Линда кимна.

— Да. Има няколко по-едри неща, но компютърните ми дискети, дисковете, един от инструментите „Добсън“ — ако мога да ги спася, ще бъде чудесно. Освен това вътре е и един захранван с батерии цезиев часовник, но… мисля, че мога да мина без него.

Скот проверяваше на ум изчисленията за разстояние и време. Оставаха по-малко от трийсет минути.

— Ще се наложи да действаш бързо, Линда. Трябва да отворим онзи люк след не повече от десет минути. Не знам колко време ще ни отнеме преместването на палетите, но би трябвало да предвидим десет минути и за това, а после — и достатъчно време, за да се измъкнем. Остава ни и да извадим пейсмейкъра, освен това трябва да изминем и още петдесет мили при скорост седем мили в минута. Тъй че трябва да изхвърлим бомбата след не повече от трийсет и една минути, броено от този момент, което означава, че люкът трябва да е изчезнал след не повече от петнайсет минути. Значи имаме петнайсет минути да преместим екипировката ти.

— Тогава да действаме. — Джери вече бе преминал през вратата, следван по петите от Линда, когато гласът на Скот ги застигна.

— Ще дойда след минутка да помогна.

— Отивай, Скот — обади се Док. — Мога да се справя и сам. Искаш да поддържаме три хиляди метра височина, нали?

— И по-голяма, ако се наложи, Док. По дяволите, та ти си летял на тези машини, преди още да съм се пръкнал. Давай така, както ти решиш.

— Навлизаме все по-навътре в урагана. Ще се опитам да се придържам встрани от червените отметки на радара, ала внимавайте там отзад. Ще друса яко.

Док се огледа, докато говореше, ала Скот бе станал от креслото си и вече излизаше през вратата. Беше останал сам в кабината и се улови, че поглежда надясно, сякаш изведнъж го бодна липсата на двата заминали си Ф-16.

Окей, изкачваме се от две хиляди и четиристотин до три хиляди и триста метра — напомни си той, почувствал се изведнъж съвсем самотен. — Ето ме тук, летя сам със 727 в ураган над океана, с цъкаща ядрена бомба на борда. Ако досега нямах натрупани няколко наистина страхотни приказки за внуците, сега вече ще имам!

Мислите му се понесоха шеметно — образите на първата му жена Бети и техните двама синове, втората му жена, семейството… Отминалите години, с доброто и с лошото, проблеснаха в съзнанието му и ведно с това — нежеланието да приеме вероятността, че може и да не види близките си отново. На тях, разбира се, също щеше да им липсва, въпреки че винаги е бил все „отсъстващият“ баща. Обичаше децата си, а и към бившите си съпруги таеше добро чувство, въпреки разводите. Спомни си Люси, третата си жена. Не можа да зачене, слава богу, тъй като животът им заедно бе вихрушка от луд секс, луди купони, луди битки — прекалено лош цирк за едно дете. Люси му бе писала последната седмица — по електронната поща. Имала си нов приятел… Е, нормално, какво пък. Беше доволен, че си останаха приятели, от време на време — и любовници, макар че ако се омъжеше отново, със секса щеше да бъде свършено.

А може би не? Кой би могъл да предвиди как ще се развият събитията при буйната, непокорна Люси! Щеше да бъде твърде слабо да я обрисува човек като свободолюбив дух…

Голямо червено петно на радара показваше жестока гръмотевична буря на около трийсетина мили и Док промени курса с почти двайсет градуса на юг, за да я избегне. Ехо сигналът бе толкова силен, че всички отметки зад него изчезнаха, което означаваше, че пред тях бе солидна стена от готова да погълне самолета турбулентност. Адско месиво от вода, градушка и бог знае какво още се забъркваше там и дебнеше нещастния пилот само да се набута вътре.

Док погледна данните на навигационния компютър. Вятърът вече духаше отзад с над сто и пет мили в час и им помагаше да навлязат по-навътре в Атлантика. Помисли си за континенталния шелф. Ако бомбата експлодираше след като потъне, може би, но само може би, водата и стената на шелфа щяха да заслонят сушата от най-лошото, което Вълната на „Медуза“ можеше да причини.

Щом излязоха от кабината, Линда сграбчи ръката на Джери и му обясни какво искаше да направи Вивиан и от какво имаха нужда.

— Разполагате ли с всичко това?

— Да, имаме много добре зареден комплект за първа помощ. Скот настояваше да сме екипирани с най-доброто. Ей тук е, до кухничката.

Джери се наведе и извади доста внушителна метална кутия, а в този момент през вратата на кабината прекрачи и Скот.

— За какво съм настоявал?

— За комплекта за първа помощ. Последният път, когато го преглеждах, имаше скалпел, антисептици, бинтове…

— Колко време ще отнеме? — попита Скот.

Линда поклати глава.

— Не знам. Вивиан твърди, че щяло да стане бързо. Предполагам — за десетина минути.

— Ами палетите ти, Линда? Колко време ще ти трябва да измъкнеш най-необходимото? Искам да кажа, че ако всичко е в малки кашони, може би ще можем да ги прехвърлим зад бомбата и да спасим повечето от тях.

— Някои са много важни, други — не дотам. Знам какво ми трябва, но нека първо се погрижим за Вивиан.

Скот поклати глава.

— Не. Така пилеем ресурси. Отдели две минути да ни помогнеш да разкъсаме палетите ти и да ни покажеш какво да извадим от тях, след това, докато оперираш Вивиан, ние ще се постараем да приберем екипировката ти.

Страховита серия от удари и подмятания ги принуди бързо да потърсят къде да се уловят. Вместо да намалее, турбуленцията стана постоянна, а проблясванията на светкавиците осветяваха отсека през прозорчетата на кабината.

— Трябва да действаме бързо — настоя Скот. — Джери, вземи онзи лост. Имаш ли нож за найлоновата обвивка?

— Да, и ножици.

Линда мина пред Скот и Джери и заобиколи палетите.

— Една секунда — рече тя, взе комплекта за първа помощ от Джери и изчезна назад.

Върна се след по-малко от минута.

— Казах на Вивиан какво планираме и й дадох комплекта. Тя ще се подготви сама.

— Кой да е първи, Линда?

Скот се препъна, залитна надясно и падна към нея. Тя го улови и сграбчи въжето на първия палет, за да се задържи.

— Този. Компютърните ми дискети са в метален контейнер там отзад.

Джери разряза дебелата найлонова обвивка, която покриваше товара. Разполови я, а Скот я издърпа настрани и освети с фенерче купчината кашони и метални контейнери.

— Колко от тези трябва да се преместят, Линда. Всичките ли ти трябват?

— Не, не всички.

Тя се изкатери върху найлона и започна да отмества трескаво кашоните, докато най-сетне не се разкриха няколко метални кутии.

— Металните контейнери! Всичките по-малки. Големите кашони са твърде тежки. Спасете колкото можете от тези картонени кутии. Вторият палет съдържа предимно тежки неща. Аз ще… ще трябва да се примиря със загубата му. Но в кашоните са повечето от данните от изследванията ми, а металните контейнери са от първостепенна важност.

Докато Скот й помагаше да слезе от палета, самолетът подскочи рязко встрани и двамата изгубиха равновесие. Линда падна върху Скот и ръцете му машинално се сключиха около нея. Той леко я улови за раменете, изтегли я и двамата изведнъж се оказаха лице в лице, втренчени един в друг. Мигът им се стори малко неловък и твърде дълъг.

Джери изчака няколко секунди, след това кимна към палета.

— Хайде, елате и двамата.

Линда прикри смущението си и побърза да махне с ръка към дъното на самолета.

— Аз… май най-добре е да отида там.

— Точно така — съгласи се Скот.

— Ще разположа Вивиан настрани, за да можете да минавате.

— Окей. Става.

Гласът на Джери долетя от вътрешността на найлоновото покритие.

— Хайде да вземем първо този тежкия, Скот.

Скот се обърна да му помогне, а Линда забърза назад, изпълнена с някакъв странен трепет. Беше чувала, че в мигове на голяма опасност се пораждали внезапни чувства, но никога не го бе изпитвала.

Ако изобщо е нещо подобно — поправи се мислено тя. — Не е само Скот. Ти обичаш всички тези хора.

Ала един много настоятелен вътрешен глас й нашепваше нещо съвсем друго.