Проектът „Медуза“

Тридесета глава

„Скот еър“ 50 — 7:52 вечерта, източно време

— Той я изтегли вътре! — докладва Вивиан.

Док рязко извърна глава да я погледне.

— Добре ли са? И двамата ли са добре?

Тя кимна, твърде потресена, за да добави нещо към жеста си.

Док предприе леко издигане, след което си спомни, че изтребителят Ф-15 още се виждаше през прозорчето, а тъкмо в този момент пилотът го повика:

— „Скот еър“, можете ли вече да отговорите?

Док натисна бутона.

— Да, тук съм — рече той.

— Трябва да разбера дали вече сте изхвърлили оръжието, сър? — попита пилотът.

Док погледна към Вивиан, която се връщаше към вратата на кабината.

— Да, изхвърлихме го — отговори той, след което отново прозвуча гласът на водещия пилот на Ф-15:

— „Скот еър“, тук е водещият „Вълк“. Искам да ви съобщя, че имате теч на гориво, сър. От лявото крило на една трета разстояние, смятано от фюзелажа. Изглежда има пробив отдолу под предния край на крилото. Изтичането е постоянно.

— О, господи — рече сам на себе си Док.

Обърна се рязко надясно, опитвайки се да види пулта на Джери с датчиците за наличностите от гориво. Не можеше да види ясно стрелките.

Обърна се пак напред и натисна бутона за предаване.

— Колко силен е течът, „Вълк“?

— Изглежда доста силен, сър.

Док чу как пилотът замълча, след което се обърна към водения си.

— „Вълк“ две — на „Вълк“ водещ. Върни се до лявото ми крило.

— Разбрано от втори — отвърна воденият.

В съзнанието на Док се рояха хиляди мисли. Страшно много се нуждаеше да види как Скот влиза в пилотската кабина. Бяха изхвърлили оръжието и то не избухна при удара си о водата. Това бе добре. Това бе страхотно! Това означаваше, че имаха още шанс.

Док започна завой, за да застане на западен курс. При наличието на два двигателя и оставащото им гориво, той бе преценил, че ще могат да се доберат до брега на Южна Каролина. Но след като от резервоар номер едно имаше теч, сигурно щяха да останат без гориво някъде над водата.

Ще трябва да приводним разхерметизиран, осакатен самолет в ураган, без да имаме спасителни салове на борда. Страхотно! — помисли си Док. — Някой от палетите сигурно е закачил при падането си крилото.

— „Скот еър“, какви са намеренията ви? — попита водещият „Вълк“.

— „Вълк“ едно, няма да успеем да се доберем, ако губим гориво. Насочил съм се към брега. Мисля… мисля, че ще трябва да се решим на приводняване.

— Разбрано, „Скот еър“. Ние ще останем с вас колкото е възможно по-дълго.

Док се сети, че би могъл да спаси част от изтичащото гориво, като го прехвърли в друг резервоар. Включи автопилота и разкопча колана, за да може да се наведе назад от креслото си и да превключи клапаните върху пулта на Джери, за да започне подаване на гориво към двата двигателя от пробития резервоар.

Беше твърде късно. Резервоарът бе почти празен.

Той се спря за миг, за да погледне лицето на Джери, преди да се върне на мястото си.

— Как си?

Джери бе затворил очи. Клепачите му изпърхаха, като чу гласа на Док.

— Аз… а-а-а… след инжекцията ме боли по-малко, но все още… боли, Док.

— Дръж се!

Док се отпусна в креслото си и закопча колана, а в съзнанието му зажужаха едновременно хиляди мисли. Ако трябваше да се приводнят, колко ли високи бяха вълните? Дали можеха да се приводнят в близост до някой кораб? Какво трябваше да направи, за да намери кораб?

Той погледна към двата Ф-15 и осъзна, че пренебрегваше един ресурс.

— „Вълк“ едно — от „Скот еър“. Имам нужда от вашата помощ.

— Казвай, „Скот еър“.

— Можете ли да ни намерите някой кораб, до който да се приводним?

ВВС Едно — 7:52 вечерта, източно време

Новината, че ураганът „Сигрид“ е причинил дерайлирането на пътнически влак близо до гарата „Юниън“ във Вашингтон, достигна до ВВС Едно минута преди да долети новината, че двата Ф-15 бяха открили „Скот еър“ 50.

Президентът махна с ръка да прекратят информацията за катастрофата на влака на „Амтрак“, след като узна, че имало само леко ранени.

— Влязоха ли във връзка със „Скот еър“? Успяха ли да предадат онзи код? — попита президентът.

Генералът от ВВС в пентагонската част на Звездния кабинет поклати глава и пак се взря в бележките си.

— Сър, те са изхвърлили „Медуза“, тъкмо когато нашата двойка изтребители се сближили, преди да бъде установена радиовръзка. Оръжието е вече във водата.

— И няма експлозия? — попита президентът.

Генералът поклати отрицателно глава.

— Поне засега — още не. Напомням ви, че е възможно устройството да е издържало на удара и да продължава да си цъка на дъното. Все още съществува вероятност да експлодира по разписанието си.

— Как, по дяволите, са успели да го изхвърлят от 727? — попита президентът.

— Избили са вратата на товарния люк, като междувременно са изгубили и единия си двигател.

— Казвате, че все още може да експлодира — продължи президентът, — но как? От каква височина бе изхвърлено устройството? Искам да кажа, че съм спускал товари от въздуха, когато летях със С-141, и не помня случай товарът да е оцелял без парашут — дори спуснат във вода, винаги се разбива при удара.

Генералът леко сви рамене и вдигна ръце.

— Ние просто предполагаме, сър. Те казаха, че кожухът на устройството бил стоманен. Не е невъзможно да е оцеляло. Ако при удара е било унищожено захранването му, мислим, че това би могло да го дезактивира и тогава проблемът е решен.

— И тогава ще поискате флотът да го извади, нали?

Генералът вдигна глава и се взря в изражението на президента. Явно главнокомандващият бе съвсем наясно със същността на проблема.

— Да, сър, мисля, че бихме го направили.

— Колко време ни остава, докато разберем?

— Девет минути, господин президент.

„Скот еър“ 50 — 7:54 вечерта източно време

Скот и Вивиан внимателно помогнаха на разтреперената Линда Макой да прекрачи прострения на пода Джери Крисчън, за да заеме по-голямото наблюдателско кресло. Скот закопча колана й, зави раменете й със сакото си, след което зае командирското си кресло. Нивото на шума в кабината бе ужасяващо високо, температурата — твърде ниска, а нямаше начин да се затвори вратата към товарния отсек, заради стърчащите навън ранени нозе на Джери.

Вивиан провери импровизирания колан, с който бе пристегнала Джери към пода, след което седна странично на второто наблюдателско място. Точно в този момент един мъжки глас прозвуча по монтираните на тавана говорители.

— „Скот еър“ петдесет, повтарям, „Скот еър“ петдесет, тук е американски боен кораб „Айзенхауер“. Как ме чувате? Преминавам.

В тона се усещаше напрегнатост, тревога. Док погледна радиостанцията на военните честоти, преди да се обърне, повдигнал вежди, към Скот.

— Той е на аварийната честота на военните. Включих я преди минута.

— Питам се откога ли ни вика? — промърмори Скот.

Док посочи с ръка наляво, където още можеше да се види двойката Ф-15, която летеше в строй с тях.

— Скот, помолих нашите приятели там да ни помогнат да намерим кораб, край който да се приводним. Може би вече са успели.

Скот приближи микрофона към устните си, за да отговори, но се спря и погледна втория си пилот.

— Какво каза? Какво имаше предвид с това „приводняване“, Док?

— Нямаме друг избор, Скот.

— Защо? Имаме, разбира се. — Тонът на Скот прозвуча отчаяно. — Не можем да се приводним! По дяволите, нямаме спасителни салове, имаме дупка в корпуса с размерите на Кливлънд, ние…

— Скот! — Док посочи с палец през рамо в посока към лявото крило. — Имаме проблем, който не очаквахме. Не разполагаме с достатъчно гориво, за да се върнем до брега.

Очите на Скот бяха широко и тревожно разтворени, докато Док го информираше за теча в резервоар номер едно, предизвикан по време на изхвърлянето на товара.

— Не знам точно кой палет ни е ударил. Изобщо не почувствах удара.

Скот сведе поглед и поклати глава.

— Мисля, че го усетих, но по онова време бях доста зает. — Той погледна отново към Док. Гласът му прозвуча отчаяно. — Знаеш, че в никакъв случай няма да оцелеем при приводняване.

Дишаше тежко, а погледът му нервно пробягваше по уредите пред него. Обърна се рязко, за да погледне датчика за наличието на гориво. Направи на ум няколко сметки. Най-накрая се отпусна обратно в креслото си, въздъхна и изгледа Док с изражение на обреченост.

— Ясно… Разбрах какво имаш предвид. Горивото няма да стигне, както и да пресмятаме.

— Не можем да наближим на повече от петдесет мили от брега, а и това е оптимистична преценка.

Чу се отново гласът от „Айзенхауер“ и Скот се стресна.

— „Скот еър“ петдесет, повтарям, „Скот еър“ петдесет, вика ви „Айзенхауер“. Как ме чувате? Преминавам.

Скот бързо избра бутона на микрофона за военните честоти и пак погледна Док.

— Това име познато ли ти е?

Док Хазърд поклати глава.

— Моят бивш дом. Това е самолетоносач, Док. Атомният самолетоносач, на който служих до миналата година. Той разполага със спасителна екипировка, вертолети, дори има на борда си болница.

Скот натисна бутона.

— Боен кораб „Айзенхауер“, тук е „Скот еър“. Чувам ви отлично.

— Да, но къде се намира той? — попита Док.

— Точно това ще се опитаме да разберем — рече Скот, вдигнал в очакване микрофона.

Гласът долетя отново, примесен с нотки на вълнение.

— Разбрано, „Скот еър“, ние също те чуваме отлично! Имаме спешна информация за обезвреждането на „Медуза“! Въведете чрез клавиатурата числото едно и след това натиснете клавиша Enter. Това би трябвало да дезактивира оръжието. След това ни съобщете какво е станало. Критично важно е да направите това веднага. Съобщението е от Пентагона. Ще стоим на стендбай.

Док видя как лицето на Скот пребледня като платно — той погледна надясно и отново впери погледа си напред.

— За какво става дума, Скот? — попита Док.

Скот бавно клатеше глава.

— И аз си мислех за това, Док. Минута преди да изхвърлим устройството. Можехме просто да го изключим.

— „Скот еър“, разбрахте ли инструкциите? — попита операторът от флота.

— Оръжието е изхвърлено — каза му Скот. — Изхвърлихме го преди почти десет минути.

Намеси се гласът на водещия Ф-15.

— „Скот еър“, изпратиха ни тъкмо за да ви предадем това съобщение, ала вие изхвърлихте бомбата преди да успеем да се свържем. Между другото, следим разговора ви с „Айзенхауер“.

Последва дълга пауза, преди ефирът да оживее отново.

— „Скот еър“, тук е „Айзенхауер“. Разбрахме, че оръжието е изхвърлено. Можем ли да ви помогнем с нещо?

Скот изсумтя, погледна Док и извъртя очи нагоре, преди да натисне отново бутона.

— Можете и още как! Кажете ми къде точно се намирате, „Айзенхауер“ — дължина и ширина. Може да се наложи да кацнем до вас, ако сте достатъчно близо, а ако го направим, ще се нуждаем от спасителните ви средства.

На същата честота се чу друг глас — несъмнено принадлежеше на някой от вахтените офицери, заключи Скот.

— „Скот еър“ — на „Айзенхауер“. Повторете.

Скот повтори молбата си.

Последва нова кратка пауза.

— „Скот еър“, вие първи съобщете координатите си, както и скоростта, височината и курса.

Док поклати гневно глава, но Скот вдигна ръка да предотврати протеста му; взря се в показанията на спътниковата навигационна система и натисна бутона на микрофона:

— В момента сме на трийсет и три градуса, четирийсет и пет, точка осемдесет и пет минути север, седемдесет и три градуса, четирийсет и една, точка нула пет нула минути запад. Намираме се на четири хиляди метра височина, магнитен курс две-шест-нула градуса, скорост двеста и десет мили в час. Така. Как ни намирате, момчета?

Скот пусна бутона и погледна Док.

— Те трябва да получат разрешение от командира си, за да ни съобщят координатите си. Могат да ни съобщят само курса към тях.

— Процедури за безопасност ли? — попита Док.

Скот кимна.

Мълчанието преди „Айзенхауер“ да се обади отново продължи трийсет секунди.

— Окей, „Скот еър“, поемете по курс едно-осем-пет градуса и запазете височината си.

Скот набра новия курс и кимна, след като Док веднага предприе завой на юг. След това отново натисна бутона на микрофона:

— Окей, предайте на командващия полетите, че имам намерение да се приводня близо до вас и ще се нуждаем от незабавна спасителна операция. На борда са пет души, единият от които — тежко ранен, ортопедични контузии, а друг се нуждае от кардиологична помощ и лекарско наблюдение.

— „Скот еър“, тук се блъскаме срещу вятър със скорост шейсет възела и десетметрова вълна. Нищо не може да излети от палубата, включително и коптерите.

Преди да отговори, Скот затвори очи и помисли няколко секунди.

— Окей, „Айзенхауер“, ето какво е положението. С вахтения офицер ли говоря?

— Да.

— Ние сме осакатени. Липсва вратата на товарния люк, имаме повреди по опашката, единият ни двигател е откъснат от самолета. Разполагаме точно с нула спасителни сала. Това разбрахте ли го? Нула. Имаме спасителни жилетки, но един от нас е твърде тежко ранен, за да плува дори и със спасителна жилетка. Щом вълната е десетметрова, нямаме голям шанс да се приводним без да закачим с крило водата и да се преобърнем, а с тази голяма дупка в борда, птицата ще потъне мигновено, дори ако не се прекърши. Както навярно знаете, самолетът ни е Боинг-727. Да го кажа ли с две думи? Без вертолети, които да ни приберат веднага, ние сме мъртви. Ще предадете ли, моля ви, всичко това на командира?

— Разбрано, „Скот еър“.

— Командирът същият ли е, който беше преди година?

— Да.

— Кажете му, че капитан втори ранг Скот Макей спешно моли за помощ.

Последна дълга пауза.

— Вие от флота ли сте, капитане?

— Уволних се неотдавна. VMF-14. Прякорът ми е „Подскачащия“.

— Разбрано, Подскачащ. Ще предам.

Изражението на Док, което Скот съзря, като се обърна, бе на престорена изненада и повдигнати вежди.

— Какво има?

— Подскачащия? — попита Док и се изсмя. — Подскачащия?

— Да, Подскачащия. Сума приземявания съм провалил по време на обучението си като пилот. Затова ме нарекоха „Подскачащия“. Нещо притеснява ли те? — попита Скот.

Опита се да се намръщи, ала сърце не му даде.

— Не! — отвърна Док, вдигнал ръце, за да протестира, докато се опитваше да сдържи смеха си. — Никак.

Последва неколкосекундно мълчание между двамата.

— Но? — попита Скот.

— Но какво?

— Щеше да добавиш едно „Но“.

— Не, всъщност не. Просто сега започнах да разбирам по-добре техниката ти на приземяване.

Скот поклати глава и се усмихна леко, преди да потъне отново в мълчание и в собствените си мисли. Док го наблюдаваше с периферното си зрение, докато се занимаваше с курса на самолета, с параметрите на двигателите и се опитваше да потисне растящия страх, който го ядеше.

Кичур мокра коса докосна врата на Скот и той чу гласа на Линда. Тя продължаваше да се прокашля, за да възвърне гласа си.

— Можем ли да оцелеем, ако се приводним, Скот? — попита тихо тя.

Той се обърна и се опита да се усмихне.

— Ние… ами, имаме шанс. Ако можем да кацнем в хоризонтално положение, най-големият ни проблем ще е да откопчеем коланите и да излезем от самолета преди той да е потънал.

— Но той може и да се преобърне, нали? — попита тя.

Той се вгледа в очите й за няколко секунди, след това сведе поглед и кимна без да отговори.

Линда положи длан върху рамото му.

— Твърде лошо… — Тя се закашля отново, за да прочисти гърлото си. — Твърде лошо е, че не можем просто да кацнем на самолетоносача.

Скот поклати енергично глава.

— Размахът на крилете ни е прекалено голям за пистата на самолетоносача. Ако опитаме подобно нещо, ще отнесем надстройката му — тъй наречения „остров“ — с дясното си крило. Ще се завъртим, ще избухнем в пламъци и ще паднем зад борда.

Гласът на вахтения офицер отново прозвуча на фона на шума в кабината.

— „Скот еър“, тук е „Айзенхауер“. Командирът каза да ви предам, че ще промени курса на кораба по вятъра, за да може да вдигне коптер. Разработваме план за приводняването ви, Подскачащ. Препоръчваме да започнете подхождане и да се снижите до хиляда и петстотин метра при същия курс.

— Разбрано. Хиляди благодарности! Поемаме от четири хиляди метра към хиляда и петстотин метра височина.

Док започна снижаването, след като погледна радарния екран и зави леко наляво, за да избегне поредното червено петно на особено тежко време.

Вивиан Хенри следеше разговора. Тя се наведе напред и потупа Скот по ръката.

— Скот?

— Да? — наведе се той надясно, за да я чуе.

— Колко време остава до експлозията?

— Док следи това.

— По-малко от две минути, Вивиан, ако онова нещо още е цяло — обади се Док, след като погледна часовника си.

Линда посочи към прозорчето на втория пилот.

— Достатъчно… достатъчно ли сме далеко?

Док сви рамене.

— Не знам. Досега сме се отдалечили на почти шейсет мили. Но е доста възможно бомбата да се е повредила при удара о водата.

Линда видя как Вивиан тихомълком поклати глава.

— Не си съгласна, значи? — попита Линда.

— Роджърс не е очаквал този прототип да бъде хвърлен от самолет, но корпусът му е бил достатъчно заякчен, за да издържи почти всичко. Ако го е построил по тези стандарти, той е все още цял.

Док въздъхна.

— Не знам, Вивиан. Предполагам, че устройството е ударило водата със скорост около триста и петдесет мили в час.

— Единственият ми въпрос, Док — продължи Вивиан, — е дали вие можете да управлявате този самолет без електроника?